Мика Валтари
Синухе Египтянина (30) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

Преди да започна нова книга, държа да възвеличая времето, когато, необезпокояван от никого, пребродих много страни и събрах много мъдрост. Защото онова време едва ли някога ще се върне. Обходих един свят, който от четиридесет години не беше виждал война, царски стражи охраняваха керванските пътища и търговците, а бойните кораби на фараона и на царете бранеха реката и моретата от разбойници. Границите бяха отворени, търговците и пътешествениците, които носеха злато със себе си, биваха посрещани радушно във всеки град. Никой никого не презираше — хората се покланяха един другиму с отпуснати пред коленете ръце и усвояваха чуждите нрави. Много от образованите люде говореха по няколко езика и владееха по две писмености. Напояваните ниви раждаха богата реколта, но в Червените земи не Нил, а небето оросяваше орните площи. По време на моето странствуване стадата спокойно излизаха на паша, говедарите не носеха копия, а надуваха свирките си и пееха радостни песни. Лозята избуяваха, овощните дървета се превиваха под тежестта на плодовете, охранените жреци лъщяха от масло и помада и във всяка страна пред храмовете се виеше димът на безбройните жертви. Боговете също се чувствуваха добре, бяха благосклонни към хората и дебелееха от пищните жертвоприношения. Богатите ставаха все по-богати, могъщите — все по-могъщи, бедните — все по-бедни, точно както беше отредено от боговете, така че всички бяха доволни и никой не роптаеше. Ето такова се е запазило в паметта ми онова време, което навярно никога не ще се върне — времето на моята младост, когато дългото ходене не изморяваше нозете ми, когато очите ми копнееха да видят нови неща, а сърцето ми жадуваше за знания и ги поглъщаше ненаситно.

За да покажа колко уеднаквени и улегнали отношения се бяха създали навред, ще спомена, че търговската къща към храма във Вавилон ми изплати без колебание злато срещу глинените плочки, които бях получил от търговската къща в Симира, и че във всеки голям град се продаваше вино, доставяно от далечни пристанища и планини. Така в сирийските градове виното от вавилонските планини се смяташе за най-хубаво, а пък във Вавилон се броеше злато за сирийските вина. Който имаше злато, можеше да си купи различни по цвят и възраст роби — деца, мъже, млади момичета за забавление, можеше да си наеме и слуги. А който нямаше злато, трябваше да се напъва, докато кожата му загрубее, ръцете му се покрият с мазоли и вратът му се превие. Ала речеше ли някой да се вмъкне в богаташка къща и да открадне злато, за да пийне, да се позабавлява и да си купи роби, залавяха го и за назидание на другите увисваше на градската стена с главата надолу.

А сега, след като възхвалих онова честито време, когато и слънцето грееше по-ярко, и вятърът беше по-свеж, отколкото в днешните тягостни дни, смятам да опиша пътешествията си и всичко, което видях с очите си и чух с ушите си. Но най-напред нека разкажа за завръщането си в Симира.

Когато пристигнах в дома си в Симира, Каптах се втурна да ме посрещне, нададе вик, заплака от радост, хвърли се в краката ми и рече:

— Благословен да бъде денят, който ми върна господаря! Дойде си значи, а аз вече те мислех за загинал във войната. Дори бях напълно сигурен, че някое копие те е проболо, след като не се вслуша в предупрежденията ми и тръгна да опознаваш войната. Но скарабеят ни наистина е велико божество, което те е закриляло. Какъв радостен ден! Като те гледам, сърцето ми ликува, от очите ми бликат неудържимо сълзи на възторг, макар вече да се виждах твой наследник и собственик на всичкото злато, което си вложил в търговските къщи на Симира. Аз обаче не тъжа по изгубеното богатство. Без теб щях да приличам на жално блеещо агънце, отлъчило се от майка си, и дните ми щяха да помръкнат. Докато те нямаше, не съм те ощетявал повече отпреди. Напротив, грижех се за къщата и за имуществото ти, така че сега ти си по-богат, отколкото на тръгване.

