Мика Валтари
Синухе Египтянина (77) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

Събирайки войска и провизии, Хоремхеб свика в Мемфис всички заможни египтяни и им каза:

— Всички вие сте богати хора, а аз бях просто овчарче, родено в нищета. Но Амон ме благослови и фараонът ми възложи да водя война. Врагът, който заплашва нашата страна, е подъл и жесток, както сигурно ви е добре известно. За мое удовлетворение аз съм ви чувал да заявявате гръмогласно, че войната изисква жертви от всекиго. Затуй намалихте дажбите на робите си и на селяните и навред в Египет повишихте цените на всички стоки. От думите и делата ви разбирам, че в съответствие с вашето положение сте готови на големи жертви. Това е хубаво и ме радва много, защото за да се сдобия със средства за воюване, за наемане на войска, за изработване на бойни колесници и за много други неща, които не са ви ясни, но спадат към изкусното водене на война, реших да заема част от имуществото ви. Ето защо от данъчните списъци се снабдих с данни за вас, но това не ме задоволи и накарах да съберат допълнителни сведения за имуществото ви, така че съм осведомен и за онова, което сте укривали от бирниците по време на лъжефараона. Сега в името на Амон царува истински фараон и вече не е нужно да укривате имуществото си — можете явно и с чувство на гордост да го пожертвувате за водене на война. В този смисъл всеки от вас незабавно ще ми заеме половината от имуществото си. Безразлично ми е дали ще го предоставите в злато или сребро, в зърно, добитък, коне или коли, стига да стане бързо.

Като чуха това, египетските богаташи се завайкаха, разкъсаха дрехите си и завикаха:

— При лъжефараона осиромашахме и останахме без средства! Сведенията, които си събрал за нас, са неверни! Освен туй какъв залог ще ни предложиш, ако ти заемем половината от имуществото си, и каква лихва смяташ да ни платиш?

Хоремхеб ги изгледа дружелюбно и каза:

— Моят залог е победата, която с ваша помощ, драги приятели, възнамерявам да постигна възможно по-скоро. Не постигна ли победа, хетите ще дойдат и ще ви отнемат всичко, така че според мен залогът ми е предостатъчен. А за лихвите ще се споразумея с всекиго поотделно и се надявам, че всички ще останете доволни. Но вие много прибързано се завайкахте, защото още не съм се доизказал. На първо време искам да ми дадете на заем половината от имуществото си — само на заем, драги приятели. След четири месечини ще трябва отново да ми заемете половината от останалата ви половина, а след година — половината от остатъка. Сами най-добре можете да пресметнете колко ще остане за вас, но съм убеден, че ще имате достатъчно, за да ви е пълна паницата до края на живота, така че аз съвсем не ви ограбвам.

Тогава богаташите с хленч се проснаха в нозете му, горчиво заплакаха, заудряха до разкървавяване чела в пода, викайки, че в такъв случай предпочитали да се предадат на хетите. С престорено удивление Хоремхеб каза:

— Щом е така, не мога да не изпълня волята ви. Но ми се струва, че воините, които рискуват живота си във войната, ще се разгневят, като чуят, че не желаете да пожертвувате нищо за нея. Почти съм сигурен, че те са се спотаили с въже в ръка зад всички врати, за да ви завържат, да ви натоварят на кораби и да ви предадат на хетите, както сами пожелахте. Това много ме огорчава и не проумявам каква радост ще ви доставя вашето имущество, което ще остане тук под моя опека, когато с избодени очи въртите мелничните камъни на хетите. Но щом сами настоявате, най-добре ще е да съобщя желанието ви на воините.

При тези думи богаташите уплашено завикаха, запрегръщаха коленете му и бяха съгласни с всичко, каквото им поискаше, проклинайки го горчиво. А той утешително им рече:

