Мика Валтари
Синухе Египтянина (46) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

След няколко дни обаче пред къщата ми спря ездач. Възседнал кон, той представляваше странна гледка, защото египтянинът никога не се качва на кон, сириецът — рядко и само дивите разбойници от пустинята яздят коне. Конят впрочем е високо и буйно животно, рита и хапе, щом се опиташ да го яхнеш, и хвърля ездача си за разлика от магарето, което се примирява с всичко. Впрегнатият кон също е страшилище и с него могат да се оправят само обучени войници, които пъхат пръстите си в ноздрите му и така го усмиряват. Всеки случай пред къщата ми спря ездач, възседнал запенен кон, който пръхтеше ужасно и от устата му течеше кръв. По облеклото на ездача личеше, че идва от овчите планини, а лицето му издаваше голяма тревога. Втурна се при мен толкова забързано, че едва успя да ми се поклони и да допре ръка до челото си за поздрав, преди да извика възбудено:

— Лекарю Синухе, нареди да приготвят паланкина ти и ме последвай незабавно! Идвам от страната на аморитите като пратеник на цар Азиру. Синът му е болен, никой не знае какво му е, а царят вилнее като лъв в пустинята и троши крайниците на всеки, който го доближи. Затуй вземай лекарското си сандъче и ме следвай бързо, иначе ще ти отрежа главата и ще я подритвам по улицата!

— Царят ти едва ли ще има полза от моята глава, защото без ръце тя не може да лекува никого — отвърнах аз. — Но ще ти простя за невъздържаните думи и ще те последвам. Не заради заканата ти, от която не се плаша, а защото цар Азиру е мой приятел и искам да му помогна.

Накарах Каптах да намери паланкин и последвах пратеника с радост в сърцето, понеже бях толкова самотен, че ми беше драго да срещна дори Азиру, чиито зъби някога бях позлатил. Но радостта ми се изпари, когато, достигайки един планински проход, ме натовариха със сандъчето на бойна колесница, теглена от буйни коне, и запрепускахме през камънаци и планини. Имах чувството, че костите ми ще се изпотрошат, и запищях от страх. Моят придружвач беше изостанал далеч назад, яхнал изтощения си кон, и аз му пожелавах да си счупи главата.

Отвъд планината ме прехвърлиха заедно със сандъчето ми в друга бойна колесница, запрегната с отпочинали коне. Вече не знаех къде ми е главата и къде са ми краката, можех единствено да викам на водачите: „Негодници, говеда, мърши!“ и да ги удрям с юмруци по гърба, щом пътят станеше по-равен и се осмелях да вдигна ръце от стените на колесницата. Ала те нехаеха за мен, дърпаха поводите и плющяха с камшика, а колесницата подскачаше по камъните и очаквах колелата й да се откачат.

По този начин пътуването ни до страната на аморитите не трая дълго — още преди залез-слънце пристигнахме в един град, опасан от високи, издигнати наскоро стени. По тях пристъпваха воини с щитове, но портите бяха отворени заради нас и ние влетяхме в града сред рев на магарета, писък на жени и крясък на деца, преобръщайки кошове с плодове и прегазвайки безброй гърнета, защото водачите не гледаха през къде карат. Когато ме смъкнаха от колесницата, не можех да ходя и залитах като пиян, поради което водачите ме хванаха под мишниците и ме повлякоха в жилището на Азиру, а след мен подтичваха роби с лекарското ми сандъче. Тъкмо стигнахме преддверието, което беше претъпкано с щитове и метални нагръдници, с пера и лъвски опашки по остриетата на копията, и насреща ни се спусна Азиру, ревнал като ранен слон. Беше си раздрал дрехите, по главата му имаше пепел и с нокти бе разранил лицето си.

— Къде се забавихте, разбойници такива, мърши, охлюви! — кресна той, подръпна нервно къдравата си брада и златните нишки, с които беше пристегната, заблестяха като светкавици. С пестници заудря водачите, които ме подкрепяха, и зарева като див звяр: — Къде се шляхте, жалки слуги? Синът ми умира!

