Мика Валтари
Синухе Египтянина (86) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

Описах надълго онова, което ставаше с другите при царуването на жреца Ейе в Египет, а за себе си нищо не споменах. Причината е, че за мен остана малко за разказване. Реката на живота ми вече не бушуваше, беше се успокоила и утихнала и се слягаше в плитка вода. Прекарвах годините си под грижите на Мути в някогашната медникарска къща, която тя бе възстановила след пожара. Нозете ми бяха отпаднали от бродене по прашните друмища, очите ми бяха уморени да гледат тревожния свят, сърцето ми бе изтерзано от пустославието на всичко земно. Затуй се бях уединил вкъщи, не приемах пациенти и само сегиз-тогиз лекувах страданията било на съседите си, било на най-бедните, понеже нямаха подаръци да идат при друг лечител. Накарах в двора ми да издълбаят ново езерце, в него развъдих пъстри рибки и дни наред седях под сикомората, загледан в рибките, които бавно плуваха в хладната вода, докато по улицата пред къщата ревяха магарета и децата играеха в прахта. По опърлените от пожара клони на сикомората покараха нови листа, Мути се грижеше за мен, готвеше ми хубави ястия, даваше ми да пия по малко вино, когато пожелаех, гледаше да се наспивам, а аз избягвах да се напрягам.

Ала ястията вече не ми бяха вкусни, нито виното ми се услаждаше. В прохладните вечери от него в ума ми изплуваха всички мои злодеяния, изплуваха чертите на умиращия фараон Ехнатон и младежкото лице на принц Шубату. Ето защо вече не исках да церя хората — ръцете ми бяха прокълнати и сееха смърт, дори да исках да бъдат добри. Съзерцавах само рибките в градинското езерце и им завиждах за студената кръв, за хладното сладострастие и за това, че прекарваха живота си във водата, без да дишат душния земен въздух.

Седнал в градината си и загледан в рибките, веднъж казах на сърцето си: „Успокой се, неразумно сърце, вината не е твоя. Всичко, което става по света, е безразсъдно, не добрината и злината са от значение, ами алчността, омразата и страстите властвуват над света. Ти не си виновен, Синухе, човекът си остава все същият, човекът не се променя. Годините се нижат, хората се раждат и умират, животът им е като горещо дихание и те са честити не приживе, а на умиране. Затуй няма по-голяма суета от човешкия живот и ти не си виновен, ами човекът не се мени с времето. Излишно е да го потапяш в ручея на времето — сърцето му няма да се промени и той ще излезе от ручея такъв, какъвто е влязъл. Напразно го изпитваш с войни и бедствия, с чума и пожари, с богове и копия — от изпитанията човекът само се ожесточава, докато стане по-лош от крокодила, и затуй само мъртвият човек е добър.“

Обаче сърцето ми възрази: „Можеш да си гледаш рибките, Синухе, но докато си жив, аз няма да ти дам мира. Всеки ден ще ти повтарям, че тъкмо ти си виновникът, и всяка нощ ще туптя в съня ти: ти, Синухе, си виновникът. Защото аз, твоето сърце, съм по-ненаситно от крокодил и искам чашата ти да е пълна.“

Разгневих се на сърцето си и му рекох: „Ти си гламаво сърце и от теб ми е дотегнало, защото цял живот си ми носило само ядове и неприятности, скърби и мъки. Много добре знам, че разумът ми е убиец и ръцете ми са черни, ала в сравнение с всички убийства, дето стават по света, моите са дребни и никой не ме обвинява за тях. Затуй не разбирам защо ми натякваш вината и не ме оставяш на спокойствие? Кой съм аз, че да оправям света и да променям човешката природа?“

Но сърцето ми отвърна: „Не говоря за твоите убийства и не те обвинявам за тях, макар денонощно да ти набивам: Виновен, виновен! Хиляди хора погинаха заради теб, Синухе. Умираха от глад и чума, от оръжие и рани, под колелата на бойните колесници и по пътищата през пустинята. Заради теб деца загиваха в майчината утроба, заради теб тояги се стоварваха по превити гърбове, заради теб неправдата тъпче правдата, заради теб алчността надвива доброто, заради теб разбойници управляват света. Да, безчет са ония, които умираха заради теб, Синухе. Цветът на кожата им беше различен и говореха на различни езици, ала умряха невинни, Синухе, защото нямаха твоите познания. Всички, които умряха и продължават да умират, са твои братя, умират заради теб и ти си единственият виновник! Затуй плачът им се промъква в твоя сън, Синухе, затуй плачът им ти отнема вкуса на хубавите ястия и те лишава от всяка радост, Синухе.“

