Мика Валтари
Синухе Египтянина (28) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

Ариергардът потегли, следван от волове и магарета с провизии. Хоремхеб се понесе напред с колесницата си, а военачалниците насядаха в паланкини и се заоплакваха от жегата. Като моя приятел интендантския офицер, аз се задоволих да възседна едно магаре. До себе си натоварих лекарското си сандъче, предполагайки, че ще ми дотрябва.

Походът продължи до следобед. Войниците само веднъж имаха кратка почивка, през която им разрешиха да ядат и пият. Все по-често някой с разранени крака присядаше край пътя и въпреки камшичните удари и ритниците на старшините не можеше да се вдигне повече. Войниците ту пееха, ту ругаеха, а когато сенките се издължиха, откъм близките възвишения почнаха да профучават стрелите на невидими стрелци. От време на време сред нестройната колона някой изпищяваше и посягаше към рамото си, от което стърчеше забита стрела, или се строполяваше по очи на земята. Но Хоремхеб не спря, за да се претърси околността, а напротив — ускори хода, така че войската продължи да се придвижва почти бегом. Леките колесници прочистваха пътя и скоро покрай него видяхме труповете на няколко хабири с дрипави наметала, около чиито уста и очи кръжаха рояци мухи. Отделни войници се отлъчваха от колоната, обръщаха труповете и търсеха трофеи, ала по тях не беше останало нищо за ограбване.

Върху гърба на магарето си интендантският офицер плуваше в пот. Той ме помоли да предам сетен поздрав на съпругата и децата му, защото имал предчувствие, че това е последният му ден. Даде ми адреса им в Тива и помоли също така да се погрижа трупът му да не бъде обран. Разбира се, ако хабирите още преди свечеряване не ни избиели до крак, както предполагаше, мрачно поклащайки глава.

Най-сетне пред нас се ширна голо поле, на което хабирите бяха разположили стана си. Хоремхеб нареди на тръбачите да дадат сигнал и построи войската за настъпление — копиеносците в средата, а стрелците с лъковете от двете им страни. Колесниците отпрати отделно, те потеглиха стремглаво и вдигнаха пушилка, която ги скри от погледа ни. При нас задържа само няколко от тежките колесници. Над планината се виеше дим от опожарени села в долините. В равното хабирите изглеждаха неизброими. Когато тръгнаха срещу нас, ревът и крясъците им изпълниха въздуха като морско бучене, а щитовете и остриетата на копията им застрашително проблясваха под слънчевите лъчи. Но Хоремхеб извика с твърд глас:

— Нека коленете ви не се разтреперват, скъпи мои дръгливци! Малцина от хабирите са боеспособни. Това, дето го виждате, е добитък, жени и деца, които до довечера ще бъдат ваша плячка. В гърнетата им вече ви очаква топла храна. Напънете се, та да похапнем, преди още да се е смрачило, защото съм изгладнял като крокодил.

Но хабирските орди прииждаха страшни и по-многобройни от нас, остриетата на копията им святкаха и на мен войната ми се отщя. Редиците на копиеносците се огънаха. И те като мен поглеждаха назад, ала старшините с ругатни размахаха камшици, пък и войниците явно се чувствуваха доста изморени и гладни, за да могат да го ударят на бяг. Редиците им отново се стегнаха, а стрелците почнаха нервно да подръпват тетивата на лъковете си в очакване да бъде даден сигнал.

Когато наближиха достатъчно, хабирите нададоха бойния си вик — такъв ужасен рев, че кръвта ми се смрази и краката ми се разтрепериха. В същото време те се втурнаха насреща ни и почнаха да ни обстрелват със стрели, които като бръмчащи мухи засъскаха в ушите ми. Никога в живота си не бях чувал по-дразнещ звук от това свистене. Но бързо възвърнах куража си, забелязвайки, че стрелите прелитаха над нас или пък се отбиваха от щитовете, без да причиняват големи щети. Тогава Хоремхеб ревна:

— След мен, дръгливци!