— Много коне уморихме — заоправдаваха се водачите — и препускахме през планините по-бързо от птици. Най-голяма заслуга за това има лекарят, когото доведохме. Той гореше от нетърпение да пристигне и да излекува сина ти, насърчаваше ни с викове, когато изпитвахме умора, и ни удряше с юмруци по гърба, щом се движехме по-бавно. Не сме очаквали такова нещо от египтянин и никога не сме изминавали пътя от Симира дотук за толкова кратко време.

Азиру горещо ме прегърна, заплака и каза:

— Излекувай сина ми, Синухе, излекувай го и всичко мое ще ти принадлежи!

— Нека първо да го видя, за да знам дали ще мога да му помогна — рекох аз.

Той веднага ме заведе в голяма стая. Въпреки че беше лято, в нея гореше мангал и излъчваше душна топлина. На пода имаше люлка, в която пищеше увито във вълнени дрешки детенце на не повече от година. Така пищеше, че лицето му беше посиняло и по него лъщяха капчици пот. Имаше гъста, черна като на баща си коса, макар че беше съвсем малко. Погледнах го и не забелязах да е толкова зле, защото, ако беше на умиране, едва ли щеше да се дере така ожесточено. Погледнах също наоколо и на пода до люлката видях да лежи Кефтиу — жената, която някога бях дал на Азиру за съпруга. Изглеждаше по-пълна и по-бяла и пищните й телеса се поклащаха, когато скръбно стенеше, ридаеше и удряше чело о пода. В ъглите на стаята хленчеха робини и бавачки със синини и подутини по лицата. Азиру ги беше бил, загдето не можеха да помогнат на сина му.

— Не се безпокой, Азиру — казах аз. — Момчето ти няма да умре, но искам първо да се измия, преди да го прегледам. А ти махни тоя проклет мангал, че ще се задушим.

Тогава Кефтиу вдигна лице от пода и уплашено рече:

— Детето може да настине! — Сетне се вгледа в мен и се усмихна, седна, оправи косата и дрехата си, пак се усмихна и запита — Ти ли си, Синухе?

Азиру обаче продължи, кършейки ръце:

— Момчето не яде, повръща храната и тялото му гори. От три дни нищо не е хапвало, само плаче и сърцето ми се къса, като слушам писъците му.

Заповядах му да изгони бавачките и робините от стаята и той смирено се подчини, забравяйки, че е цар. След като се измих, свалих вълнените дрешки от детето и накарах да отворят прозорците. Стаята се проветри, в нея нахлу свеж вечерен въздух, детето веднага се успокои, започна да рита с дебелите си крачета и престана да плаче. Опипах тялото и коремчето му, но изведнъж се сетих нещо и пъхнах пръст в устата му. Правилно бях отгатнал — първото му зъбче се бе показало бяло като Маргарит.

— Азиру, Азиру! — извиках аз сърдито. — Затуй ли си довел тук с буйни коне най-способния лекар в Сирия? Защото без хвалба мога да твърдя за себе си, че научих много неща при странствуването ми в разни страни. На сина ти му няма нищо, само дето е невъздържан и гневлив като баща си. Може малко да го е втресло, ала вече се е оправил. А ако е повръщал, постъпвал е разумно, за да оцелее, понеже прекомерно сте го тъпчели с мазно мляко. Време е Кефтиу да престане да го кърми и да го привикне към нормална храна. Иначе скоро ще й отхапе зърната, което навярно много ще те огорчи, защото сигурно и занапред би искал да се наслаждаваш на съпругата си. Трябва да знаеш, че синът ти е плакал само защото му е никнело първото зъбче. Ако не вярваш, виж сам.

Отворих устата на детето и му показах зъбчето. Азиру полудя от възторг, запляска с ръце и затанцува наоколо, та подът се затресе. Кефтиу също го видя и рече, че никога не била виждала по-хубаво зъбче в детска уста. Но когато посегна отново да навлече вълнените дрешки на детето, аз я възпрях и го загърнах с освежителна ленена завивка, за да не настине от вечерния хлад.