— Свиках ви тук, понеже знаех, че обичате Египет и за него сте готови на големи жертви. Освен туй вие сте най-заможните египтяни и всеки от вас по свой начин е забогатял. Затуй не се съмнявам, че скоро пак ще забогатеете, защото заможният става все по-заможен, дори от време на време да му изцеждат излишния сок. Вие, драги приятели, сте моята драгоценна овощна градина, на която особено държа, и ако ви изцеждам като нарове, чиито семки изскачат между пръстите ми, то като добър градинар съвсем не увреждам плодоносните овошки, ами се задоволявам сегиз-тогиз да прибирам плода. Не бива да забравяте, че ви предлагам голяма война, по-голяма, отколкото сте сънували, а във военно време заможните винаги увеличават богатството си и стават толкова по-богати, колкото по-дълго трае войната. На това не може да попречи никоя сила на света, дори и данъчната служба на фараона. Затуй вие от своя страна трябва да сте ми благодарни и изпращайки ви по домовете, аз ви давам изцяло благословията си. Идете си с мир и дебелейте усърдно като търтеи, защото няма кой да ви попречи. Пък ако от време на време ми изпращате добавъчно подаръци, няма да имам нищо против. Помнете, че смятам отново да покоря Сирия, а вие добре разбирате какво означава за Египет и в крайна сметка лично за вас, ако след завоюването й не ви забравя. Така че, щом искате и ви става по-леко, продължавайте да се вайкате. Вашите вопли са ми приятни, защото ми звучат като звън на злато.

По този начин той ги отпрати, те си тръгнаха с плачове, вопли и раздрани дрехи, ала щом излезеха вън, вайкането им преставаше, те усърдно започваха да пресмятат загубите си и да замислят как да ги възстановят. А на мен Хоремхеб рече:

— Дадох им войната като подарък. Оттук нататък, изсмуквайки народа, те могат да приписват на хетите всяко зло, както фараонът може да обвинява хетите за глада и нищетата, които войната ще докара на Кеми. Защото в крайна сметка именно народът ще трябва да плаща за всичко, от него богаташите ще си възвърнат много повече от онова, което са ми дали в заем, и тогава на мен ми се полага отново да ги изцедя. Така ще ми е по-изгодно, отколкото ако събирам данъци. Обложа ли народа с данъци за водене на войната, той ще ме прокълне, а като измъквам средствата за воюване от богатите, народът ще слави името ми и ще ме смята за справедлив. Грижата ми е да запазя името си неопетнено заради височайшето положение, което съм на път да заема.

В същото време земята покрай делтата пламтеше, хетски дружини опожаряваха селата и пускаха конете си да пасат в покълналите посеви. Огромни тълпи бежанци пристигаха в Мемфис и разказваха такива ужасии за опустошителната свирепост на хетите, че сърцето ми се свиваше от страх, краката ми се разтреперваха и аз заклевах Хоремхеб да побърза. Но той се усмихваше спокойно и отвръщаше:

— Нека Египет поопознае хетите, та народът да повярва, че от хетската робия по-зла участ няма. Трябва да съм луд, за да потегля с необучена войска и без бойни колесници. Не се тревожи, Синухе. Газа все още е наша, тя е крайъгълният камък, върху който се гради тази война. Главните сили на хетите няма да посмеят да тръгнат през пустинята, преди Газа да падне в техни ръце, защото те нямат безспорно превъзходство по море. В пустинята също имам мои хора да подстрекават разбойниците и четниците, така че, макар от припряност да ме упрекваш в бездействие, аз съвсем не бездействувам. Преди хетите да прехвърлят през пустинята пехотата си в Черната земя, Египет не е застрашен от особено голяма опасност. Тяхното военно изкуство се основава върху използуването на бойни колесници, но напоителните канали по Черната земя утежняват движението на колесниците и хетите си пилеят времето в трудни преходи от едно място на друго, като унищожават маловажни села и тъпчат нивите. Колкото по-малко зърно има в страната, толкоз по-добре ще се чувствуват египтяните под моите лъвски опашки, където всеки получава дажбата си от зърно и бира.

В Мемфис запристигаха мъже от цял Египет. Едни идваха, подгонени от глада, други заради Атон бяха загубили дома и семейството си и животът им беше станал безразличен, трети жадуваха за плячка и приключения. Без да се допитва до жреците, Хоремхеб опрости прегрешенията на всички, които бяха замесени в изграждането на земното царство на Атон, и освободи затворниците от каменоломните, за да постъпят на военна служба. По такъв начин Мемфис скоро заприлича на огромен военен стан, животът в него потече неспокойно, в публичните домове и бирариите всяка вечер ставаха побоища и наранявания. Мирните граждани се затвориха по домовете си и заживяха, тръпнещи от страх. Но от работилниците се разнасяше чукане и тракане — ковачите изковаваха остриета за стрелите и копията. Страхът и ненавистта към хетите бяха толкова големи, че дори сиромашките жени предаваха медните си накити, за да бъдат превърнати в остриета за стрели.