Водачът на колесницата му подгони конете, другите колесници го последваха, копиеносците се втурнаха след тях, а стрелците заизпращаха залпове от стрели. В този миг от всички гърла се разнесе вик — още по-страшен от рева на хабирите, защото всеки викаше за живота си и за да потисне страха. Забелязах, че и аз викам с цяло гърло, и усетих голямо облекчение.

Колесниците със страхотен трясък се врязаха в настъпващата хабирска орда, а най-отпред, над облаците прах и гората от копия, лъщеше шлемът на Хоремхеб с щраусовото перо. Зад колесницата търчаха копиеносците, следвайки лъвските опашки и соколите, докато стрелците се разгръщаха в равнината и отмерено обсипваха със стрелите си обърканата хабирска сган. Оттук нататък настъпи пълен безпорядък, чуваха се само тропот, трясък, вой и предсмъртни викове. Свистенето на стрелите продължаваше, магарето ми се подплаши, побягна и се насочи право в най-голямата бъркотия. Заритах го и завиках панически, ала то не спираше. Хабирите се биеха ожесточено и безстрашно. Стъпкани от конете мъже със сетни сили забиваха копието си в ония, които ги прескачаха. Много египтяни загиваха, когато се навеждаха да отсекат и вземат като трофей ръката на повален враг. Миризмата на кръв стана по-силна от вонята на пот и войнишки тела, все по-големи ята гарвани кръжаха и се спускаха от небето.

Отведнъж обаче хабирите закрещяха пронизително и хукнаха да бягат, защото видяха, че другите колесници с обход през равнината бяха проникнали в стана им, преследваха жените и подплашваха отвлечените говеда. Те не можеха да понесат тази гледка, спуснаха се да спасяват жените и стана си и с това ускориха своята гибел — колесниците се насочиха срещу тях, разпръснаха ги, а за останалото се погрижиха копиеносците и стрелците на Хоремхеб. Когато слънцето залезе, полето беше покрито от трупове с отсечени ръце, станът гореше, залутани говеда мучаха.

Ала опиянени от победата, войниците продължаваха да пробождат с копията си всичко изпречило се пред тях, не пощадяваха дори противниците, които вече бяха захвърлили оръжието си, с боздугани убиваха деца и изпращаха стрели по обезумелите стада добитък, докато Хоремхеб не заповяда да надуят тръбите. Това отрезви командирите и старшините, с камшиците си те погнаха войниците и ги събраха. Но моето пощуряло магаре не спираше да тича из полето, омаломощеното ми тяло се друсаше като чувал на гърба му и вече не знаех жив ли съм още, или не. Войниците се заливаха от смях, подиграваха ме, докато най-сетне един от тях перна с дръжката на копието си магарето по муцуната. То се закова стъписано, наостри уши и аз успях да се свлека от гърба му. Оттогава войниците почнаха да ме наричат Сина на дивото магаре.

Пленниците бяха натъпкани в дървени заграждения, иззетите оръжия струпаха на купчини, а пастирите тръгнаха да събират разпръснатия добитък. Хабирите бяха толкова многочислени, че на голяма част от тях се удаде да спасят кожата си. Хоремхеб смяташе, че те цяла нощ щяха да бягат и дълго време нямаше да помислят да се върнат. При светлината на горящите сеновали и шатри пред него положиха сандъка с богинята. Той го отвори и извади Сехмет с лъвската глава, чиито дървени гърди гордо стърчаха, осветявани от огъня. Войниците възторжено я пръскаха с кръв от раните си и трупаха пред нея трофеите си — отсечени вражески ръце. Някои хвърляха по четири-пет ръце и грамадата пред нея растеше. Хоремхеб им раздаде огърлици и гривни, а най-храбрите удостои с чин старшина. Беше покрит с прах и кръв, от златния му камшик също се оцеждаше кръв, но очите му се усмихваха на войниците и той гальовно ги наричаше свои дръгливци и кръвници.

Отвори ми се много работа, защото копията и боздуганите на хабирите бяха причинили грозни рани. Работех при светлината на горящите шатри, стенанията на ранените се смесваха с плача на жените, които войниците влачеха насам-натам и хвърляха жребий кой да се забавлява с тях. Промивах и зашивах зеещи рани, натъпквах провиснали черва в разпрани кореми и намествах одрани парчета кожа по главите. На умиращите давах бира и сънотворни лекарства, за да издъхнат без мъки през нощта.