Той изми краката ми, поля ми да си изплакна ръцете и изобщо по всякакъв начин гледаше да ми угоди, без да престава да ломоти, докато накрая му заповядах да млъкне и му наредих:

— Заеми се незабавно с приготвянето на багажа, защото ще се отправим на дълго пътешествие, което може да трае години и ще бъде изпълнено с трудности. Ще посетим Митани, Вавилон и морските острови.

Каптах се вцепени. Лицето му изгуби блясъка си, посивя от страх и той извика:

— Скарабеят да ни е на помощ! Господарят ми е загубил разсъдъка си. Ще трябва да го завържа и да сложа пиявици в свивките на ръцете и краката му. Толкова добре си живеем в Симира, топим залъка си в мед, търговците и градската управа ни уважават, а девиците от храма на Ищар са научили от моряците много нови неща, които безкрайно се харесват на мъжете и ги карат да се мятат като риба на сухо. Затуй ти предлагам да идеш бързо в храма и да принесеш жертва, за да се избавиш от налудничавите си намерения.

— Вече не определям сам делата си — отвърнах аз, — ала на роб и глупак като теб не смятам да обяснявам защо е така. Все пак, щом държиш, ти остани тук, грижи се за дома и имуществото ми и докато ме няма, забавлявай се на воля с момичетата от храма, които не ми се ще да наричам девици. Ще тръгна сам, като не желаеш да ме придружаваш. Пък и не те насилвам, защото по време на дългото пътешествие сигурно ще ми бъдеш по-скоро в тежест, отколкото от полза.

— Наистина — заломоти Каптах отново, — по-добре да не бях се раждал на този свят. Или поне да не бях напълнявал и да не бях виждал бял ден, защото колкото по-добре му е на човек, толкова по-трудно се разделя с доброто. Ако заминаваше както по-рано само за един-два месеца, нямаше да имам нищо против и спокойно щях да си остана в Симира. Но ако пътуването ти продължи години, възможно е да не се върнеш и никога вече да не те видя. Затуй съм длъжен да взема нашия скарабей и да те последвам. При такова пътешествие ти е нужен много късмет. Без скарабея ще вземеш да паднеш в някой ров или пък разбойници ще те погубят, а без мен и без моя опит ще бъдеш като теле, на което крадецът завързва задните крака, мята го на гърба си и го отнася накъдето поще. Без мен ще приличаш на човек с вързани очи, мъчещ се пипнешком да налучка пътя. Всеки срещнал те ще ти задига каквото може. Не, такова нещо няма да допусна — щом някой ще те обира, по-добре да съм аз, понеже крада с мярка и според възможностите ти, като гледам да не те ощетявам. И все пак колко по-добре бъде да си останем в Симира, в нашата къща.

От година на година Каптах ставаше все по-нахален, говореше за „нашата къща“, за „нашия скарабей“, а когато пазаруваше, плащаше с „нашето злато“. Това ми додея, додеяха ми и вайканията му, та взех тоягата и го наложих по дебелия задник, за да има истинска причина за вайкане. След туй му рекох:

— Сърцето ми подсказва, че заради нахалството си някой ден ще увиснеш на градската стена с главата надолу. Хайде, решавай най-сетне ще тръгваш ли с мен, или ще си седиш тука. Но първо престани с вечното си бръщолевене, което дразни ушите ми преди дългото пътешествие.