Кораби от морските острови и Крит продължаваха да плават до Египет. Заради войната Хоремхеб принудително ги откупваше и наемаше моряците и капитаните им на служба при себе си. Удаде му се също да залови няколко критски бойни кораба и да склони екипажите им да служат на Египет. Такива кораби се лутаха из морето от пристанище в пристанище, без да имат желание да се върнат в Крит и без да знаят какво ставаше там. Мълвеше се, че робите в Крит вдигнали бунт и че кварталът на знатните, разположен на височината, горял седмици наред като пламнала факла, чиито отблясъци се виждали в открито море. Никой обаче не знаеше нищо сигурно за събитията в Крит, а критските моряци по навик лъжеха, така че историите им не бяха за вярване. Някои например твърдяха, че хетите нападнали острова, ала това ми се струваше невероятно, след като те не бяха морски народ. Други пък разказваха, че на кораби от север дошъл непознат бял народ да ограби и опустоши Крит. Той разгромил критската флота, понеже голяма част от корабите охранявали морските пътища по сирийското крайбрежие. Но всичко това критяните единодушно свързваха със смъртта на критския бог. Затуй те драговолно ставаха наемници на египетска служба, докато техните кораби, отплавали за Сирия, постъпваха на служба при Азиру и хетите.

Всеки случай Хоремхеб се възползва от обстановката, защото в морето цареше пълна неразбория и всеки воюваше срещу всекиго, за да си набави кораби. В Тир срещу Азиру също бе избухнал бунт и ония, които бяха спасили кожата си, бягаха с кораби в Египет и постъпваха на служба при Хоремхеб. Така той успя да събере флота с опитни и боеспособни моряци, обаче какво му струваше тя — това дори не се опитвам да пресметна, защото построяването и снаряжаването на бойни кораби е скъпо и поглъща повече злато от всяка война, водена по суша.

Докато траеше всичко това, в Сирия Газа не се предаваше, а след прибиране на реколтата и с настъпване на разлива Хоремхеб потегли с войската си от Мемфис. По суша и по море той изпрати разпореждания за обсадения град. Гемията, натоварена с чували зърно, доплава през нощния мрак в пристанището на Газа и предаде заповедта му: „Задръжте Газа! Задръжте Газа на всяка цена!“ Докато тараните блъскаха по портите на Газа и покривите на града горяха, без някой да се заеме да ги гаси, една стрела пренесе на острието си заповедта: „Хоремхеб настоява Газа да се задържи.“ През градските стени хетите хвърляха гърнета с отровни змии, но при пръсването си едно от тях се оказа пълно с пшеница. В него беше скрита също заповедта на Хоремхеб: „Задръжте Газа!“ Как Газа успя да се противопостави на хетите и да устои пред обсадата на обединените Азируви войски — това не можах да разбера, но навъсеният началник на гарнизона, който за голям мой срам бе видял как с кош ме изтеглят по стената, заслужи напълно славата си, загдето удържа Газа под властта на Египет.

С настъпване на разлива Хоремхеб потегли от Мемфис, насочи бързо войската си към Танис и преряза пътя на отред хетски бойни колесници в един завой на реката, където хетите пасяха конете си и се смятаха за защитени от три страни. През нощта войниците на Хоремхеб разчистиха пресъхналите през лятото, нестопанисвани напоителни канали и водите на прииждащата река ги изпълниха. На заранта хетите видяха, че са се озовали на остров, заобиколен отвсякъде с вода, така че бойните им колесници бяха неизползваеми. Щом установиха това, те започнаха да рушат колесниците и да убиват конете си. Тази гледка разгневи Хоремхеб, защото той бе разчитал да плени колесниците и конете непокътнати. Затуй той заповяда да надуят тръбите и нападна противника. Необучените египетски войници лесно се справиха с хетите, които бяха слезли от колесниците и се биеха пешком. По този начин в ръцете на Хоремхеб попаднаха стотина бойни колесници и около двеста коня, на които той нареди да поставят египетските отличителни знаци. Но по-съществена от трофеите беше победата, понеже след нея египтяните вече не вярваха в несъкрушимостта на хетите.

След тази битка Хоремхеб събра всички бойни колесници и коне, възглави ги и продължи към Танис, оставяйки бавните пешаци и продоволствените кервани да се придвижват по-назад.