Но аз са ожесточих и заявих: „Рибите са ми братя, защото не могат да приказват празни приказки. Вълците от пустинята и хищните лъвове са ми братя, но не и човекът, защото човекът знае какво върши.“

Сърцето ми подигравателно запита: „Нима човекът наистина знае какво върши? Ти, разбира се, знаеш, ти си образован и затуй до сетния ти час ще те карам да страдаш заради знанията си, ала другите не знаят. Ето защо виновният си ти, единствено ти, Синухе!“

Тогава закрещях, разкъсах дрехата си и казах: „Проклети да са всичките ми знания, проклети да са ръцете ми, проклети да са очите ми, но най-проклето да е моето гламаво сърце, дето цял живот не ме оставя на мира и измисля неверни обвинения против мен. Бързо донесете везните на Озирис да претеглят лъжовното ми сърце и четиридесетте справедливи павиани да произнесат присъда над мен, защото на тях им имам по-голямо доверие, отколкото на скверното си сърце!“

Мути дотърча от кухнята, намокри кърпа във водата на езерцето, уви я около главата ми и охлади челото ми със студено гърне. Тя ме нахока, сложи ме да си легна и ме налива с разни неприятни на вкус церове, докато се успокоих. Боледувах доста време, през което говорех на Мути за везните на Озирис, исках й някакъв кантар за брашно, бълнувах за Мерит и за малкия Тот. Мути предано се грижеше за мен и ми се струва, че изпитваше задоволство от възможността да ме държи в постелята и да ме храни. Сетне строго ми забрани да седя в градината на слънце, защото косата ми беше окапала и плешивата ми глава не издържала на убийствените слънчеви лъчи. Аз обаче не бях седял на слънце, а под хладната сянка на сикомората, загледан в рибките, които бяха мои братя, защото не можеха да говорят.

Лека-полека се оправях, а когато оздравях, бях по-кротък и по-спокоен. Със сърцето си също се спогодих, така че то вече не ме тормозеше толкоз много. На Мути не говорех за Мерит и за малкия Тот — бях ги стаил в сърцето си и знаех, че е трябвало да умрат, за да може чашата ми да се напълни и да бъда самотен. Ако те бяха при мен, щях да съм доволен и щастлив и сърцето ми нямаше да се обажда. Било ми е отредено да бъда самотник и неслучайно в нощта след моето раждане съм поел сам по реката в насмолена тръстикова лодка.

След оздравяването си навлякох груба бедняшка дреха, събух сандалите и тайно се измъкнах от медникарската къща с намерение повече да не се връщам в нея. Отидох на пристанищния кей и заедно с носачите пренасях товари, докато гърбът ме заболеше и раменете ми се изкривяха. Обикалях зеленчуковия пазар, събирах повехнали зеленчуци и с тях се прехранвах. Ходех на въглищарския пазар и с крака движех духалата на въглищари и ковачи. Вършех работата на робите и носачите, поминавах с техния хляб и бира и им казвах:

— Между хората няма разлика, всеки човек се ражда гол и човешкото сърце е единственото мерило за хората. Човекът не може да се измерва според цвета на кожата или езика му, според дрехата или накитите му, според богатството или сиромашията му, а единствено според неговото сърце. Затуй добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — това е всичкото, което знам аз.

Така им казвах пред техните глинени къщурки на залез, когато жените стъкваха огньове на улицата и миризмата на пържена риба се вдигаше във въздуха и изпълваше бедняшкия квартал. Те се смееха и отвръщаха:

— Чудак си ти, Синухе. Хванал си се да вършиш робска работа, макар че знаеш да четеш и пишеш. Сигурно си се забъркал в някое престъпление и искаш да се скриеш сред нас, а и думите ти понамирисват на Атон, чието име вече не бива да се споменава. Но ние няма да те предадем на стражите, а ще те оставим при нас, за да ни забавляваш с налудничавите си приказки. Ти обаче недей да ни слагаш на една нога с мръсните сирийци и окаяните негри, защото, макар и роби или носачи, ние все пак сме египтяни и като египтяни се гордеем с кожата и езика си, с миналото и бъдещето си.