Каптах притихна, примири се със съдбата си и двамата се застягахме за път. Понеже се беше заклел никога вече да не стъпва на корабна палуба, присъединихме се към един керван, който се отправяше към северните области на Сирия. Имах желание да видя кедровите гори на Ливан, откъдето произхождаше дървеният материал за строежа на дворците и за ладията на Амон. Самото пътуване не заслужава да се описва, защото беше еднообразно и нито веднъж не ни нападнаха разбойници. Странноприемниците бяха добре уредени, ядене и пиене имахме предостатъчно. Докато почивахме, при мен идваха болни, които лекувах. Понеже се бях наситил да яздя на магаре, накарах да ме носят в паланкин. Каптах също не беше във възторг от магаретата, но като мой слуга, не можех да го пусна в паланкина, за да не принизя достойнството си в очите на останалите пътници. Затова той непрекъснато роптаеше и му се искаше да умре. Напомнях му, че пътуването с кораб щеше да е по-бързо и по-удобно, ала това беше слаба утеха за него. От сухия вятър кожата на лицето ми се напука и трябваше непрекъснато да я мажа, гърлото ми се пълнеше с прах, а пясъчните бълхи не ми даваха мира, но тези несгоди ми се струваха незначителни и очите ми се наслаждаваха на всичко, което съзирах.

Видях кедрови гори с такива огромни дървета, че никой египтянин не би повярвал, ако разкажа за тях — и затуй е по-добре да си мълча. Трябва обаче да спомена приказния аромат на тези гори и кристалната чистота на потоците им. Те ме наведоха на мисълта, че в тази прекрасна страна сигурно няма човек, който да се чувствува съвсем нещастен. Така си мислех, докато съзрях робите, които сечаха и окастряха дървета, преди да ги спуснат по планинския склон към брега на морето. Тяхната неволя беше голяма. Ръцете и краката им бяха покрити с гнойни рани, причинени от кората на дърветата и от сечивата, рояци мухи налитаха върху следите от камшични удари по гърбовете им. Тази гледка ме накара да променя първоначалната си представа.

За разтуха Каптах пресмяташе колко богат щял да бъде, ако притежавал всичките тези дървета в Египет и ги стоварел като трупи на кейовете в Тива. Той изчисли, че стойността на едно-единствено голямо дърво би стигнала на някой скромен човек да препитава семейството си цял живот, да изучи синовете си за писари и да задоми дъщерите си добре. Зае се да брои дърветата, но те бяха безчет, главата му се замая, почна пак отначало, отказа се и изплака, че сърцето му се късало, като гледал как вятърът безполезно поклаща това несметно богатство. И за да не вижда повече дърветата, той заметна дрехата върху главата си. Но когато аз самият се вслушах в шумоленето на кедровите върхари, реших, че дори само заради него си заслужаваше да предприема дългото пътешествие.

Най-сетне пристигнахме в град Кадеш, където имаше крепост и голям египетски гарнизон. Обаче по крепостните стени не се виждаха стражи, околовръстните ровове бяха порутени, войниците и офицерите живееха със семействата си в града и се сещаха за службата си само в дните, когато от складовете на фараона се раздаваше жито, лук и бира. В града останахме, докато разранените от ездата седалищни части на Каптах заздравяха. През това време излекувах много болни. Местните египетски лекари бяха некадърници, чиито имена отдавна бяха заличени от Книгата на живота, ако изобщо някога са били вписвани в нея. Ето защо болните, които разполагаха с достатъчно злато, заминаваха за Митани и поверяваха лечението си на лекари, придобили умението си във Вавилон. В Кадеш разгледах паметниците, издигнати от великите фараони, и прочетох надписите по тях. Те разказваха за победи, за разгромени врагове и за лов на слонове. Поръчах също да ми изгравират печат от скъп камък, за да си спечеля уважение в тези земи. Защото там и печатите се отличават от египетските — не се носят като пръстен на ръката, а се окачват с шнур на врата, имат цилиндрична форма и са кухи, така че чрез завъртане по глинената плочка оставят изображението си върху нея. А бедните и неуките притискат само палеца си върху малката плочка, когато им се наложи да боравят с нея.

Кадеш беше такъв безрадостен и скучен, зноен и покварен град, че дори Каптах — колкото и голям ужас да изпитваше от магарета — предпочиташе час по-скоро да продължим пътя си. Понеже лежеше на кръстопът, единствено пристигащите отвсякъде кервани внасяха разнообразие в него. Ала така е във всички погранични селища, все едно на кой цар са подчинени. Изпращането на офицери и войници било от египетската или митанската, било от вавилонската или хетската войска в тях е равносилно на наказание. Затова не съм чул в нито един пограничен град войниците и офицерите да вършат нещо друго, освен да проклинат живота си, да се спречкват помежду си, да пият лоша бира и да се забавляват с жени, които предизвикват повече досада, отколкото удоволствие.