Превързвах също хабири, които заради раните си не бяха успели да избягат. Зашивах и техните рани, без да знам защо го вършех. Може би смятах, че при продажбата им като роби Хоремхеб щеше да получи по-добра цена, ако ги излекувам. Ала много от тях се противяха на грижите ми и отново разтваряха раните си, дочувайки писъците на децата и жените си, с които египтяните се гавреха. Те присвиваха крака, загръщаха глава в дрехите си и умираха от кръвоизливи.

Като ги гледах, вече не бях така горд с победата, както веднага след битката. Те бяха бедни обитатели на пустинята, гладът ги измъчваше и долините ги примамваха с добитъка и зърното си. Затуй идваха да ограбват Сирия. Крайниците им бяха мършави, мнозина страдаха от болести на очите. Независимо от това те се биеха яростно, а след себе си оставяха опожарени села, скръб и вопли. И все пак ми беше жал, като виждах как големите им дебели носове побледняваха и как увиваха глава в дрипите си, преди да издъхнат.

На другия ден срещнах Хоремхеб и той ми изказа благодарност.

Посъветвах го да устрои охраняван стан, в който да се лекуват тежко ранените, защото, ако речаха да ги пренасят в Ерусалим, щяха да измрат по пътя. Хоремхеб още веднъж ми благодари за помощта и каза:

— Нямаше да повярвам, че си толкова смел, ако вчера със собствените си очи не бях видял как на гърба на разяреното си магаре полетя към най-ожесточената схватка. Вероятно не си знаел, че по време на война работата на лекаря започва едва след боя. Чух войниците да те наричат Сина на дивото магаре. Ако искаш, при някоя битка ще те взема в моята колесница. Явно е, че късметът ти работи, щом още си жив, макар вчера да нямаше ни копие, ни боздуган в ръката си.

Той ме погледна сериозно, та не разбрах дали не ми се подиграваше. Затуй казах:

— Не бях виждал война и ми се щеше да я опозная възможно по-отблизо. Но от нея няма какво да науча и ако ми позволиш, смятам да се прибера в Симира.

— С изкуството си ти спаси живота на много мои воини — отбеляза той. — Заслужаваш отличие, като всеки офицер, който с умението и храбростта си спасява войнишкия живот.

— Остави — отвърнах аз. — Имам си достатъчно злато и твоите отличия не ме блазнят.

— Сигурно си прав — усмихна се Хоремхеб, — но за обикновените мъже като мен лъскавото злато на врата означава много, щом е заслужено в бой. Видях как хората ми воюват и разбрах, че умея да ги водя. Сехмет с лъвската глава беше благосклонна към мен и постигнах победа, която, ако пожелая, може да бъде увековечена върху камък. И въпреки това тази победа не ме удовлетворява. Не се изисква голямо умение да надвиеш някакви си крадци на говеда.

— Твоите хора величаят името ти и са готови да те последват накъдето ги поведеш — казах аз, за да го полаская. — Но как съумя да се опазиш невредим, без нито една рана? Когато се втурна пръв срещу копията и стрелите, бях сигурен, че ще загинеш.

— Водачът на колесницата ми е много ловък — отговори той. — Освен това моят сокол ме закриля, защото ще бъда необходим за бъдещи велики дела. Заслугите и храбростта ми не са големи, понеже знам, че вражеските копия, стрели и боздугани не могат да ме уязвят. Тъй като съм призван да пролея много кръв, тръгвам пръв, но поваля ли достатъчно противници, радостта ми от проливането на кръв намалява и виковете на ония, които остават под колелата на колесницата ми, не ми доставят особено удоволствие. Щом войската ми придобие достатъчно опит и престане да се бои от смъртта, ще наредя да ме носят в паланкин след нея, както постъпва всеки благоразумен пълководец. Истинският пълководец не върши със собствени ръце мръсната и кървава работа, с която може да се заеме и най-простият роб, а работи с ума си, изразходва купища папируси и диктува на многобройни писари най-различни заповеди. За теб, Синухе, те са непонятни, понеже не спадат към професията ти, както и аз от своя страна не разбирам нищо от твоята работа, въпреки че уважавам умението ти. Ето защо по-скоро се срамувам, че измърсих ръцете и лицето си с кръвта на тия крадци на говеда, но нямах друг изход. Ако не бях поел начело на хората си, те щяха да се обезсърчат, щяха да паднат на колене и да зареват, защото, честно казано, тези египетски войници, които от две поколения не са виждали война, представляват по-жалка и по-страхлива паплач от хабирите. Затуй ги наричам дръгливци, а тях и това име ги изпълва с гордост.

