Мика Валтари
Синухе Египтянина (13) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

2

Червеникавите светлини на Тива искряха на източния небосклон, аз будувах сред аромата на градинските цветя и си мислех за две очи, зелени като Нил по време на летния зной, когато забелязах, че не съм сам на терасата.

Лунният сърп беше тънък, звездите едва-едва блещукаха и аз не можех да установя мъж ли се приближаваше или жена. Застана до мен и се вгледа в лицето ми, мъчейки се да ме разпознае. Отстъпих и тогава прозвуча писклив като на дете заповеднически глас:

— Ти ли си, Самотнико?

По гласа и слабата фигура познах, че беше престолонаследникът. Поклоних му се доземи, без да се осмеля да отговоря нещо. Но той нетърпеливо ме дръпна нагоре и каза:

— Изправи се и не се прави на глупак! Никой не ни гледа, така че не е нужно да ми се кланяш. Спести си поклоните за бога, чийто син съм аз, защото има само един бог, а всички останали са негови превъплъщения. Ти знаеш ли това? — Без да дочака отговор, той замислено добави: — Всички останали, с изключение може би на Амон, който е лъжовен бог.

— О! — възкликнах аз и стъписано вдигнах ръце, за да покажа, че се боя от такива думи.

— Както и да е — рече той. — Видях те, когато седеше при баща ми и подаваше на извеяния Птахор ножа и чукчето. Тогава те нарекох Самотника. Майка ми пък нарече Птахор Старата маймуна. Това ще ви бъдат имената, ако трябва да умрете, преди да напуснете палата. Но твоето име аз съм го измислил.

Реших, че той наистина трябва да е болен и луд, щом говори такива щуротии. Обаче нали и Птахор беше казал, че ни очаква смърт, ако фараонът умре, и кръвоспирателят му бе повярвал. Усетих как прорастващите ми коси почнаха да се изправят и възпиращо протегнах ръка, защото не ми се искаше да умра.

До себе си долавях неравното и възбудено дишане на престолонаследника, ръцете му се свиха и той промърмори:

— Неспокоен съм, ще ми се да бъда другаде. Знам, че моят бог ще ми се яви, но се боя. Остани с мен, Синухе, защото, щом той ми се яви, силата му смазва тялото ми и после езикът ме боли.

Разтреперих се при мисълта, че е болен и говори несвързано като побъркан. Той ми заповяда да тръгна с него и аз го последвах. Слязохме от терасата, минахме покрай царското езеро и иззад зидовете в ушите ми като стенание нахлу шепотът на скърбящата тълпа. Завихме зад оборите и кучкарниците и през вратата за прислугата излязохме, без стражите да ни забележат. Беше ме много страх, защото Птахор бе казал, че преди смъртта на фараона не ни е разрешено да напускаме палата. Но можех ли да се възпротивя на престолонаследника?

Той се движеше бързо, с изпънато тяло и плавна крачка, така че никак не ми беше лесно да го следвам. Носеше само престилка и луната осветяваше белезникавата му кожа, тънките крака и бедрата, широки като на жена. Осветяваше щръкналите му уши и измъченото му трескаво лице с поглед, вперен сякаш в някакъв невидим за другиго дух.

— Ще вземем лодка — каза той, когато стигнахме до брега. — Трябва да тръгна на изток, за да посрещна баща си.

Без да избира, той стъпи в най-близката тръстикова лодка. Последвах го и ние загребахме напряко през реката. Никой не ни подгони, въпреки че бяхме откраднали лодката. Нощта беше неспокойна, лодки кръстосваха по реката, а пред нас небето все по-ярко се червенееше от светлините на Тива. Пристигайки на отсрещния бряг, той пусна лодката по течението и без да се извръща, закрачи напред, сякаш многократно бе минавал по този път. Нямаше как — поех след него с боязън в сърцето. Не бяхме единствените будуващи в нощта и никой от стражите не ни подвикна, защото в Тива се знаеше, че последният час на фараона вече настъпва.

Ходенето беше изнурително и издръжливостта на крехкото му тяло ме удивляваше. Макар нощта да беше доста хладна, по гърба ми се стичаше пот, докато го догонвах. Звездите промениха положението си, луната залезе, а той все вървеше напред. От долината навлязохме в безлюдната пустиня, градът остана зад гърба ни и на небето пред нас се откроиха тъмните силуети на трите източни планини — стражите на Тива. Почнах да се чудя откъде и как ще намеря паланкин за връщането, понеже ми се струваше, че краката му нямаше да издържат обратния път.