Азиру тропаше, танцуваше и пееше с дрезгав глас и изобщо не се смущаваше, че ме бе накарал да бия напразно дългия път, а държеше да покаже зъбчето на сина си на придворните и военачалниците. Повика да го видят и стражите от стената, така че те се трупаха около люлката на детето, дивяха му се, подрънквайки с копията и щитовете си, и се опитваха да пъхнат мръсните си палци в устата му, за да видят зъбчето, докато не ги изгоних от стаята и не заповядах на Азиру да се вразуми и да пази достойнството си. Той се сконфузи и каза:

— Може би попрекалих с тревогата си, след като много нощи наред будувах край люлката му и неговият плач късаше сърцето ми, но трябва да разбереш, че той е мой син — първото ми дете, моят престолонаследник, зеницата на окото ми, бисерът на короната ми, моят малък лъв, който някой ден след мен ще носи аморитската корона и ще царува над много народи. Защото аз наистина възнамерявам да разширя аморитската земя, за да има той какво да наследи и да слави името на баща си. Синухе, Синухе, да знаеш колко съм ти благодарен, че свали камък от сърцето ми. Ти си обходил много земи, но трябва да признаеш, че никога не си виждал такова чудесно момче. Погледни само косата му, тази черна лъвска грива на главата му, и кажи дали си виждал момче с такава коса на тази възраст! Сам виждаш, че зъбчето му е като маргарит — лъскаво и безупречно, погледни също крачката и коремчето му, което прилича на малко буренце!

Приказките му съвсем ми досадиха, та го пратих да върви по дяволите с все сина си и казах, че от кошмарното пътуване краката ми са се подбили, болят ме и все още не знам на тях ли стоя или на главата си. Той обаче ме успокои, сложи ръка на раменете ми и ми предложи разни ястия в сребърни блюда, печено овнешко и варен булгур с масло, както и вино в златен бокал, та се подкрепих и му простих.

Останах при него няколко дни и получих скъпи подаръци, а също така злато и сребро, защото след последната ни среща бе забогатял. Не пожела да ми каже как се е замогнала бедната му страна, само се усмихваше под мустак и твърдеше, че съпругата, която съм му бил подарил, му донесла късмет. Кефтиу също беше любезна с мен и много ме уважаваше, спомняйки си вероятно за тоягата, с която често бях изпробвал здравината на кожата й. Следваше ме, като поклащаше пищните си форми, поглеждаше ме нежно и ми се усмихваше. Белотата и пълнотата й бяха възхитили всички велможи на Азиру, защото за разлика от египтяните сирийците харесват дебелите жени, както и всичките им останали нрави се различават от египетските. Затова аморитските поети бяха съчинили стихове в нейна чест и ги пееха с проточен глас, като повтаряха едни и същи думи. Стражите от стената също я възпяваха, поради което Азиру се гордееше с нея и я обичаше така страстно, че рядко навестяваше другите си съпруги, и то само от учтивост — те бяха дъщери на аморитски племенни вождове, които той чрез брака си бе подчинил на царската власт.

Бях странствувал толкова много и бях видял толкова страни, че той изпитваше нужда да се похвали с царството си и ми наговори неща, за които по-късно може би се е разкайвал. Така узнах, че именно изпратените от него подстрекатели ме бяха нападнали в Симира, за да ме хвърлят във водите на пристанището като египтянин. По този начин той научил за моето завръщане в града. Изрази съжаление за случилото се и добави:

— На още доста египтяни трябва да се счупи главата и много египетски войници трябва да бъдат хвърлени в пристанището, преди в Симира и Библос, в Сидон и Газа най-сетне да проумеят, че египтянинът не е неуязвим, че и неговата кръв потича и духът му отлита, щом го прободеш с нож. Сирийските търговци са ужасно предпазливи, князете им са страхливци, а поданиците им — мудни като волове. Ето защо по-пъргавият трябва да ги поведе и с пример да им покаже кое за тях е по-изгодно.