— Решиш ли да удряш, удряй пръв, и то здравата! — каза ми той с пламнало от въодушевление лице.

Затуй той се понесе с колесниците си към Танис, без да обръща внимание на хетските дружини, които опустошаваха Долната земя. От Танис се насочи право към пустинята, разгромяваше хетската стража край водохранилищата и ги превземаше едно подир друго. В пустинята хетите бяха складирали стотици хиляди делви и гърнета с вода за пехотата си, понеже не бяха морски народ и не се осмеляваха да нападнат Египет по вода. Без да щади конете, Хоремхеб напредваше с войската си и много коне грохнаха по време на този стремителен поход, но очевидците на порива му разказваха, че стоте бойни колесници, носещи се през пустинята, вдигали стълб от прах до небето, така че Хоремхеб летял напред като ураган. Всяка нощ по планинските хребети на Синая пламваха нови сигнални огньове, четниците напускаха скривалищата си и нападаха хетските стражи и складове из цялата пустиня. Така се породи митът, че на път за Сирия Хоремхеб се носел през Синайската пустиня денем като пясъчен, а нощем като огнен ураган. След този поход славата му така нарасна, че за него народът започна да разказва легенди като ония, които се разказват за боговете. Легенди разказваха не само египтяните, но и сирийците, и то навярно не без причина.

Така Хоремхеб завладяваше едно след друго водохранилищата в Синая, изненадвайки напълно хетите, които добре познаваха слабостта на Египет, а и не можеха да си представят, че Хоремхеб ще дръзне да воюва в пустинята, докато техните предни отреди вилнееха в Долната земя. Пък и войниците им не бяха на едно място — беше се наложило да ги пръснат по сирийските градове и села в очакване Газа да се предаде. Защото околностите на Газа и покрайнините на пустинята не можеха да изхранват огромната войска, която хетите бяха съсредоточили в Сирия с цел да покорят Египет. Впрочем при подготовката за военни действия хетите бяха много старателни, те нападаха само когато бяха убедени в превъзходството си, а върху глинените плочки на военачалниците им беше отбелязано всяко пасище, всяко място за водопой и селце на територията, към която щяха да се устремят. Заради тази подготовка бяха забавили настъплението си, а и Хоремхеб ги беше изненадал, понеже дотогава никой не се бе осмелявал да ги нападне пръв и понеже смятаха, че Египет не разполага с достатъчно бойни колесници за такъв поход. Затуй те се стъписаха, когато колесниците на Хоремхеб се появиха в сирийския край на пустинята, и пропиляха много време да разузнаят броя им и целта на похода.

Ала целта на похода не беше известна никому освен на Хоремхеб, пък и той самият не я знаеше, защото по-късно ми спомена, че намерението му било в най-добрия случай да унищожи водните запаси в пустинята, за да осуети настъплението на хетите и да го отложи с една година, през която спокойно да обучи и въоръжи войската си за голяма война. Но ненадейният успех го бе опиянил, а колесничарите бяха заслепени от леките победи. Ето защо той като вихър се понесе към Газа, удари обсадителите в гръб, разпръсна ги, унищожи тараните и стеноломите им и подпали стана им. До Газа все пак не успя да се добере, защото, като забелязаха малобройните му колесници, обсадителите се насочиха срещу него, а в пълната бъркотия навъсеният и твърдоглав началник на Газа не желаеше да пусне дори Хоремхеб през градските порти.

Ако обсадителите разполагаха с бойни колесници, Хоремхеб щеше да бъде загубен, но тъй като за обсадата на Газа не бяха нужни колесници, хетите и Азиру ги бяха пръснали на малки групи из цяла Сирия и искаха конете да отпочинат и да се охранят преди голямото нашествие в Египет. Така Хоремхеб успя да се върне в пустинята и да унищожи водохранилищата в близост до Сирия, преди разярилите се хети да съберат и насочат достатъчно бойни колесници срещу него. Предпазливи във воюването, те не искаха да излагат на опасност скъпите си бойни колесници, стремяха се към сигурна победа и затуй бавно съсредоточаваха достатъчно сили срещу Хоремхеб, въпреки че един отред от стотина колесници можеше да разгроми изморената от дълги преходи и изтощена от битките войска на Хоремхеб.

