Мика Валтари
Синухе Египтянина (55) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

4

Именно в този ден Хоремхеб върна камшика и закривения скиптър на фараона и му доложи, че Амон е свален и редът в града е възстановен. Фараонът окичи врата му с яката на царски военачалник и му подаде камшика на главнокомандуващ, който след Пепитатон все още миришеше на котки. На другия ден фараонът възнамеряваше в тържествено шествие да мине по алеята на овните до светилището на Атон, за да принесе жертва в чест на неговата победа, обаче същата вечер искаше да уреди за приятелите си прием в златния палат. Хоремхеб го уведоми за мен и аз също бях поканен в златния палат, защото Хоремхеб преувеличаваше много, когато разказваше за умението и работата ми като лекар на бедните в Тива и за всичко, което бях постигнал, превързвайки раните на нещастните и пресушавайки сълзите на осиротелите.

Ето защо се премених с царски лен и последвах Хоремхеб в златния палат на фараона. Но на кораба Хоремхеб ми каза, като размахваше златния камшик:

— Да не забравя да те предупредя, Синухе, в бъдеще да не забъркваш войниците ми в женските си истории. Сред високопоставените се е надигнал голям смут и се твърди, че нощес си отвлякъл някаква жена от дома й. Тя си имала много заможни любовници, които сега плачат и вият като болни котараци — пфу, че гадно вони камшикът ми! Та те търсят любимата си, обаче войниците ми мълчат. А ти си я дръж на скрито и се забавлявай с нея, докогато си искаш, колкото и да не ми се вярва, че заради една жена си способен на такава дързост. Но едрата риба се въди на дълбокото и войниците ми сигурно са имали право, когато преди време заради храбростта ти в хаоса на битката те нарекоха Сина на дивото магаре.

В палата за първи път видях новите летни облекла на придворните дами, за които в града се говореше толкова много, и признавам, че въпреки причудливостта си те бяха красиви и толкова ефирни, та мъжкият поглед нямаше какво още да отгатва. Видях също, че жените бяха гримирали очите си с малахитовозелена, а бузите и устните си с керемиденочервена боя, така че приличаха на рисувани картини — и това не беше зле, защото движенията им бяха вяли и с мъка прикриваха прозевките си след нощното празненство в Тива. На много от тях нозете още се огъваха от изпитото вино, та предпочитаха да се придържат о стените и да търсят опора в дългите тояги на мъжете.

Хоремхеб ме заведе в покоите на фараона и така аз отново се срещнах с него. По време на отсъствието ми той бе възмъжал, лицето му беше бледо и напрегнато, а очите подпухнали от безсъние. Не носеше никакви накити, облечен беше просто в бяло, но одеждите му бяха от фин царски лен и не скриваха уродливата женственост на издълженото му хилаво тяло.

— Синухе, лекарю, помня те, самотнико — рече той и в този миг разбрах, че беше човек, когото трябваше или да мразиш, или да обичаш, защото пред него не можеше да остане равнодушен никой, в чиито гърди биеше сърце. — Страдам от главоболие, което прогонва съня от нощите ми — каза той, докосвайки с ръка челото си. — Страшното главоболие често ме обзема, щом нещо става против волята ми, а на моите лекари не се удава да ми помогнат. Могат само да притъпяват болката с упойващи средства, ала аз не искам да ме упояват, тъй като заради моя бог умът ми трябва да е бистър като вода. Пък и лекарите на прокълнатия бог ми омръзнаха. Хоремхеб, синът на сокола, ми разказа за твоето умение, Синухе. Може би ти ще ми помогнеш. Познаваш ли Атон?

Труден въпрос ми задаваше и аз най-внимателно претеглих думите си, преди да му отговоря:

— Познавам Атон, ако именно той е нещото в мен и нещото извън познанието ми, нещото извън и над всяко човешко познание. Но по друг начин не го познавам.

Лицето му пламна, той се разпали и въодушевено каза:

— Говориш за Атон по-добре от най-добрите ми ученици — защото човек може да опознае Атон само със сърцето, а не с разума си. Само аз като негов син го познавам с разума си и в блясъка на моите видения съм го виждал лице в лице, макар по същество той да е безлик. Няма друг бог освен Атон, измислените от хората божества са заблуда. В сравнение с Атон всички божества са сенки и аз свалих прокълнатия бог, защото сянката му пречеше на светлината да озари сърцата на моя народ. Ако искаш, Синухе, аз ще ти дам кръста на живота.