— Защо е нужно това и защо мразиш египтяните толкоз много? — запитах го аз, а той поглади брадата си, погледна ме с лукава усмивка и каза:

— Кой твърди, че мразя египтяните, Синухе? Нали и теб не те мразя, въпреки че си египтянин. Като дете мен също са ме възпитавали в златния палат на фараона точно както моя баща преди това и както всички сирийски князе. Затуй познавам египетските нрави и умея да чета и пиша, макар учителите да ме дърпаха за перчема и да ме шибаха през пръстите по-често, отколкото другите ученици, понеже бях сириец. Но това не е причина да ненавиждам египтяните, защото, когато умът и разумът ми пораснаха, в Египет придобих много знания, които при случай мога да насоча срещу него. Там научих, че за образованите люде всички народи в крайна сметка са еднакви и помежду им няма разлика, а децата — било то сирийски или египетски — се раждат голи на този свят. Няма народ, който да е по-храбър или по-страхлив, по-жесток, или по-милостив, по-справедлив или по-непочтен от другите, а навсякъде, включително в Сирия и Египет, има герои и страхливци, честни и непочтени хора. Затуй владетелят и повелителят лично не мрази никого и не вижда разлика между народите, но в ръцете му омразата е велика сила — по-могъща от оръжието, защото без омраза ръцете са безсилни да вдигнат оръжието. Аз съм роден да повелявам, понеже в жилите ми тече кръвта на аморитските князе и по времето на хиксосите моят народ е владеел всички народи от едното море до другото. Ето защо правя всичко възможно, за да разпаля вражда между Сирия и Египет, и раздухвам въглена, който бавно се разгаря, ала един ден ще пламне, ще се превърне в пожар и ще унищожи египетската власт в Сирия. За тази цел на всички градове и племена в Сирия трябва да се втълпи, че египтянинът е по-жалък, по-страхлив, по-жесток, по-коварен, по-алчен и по-неблагодарен от сириеца. Те трябва да се научат да плюят, щом чуят да се говори за египтяни, и да виждат в тях безжалостни потисници, кръвопийци, палачи и осквернители на деца, докато омразата им порасне дотолкова, че да може да премества планини.

— Но ти сам призна, че това не е истина — вметнах аз. Той разпери ръце и запита с усмивка:

— Какво е истината, Синухе? Щом в кръвта им проникне достатъчно от втълпяваната им истина, те ще се кълнат в името на всички богове, че тя е единствена, и няма да повярват, ако някой я нарече лъжа, а ще го пребият като клеветник. Те трябва да вярват, че са по-силни, по-доблестни и по-честни от всеки друг народ на света, трябва да вярват, че обичат свободата повече от смъртта, глада и несгодите, така че да бъдат готови да заплатят за нея всяка цена. На това ги уча аз и вече мнозина повярваха в моята истина, а всеки повярвал увлича други, докато пламне цялата страна. Истина е също така, че някога египтяните са дошли в Сирия с огън и кръв, поради което някой ден трябва да бъдат прогонени също с огън и кръв.

— За каква свобода им говориш? — запитах аз, разтревожен за Египет и за всички колонни на моя народ.

Той пак разпери ръце и добродушно се усмихна:

— Свободата е многозначна дума. Едни я тълкуват така, други — инак, но това не е важно, преди тя да бъде постигната. За извоюването й са нужни много хора, ала веднъж постигната, най-сигурно е да не я делиш по равно с мнозина, а да я пазиш за себе си. Затуй се надявам някой ден страната на аморитите да бъде наричана люлка на свободата в Сирия. Освен това мога да те уверя, че народ, вярващ на всичко, което му се казва, прилича на стадо говеда, вкарани през портата с остен, или на стадо овце, което безропотно следва овена накъдето го поведе. Възможно е аз да съм и овен, и остен.

— Няма съмнение, че поне главата ти е овнешка, щом говориш такива опасни неща — рекох аз. — Ако ги чуе, фараонът може да изпрати своите бойни колесници и копия срещу теб. Ще срине стените ти, а на връщане за Тива ще те окачи с главата надолу на носа на бойния си кораб.