— Това са неразумни приказки — казвах им. — Докато човекът не престане да се гордее със себе си и да се смята за по-добър от другите, оковите и боят с тояги, копията и гарваните ще го следват по петите. Ето защо единственото мерило за човека трябва да бъде неговото сърце. Сърцата на всички хора са еднакви, никое не е по-добро от друго, защото от една и съща вода и еднакво солени са всички сълзи — на черния и на кафявия, на сириеца и на негъра, на сиромаха и на знатния.

Те обаче се превиваха от смях, удряха се по коленете и казваха:

— Странен човек си наистина. Като че ли в торба си расъл и нямаш хабер от живота. Та нали човек не може да живее, ако не се чувствува по-добър от някой друг, и никой не е толкова жалък, че в нещо да не се смята по-добър от другиго. Един се гордее със сръчните си ръце, друг — със здравите си рамене, крадецът се гордее с хитростта си, съдията — с ума си, алчният с алчността си, разточителният — с разточителството си, съпругата — със своята порядъчност, уличницата — със своята всеотдайност. Нищо не доставя на човека по-голямо удоволствие от съзнанието, че с нещо превъзхожда другиго. Затуй и ние изпитваме голямо удоволствие, като виждаме, че сме по-умни и по-хитри от теб, въпреки че сме бедняци и роби, а ти умееш да четеш и пишеш.

— И все пак добрият човек е по-добър от лошия и правдата е по-добра от неправдата — настоявах аз на своето, а те горчиво отвръщаха:

— Какво значи добър и какво значи лош? Ако убием някой лош господар, който ни гони с тоягата, краде от храната ни и кара жените и децата ни да гладуват, тогава делото ни е добро, но стражите ни отвеждат пред фараонските съдии, отрязват ни ушите и носа и ни окачват на стената с главата надолу. Това наричат справедливост, само че справедливостта зависи от това, с какви теглилки се тегли. За нас прекалената справедливост е неправда, защото не ни позволява да сложим на везните на правосъдието собствените си теглилки, а фараонските са по-различни от нашите.

Даваха ми да хапна от рибата, която пържеха жените им, пиех от рядката им бира и казвах:

— Убийството е най-долното престъпление, което човекът може да извърши. Долно е да се убива както с добри, така и с лоши намерения, защото един човек трябва не да бъде убит, а да бъде излекуван от лошотията му.

Тогава те се хващаха за устата, озъртаха се и завикваха:

— Ама ние съвсем не мислим да убиваме някого! От камшика и тоягата станахме покорни и преглъщаме всички ритници, обиди и унижения, без да убиваме. Но ако ти искаш да лекуваш човешката лошотия и да замениш неправдата със справедливост, тогава иди при знатните и богатите, иди при фараонските съдии и на тях им приказвай за тези неща, защото, струва ни се, сред тях ще намериш повече лошотия и несправедливост, отколкото сред нас.

Така ми отвръщаха, смееха се, побутваха се с лакти и си намигаха, а аз им казвах:

— Предпочитам да разговарям с вас, понеже вие сте народът, многобройни сте като песъчинките и звездите и от вас води началото си всяка злина и неправда, както вие сте първоизточникът и на всяко добро. Не сте невинни, защото, щом ви кажат тръгвайте, вие тръгвате и вършите всичко каквото ви наредят. Фараонските вербувачи често ви навестяват, дават ви късчета мед и парчета сукно, пъхат копия в ръцете ви и ви повеждат да воювате. Ако откажете да ги последвате, те ви връзват с въжета, оковават ви и пак ви закарват на война. Там ранявате и убивате хора като вас. Промушвате коремите на вашите братя и се гордеете с делата си. Ала убиването е низост и кръвта, която се пролива, потича върху вас. Затуй вие съвсем не сте невинни.