Най-сетне той седна задъхан на пясъка и каза боязливо:

— Хвани ме за ръцете, Синухе, защото те треперят и сърцето ми се разтуптя. Наближава часът, светът е пуст и в него сме само ние двамата. Но там, където отивам аз, ти не можеш да ме последваш. И все пак не искам да съм сам.

Хванах го за китките и усетих, че потното му тяло се тресе. Наоколо беше пусто, някъде в далечината злокобно зави чакал. Звездите постепенно избледняха и въздухът около нас стана мъртвешки сив. Изведнъж той се изтръгна от ръцете ми, скочи и се взря в планините на изток.

— Ето го бога! — прошепна той с пламнало от възбуда и болка лице. — Ето го бога! — повтори, повишавайки глас. — Ето го бога! — извика той в пустинята и наоколо заструи светлина, планините загоряха в позлата и слънцето изгря. Тогава той изпищя пронизително, строполи се на земята и загуби съзнание. Тялото му се затресе конвулсивно, устата му се сгърчи и краката му заритаха в пясъка. Но аз вече не се боях — и по-рано бях чувал този писък в Дома на живота, така че знаех какво трябва да сторя. Нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите му. Затуй откъснах парче от престилката си, навих го, сложих го в устата му и почнах да разтривам крайниците му. Знаех, че като дойде на себе си, ще бъде отпаднал и объркан. Огледах се за помощ, ала Тива беше далеч зад нас и никъде не се виждаше дори колиба.

В този миг покрай мен с крясък прелетя сокол, стрелна се право в ярките лъчи на изгряващото слънце и се изви високо над нас. После отново се спусна, сякаш му се искаше да кацне върху челото на престолонаследника. Така се стъписах, че несъзнателно направих свещения знак на Амон. Може би думите на принца се отнасяха за бога Хор и той ни се явяваше в образа на сокол. Принцът простена и аз се наведох над него. Когато вдигнах глава, видях, че соколът се бе превърнал в човек. Огрян от слънцето, пред мен стоеше млад хубав мъж с осанка на бог. В ръката си държеше копие, а раменете му бяха покрити с груба бедняшка наметка. Не вярвах в божества, ала за всеки случай му се поклоних доземи.

— Какво му е? — запита той на диалекта, говорен в Долната земя, и посочи престолонаследника. — Болно ли е момчето?

Засрамих се и се вдигнах на колене да го поздравя според обичая.

— Болно е — казах аз. — Ако си разбойник, от нас няма да добиеш голяма плячка, но ако ни помогнеш, боговете може да те благословят.

Той нададе крясък като сокол и от висините птицата тутакси се спусна като камък и кацна на рамото му. Реших, че най-добре ще е да продължа да бъда внимателен — можеше въпреки всичко да се окаже божество, макар и от по незначителните. Затуй му заговорих почтително и любезно го запитах кой е, откъде иде и къде отива.

— Аз съм Хоремхеб, синът на сокола — отговори той гордо. — Родителите ми са обикновени сиренари, но в деня на раждането ми на мен са ми предсказали, че ще стана повелител на много хора. Соколът ме доведе тук, след като в града никой не ми даде подслон. Вечерно време жителите на Тива се боят от копието ми. А иначе възнамерявам да постъпя във войската на фараона. Казват, че той бил болен — и в такъв случай сигурно се нуждае от силни ръце, които да бранят властта му.

Снагата му беше стройна като на млад лъв, а погледът му пронизваше като стрела. Със завист си помислих, че не една жена би му казала: „Хубави момко, искаш ли да бъдеш разтуха в самотата ми?“

Престолонаследникът изпъшка, опипа лицето си и присви крака. Извадих парчето плат от устата му и съжалявах, че нямаше капка вода, за да се освежи. Хоремхеб го гледаше с любопитство и дръзко запита:

— Ще умре ли?

— Няма да умре — отвърнах раздразнено. — Боледува от святата болест.

Хоремхеб ме погледна и стисна копието си.

— Ти нямаш право да ме презираш — рече той. — Макар да ходя бос и все още да съм беден, аз мога да пиша прилично и да чета надписи и ще стана повелител на много хора. Кой бог се е вселил в него?

Народът вярва, че щом някой страда от святата болест, чрез неговата уста говори някой бог. Оттам и въпросът му.

— Той си има собствен бог — отвърнах аз. — Струва ми се, че е малко луд. Като дойде на себе си, ще ми помогнеш да го пренесем в града. Там ще му наемем паланкин да се прибере у дома си.

— Ще настине — рече Хоремхеб, свали наметката си и с нея покри престолонаследника. — В Тива утрините са хладни, но аз имам гореща кръв. Освен това познавам много богове и мога да назова някои, които ме закрилят. Но за мой бог съм си избрал Хор. Момчето сигурно има богати родители. Кожата му е светла и нежна и ръцете му никога не са вършили тежка работа. А ти кой си?