И тъй, ние продължихме пътя си, прекосихме границата на страната Нахарина и безпрепятствено стигнахме до една река, която не тече като Нил на север, а на юг. Узнахме, че се намираме на митанска земя, и платихме царщина, събирана от всеки пристигнал странник. Понеже бяхме египтяни, към нас се отнасяха почтително, хората ни спираха на улицата и казваха:

— Добре дошли, добре дошли! Колко се радваме отново да видим египтяни! Тук отдавна не се е появявал ваш сънародник. Безпокойство обзема сърцата ни, защото вашият фараон не изпраща в страната ни нито войска, нито оръжие, нито злато. Говори се, че предложил на нашия цар нов бог, за когото нищо не знаем. Нали си имаме нашата Ищар от Ниневия и сума други божества, които досега са ни закриляли.

Канеха ме в домовете си, гощаваха ме и ми поднасяха напитки. Каптах също не оставяха гладен и жаден, защото, макар и мой слуга, той все пак беше египтянин.

— Хубаво е в тази страна, господарю — рече ми той. — Защо не останем тук да лекуваме хората? По всичко личи, че са невежи и лековерни и човек лесно може да ги мами.

През летните горещини царят на Митани се бе оттеглил заедно с придворните си в планините на север. Аз обаче нямах желание да го последвам, защото горях от нетърпение да видя всички чудеса на Вавилон, за които бях слушал много. Изпълнявайки нарежданията на Хоремхеб, разговарях с високопоставени и подчинени и всички повтаряха едно и също, от което разбрах, че сърцата им наистина са изпълнени с безпокойство. Защото в миналото Митани е била могъща страна, а сега като че ли висеше във въздуха, заобиколена на изток от Вавилония, на север от варварски племена, на запад от хетите, населяващи държавата Хати. Колкото повече чувах да се говори за страшните хети, толкова по-ясно ми ставаше, че трябва да мина и през Хати, но най-напред исках да посетя Вавилон.

Жителите на Митани бяха дребни на ръст, жените им — красиви и стройни, а децата — като кукли. Възможно е някога да са били силен народ, защото твърдяха, че навремето са владеели племената на север и юг, на запад и изток, ала така говорят всички народи. Не вярвах също на думите им, че някога са побеждавали и плячкосвали Вавилон. Но дори да е вярно, правели са го с помощта на фараоните. Защото от времето на великите фараони тази земя винаги е била зависима от Египет, а от две поколения насам царските й дъщери живееха в палата на фараона като негови съпруги. Предците на Аменхотепите бяха препускали с колесници от единия край на Нахарина до другия, в градовете се показваха плочи, чиито надписи възхваляваха победите им. От думите и оплакванията на митанците схванах, че за Сирия и Египет тази страна се бе превърнала в щит срещу домогванията на Вавилон и варварските племена, който възпираше копията, насочвани срещу властта на Египет и Сирия. Единствено по тази причина фараоните крепяха разклатения престол на нейния цар и му изпращаха злато, оръжие и наемна войска. Жителите й обаче не прозираха това, те се гордееха със страната си и нейното могъщество и казваха:

— Нашата принцеса Тадукипа стана велика царска съпруга в Тива, въпреки че беше още дете, когато най-неочаквано почина. Не разбираме защо фараонът вече не ни праща злато, макар фараоните открай време да са обичали царете ни като братя и заради тази обич да са им изпращали колесници, оръжие, злато и скъпоценни дарове.