Някои се замисляха над думите ми и въздъхваха:

— Вярно е, никой от нас не е невинен, но сме се родили в лош свят и с плач сме поели в живота, щом сме излезли от майчината утроба. Затуй плачът ни съпровожда през целия ни жизнен път, робията е наша вечна участ, а с магиите си жреците ни обвързват да работим и след смъртта за нашите господари, като наричат с имената ни дървени изображения, които следват господарите ни в гроба. Все пак ти иди също при богатите и знатните да им поговориш за тези неща, защото според нас злото и неправдата тръгват от тях — нали властта е тяхна. Обаче не ни обвинявай, ако заради твоите приказки ти отрежат ушите и те пратят в рудниците или те окачат на стената с главата надолу, защото приказките ти са опасни. Ако някой от нас изречеше такива думи, не бихме посмели да го слушаме, ала теб те слушаме, понеже явно си наивен и безопасен човек. Но най-опасни са приказките ти за войната. Убиването по време на война е чест за мъжа и великият пълководец Хоремхеб ще те погуби без колебание, ако чуе какво говориш на народа, макар иначе да е немощен и да не може да задоволи дори жена си.

Послушах съвета им и от техните глинени къщурки поех бос и заметнат с груба бедняшка дреха по големите тивански улици, разговарях с търговците, които в брашното слагаха пясък, разговарях с мелничарите, които затъкваха устата на робите си, за да не ядат от мляното зърно, разговарях със съдиите, които ограбваха наследството на осиротелите и срещу скъпи подаръци произнасяха обратни присъди. Говорех им и ги укорявах за техните злосторства, а те ме слушаха слисано и си казваха: „Кой всъщност е този лекар Синухе, дето приказва такива дръзки слова, макар че е облечен в робски дрехи? Трябва да се пазим от него, защото сигурно е фараонски шпионин. Иначе не би се осмелил да говори тъй смело.“ Затуй те ме слушаха безропотно, търговците ме канеха в дюкяните си и ми предлагаха подаръци, мелничарите ме черпеха с вино, а съдиите искаха от мен съвети и се съобразяваха с тях. По този начин те оповестяваха решенията си в полза на бедните, въпреки че богатите ги бяха подкупили, което събуди голямо недоволство и в Тива се заговори: „Човек вече дори на фараонските съдии не може да се осланя, станали са по-големи измамници от крадците, които съдят!“

Но когато отивах при високопоставените, те ме подиграваха, насъскваха кучетата си срещу мен и караха слугите си с камшици да ме прогонват от дворовете им. Голям срам берях и с раздрана дреха и разкървавени крака побягвах по улиците на Тива, преследван от кучетата, а хората ми се смееха и се удряха по коленете. Търговците и фараонските съдии видяха моя срам и вече не вярваха на думите ми, пъдеха ме и викаха стражите да ме наложат с дръжките на копията си. Предупреждаваха ме:

— Ако още веднъж дойдеш да ни подмяташ неверни обвинения, ще те осъдим като злословник и подстрекател на народа и гарваните ще кълват трупа ти на стената!

Виждайки, че всичките ми усилия са напразни, аз се върнах посрамен в някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, защото смъртта ми нямаше да принесе никому полза и само гарваните щяха да й се радват. Злощастният ми вид накара Мути да ахне и да плесне с ръце над главата. Тя ме изми и намаза раните ми с мехлем, като не преставаше да ме упреква:

— Така е, по природа мъжете са непоправими. Как не те е срам, Синухе, на стари години да бягаш от къщата си, оплешивял и с бръчки по врата. Право ли е да заменяш хубавите си дрехи за вино по кръчмите, да се биеш по бардаците и да се прибираш с цицини по главата и с изподрани крака? Съвсем не е нужно да бягаш от къщи, за да се напиваш. Отсега нататък ще ти давам да пиеш колкото ти се иска. Вече няма да те хокам, другари по чашка също можеш да си каниш, щом ти липсва компанията им. Така се изпретесних тези дни и нощи, докато те нямаше. Каптах също беше угрижен и тръгна да те търси. Той се върна в Тива и вече няма да си самотен.