Проявяваше голяма словоохотливост, защото беше бедняшки син и по дългия си път до Тива се бе сблъскал с недружелюбност и унижения.

— Лекар съм — отвърнах аз. — Бях ръкоположен и за жрец от първа степен в тиванския храм на Амон.

— Сигурно си го довел в пустинята, за да оздравее — предположи Хоремхеб. — Трябвало е обаче да го облечеш по-добре. Но ти не мисли, че се бъркам в работата на лекарите — добави той учтиво.

Студеният червеникав пясък блестеше от светлината на изгряващото слънце, аленото острие на копието лъщеше, а над главата на Хоремхеб соколът се виеше и надаваше крясък. Престолонаследникът се изправи на крака. Зъбите му тракаха, той простена тихо и се огледа с блуждаещ поглед.

— Видях го — рече той. — Мигът ми се стори столетие, аз нямах възраст и той протегна хиляда благославящи ръце над главата ми и всяка от тях ме дари със знака на безсмъртието. Как тогава да не вярвам?

— Дано само не си си прехапал езика — казах аз загрижено. — Опитах се да те предпазя, но нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите ти.

В ушите му думите ми бяха като бръмчене на муха. Той се бе вторачил в Хоремхеб, погледът му се проясни, очите му се разшириха. Усмивката и удивлението му го правеха красив.

— Тебе Атон, единственият бог, ли те изпраща? — запита той слисан.

— Соколът летеше пред мен и аз го следвах — каза Хоремхеб. — Така стигнах дотук, друго не знам.

Престолонаследникът забеляза копието в ръката му и смръщи чело.

— Ти носиш копие — каза той неодобрително. Хоремхеб протегна копието си и рече:

— Дръжката му е от превъзходно дърво. Изкованото му от мед острие жадува за кръвта на враговете на фараона. Да, копието ми е зажадняло и името му е Смъртоносното.

— Само не кръв — възрази престолонаследникът. — Кръвта ужасява Атон. Няма нищо по-отвратително от течащата кръв.

По време на операцията бях видял притворените очи на престолонаследника, но тогава още не знаех, че той беше от ония хора, на които при вида на течаща кръв им прилошава и могат да припаднат.

— Кръвта пречиства народите и ги прави силни — каза Хоремхеб. — От кръвта боговете пълнеят и се чувствуват добре. Докато има войни, ще има и кръвопролитие.

— Войни никога вече няма да има — заяви престолонаследникът.

— Това момче е полудяло — засмя се Хоремхеб. — Войни винаги е имало и винаги ще има, защото народите трябва да изпробват своята годност за живот.

— Всички народи са негови чеда, всички езици и цветове, черната земя и червената земя — рече престолонаследникът, загледан в слънцето. — Ще му издигна храмове във всички страни, а на владетелите им ще разпратя знака на живота, защото аз го видях, от него съм роден и при него ще се върна.

— Той не е с всичкия си — прошепна ми Хоремхеб и състрадателно поклати глава. — Сега вече разбирам, че му е нужен лекар.

— Неговият бог току що му се яви — предупредих аз Хоремхеб със сериозен тон, понеже ми беше симпатичен. — Святата болест му позволи да го види и не е наша работа да разсъждаваме върху думите на неговия бог. Всеки е честит с вярата си.

— Аз вярвам в копието и сокола си — рече Хоремхеб.

А престолонаследникът с вдигната ръка приветствува слънцето, лицето му отново беше възбудено и хубаво, сякаш се взираше в друг, невидим за нас свят. Като свърши молитвата си, ние го поведохме към града и той не се възпротиви. Болестният пристъп бе омаломощил краката му, той стенеше и се олюляваше. Затуй го взехме на ръце между нас и продължихме пътя си, следвайки сокола.

Когато стигнахме началото на обработваемата земя, докъдето се простираха напоителните канали, видяхме, че ни чака царският паланкин. Робите се бяха излегнали на пясъка, а от паланкина слезе да ни посрещне едър жрец с бръсната глава и мургаво лице, излъчващо мрачно обаяние. Поклоних му се с отпуснати пред коленете ръце, защото се досетих, че това е жрецът на Ра-Херахти, за когото ми бе говорил Птахор. Но той не ми обърна внимание, а се хвърли ничком пред престолонаследника и го поздрави като фараон. Това означаваше, че Аменхотеп III беше починал. След туй робите притичаха да се погрижат за новия фараон — измиха крайниците му, разтриха ги и ги намазаха с помада, облякоха му дрехи от царски лен и на главата му сложиха фараонска шапка.