Ето защо Хоремхеб съвсем правилно се догаждаше, че неговият сокол го закриля. Спомняйки си за горящия храст, който някога бе видял в Синайската планина, той изпрати нареждане до копиеносците и стрелците си да се придвижат в ускорен ход по един подготвен от хетите път през пустинята, покрай който в хиляди глинени делви и гърнета имаше достатъчно вода за многобройна пехота. Той възнамеряваше да воюва в пустинята, въпреки че тя бе пригодна за водене на битки с колесници, в които именно се криеше силата на хетите. Струва ми се обаче, че друг изход нямаше, защото, след като се изплъзнаха от ръцете на разярените хети и се оттеглиха в пустинята, той, екипажите на бойните колесници и конете бяха толкова отпаднали, че едва ли можеха да се доберат живи до Долната земя. Хоремхеб не искаше да зареже храбрите си дръгливци сами в пустинята и реши да остане при тях. Затуй повика цялата си войска в пустинята — нещо, което никога не е било предприемано. Когато великите фараони воювали в Нахарина през есента, те превозвали войската си с кораби до сирийските градове и едва оттам продължавали по суша. Но по ония времена Сирия била подвластна на Египет, докато Хоремхеб владееше само Газа и му липсваше превъзходство по море.

Всичко описано дотук за първия поход на Хоремхеб срещу хетите узнах от него, от разказите на воините му и от легендите, които се разказваха отпосле. Лично аз не бях там — ако го бях последвал, сигурно нямаше да съм жив и да описвам тези неща. Само най-силните и най-издръжливите тръгнаха с него. Мен ме остави в Долната земя да придружавам пехотата, като ми каза, че по време на този поход нямало да се стигне до превързване и лекуване на рани. Ако някой паднел от колесницата или бъдел ранен, ще оставал да лежи, където паднел, и сам ще избирал дали да си пререже гърлото, или да разчита на милосърдието на хетите. Смяташе, че по този начин ранените щели да имат за какво да размислят, докато лежат окървавени на земята, за тях времето нямало да тече мудно, нямало да изпитват болка, нито да очакват превръзки и мехлеми за раните си. Както узнах, немалко воини, паднали от колесниците, прибягвали до ножа, но някои се предавали на хетите, които ги одирали, за да могат в часове на отмора да приготвят от кожата им разнообразни кесии и извезани торбички, в чиято направа били изкусни майстори.

Не мога да кажа доколко всичко това е истина, защото самият Хоремхеб охотно се хвалеше, а още повече се хвалеха бойците от колесниците. Имам предвид малцината, които преживяха войната и разправяха невероятни истории. Още по-наивни бяха легендите, та даже не ми се разказва как според тях Хоремхеб летял пред колесниците си в образа на сокол и плашел хетските коне. За пясъчния и огнения ураган вече споменах, ала го сторих, за да поясня откъде бе тръгнала тази легенда. Всеки случай с този стремителен набег той сложи ръка върху водохранилищата в пустинята, където хетите в течение на дълго време бяха струпали с мъка и големи разходи стотици хиляди делви и гърнета с вода. Освен туй беше облекчил обсадата на Газа и окуражил защитниците й, призовавайки ги чрез задружния рев на хората си пред стените на града: „Задръжте Газа! Задръжте Газа за благото на Египет!“

Иначе плячката от този поход беше незначителна. воините, които следваха Хоремхеб в колесниците, не забогатяха, защото гърнетата си остават гърнета, щом се изпразнят, макар водата в пустинята понякога да има стойността на злато. Ония, които въпреки забраната му слезли от колесниците, алчни да разграбят хетския стан край Газа, ги стигнала жестока смърт. Главите им, озъбени към високите стени на Газа, останали да стърчат на колове, а кожата им, натъпкана с тръстика, била превърната в тюфлеци и възглавници за шатрите на хетските командири.

Като лекар и човек, който не е воин, явно не мога да оценя напълно значението на този поход. Може би той наистина бе спасителен за Египет, както твърдеше Хоремхеб, и чрез него придружаващите го воини придобиха вековечна слава. Но от славата те не можеха да си скроят дрехи, нито пък да си построят къщи или да си купят градини и земя, за да подсигурят старините си. Струва ми се дори, че ако имаха избор, повечето от тях наместо слава щяха да предпочетат шепа сребро. С една дума, недоволството им от мизерната плячка беше голямо.