— Нощес — рекох аз — видях как в името на кръста на живота мъже убиха с камъни един ранен и как около него жени подскачаха с възгласи „Атон, Атон!“. Видях също жени да блудствуват с негри, възхвалявайки Атон.

Той помръкна, сбърчи чело и пламналите скули изпъкнаха още по-рязко на мършавото му лице. Блясъкът на очите му помътня, простенвайки, той пипна главата си и извика:

— И ти, Синухе, само усилваш главоболието ми, като говориш за неща, които не ми харесват.

— Ти оповести, че живееш от истината, фараон Ехнатон — казах аз. — Затова ти говоря истината, макар добре да разбирам, че заради страданието ти твоите придворни и поклонниците на Атон забулват истината и я смекчават пред теб. Защото тя е като гол нож в човешка ръка и може да се насочи срещу носещия я. Истината се насочва срещу теб, фараон Ехнатон, и ти причинява болка. Много лесно ще те изцеря, стига само да пожелаеш да запушиш ушите си за истината.

Той пристъпи към мен, хвана ръката ми, стисна я и разгорещено заяви:

— Не, не, Синухе! Ехнатон живее само от истината, тя е смисълът на живота му. А и не е никакво престъпление, ако в името на Атон една египтянка се забавлява с негър, тъй като пред Атон всички народи и раси са равни.

Хоремхеб плю на пода и с крак разтри храчката си, след което с кисело изражение подуши златния си камшик. Ехнатон го погледна обидено и тогава прозрях, че на фараона му липсваше способността да се усмихва и да се смее. Той несъмнено беше човек, ала му липсваше способността да се смее, поради което беше несретник и несретата му се пренасяше върху околните. Казах му:

— Истината съвсем не прави човека щастлив. Неотдавна отворих черепа на една старица, която вярваше, че е царица Хатшепсут. Но след като оздравя, тя беше просто една бедна стара женица и не се чувствуваше така щастлива, както по-рано, когато се смяташе за царица Хатшепсут.

— Можеш ли да ме излекуваш, като отвориш черепа ми? — запита Ехнатон.

Дълго размислях и накрая казах:

— Знаеш, фараон Ехнатон, че съм осведомен за святата ти болест и че съм те виждал по време на пристъп още като беше юноша. След отваряне на черепа тези пристъпи понякога престават, но понякога продължават да се появяват. Според мен то зависи от това дали болестта е причинена от външно увреждане, или пък е вродена. Вроденото заболяване не се лекува чрез трепанация. А хроничното ти главоболие свидетелствува за увреждане в главата, още повече, че забелязвам как бузите и ръцете ти потръпват, когато говориш. Ето защо смятам, че трепанацията ще успокои болките ти — ако някой лекар се осмели да я извърши. Все пак не бива да забравяш, че ако някой лекар отвори черепа ти и благодарение на умението му оздравееш, ти вероятно ще се лишиш от дарбата си да имаш видения и от онова, което сърцето ти смята за истина. Като лекар смея да твърдя, че твоят бог Атон е плод на главоболието, но според човешките ми представи това съвсем не намалява величието на твоята идея.

Фараонът ме погледна недоверчиво и запита:

— Наистина ли смяташ, че ако отвориш черепа ми, ще прогониш Атон от моето сърце?

— Аз изобщо не възнамерявам да отварям черепа ти, Ехнатон — побързах да отговоря. — Не ще го сторя дори да ми заповядаш, понеже симптомите не го налагат. Добросъвестният лекар извършва трепанация само тогава, когато тя е безусловно необходима и нищо друго не може да спаси пациента.

— Безспорно като котешката воня на камшика ми е, че Синухе е опитен лекар, събирал познания в много страни, а беше и ученик на стария Птахор, както си спомняш, Ехнатон — намеси се Хоремхеб в разговора. — Без страх можеш да повериш свещения си череп в неговите ръце и тази своевременна операция навярно ще опази Сирия и Куш в пределите на Египет и ще предотврати гибелта, която могат да породят налудничавите ти дела. Казвам го не като лекар, защото от медицина не разбирам нищо, пито като воин, а просто като египтянин, който обича Черната земя и предпочита да гледа здрави деца и засмени жени наместо глад, болести и смърт.