С помада натри струпеите ми, облече ме в чисти дрехи и продължи да мърмори:

— Най-добре ще е на мъжете да им се отрязва оная работа под престилката, дето и на стари години ги вкарва в срам, свади и побоища. Ако ли пък не можеш да укротиш мъжкия си нрав, Синухе, вземи си жена вкъщи или си купи робиня да задоволява щението ти и да те успокоява. Пък денем и на мен може да ми помага в домакинството, че вече остарях, ръцете ми треперят и печеното често загаря, докато приготвям соса. Не ти подхожда на достойнството, Синухе, да се биеш из бардаците за непочтени жени. Чудя ти се как не си го проумял още, ами се държиш така.

Много се засегнах от думите й, защото, макар и оплешивял, още не се смятах за твърде стар. Въпреки това не посмях да й кажа защо бях избягал от къщи и я оставих да си мисли, че като всички мъже бях пияница и женкар. Иначе щеше да ме затвори на тъмно, да ме увие в мокра дреха и да извика лекар, за да ми сложи пиявици в свивките на коленете. Като нищо щеше да го стори, ако и разкажех, че съм ходил при сиромаси и богаташи да им говоря за доброто и злото, за правдата и неправдата. Оставих я да се намърмори, а нейната печена гъска се топеше в устата ми подир хляба на робите и гранивото масло на пържената риба, както и виното й ми се услаждаше подир бедняшката бира. Сърцето ми се успокои, размислях умерено над делата си, оглеждах ги като лекар и разбрах, че от лекарско гледище май бях болен и за да ме излекуват, би трябвало да ми отворят черепа, щом светът вече не ме удовлетворяваше такъв, какъвто си беше, ами се смятах виновник за всичкото зло, което ставаше по него.

Ето защо аз отново седях под сикомората на двора и съзерцавах немите рибки в езерцето. Видът им действуваше благотворно на духа ми, докато по улицата пред къщи ревяха магарета и деца играеха на война, замеряйки се с магарешки фъшкии. Каптах също намина да ме навести. Беше се върнал в Тива без страх от робите и носачите, които се бяха усмирили. Дойде с цялото си величие — осемнадесет черни роби носеха украсения му и оцветен паланкин, той седеше в него на меки постелки и от челото му се стичаше благовонно масло, за да не усеща миризмите на бедняшкия квартал. Пак беше много затлъстял, а сирийски златар бе подменил сляпото му око с ново от злато и скъпоценни камъни, с което се гордееше, макар че му притриваше очната кухина. Затуй той го свали, докато седяхме под сикомората и никой не ни гледаше.

Преди туй обаче той ме прегърна и се разплака от радост, че пак се срещаме. Сякаш планина ме затисна, когато положи дебелите си ръце върху раменете ми, а под тежестта му столчето, което Мути донесе, стана на трески, така че той придърпа краищата на дрехата си и седна на земята. Разказа ми, че войната в Сирия била на свършване и че бойните колесници на Хоремхеб стигнали до Кадеш, ала не им се удало да го овладеят. Похвали се с богатството си и с големите сделки, които сключил в Сирия. В квартала на знатните бил купил някакъв овехтял палат и наел стотици зидари да го възстановят в подобаващ на възможностите му вид. Вече не подхождало на достойнството му да държи кръчма на пристанището.

— В Тива чух лоши неща за теб, господарю Синухе — рече ми той. — Разправят, че си настройвал народа против Хоремхеб, а съдиите и знатните са озлобени, загдето си ги обвинявал в разни неправди. Съветвам те да внимаваш, защото, ако не прекратиш опасните си приказки, ще те осъдят и ще се озовеш в рудниците. Понеже си покровителствуван от Хоремхеб, може би не ще посмеят да те осъдят, обаче къщата ти веднъж вече е горяла и нищо чудно през някоя тъмна нощ те пак да дойдат, да те погубят и да запалят къщата ти, ако продължаваш да приказваш и да насъскваш бедните срещу богатите. По-добре ми кажи какво те тормози и кой ти е пуснал тази муха в главата, та да ти помогна, както е редно един добър слуга да помага на господаря си.