Ако бях участвувал лично в похода, вероятно щях да го преценявам по-иначе, защото в бясното препускане, в громола на колесниците и в победата несъмнено има нещо опияняващо, което замайва воина по-силно от виното и го кара да забрави страданията. Но от паланкина си аз можах да видя само следите от този поход, когато в жегата, задуха и тръпчивия прах на пустинята се присъединих към ускорения преход на пехотата по стъпките на Хоремхеб. Тук-таме се виждаше трупът на паднал от колесница и строшил главата си войник, чиито почернели меса лешоядите разръфваха. Виждаха се изсъхващи тела на умрели коне, строшени гърнета с изтекла в пясъка вода и трупове на хетски стражи, които след отминаването на Хоремхеб разбойниците и четниците от пустинята бяха обрали, обезобразили и набучили на колове около водохранилищата, за да напомнят за победата. Тази е причината, загдето мога да разказвам не толкова за вековечната слава и опиянението от победите, колкото за страданията и смъртта.

Две седмици пътувахме и се чувствувахме извънредно изтощени, макар че хетите се бяха погрижили привечер след всеки преход да имаме предостатъчно вода. Най-сетне над планината в края на пустинята видяхме да се издига огнен стълб и разбрахме, че там Хоремхеб ни очакваше с бойните си колесници. Тази нощ се е запечатала в паметта ми, защото не можах да заспя. В далечината огненият стълб пламтеше през цялото време, от него се разнасяха искри и дим и от червеникавите му отблясъци звездите бледнееха. След знойния ден нощем в пустинята е студено, а босоногите войници, бродили дни наред през жулещия пясък и трънаците, стенат и викат насън, сякаш зли духове ги измъчват. Може би затуй народът вярва, че пустинята гъмжи от дяволи. Но сигналният огън на Хоремхеб ни караше да бързаме, така че още призори тръбите засвириха и походът продължи, макар че все повече мъже падаха, без да могат да се вдигнат, понеже не бяха привикнали към продължителните преходи с тежки товари. Отвред през пустинята към сигналния огън се стичаха групички окъсани, обгорели разбойници и четници. Те не се присъединяваха към нас, обаче с жадни очи оглеждаха облеклото, копията и волските ни коли. Имах чувството, че им се щеше да ни нападнат и ограбят по същия начин, както биха постъпили с хетите.

Но когато приближихме стана на Хоремхеб, на хоризонта забелязахме облаци прах: хетите бяха тръгнали да си възвърнат водохранилищата. Бойните колесници на техните съгледвачи препускаха през пустинята, прегазваха предните ни отреди и всяваха ужас сред пешаците, които не бяха свикнали да воюват срещу бойни колесници, пък и изобщо не бяха се били с копия и стрели. Сред войската ни настъпи объркване, от страх мнозина се разбягаха из пустинята и хетите ги намушкваха от колесниците си. За щастие от стана си Хоремхеб ни изпрати на помощ боеспособните си колесници и страхопочитанието на хетите пред неговите хора беше толкоз голямо, че те ни оставиха на мира и се оттеглиха. Възможно е обаче да са го сторили не от страхопочитание, а защото им е било заповядано само да разузнаят и да ни смутят, без да влизат в бой.

Всеки случай оттеглянето им предизвика голямо въодушевление сред нашата пехота, копиеносците заканително завикаха, а стрелците изсипаха нахалос сума стрели подир отдалечаващите се колесници. При все това скришом всички поглеждаха към хоризонта, където пушилката се вдигаше като стена, ала взаимно се окуражаваха, казвайки за Хоремхеб:

— Няма страшно, защото силната му десница ще ни закриля. Няма страшно, той като сокол ще връхлети върху хетите, ще им изкълве очите и ще ги ослепи.

Но ако се надяваха да си отпочинат в стана на Хоремхеб, те много се заблуждаваха. Не по-малко се заблуждаваха, ако очакваха, че той ще ги похвали за бързото придвижване и за ожулените им от пясъка ходила. Хоремхеб ни посрещна със зачервени от преумора очи и с разярено лице, плющейки със златния си камшик, по който имаше петна от кръв и прах.

— Къде се размотавате, гниди такива? — ревна той. — Къде се шляете, дяволски изчадия? Такъв срам ме обзема, като ви гледам, че ми се ще черепите ви още утре да побелеят сред пясъка. Влачите се като костенурки и така воните на пот и мръсотия, че трябва да си запушвам ноздрите. В същото време кръвта на най-добрите ми воини изтича от безбройните им рани и благородните ми коне издъхват. А сега се залавяйте да копаете, египтяни, залавяйте се да копаете, за да опазите живота си. Тази работа най ви подхожда, защото цял живот сте се ровили в тинята, когато с мръсните си пръсти не сте човъркали в носа и задника си!