В същото време Ейе се обърна към мене и ме запита:

— Той срещна ли се със своя бог, Синухе?

— Срещна се — отговорих аз. — Но аз бдях над него, така че нищо лошо не му се случи. Ти откъде знаеш името ми?

Той се усмихна и каза:

— Моята задача е да знам всичко, което става в палата, докато удари часът ми. Името ти ми е известно, както и това, че си лекар. Затуй бях сигурен, че той се намира в грижовни ръце. Знам също, че си жрец на Амон и си положил клетва пред него.

Последните думи изрече натъртено и заканително, ала аз разперих ръце и запитах:

— Какво значение има една клетва пред Амон?

— Прав си — продължи той — и не е нужно да се каеш. Знай само, че той става неспокоен, когато наближи срещата му с бога. Тогава нищо не може да го възпре, но не разрешава на стражите да го придружават. Вие обаче през цялата нощ бяхте в безопасност, нищо не ви застрашаваше и както виждаш, паланкинът го чака. А оня копиеносец там? — посочи той Хоремхеб, който стоеше встрани със сокола на рамо и опипваше върха на копието си. — Не е ли по-добре да умре, за да не се разгласяват фараонските тайни?

— Той зави фараона с наметката си, за да не настине — казах аз. — Готов е да насочи копието си срещу враговете на царя. Смятам, че жив ще ти е по-полезен, отколкото мъртъв, жрецо Ейе.

Жрецът небрежно му подхвърли златна гривна и каза:

— Някой ден можеш да наминеш в палата и да ми се обадиш, копиеносецо.

Но Хоремхеб не улови гривната и тя падна в пясъка до краката му.

— Заповеди приемам само от фараона — рече той, гледайки Ейе непокорно. — Ако не се лъжа, фараонът е оня там, с царската шапка. Соколът ме заведе при него и това ми е достатъчно.

Ейе не се разгневи.

— Златото е ценно и винаги необходимо — рече той, вдигна гривната от пясъка и я сложи на китката си. — Поклони се тогава на фараона си. Само че в негово присъствие не бива да носиш копие.

Престолонаследникът се приближи. Лицето му беше бледо и изнурено, но по него продължаваше да гори оня чудноват пламък, който сгря сърцето ми.

— Следвайте ме — рече той, — следвайте ме по всички нови пътища, защото истината ме озари!

Последвахме го до паланкина.

— Истината е в копието — промърмори си Хоремхеб, но се подчини и го предаде на слугата отпред.

Двамата седнахме върху дръжките на паланкина и поехме. Носачите на бегом се спуснаха до кея, където ни очакваше лодка. В палата се върнахме по същия път, без някой да ни забележи, макар около стените да се бяха струпали множество хора, облечени в бяло.

Допуснаха ни в покоите на престолонаследника и той ни показа големи критски делви, по чиято повърхност бяха изобразени плуващи риби и разни животни. Щеше ми се Тутмос да ги види, защото те доказваха, че може да има изкуство, по-различно от египетското. Когато изтощеният престолонаследник се успокои, той се държеше и разговаряше разумно като всеки наш връстник, без да изисква от нас прекалена учтивост и церемониалност. После съобщиха, че великата царска майка пристига, за да му се поклони. Той се сбогува с нас, като обеща да не ни забравя. На излизане Хоремхеб ме погледна нерешително.

— Много съм загрижен — каза той. — Няма къде да ида.

— Остани просто тук — посъветвах го аз. — Нали той обеща да не те забравя. Най-добре би било да си наблизо, когато си спомни за теб. Боговете са своенравни и бързо забравят.

— Да остана тук сред този рояк мухи? — рече Хоремхеб и посочи придворните, които шумно се тълпяха пред вратите към покоите на престолонаследника. — Не, аз имам истинска причина да се тревожа — продължи той мрачно. — Какво ще стане с Египет, щом фараонът се бои от кръв и смята всички народи, езици и цветове за равностойни? Аз съм роден за воин и разумът ми подсказва, че това е лоша поличба за войниците. Всеки случай първо ще ида да си взема копието. То остана у слугата.

Поканих го да ме потърси в Дома на живота, ако почувствува нужда от приятел, и ние се разделихме. В стаята ни Птахор ме чакаше със зачервени очи и в лошо настроение.

— Теб те е нямало, когато на разсъмване фараонът е издъхнал — укори ме той. — Нямало те е и аз съм спял, така че никой от двама ни не можа да види как от ноздрите на фараона духът му е излетял право към слънцето. А има толкоз други свидетели. На мен също ми се искаше да видя и потвърдя това. Много обичам такива чудеса, но ти не си бил тука да ме събудиш. С кое момиче прекара нощта?