Аз обаче не можех да повярвам, че връхлитайки пръв право срещу копията, той не се страхуваше за живота си, и продължих упорито:

— И ти имаш мека кожа, под нея също тече кръв както във всеки човек. Да не би да си се подложил на някакви заклинания, та оставаш невредим? Иначе как може да не се страхуваш?

— Чувал съм за подобни заклинания — рече той. — Много войници носят на врата си амулети, които уж ги предпазвали. Но след тази битка на врата на много загинали висяха амулети, така че не вярвам в магиите. От тях естествено има полза, защото вдъхват смелост на неукия човек и по време на боя го карат да се осланя на себе си. Откровено казано, Синухе, всичко това са дивотии. При мен положението е по-друго, понеже знам, че съм призван да извърша велики дела. Но откъде го знам — това не мога да ти кажа. Воинът или има късмет, или няма. Мен късметът ме съпътствува, откакто соколът ми ме отведе при фараона. Вярно, че в палата соколът ми не се чувствуваше добре — отлетя и повече не се завърна. Ала когато на път за Сирия в Синайската пустиня страдахме от глад и непоносима жажда — трябва да ти кажа, че аз също страдах заедно с войниците, за да съм наясно какво усещат и да мога след туй да ги командувам, — в една долина видях горящ храст. Беше истински огън, обхванал някакъв голям храст или дърво, но не намаляваше и не догаряше. Пламтеше ден и нощ, а наоколо от земята се разнасяше миризма, която замая главата ми и ме направи смел. Видях го, когато препусках с колесницата си начело на войската и преследвах дивите зверове на пустинята. Никой друг не го забеляза освен водача на колесницата ми — и той може да потвърди това. Оттогава знам, че никакво копие, стрела или боздуган не може да ме улучи, преди времето ми да е изтекло. Но откъде го знам — това не мога да кажа, защото за нас тези неща остават неведоми.

Вярвах му и го уважавах много, защото Хоремхеб нямаше причина да съчинява измислици за мое забавление, пък и съм сигурен, че дори да искаше, едва ли би му се удало, тъй като знаеше и вярваше единствено в онова, което беше видял и можеше да пипне с ръка.

Той остави войниците си да стануват в хабирския стан, да ядат и пият, да стрелят по мишени и да се упражняват в хвърляне на копие. За мишени им служеха хабири, които поради телесни повреди не ставаха за роби или пък бяха прекалено опърничави, за да станат роби. По този начин войската му не роптаеше срещу ученията, а охотно стреляше с лъкове и хвърляше копия. Но на третия ден вонята от разлагащите се трупове стана непоносима. Гарваните, глутниците чакали и хиени, които нощем се стичаха от пустинята на бойното поле, вдигаха такъв невъобразим шум, че никой не можеше да спи. Повечето хабирянки се бяха удушили със собствените си коси, които носеха дълги, та и те не доставяха никому радост. Бяха мършави мръсни жени с див като пустинята поглед, ала войниците ги намираха хубави и ги превъзнасяха, защото дълго време не бяха се забавлявали с жени. От всичко това войната все повече ми опротивяваше и сърцето ми се свиваше, като наблюдавах неволите, които хората си причиняваха един другиму. Загледан в труповете, които гарваните кълвяха и чиито кости чакалите и хиените глозгаха, аз казах на моя приятел интендантския офицер:

— Скоро черепите им ще се оголят и никой няма да знае кои от тях са египтяни и кои — хабири. Струва ми се, че дори боговете няма да разпознаят чие сърце е било чисто и кой се е борил за правото дело.