Фараонът не се докачи, само го погледна съжалително, погледна и мен съжалително, убеден, че собствената му истина е по-могъща от двама ни. Лицето му се проясни и той каза:

— Старият Птахор почина, а от Дома на живота никой не е предложен за негов заместник. При това положение, Синухе, аз те назначавам за царски трепанатор и от деня на Сириус можеш да се ползуваш от всички облаги на тази служба, а подробности за това ще научиш от Дома на живота. Впрочем лекарите от Дома на живота вече не желаят да извършват никакви операции, понеже огънят на Ам… на прокълнатия бог е изгасен, а те са свикнали да пречистват ножовете и клещите си с неговия огън. Дали свещеният огън на Атон не е подходящ, че дори и по-добър за пречистване на инструментите им?

— Огънят си е огън — отвърнах аз. Пътувайки из разни земи, аз вземах на заем огън от олтари било на Ваал, било на Мардук и досега никой пациент не се е оплакал, че това е причинило гноене на раните му след операцията. Но сега са най-големите горещини, когато всичко се разлага, и вярващите в Ам… в прокълнатия бог могат да се възползуват от тях, за да сплашат народа. Ако искаш, ще ида в Дома на живота да поговоря пред учениците по тези въпроси. Като бедняшки лекар, нямам какво да губя, а знанията ми няма да намалеят дори ако името ми бъде изличено от книгата на живота.

— Стори го — рече фараонът благоразположено, допря рамото ми с дългите пръсти на тънката си ръка и от тях в мен се вля сила, сякаш огън докосна рамото ми, и аз усетих, че ще го обичам до сетния му ден, колкото и луд да беше. — Стори го — рече той, — наградата ти ще бъде голяма, Синухе, и ти ще седиш от дясната ми страна.

Аз обаче не желаех подаръци от него, а исках само да му създам добро настроение, и едва тогава проумях защо ония, които го обичаха, правеха всичко възможно, за да скрият от него истината въпреки желанието му да живее само от нея.

Подир туй Хоремхеб ме отведе в приемната зала, където гостите се бяха събрали и в която придворните, завиждайки си един другиму, се надпреварваха да заемат най-хубавите места в близост до трапезата на фараона. Покрай Хоремхеб се настаних непосредствено до царското семейство от дясната страна на фараона. Учуди ме, че към царското семейство се числеше и жрецът Ейе, но си спомних, че след смъртта на малката принцеса от Митани, починала веднага след пристигането си в Египет, неговата дъщеря Нефертити беше станала велика царска съпруга.

Пренебрегвайки яденето и пиенето, аз се загледах към царската трапеза, от която фараон Ехнатон излъчваше непознаваемата си истина. В захлас си мислех какви ли страхотни тайни таят насядалите край нея под гладките си чела. Царската майка Тейе беше остаряла и напълняла и с възрастта негърските черти на лицето й бяха станали още по-явни, та се питах дали пък схващането на фараона за равностойността на всички народи и раси не водеше началото си от майчината му утроба. По негов пример принцеса Бакетамон се бе преименувала на Бакетатон, лицето й беше красиво и изваяно като на статуя. Но редом с фараона седеше царица Нефертити и при вида й не се учудвах защо той вместо сестра си беше въздигнал нея за велика царска съпруга. Беше му родила две дъщери, без това да се отрази на фигурата й — придобила гордата осанка на зряла жена, тя нямаше причина да не разголва корема си като всички придворни дами. Поетите предостатъчно са възпели образа й с многобройни сравнения, поради което ще добавя само, че не носеше никакви накити и че в този си вид беше по-възвишена и по-красива от всички жени, които бях виждал, главата на тънката й гъвкава шия беше изящна и хубава и високата корона не я накланяше, а само подсилваше осанката й. Обаче погледът й беше много строг, а леката усмивка на тънките хубави устни — доста сдържана. Погледът й беше строг както на Нефернефернефер и през очите й не можеше да се проникне до тайните на нейното сърце.