Необучените египетски войници ни най-малко не се засегнаха от думите му, а напротив — изпаднаха във възторг, повтаряха ги със смях и всеки имаше чувството, че след страшната пустиня бе намерил убежище при Хоремхеб. Те забравиха ожулените си крака и пресъхналата си уста и под наставленията на Хоремхеб започнаха да копаят ровове, набиваха дървени стълбове между камъните, опъваха тръстикови въжета помежду им и свличаха огромни канари към планинския проход.

Изнурените бойци от колесниците на Хоремхеб се вдигаха от скалните падини и от платнищата си и накуцвайки, се примъкваха при тях, за да им покажат раните си и да се поперчат с подвизите си. Нямаше воин, който дори на умиране да не се вдигнеше, за да може с разказите за подвизите си да окуражи копачите, копиеносците и стрелците и да събуди завистта им. Сутринта, когато видели хетите да се задават като ураган откъм пустинята, те не се съмнявали в края си, ала пристигането на пехотата им беше вдъхнало смелост, защото далеч по-приятно е да се умира вкупом, отколкото поотделно. От потеглилите на колесници две хиляди и петстотин бойци бяха останали петстотин годни за воюване, а конете им се препъваха от изтощение и бяха провесили глава до пясъка.

В течение на деня по-голямата част от войската в безконечни колони пристигна в стана на Хоремхеб. Всеки новодошъл отиваше да копае ровове и да строи препятствия, за да се прегради пътят на хетските колесници към пустинята. Хоремхеб изпрати нареждане до закъсняващите и уморени от прехода дружини, че през нощта всички трябва да се доберат до укрепения стан и че след разсъмване останалите в пустинята ще умрат от жестока смърт, ако на хетските колесници се удаде да проникнат през проходите. Никой не пресмяташе колко са пристигащите, нито пък Хоремхеб караше да ги преброяват, защото сведенията за тяхната численост вече бяха безполезни, а в сравнение с цялостната военна мощ на хетите броят им така или иначе беше незначителен.

Като виждаха своята многочисленост сред безлюдната пустиня, египтяните все пак придобиваха кураж и слепешката се осланяха на Хоремхеб, вярвайки, че той ще победи хетите и ще ги избави от ръцете им. Но докато строяха препятствия, докато опъваха ниско над пясъка тръстикови въжета между стълбовете и търкаляха канари, те виждаха задаващите се хетски колесници, обвити в облаци прах, и чуваха бойния вик на хетите. Тогава студени тръпки ги побиваха, те се озъртаха и изпитваха ужасен страх от бойните колесници с прикачени към тях остри коси.

Обаче нощта започна да се спуска и хетите явно нямаха желание да нападат, без да познават местността пред себе си и числеността на Хоремхебовата войска. Затуй те се разположиха в пустинята, пуснаха конете си да пасат трънливите храсти и напалиха огньове, така че в мрака пустинята бе осеяна от светлинки, догдето погледът стигаше. Но с леки колесници техните съгледвачи цяла нощ препускаха до препятствията, убиваха стражите и влизаха в схватки по протежение на линията, която Хоремхеб бе разпрострял дълбоко в пустинята. В двата й края, където още не бяха издигнати препятствия, разбойниците и четниците от пустинята издебваха хетите в тъмното, сваляха ги с примка и пленяваха колесниците заедно с конете им, така че много съгледвачи, отдалечили се от пътя, който хетите бяха прокарали, не се завърнаха в стана си.

Така или иначе, в нощта ечаха предсмъртни викове, грохот на колесници, свистене на стрели и трясък на оръжия. Непривикналите към битки войници трепереха от страх и не смееха да заспят, но Хоремхеб ги успокояваше:

— Спете кротко, мои блатни плъхове, спете да си отпочинете и намажете разранените си ходила с масло. Аз ще бдя над съня ви и ще ви закрилям.