Но увлечен да вписва в книгите си плячкосаното от хабирите зърно и да пресмята добитъка, интендантският офицер нямаше други грижи.

— Нашият военачалник е велик и мъдър, а в боя ревът му е по-страховит от рева на лъв — рече той. — Воят на чакалите и хиените ми е далеч по-приятен от бойния вик на хабирите и предпочитам вонята на трупове пред острието на копие, забиващо се в тялото ми. Иначе думите ти за черепите и боговете са уместни. Знам, че египтянинът, който, призовавайки Амон и уповавайки се твърдо на Озирис, загива на война, отива направо в Западната страна, макар тялото му да не се запазва. И все пак по-доволен съм, че оцелях в битката. А боговете наистина ще трябва доста да се потрудят, докато различат праведниците от грешниците, легнали на това поле. Аз останах здрав и читав само защото от страх виках с такава сила, че хабирите, които се целеха в мен, се разтреперваха, изпускаха копието си и се просваха в краката ми.

На третия ден Хоремхеб разпусна войската си. Една част върна обратно в Ерусалим да пренесе плячката, защото на бойното поле не бяха пристигнали достатъчно търговци, които да изкупят робите, кухненските съдове и зърното. Други изпрати да пасат говедата. За ранените, повечето от които умираха, бе уреден стан, охраняван от войници на лъвската опашка. Самият Хоремхеб потегли с колесниците си да преследва хабирите, понеже от разпитаните пленници бе узнал, че при бягството си са отнесли със себе си своя бог.

Мен също ме взе въпреки нежеланието ми. Стоях зад него в колесницата, стиснал здраво ръце около пояса му, и съжалявах, че съм се родил, защото караше като обезумял. Всеки миг очаквах да се преобърнем и да полетя надолу с главата в камънака. Той се смееше и викаше, че ще ми дадял възможност да вкуся от войната, щом съм дошъл да видя дали мога да науча нещо от нея.

Даде ми тази възможност и аз видях как колесниците му като ураган връхлетяха върху хабирите, които с радостни песни и размахвайки палмови клонки, караха откраднатия добитък към скривалищата си в пустинята. Конете му тъпчеха старци, жени и деца, димът на горящите шатри го обвиваше и той с кръв и сълзи показа на хабирите, че е по-добре да си кротуват бедни в пустинята и да мрат от глад в убежищата си, отколкото след набези в плодородната и богата Сирия да мажат обгорялата си кожа с масло и да се угояват с крадена пшеница. Така аз вкусих от войната, която вече не беше никаква война, а само преследване и избиване, докато на Хоремхеб му омръзна и нареди да се изправят повалените от хабирите гранични камъни, без да се изместват по-навътре в пустинята, макар че за това нищо не пречеше.

— Трябва да пощадя малко хабири — заяви той, — за да имам с какво да обучавам войските си. Изтребя ли ги до крак, тогава на земята няма да остане място, където бих могъл да воювам. От четиридесет години в света владее мир, всички народи живеят в сговор, в посланията си царете на великите държави се наричат братя и приятели, а фараонът им изпраща злато да му издигат от него статуи и да ги поставят в храмовете на боговете си. Затуй част от хабирите трябва да останат живи. След няколко години гладът пак ще ги подгони от пустинята и те ще забравят какво им се е случило.

С колесницата си той догони хабирския бог и като сокол връхлетя върху него. Носачите му го захвърлиха и се разбягаха в планините. Хоремхеб заповяда да го насекат на парчета и да го изгорят пред Сехмет, при което войниците му се тупаха по гърдите и гордо заявяваха:

— Ето, така ние изгаряме хабирския бог!

Този бог се казваше Йехова или Яхве. Хабирите нямаха други божества и сега трябваше да се върнат в пустинята без него — още по-бедни, отколкото на тръгване, макар че вече бяха запели радостни песни и победно размахваха палмови клонки.