Но Азиру само се усмихна и отговори:

— Не вярвам да ме грози опасност от фараона, защото приех от ръката му символа на живота и издигнах храм на неговия бог. Сега той ми има по-голямо доверие, отколкото всекиму другиму в Сирия. По-голямо дори, отколкото на собствените си посланици и на гарнизонните си началници, които служат на Амон. Ела да ти покажа нещо, което сигурно ще ти се понрави!

Отведе ме до стената и ми показа изсъхнал труп, окачен с главата надолу и покрит от рояк мухи.

— Ако се вгледаш внимателно — каза той, — ще видиш, че този мъж е обрязан. Той действително беше египтянин, дори фараонски бирник, който се осмели да прекрачи прага ми и да любопитствува защо съм бил просрочил данъците си с няколко години. Воините ми доста се позабавляваха, преди да го окачат на стената заради дързостта му. Последицата е, че египтяните даже на големи групи не обичат да минават през аморитската земя, а търговците предпочитат да плащат данък на мен вместо на тях. Какво означава това, ще разбереш, ако ти кажа, че Мегидо е под моя власт и се подчинява на мен, а не на египетския гарнизон, който се крие в крепостта и не смее да се появи по градските улици.

— Кръвта на този нещастник ще те погуби — казах ужасен. — Очаква те сурово наказание, щом злодеянието ти се разкрие, защото в Египет можеш да се гавриш с всичко друго само не и с фараонските бирници.

— Окачил съм истината на показ — заяви Азиру доволен. — Случаят беше разследван подробно. С удоволствие дадох обяснения както върху папируси, така и върху глинени плочки. В отговор получих безброй глинени плочки, които — грижливо номерирани — съхранявам, за да мога, позовавайки се на тях, да изпиша нови, докато глинените плочки ми стигнат да построя защитна стена около себе си. В името на аморитския Ваал — така заплетох този случай, че наместникът в Мегидо проклина деня на своето раждане, защото непрекъснато го тормозя с нови и нови глинени плочки и настоявам да се възстанови правото ми, накърнено от този бирник. С много свидетели доказах, че е бил убиец, крадец и прахосник на фараонските средства. Доказах, че е задирял жените по селата, че е хулел сирийските божества и че с урината си е осквернил дори олтара на Атон в нашия град, което прави положението ми пред фараона непоклатимо. Виждаш, Синухе, че написани на глинени плочки, законът и правото са мудни и объркани и се заплитат толкова повече, колкото повече глинени плочки се трупат пред съдиите, докато накрая даже дяволът не може да изясни истината. В тази работа съм по-силен от египтяните, а скоро и в много други отношения ще ги превъзхождам.

Това не беше единственото, което Азиру сподели с мен. Разказа ми още куп неща, като се хвалеше с царуването и хитруването си, и заяви, че на малкия си син щял да завещае толкова княжески корони, колкото били пръстите на ръцете и на краката му.

— Ако имаш съперник, когото искаш да сразиш — поучаваше ме той, — помни и никога не забравяй, че най-важното е той да бъде сломен. Затуй го клевети по всевъзможни начини, преиначавай всичките му постъпки, наричай милосърдието му измама, благородството му — подлост, дружелюбието му — притворство. Ако е силен и ти предложи помирение, приеми го, за да се добереш по-лесно до гърлото му. Настройвай всички против него и се съюзявай с неговите зложелатели, като внимаваш след сразяването му сам да можеш да ограбиш дома му и да оставиш другите без плячка. Ако искаш да сразиш мнозина, разедини ги, посей вражда сред тях и ги накарай да воюват помежду си, а ти сразявай по един, като уверяваш останалите в дружбата си. Нека мислят добро за теб, докато ги довършиш един подир друг. Тази политика съм усвоил от египтяните, защото навремето тя им е помогнала да поробят Сирия.