От златно блюдо фараон Ехнатон ядеше варена с мляко каша, а дръжката на златната му лъжица златарят беше оформил като нежна глава на антилопа. След кашата той отчупи къшей сух хляб и го изяде, но пи не вино, а чиста вода, която наляха в златната му чаша. Като се нахрани, извика с пламнало, възторжено лице:

— Разкажете на целия народ, че фараон Ехнатон живее от истината и се храни с вода, хляб и бедняшка каша, така че трапезата му не се различава от трапезата и на най-простия селяк!

Подир туй той възхвали хляба, благословен от Атон, стритото зърно, благословено от Атон, и бистрата вода, благословена от Атон. Онези, които искаха да му се харесат, се отказаха от поднасяните гълъби от тръстиките, гъски по тивански и медени сладкиши, задоволиха се както фараонът с хляб и вода и останаха доста гладни, защото празничната вечеря трая дълго, поднесени бяха дванадесет вида месо, осем вида сладкиши и разнообразни сладоледи. По обгорелите им лица, ръце и крака личеше, че това бяха хора от най-низшите слоеве, които фараонът бе издигнал в свои съветници по различни държавни въпроси. Не се съмнявах в разсъдливостта и знанията им — мнозина имаха умни очи и хубаво чело, но уважението им към фараона не биваше да ги възпира да се хранят, защото останалите придворни ядоха без стеснение от всичко поднесено и пиха вино, развеселиха се, станаха шумни и язвителни.

По-късно узнах, а и сам видях, че фараон Ехнатон съвсем не презираше виното, ами разведряваше с него сърцето си, когато всичко вървеше според волята му. Не презираше нито тлъстите гъски, нито месото на антилопите, неприязън към месото на живините го обземаше само тогава, когато изпитваше нужда да пречисти тялото си, преди да има видения. В яденето и пиенето не беше много придирчив, което според мен се дължеше на това, че за него те нямаха такова значение, както за другите хора, и той не отделяше особено внимание на онова, което ядеше и пиеше, щом сърцето му беше пълно и мислите бликаха в ума му така буйно, че не смогваше да ги продиктува на писарите си.

Убеден съм, че можеше да се задоволи с простата храна на един селяк, за да бъде в еднакво положение с най-бедните си поданици. Но с напредване на вечерта той се вдигна от мястото си, приближи се като любезен домакин до гостите си, докосваше ги с дългите си пръсти по рамото, заговаряше ги и докато стоеше до тях, вземаше от време на време от блюдата им по някоя птича кълка, плод или меден сладкиш и разговаряйки, дъвчеше разсеяно, явно без да съзнава какво върши, защото притворството съвсем не му беше присъщо. Обаче ония, дето се бяха задоволили с кашата и хляба, следяха навъсено и гладно всяка хапка, която минаваше по дългия му тънък гръклян. Когато от многото приказки усетеше жажда, той — за да покаже особеното си благоразположение — понякога отпиваше вино от чашата на своя събеседник. Това същевременно означаваше, че на тръгване гостът можеше да вземе чашата, от която бе пил фараонът, за да я запази като скъп спомен и да я показва на децата си. Облагата не беше малка, тъй като всички чаши бяха красиви и драгоценни. По такъв начин и аз си взех за спомен широка златна чаша, тежаща няколко дебена, понеже стените й бяха облепени с късчета злато.

Гостите също станаха и засноваха между масите да се видят с познати и да разменят дворцови сплетни. До мен се приближи дребен широколик мъж, облечен с царски лен и окичен със злато по гърдите и шията. Едва по кафявите присмехулни очи в него познах Тутмос, възкликнах от радост и скочих да го прегърна. Казах му, че съм го търсил в „Сирийската делва“, но той заяви:

— Достойнството вече не ми позволява да се навъртам в долнопробни кръчми. Освен туй сигурно ще се озоря, ако се опитам да изпия всичко, което моите високопоставени приятели и покровители ми поднасят по домовете си. Той, озареният, ме назначи за царски ваятел, както можеш да прочетеш на огърлицата ми. Поводът беше, че му очертах слънчевия диск на Атон и неизброимите ръце, които се протягат от лъчите, за да предложат кръста на живота всекиму, който желае да го приеме.