Аз обаче не легнах да спя — цяла нощ обикалях стана и превързвах раните на бойците от колесниците, а Хоремхеб ме насърчаваше:

— Лекувай ги с цялото си умение, Синухе, защото по-храбри воини светът още не е виждал. Всеки от тях чини колкото сто, че дори и колкото хиляда копачи на тиня. Лекувай ги, защото си ги обичам тия мои дръгливци. Те умеят да обуздават коне и да държат поводите, а пък аз нямам обучени хора, с които да ги заместя. Оттук нататък всеки сам едва в битката ще трябва да се учи как се управляват коне и колесници. Затуй ще ти дам по дебен злато за всеки, когото излекуваш и направиш боеспособен.

Въпреки че бях седял в паланкина си, трудният поход през пустинята ме бе изнервил, гърлото ми беше пресъхнало от тръпчивия прах и ме влудяваше мисълта, че заради глупавото упорство на Хоремхеб трябваше да загина от хетска ръка, макар смъртта да не ме плашеше. Затуй му казах троснато:

— Задръж си златото или го подели между нещастните си плъхове, та преди да умрат, поне за миг да се почувствуват богати. Няма съмнение, че утре ще погинем до крак, след като ни вкара в клопката на тази ужасна пустиня. Ако лекувам усърдно тези плъхове, върша го само заради себе си, защото ми се струват единствените мъже в цялата войска, които умеят да се бият. Останалите и най-вече тия, дето пристигнаха с мен, ще си изгубят ума, ще писнат и ще хукнат да бягат при появата на първите хети. Виждал съм ги да се стряскат, когато в тъмното изпука клонка, и съм ги чувал в един глас да призовават египетските богове на помощ, щом някой заек изскочи на пътя им в пустинята. Храбри са безспорно, когато един другиму си чупят главите по улиците на Тива. На големи шайки може би ще се осмелят да прережат гърлото на самотен минувач, за да му задигнат кесията, ала в пустинята са като овце, които си повел на заколение — следват те с кротко блеене, готови в следващия миг да се разбягат като обезумели. Затуй само заради себе си лекувам твоите дръгливци и се надявам, че благодарение на тяхната смелост някакъв невероятно щастлив обрат ще ни помогне да се спасим. И все пак по-разумно би било да подбереш най-бързите коне, да се качиш на лека колесница, да ме вземеш със себе си и тогава може би ще се доберем живи до Долната земя. Там би могъл да събереш нова, по-добра войска.

Хоремхеб потърка нос с дланта си, погледна ме лукаво и каза:

— Твоят съвет подхожда на мъдростта ти, Синухе, и ако бях разумен, сигурно отдавна щях да го последвам. Но аз обичам дръгливците си и не можех да ги оставя да измрат в пустинята. Не би било трудно аз самият да се измъкна, да наредя да унищожат водохранилищата и да отложа войната за идната година. Всъщност не мога да обясня защо не избягах, както би постъпил на мое място всеки разумен човек. Сетне щях да издигна паметник на тези плъхове, щях да изсека имената им върху камък и с това да ги увековеча. Аз обаче не го сторих и сега нямаме друг изход, освен да победим хетите тук, в пустинята. Ето колко проста е работата, Синухе! Ще победим хетите, понеже нямаме друг изход! Вероятно постъпих много умно, като повиках войската си в пустинята, защото тук войниците няма накъде да бягат и волю-неволю ще трябва да се бият за живота си. Но най-добре ще е сега да ида да поспя в талигата си и да пийна вино, та утре да съм махмурлия. Тогава съм много раздразнителен и се бия по-добре, отколкото с трезва глава!

Той отиде при колесницата си, надигна една делва и в настъпилата тишина дочух виното да бълбука в устата му, докато някъде отдалече отново прозвуча трясък на бойни колесници и тревожен вик на египтяни, разбягали се презглава от загражденията. Понеже хората му го поглеждаха завистливо, Хоремхеб протягаше делвата на всеки минаващ покрай него, сиреч даваше им да пият от същата делва, от която пиеше той. Хем ги поеше, хем ги хокаше:

— Само цапате делвата с мръсните си муцуни, а стомасите ви са бездънни мехове и ще ми излочите виното, без да мога да се напия като хората!

Така мина нощта и утрото се надигна от пустинята като сивкав призрак, довеждайки със себе си лешояди и миризмата на смърт. Отвъд загражденията лежаха мъртви коне и обърнати колесници, а лешоядите изкълваваха очите на паднали от колесниците хети. На зазоряване Хоремхеб накара да надуят тръбите, свика войската в подножието на планината и произнесе реч.