Недоволството и раздразнението ми забавляваха Азиру и той подигравателно отбеляза:

— Ако в теб течеше царска кръв, всичко това щеше да го знаеш, без да ти се казва, защото щеше да се е вляло в жилите ти още с майчиното мляко. Но за разлика от мен ти не си роден да повеляваш, а да бъдеш подчинен. Затуй думите ми те отвращават.

При Азиру прекарах доста дълго, без да мога да го намразя, понеже беше мой приятел, дружелюбието му беше щедро и обаятелно, а смехът му — заразителен. Бащината гордост и нежността, които питаеше към своя син, също бяха забавни и детински в сравнение с останалите му лукавства. Макар да говореше умно, аз знаех, че неговото сърце бе далеч по-голямо и по-пламенно от ума му, тъй както в речта, смеха и походката си беше по-величествен от подчинените си. Оправих също зъбите му и позлатих ония от тях, от които предишното злато се бе изронило, така че, щом се засмееше, устата му отново грейваше златна като слънце над смолисточерната му брада и поданиците му още повече го уважаваха.

Ала колкото повече ми говореше, толкова повече ми напомняше Хоремхеб, защото в мъжествеността на двамата имаше нещо сходно. Те бяха родени за войни, въпреки че Азиру беше по-възрастен и отровен от сирийската политика. Пък и не ми се вярваше, че с умението си би могъл да управлява големи народи. Реших, че замислите и намеренията му бяха унаследени от неговите деди и водеха началото си от времето, когато Сирия е приличала на съскащ змиярник. Безброй дребни царе се борели помежду си за властта и взаимно се избивали, докато Египет усмирил страната и синовете на нейните князе започнали да се възпитават и образоват в златния палат на фараона. Опитах също да му обясня, че има погрешна представа за могъществото и богатството на Египет, и го предупредих да не се надува толкова, защото мехът също се надува, щом го напълнят с въздух, ала пробият ли му дупка, той се смачква и загубва величината си. Но Азиру се смееше със златните си зъби и непрестанно поръчваше да ми поднасят печени агнета в тежки сребърни блюда, за да ме смае със своята имотност.

Работната му стая наистина беше пълна с глинени плочки, както бе споменал, и пратеници от всички сирийски градове му носеха вести. От хетския цар и от Вавилон също получаваше плочки — не се сдържа да ми се похвали, макар че не позволи да видя какво пише на тях. Разпита ме с любопитство за хетската земя и Хатушаш, но забелязах, че за хетите знаеше толкова, колкото и аз. Хетски посланици също пристигаха при него и разговаряха с войниците и военачалниците му. Наблюдавайки това, аз му подметнах:

— Лъвът и чакалът могат заедно да преследват плячката, но виждал ли си някога чакалът да отнася най-хубавите мръвки?

Той се засмя със златните си зъби и отвърна:

— Много съм любознателен, като теб искам да се уча, макар че поради задълженията си нямам възможност да пътувам, докато ти не носиш никаква отговорност и си волен като птица. Няма нищо лошо в това, че хетски офицери обучават военачалниците ми във военно изкуство, защото те притежават нови оръжия и боен опит, който ни липсва. За фараона това е от голяма полза, ако започне война, тъй като Сирия отдавна се е превърнала в щит за Египет откъм север и този щит често е бивал окървавяван, което няма да забравим, когато дойде време да се уреждат сметките между Египет и Сирия.

Като спомена за война, отново се сетих за Хоремхеб и казах:

— Доста дълго се радвах на гостоприемството ти, та смятам да се върна в Симира, ако ми предоставиш паланкин. В ужасните ти бойни колесници повече не се качвам, по-добре веднага да ми строшат главата. Но и в Симира вече ми дотегна — като египтянин, май че достатъчно съм смукал кръвта на бедната Сирия и възнамерявам с подходящ кораб да се прибера в Египет. При това положение едва ли ще се видим скоро, може и изобщо да не се срещнем отново. Споменът за водата на Нил е приятен и вероятно ще се задоволя да я пия до края на живота си, след като се нагледах на злини по света, а и ти ми даде урок за тях.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза Азиру. — По търкалящия се камък не расте мъх, а с неспокойствието, което гори в очите ти, едва ли ще се задържиш дълго в някоя страна. Но защо не си избереш за съпруга някоя жена от моя народ? Ще ти построя къща в града и няма да съжаляваш, ако останеш да упражняваш професията си тук.