— Тутмос, приятелю мой — извиках аз, — значи ти си изобразил царя върху колоните в голямото светилище на Атон! Такова нещо още не бях виждал.

— На служба при фараона има много ваятели — отвърна уклончиво той, — работим заедно и нашето единствено мерило е собственото ни око. Не се срамуваме заради фараона, а напротив — обичаме го и в скулптурите си се стремим да го покажем в истинския му вид. Да, приятелю Синухе, днес ние седим в златния палат и пием вино от скъпоценни чаши — ние, които по времето на лъжовния бог бяхме преследвани и осмивани и утолявахме жаждата си с кисела бира. Видяхме свободното критско изкуство, намерихме собствената си свобода и ти тепърва ще се дивиш на всичко, което ще виждаш, защото камъкът оживя в ръцете ни, макар че има още много да се учим.

— На дрехата си носиш кръста на живота — вметнах аз, а той се усмихна широко и рече:

— И какво от това? Той означава свобода от властта на лъжовния бог, живот в светлина и истина.

— Какво друго намираш в него ти, който се прехранваше, като рисуваше за богаташките деца разтреперани котки, обсадени от мишки? — запитах го аз.

При спомена за сиромашките години той се засмя, взе чашата ми в ръка, разгледа я с възхищение и каза:

— За божиите работи избягвам да говоря. Достатъчен ми е този хубав живот, всички негови багри и удивителни форми. За ръцете ми животът е бокал с вино, който никога не се изпразва, за очите ми — картина, на която не можеш да се нагледаш. Не, Синухе, за божиите работи не ми се разговаря, защото те всекидневно се менят според виденията на фараона и каквото вчера е било право, днес вече може да се окаже грешно. Фараонът сваля покривало след покривало от истината и те все не свършват, което изобщо не ме учудва. Пък и ставаш скучен, щом край празничната трапеза заговаряш за Атон — на нас и с бистър ум не ни е лесно да следим екзалтираността на фараона. Не, Синухе, нека разведрим сърцата си с вино, защото Атон доставя радост, а на любимците си раздава златни чаши и високи служби. Да оставим фараона да се грижи за божиите работи — той най-добре ги разбира, макар често да му създават по-голямо главоболие, отколкото смесеното вино на мен.

Радостта от срещата ми с Тутмос беше голяма, Хоремхеб също се радваше да го види, въпреки че на положението му не подхождаше да изразява възторга си открито. Тутмос внимателно го огледа и каза, че щял да му извая статуя в светилището на Атон, понеже освободил Тива от властта на лъжовния бог, а освен туй лицето и фигурата му били благодатни за изобразяване, стига фараонът да отпуснел злато за тази работа и подходящ камък. Хоремхеб беше доста поласкан, тъй като още не го бяха изобразявали, обаче заяви:

— Сигурно смяташ, че ще ми направиш услуга, ако ме издялаш от камък, за да се запазя вечно, но на мен ми се струва, че името ми бездруго ще пребъде благодарение на собствените ми дела. Пък и никак не ми се стои захласнат като глупак в безкръвните жертви върху олтара на Атон, понеже, като воин, нищо не разбирам от подобни дивотии. По-добре статуята ми да се постави в храма на Хор в родния ми град Хетнетсут — нали засега Хор и Атон все още не са се сдърпали, а освен туй ми се иска тамошните жители да си глътнат езика, защото се подиграваха с мен и с копието ми, когато бях малък.

Изричайки това, той стана и се поклони с ръце пред коленете, Тутмос и аз също се поклонихме, тъй като царица Нефертити, опряла изящната си ръка върху гърдите, се приближи и ни заговори. На пръстите си нямаше нито един пръстен, нито златни гривни окичваха китката й, така че всеки можеше да види колко хубава беше ръката й и колко нежна китката. Към мен тя се обърна с думите:

— Ечемичените семена, напоени с урината ми, отново избуяват и аз съм в трепетно очакване, понеже фараонът копнее за син, за наследник на властта си. Могъществото му ще бъде в несигурност, докато редом с него не застане собствената му кръв, тъй като лъжовният бог продължава да застрашава властта му. Не е нужно да крием това един от друг, то е истина и ние добре го знаем. Ти, Синухе, си обогатил познанията си в много страни и на мен са ми разказвали какви удивителни неща си извършил като лекар. Кажи ми, ще добия ли син?