С наведена глава му разказах над какво бях размислял и как бях постъпил и споделих болката на сърцето си. Той ме слушаше, поклащайки глава, при което дебелите му бузи се разлюляваха, а когато свърших, каза:

— Знам, че си наивен и глуповат човек, господарю Синухе, ала се надявах с годините да се избавиш от глупостта си. Тя обаче става все по-голяма, макар че ти със собствените си очи видя всички злини, станали заради Атон, който и теб лиши от радост. Не е изключено в Ахетатон да си се заразил от Ехнатоновата болест, но ми се струва, че страданието ти се дължи по-скоро на безделие и че от безделие се тормозиш с празни мисли. Затуй най-добре ще е отново да се заловиш за професията си, да насочиш умението си към преглеждане на черепи и лекуване на хорските страдания, защото с излекуването на един болен ще принесеш повече полза, отколкото с всичките си приказки, с които вредиш на себе си и на ония, дето ги подлъгваш. Дори да не упражняваш професията си, можеш да запълваш времето си с някакво полезно занимание, както постъпват богатите безделници. Не вярвам да тръгнеш на лов за хипопотами, а котешката миризма едва ли ти е приятна, та да се прочуеш с развъждането на расови котки като Пепитамон. Би могъл обаче да събираш и подреждаш стари папируси, би могъл да събираш предмети и накити, изготвени още по времето на пирамидите. Би могъл да събираш сирийски музикални инструменти или изображения на негърски божества, каквито продават завръщащите се от Куш войници. Наистина, Синухе, на света има безброй начини човек да си пилее времето, за да не го измъчват празни мисли. Жените и виното съвсем не са от най-лошите начини за убиване на времето, играта на зарове също оправя бързо лошото настроение, въпреки че е опасно забавление за малодушните мъже, какъвто си ти, господарю Синухе, ако позволяваш да ти го кажа. И все пак, в името на Амон, играй на зарове, прахосвай златото си по жени, пиянствувай и изобщо върши всичко друго, само не се погубвай с празни приказки, защото те обичам, господарю Синухе, и не ми се ще да те сполети зло.

Освен туй каза:

— На света няма нищо съвършено, всеки хляб по краищата е прегорял, всеки плод е прояден от червей, а който се е напил, има главоболие. Съвършена правда също няма — всяка правда съдържа неправда и дори добрите дела могат да имат лоши последици, а най-благородното намерение може да посее главно смърт, както си се поучил от случая с Ехнатон. Но виж мен, господарю Синухе, доволен съм от скромната си участ, пълнея в сговор с богове и люде, фараонските съдии ми се кланят и хората величаят името ми, докато на теб псетата крак вдигат, Синухе. Успокой духа си, господарю, не си ти виновникът за туй, че светът е такъв, какъвто е, не си ти виновникът, че така е било и така ще бъде винаги.

Погледнах неговата угоеност и заможност и завидях на душевното му спокойствие, ала рекох:

— Така да бъде, Каптах! Ще се успокоя и отново ще се заловя за професията си. Кажи ми обаче дали хората още помнят Атон и дали проклинат името му, след като ти го спомена, макар че това е забранено и за споменаване на името му изпращат в рудниците и окачват на стената с главата надолу.

— Атон бе забравен тъй скоро, както в Ахетатон колоните се порутиха, стените се оброниха и пясъкът покри подовете на къщите — отговори Каптах. — Виждал съм обаче някои художници все още да рисуват по Атоновия образец и има разказвачи на приказки, които разказват опасни истории. Понякога върху пясъка на пазара и по стените на обществените нужници се появяват изображения на Атоновия кръст, така че Атон май не е съвсем мъртъв.

— Нека бъде воля ти, Каптах — повторих аз. — Ще се успокоя и отново ще се заловя за професията си, а за развлечение ще се занимавам със събирачество, както ти ме посъветва. Но тъй като не обичам да подражавам, ще събирам онова, което други не събират. Затуй ще събирам хора, които си спомнят за Атон.

Каптах помисли, че се шегувам, и се засмя, сякаш бях изрекъл духовитост, защото знаеше не по-лошо от мен какви злини бе причинил Атон на Египет и на самия мен. Сетне продължихме да разговаряме кротко за разни неща, Мути ни донесе вино и двамата пихме. Накрая неговите роби дойдоха, помогнаха му да стане, понеже тлъстините му пречеха да се вдигне на крака, и го отнесоха с паланкина му. Но на другия ден той ми изпрати щедри подаръци, които направиха живота ми удобен и охолен, така че нищо нямаше да помрачава радостта ми, ако можех да се радвам.