— Земята на аморитите е най-недружелюбната и най-отблъскващата страна на света, нейният Ваал ме отвращава, а жените й вонят като кози — пошегувах се аз. — Затуй ще разпаля ненавист между себе си и нея и ще отварям черепа на всеки, който говори добро за аморитите. И много други неща ще сторя, само че сега не се сещам точно какви. Но ще изпиша сума глинени плочки, с които ще докажа, че си опозорил съпругата ми и си ми откраднал воловете, дето никога не съм ги притежавал, че си се занимавал с магьосничество и така нататък, докато те окачат на стената с главата надолу. Сетне ще ограбя дома ти, ще отнеса златото ти и с него ще купя сто по сто делви вино, за да пия в твоя памет.

Смехът му разтресе залите на царския дом и златните зъби заблестяха над къдравата му брада. Такъв си го спомнях често, когато настъпиха лошите времена. Разделихме се като приятели, даде ми много подаръци и ми предостави паланкин, а воините му ме съпроводиха до Симира, за да не ме сполети нещо по пътя — нали все пак бях египтянин.

Пред портите на Симира над главата ми се стрелна лястовица, обзе ме неспокойствие и улицата запари под краката ми. Затуй с влизането си у дома казах на Каптах:

— Стягай багажа ни и продай къщата. Ще отплуваме обратно за Египет.

Но той рече:

— Този ден трябваше да бъде най-радостният в живота ми, ако не беше твоят странен и чудат навик да наливаш пелин в чашата на радостта ми. Вече не мога да преброя колко години изминаха, откакто за последен път пих вода от Нил. Тръпки полазват по гърба ми, като си спомня за публичните домове и бирариите в Тива и особено за една кръчма на име „Крокодилската опашка“, наречена така, понеже стопанинът й твърди, че магьосници смесвали виното му и го правели силно като удар на крокодилска опашка. И беше прав, защото често ми се случваше да го опитвам, но сега не е време да ти разправям за това. Исках само да кажа, че не мога да те последвам, ако в непонятното си безразсъдство наистина смяташ да пътуваш за Египет с кораб. След като сме я докарали дотук, спокойно можем да тръгнем по суша, без да се давим в солената вода. Както знаеш, аз се заклех кракът ми повече да не стъпва на корабна палуба и не бива да нарушавам клетвата си, за да не се разгневи скарабеят и да изгубим късмета си.

Припомних му неописуемите несгоди, които беше изпитал, яхнал магарето, и той притихна. Напомних му също така, че в цяла Сирия бушуваше неприязън към египтяните и че по суша можехме да си навлечем по-големи неприятности, отколкото по море. Каптах се почесваше по главата, дълго размишлява и накрая каза:

— Господарю, ще се съгласиш ли да пътуваме с крайбрежен кораб, от който брегът винаги се вижда? Вярно е, че ще бъде по-бавен от корабите за далечно плаване, но пък ще спира в много пристанища, където сигурно има разни забележителности и нови бирарии. Ако склониш, ще те последвам, но това трябва да стане, без кракът ми да докосва корабната палуба. Затуй най-добре ще е да се напия, а ти ще наредиш да ме пренесат на кораба и по време на цялото пътуване ще гледаш да съм пиян, че да не мога да стъпя на краката си. Само така ще удържа дадената дума.

Приех предложението му с изключение на пиянството. Много ми се искаше да огледам крайбрежните сирийски градове и да установя дали омразата към Египет беше плъзнала вече из всички селища, та да доложа на Хоремхеб. Така Каптах продаде къщата ни, аз събрах влоговете си и забогатял напуснах Симира. Накарах да отнесат Каптах на кораба и за да не наруши клетвата си, завързах го за леглото му и казвах, че е болен.