Разказах му какво се беше случило през нощта и той вдигна ръце в знак на крайно удивление.

— Амон да ни е на помощ — рече той. — Значи новият фараон е луд!

— Едва ли е луд — отговорих аз неуверено, защото сърцето ми изведнъж бе застанало на страната на болния младеж, за когото се бях грижил и който се държеше дружелюбно с мен. — Струва ми се, че му се яви новият бог. Когато умът му се избистри, може да станем свидетели на невероятни чудеса в Кеми.

— Амон да ни пази от такива чудеса! — каза Птахор ужасен. — Я по-добре ми налей вино, че гърлото ми е сухо като прахта по пътищата.

Слугата доведе кръвоспирателя от обора. Той разпалено заразказва, че фараонските коне пиели вода от медни корита и че яслите им били украсени с пъстроцветни камъни.

— Но волове не видях — каза той натъжено. — Боя се, че фараонът изобщо няма волове. Затуй пък сънувах безброй чудни сънища, докато спях в сламата. Сънувах, че Синухе води бяла кобила на жертвоприношение. Видях как покойната ми майка шета в кухнята си в Западната страна…

— Такъв сън не е трудно да се разтълкува — намеси се Птахор. Бялата кобила си ти, а майка ти се готви да те посрещне с празничен обяд в страната на мъртвите. И ако случайно не греша, ние тримата след малко ще трябва да умрем.

Но кръвоспирателят вече се бе примирил с тази мисъл.

— Предполагам, че в Западната страна има големи, хубави говеда — рече той, — защото, докато майка ми разговаряше с мен и ми напомняше да не си накапя престилката, стори ми се, че наблизо дочух продължително силно мучене. От този звук се събудих и усетих, че червата ми куркат и съм се напикал. От виното е било. Не съм свикнал да пия вино, предпочитам бира.

Той продължи да дърдори глупости, докато най-сетне ни заведоха в Дома на справедливостта. Там старият пазител на царския печат седеше на съдийския трон и пред него лежаха четиридесетте кожени свитъка, в които бяха записани законите. Въоръжени войници ни ограждаха, за да не можем да избягаме. От един кожен свитък пазителят на печата прочете закона и оповести, че трябва да умрем, тъй като фараонът не е оздравял след отваряне на черепа му. Аз погледнах Птахор, но той само се усмихна, когато палачът пристъпи напред с меча си.

— Започни с кръвоспирателя — каза Птахор. — Той бърза повече от нас, в Западната страна майка му вече е сварила граховата каша.

Кръвоспирателят свойски се сбогува с нас, направи свещените знаци на Амон и смирено коленичи на пода пред кожените свитъци. Палачът замахна с меча си, завъртя го със свистене над главата на осъдения, но възпря удара си и острието на меча съвсем леко докосна врата на кръвоспирателя. Въпреки това той се строполи на пода и ние помислихме, че от страх е припаднал, защото на врата му не се виждаше дори драскотина. Беше мой ред и аз спокойно коленичих, палачът ми се усмихна и допря меча до врата ми, не желаейки да ми причинява излишен страх. Птахор реши, че е достатъчно нисък и няма нужда да коленичи. Мечът на палача докосна и неговия врат. С това смъртната ни присъда бе изпълнена и ние получихме нови имена, изгравирани на тежки златни гривни. На гривната на Птахор действително имаше надпис „Този, който прилича на павиан“, а на моята се четеше „Този, който е самотен“. След туй лекарското умение на Птахор бе възнаградено със злато. На мен също ми отмериха злато и после ни облякоха с нови одежди. За първи път носех надиплена поличка от царски лен и яка, натежала от сребро и скъпоценни камъни. Но когато слугите се опитаха да вдигнат кръвоспирателя и да го свестят, той не дойде на себе си — оказа се, че е мъртъв. Видях го със собствените си очи и смея да го твърдя. Обаче така и не разбрах защо беше умрял, освен ако не е вярвал, че наистина трябва да умре. Защото въпреки глупостта си той притежаваше способността да спира кръвотечения, а такъв човек не е като другите.

Сред всеобщия траур по повод смъртта на фараона плъзна мълвата за странната кончина на кръвоспирателя. Всички, които я научаваха, избухваха в смях и се удряха по коленете, защото случаят наистина беше много забавен.

Официално аз също бях считан за мъртъв и в документите, които подписвах, наред с името си Синухе трябваше да добавям Този, който е самотен. В двореца бях известен единствено под това име.