Виждах, че страната беше изтощена и западаше. Над храмовете и великолепните й сгради тегнеше сянката на смъртта, но обитателите й явно не забелязваха това. Те отделяха прекомерно внимание на ястията, които приготвяха по най-необикновени начини, пилееха времето си в изпробване на нови дрехи, обувки със завити върхове и високи шапки и грижливо подбираха накитите си. Ръцете им бяха тънки като на египтяните, а кожата на жените им толкова нежна, че кръвта във вените им се синееше. Разговорите и поведението им бяха пристойни, мъже и жени се приучваха от малки на елегантна походка. Приятно беше да се живее в тази страна. В увеселителните заведения липсваха дразнещият шум и врявата, всичко се вършеше тихо и мирно, така че аз се чувствувах неловко, когато общувах с хората и сядах с тях на маса. И все пак, като ги гледах, сърцето ми се свиваше, защото вече бях вкусил от войната и ако всичко, което говореха за хетите, беше истина, тогава Митани стоеше на прага на гибелта.

Медицината им беше на високо равнище. Имаха способни лекари, които владееха професията си и знаеха много неизвестни за мен неща. От тях например получих лек против глисти, който действуваше много по-безболезнено и по-благотворно от всяко друго познато ми средство. Освен това умееха да възвръщат зрението на слепи с помощта на игла и ме научиха да си служа с нея по-сръчно отпреди. От трепанации обаче нямаха никаква представа. Както и да им обяснявах, те не вярваха и твърдяха, че единствено боговете можели да лекуват мозъчни заболявания, но дори и тогава болните не оздравявали напълно, поради което за предпочитане било да умрат.

Независимо от това жителите на Митани бяха любопитни, навестяваха ме и водеха със себе си болни, защото всичко чуждо ги привличаше и също както се обличаха с чуждоземни дрехи, ядяха необичайни ястия, пиеха вина от планински области и обичаха чужди накити, така изпитваха желание да бъдат лекувани от чуждестранен лекар. Посещаваха ме и жени, усмихваха ми се, описваха страданията си и се оплакваха, че мъжете им били хладни, лениви и отпуснати. Добре разбирах накъде бият, но не си позволявах никакви волности с тях, понеже не ми се щеше да престъпвам законите на чуждата страна. В замяна на това им давах средства, които трябваше да сипват тайно във виното на мъжете си. С тях се бях снабдил от лечителите в Симира. В това отношение сирийските лекари са най-способните на света — церовете им са по-действени от египетските и биха накарали дори мъртвец да се разлудува. Дали обаче жените ги даваха на собствените си мъже или на чужди — в това не бях сигурен, макар да ми се струваше, че имаха предпочитание към чуждите, защото нравите им бяха свободни. Освен това те си оставаха бездетни, от което също заключавах, че над тази страна бе надвиснала сянката на смъртта.

Трябва да добавя още, че жителите на Митани вече не помнеха къде точно минава границата на царството им — граничните камъни непрекъснато се местели, хетите ги вдигали с колесниците си и ги поставяли където си искат. Речел ли някой да протестира, те му се присмивали и го подканвали да върне камъните на местата им, щом имал толкова голямо желание. Ала никой нямал такова желание, защото ако разказите за хетите отговаряха на истината, то на земята никога не ще да е живял по-жесток и по-свиреп народ от тях. Митанците твърдяха, че върховно удоволствие за хетите било да слушат стенанията на осакатените от тях и да гледат как кръвта струи от отворените им рани. Когато обитателите на граничните области роптаели, че чуждите стада тъпчат нивите им и пасат посевите, хетите отрязвали ръцете им и след туй подигравателно ги карали да върнат граничните камъни обратно. Отсичали краката им и ги пращали да се жалват на царя си. Разрязвали кожата на главата им и я загръщали върху очите, за да не виждат как биват премествани граничните камъни. Митанците разказваха също, че хетите хулели египетските богове, което било нечувана обида за цял Египет и следователно достатъчен повод за фараона да изпрати злато, копия и наемна войска в Митани. Тогава митанците щели да се опълчат срещу хетите, макар че ненавиждали войната и се надявали те да отстъпят, щом видят, че зад гърба на Митани стои мощта на фараона. Не съм в състояние нито да повторя всичкото зло, което им бяха сторили хетите, нито да изброя подлостите и срамните деяния, вършени от тях. Според думите на митанците хетите били по-лоши от скакалци, защото след скакалците земята пак се раззеленявала, но където минели колесниците на хетите, там вече трева не никнела.

Не ми се стоеше по-дълго в Митани, тъй като смятах, че съм узнал всичко, каквото ме интересуваше, ала лекарското ми достойнство беше накърнено от неверието на местните лекари към думите ми за трепанацията. Но ето че в странноприемницата ме споходи един високопоставен мъж, който се оплакваше от непрестанно бучене в ушите, от припадъци и такова страхотно главоболие, че предпочитал да умре, ако някой не му помогне. Митанските лекари отказвали да го лекуват и понеже животът му бил цяло мъчение, решил да умре.

— Ако позволиш да ти отворя черепа — рекох му аз, — има известна вероятност да оздравееш. Но още по-вероятно е да умреш, защото след трепанация на сто души само един остава жив.

— Лудост би било да не приема предложението ти — отвърна той, — след като ми дава едно на сто възможност да оживея. А ако трябва сам да избавя главата си от страданието, то ще рече да легна и повече да не стана. Всъщност аз не се надявам да ме излекуваш, но ако отвориш черепа ми, няма да сторя грях пред боговете, както би било, ако сам сложа край на живота си. Успееш ли противно на очакването ми да ме излекуваш, тогава на драго сърце ще ти дам половината от всичко, което притежавам, а то не е малко. Ако пък умра, няма да съжаляваш, защото пак ще бъдеш богато възнаграден.

Прегледах го основно, опипах цялата му глава, но допирът на пръстите ми не му причини никъде болка.

— Ако го хлопнеш с чукчето, няма да загубиш много — обади се Каптах.

С чукчето също проверих различни точки на главата му, без да предизвикам оплаквания. Изведнъж обаче той изпищя и падна в несвяст. Реших, че съм установил мястото, където трябваше да се отвори черепът. Повиках недоверчивите лекари на Митани и им казах:

— Може и да не ви се вярва, но аз възнамерявам да отворя черепа на този човек, за да го излекувам, макар да е почти сигурно, че ще умре.

— Любопитни сме да видим — отвърнаха те и иронично се засмяха.

От храма на Амон взех огън, почистих себе си, почистих високопоставения пациент и всичко наоколо в стаята. Към обяд, когато светлината е най-силна, пристъпих към работа. Разрязах кожата на главата му и с нажежено желязо спрях силното кръвотечение, макар да съжалявах, че му причинявам болки. Пациентът ми обаче твърдеше, че тези болки били нищо в сравнение с ежедневното му главоболие. Бях му дал да изпие значително количество вино, примесено с упойващо средство, от което очите му се бяха изцъклили като на умряла риба и настроението му се бе повишило. След туй отворих с подръчните си инструменти най-внимателно черепа му и той дори не припадна, а само въздъхна дълбоко и каза, че след като съм махнал изрязаната кост, веднага почувствувал облекчение. Сърцето ми ликуваше, защото точно на отвореното място дяволът или злият дух на болестта беше снесъл, както учеше Птахор, яйцето си — червено и грозно на вид и с големина на лястовиче яйце. Отстраних го с цялото си умение, обгорих всичко свързващо го с мозъка и го показах на лекарите, които вече не се смееха. Черепа затворих със сребърна пластинка и върху нея заших кожата. Пациентът, който през цялото време беше останал в пълно съзнание, стана, направи няколко крачки и ми благодари искрено, защото в ушите си вече не усещал страхотното бучене и болките били престанали.

След това мое дело името ми се прочу навред в Митани, та даже и във Вавилон, преди още да бях пристигнал там. Пациентът ми обаче се отдал на пиянство и веселие, обзел го огън и започнал да бълнува. В треската си побягнал от къщи, паднал от зида, строшил си врата и починал. Но хората казваха, че аз нямам вина за това, и хвалеха умението ми.

А ние с Каптах наехме една лодка с гребци и потеглихме надолу по течението към Вавилония.