Погледнах я с очите на лекар, опитвайки се да не забелязвам красотата й, защото по нейна воля красотата й струеше върху мен, сякаш нещо в нея ме призоваваше, и същото изпитваше всеки, към когото насочеше погледа си или до когото се приближеше.

— Нефертити, велика царска съпруго — отвърнах аз, — заради себе си не пожелавай син, понеже тазът ти е тесен и раждането на син ще ти причини по-големи болки, отколкото раждането на дъщеря, а е опасно и за живота ти.

Тя обаче ме погледна с бистър и строг поглед и нервно каза:

— Излишно е да ми говориш за неща, които са ми известни. Най-изкусните акушери в Дома на живота удължаваха и стесняваха главите на дъщерите ми преди самото раждане, за да се родят живи. Те не биха се осмелили да го извършат, ако великата царска майка не бе повикала шамани от Куш, които живеят в сламени колиби и владеят това умение. Затуй не се безпокой за живота ми и за големината на главата на сина ми, ами ми кажи какво трябва да сторя, за да го добия.

От тези думи разбрах напълно, че фараон Ехнатон се бе отърсил от всякакви предразсъдъци, и у мен се затвърди убеждението, че великата царска майка имаше негърско потекло — иначе откъде щеше да познава тайното умение на негрите. Но като лекар и египтянин, аз изпитвах неприязън към този начин на раждане. При все това казах, подбирайки думите си:

— Единствено Атон може да определя пола на детето в майчината утроба и човек е безсилен пред избора му. Вярно е, че сред народите на различните страни срещнах поверия и видях талисмани, с чиято помощ жените уж могат според желанието си да раждат момчета, ала те често грешат — и това е понятно, защото в крайна сметка възможностите са еднакви. След като си родила две момичета, сега по-вероятно е да добиеш син, обаче не мога да го твърдя със сигурност. Искам да бъда искрен към теб, а не като нечестните лекари да те заблуждавам с глупави вълшебства, за да спечеля злато.

Думите ми не й допаднаха, тя престана да се усмихва, погледна ме с ясни, безизразни очи и каза:

— Както знаеш, съпругът ми Ехнатон е син на слънцето. Дошъл е на бял свят след молитвата на великата царска майка в Хелиопол и раждането му е било божествено тайнство. Това не можеш да отречеш, нали?

Нещо в студената й разсъдливост ме подразни, поради което — а може би и под въздействие на виното — смелостта ми се пробуди, погледът ми се плъзна покрай нея и намеквайки за жреца Ейе, казах:

— За мен, като лекар, божествени тайнства не съществуват, а и заради народа не бих желал да заминаваш за Хелиопол, след като в дома си имаш същата сила и фараон Ехнатон иска да живее от истината. Ако утробата ти години наред бе останала безплодна, тогава може би щях да си мълча, тъй като наследяването на престола не е дребна работа. Но щом нито фараонът, нито ти имаш някакъв естествен недостатък, безполезно е да тормозиш сърцето си, понеже възможностите продължават да бъдат съвсем еднакви.

Тя повдигна ръка към гъвкавата си шия, пое дълбоко дъх и ме погледна така, сякаш имаше желание да ме погуби. Обаче в разсъдливостта си запази хладнокръвие и рече:

— Не разбирам за какво говориш, но явно се мъчиш да бъдеш дълбокомислен, за да ми повлияеш. Излишно е, защото искреният ти отговор ми е достатъчен, и аз ти благодаря.

Тутмос я погледна в очите и смело се намеси в разговора ни:

— Нефертити, най-хубава сред хубавиците, раждай само дъщери, за да наследяват красотата ти и така светът да се обогатява. Малката Меритатон вече е красавица, с перуките си придворните дами подражават формата на главата й и завиждат на хубостта й. А твоят образ трябва да бъде изваян, за да може красотата ти да се съхрани за вечни времена.

Аз също се успокоих и се учудих на вълшебната й сила, с която ме бе подвела да говоря неразумно. Затуй като лекар я посъветвах кои храни да избягва и я подканих да дъвче съзряващи пшеничени зърна, понеже това е единственото сигурно средство за подсилване на зародиша, та природата да се разколебае и да се предразположи към мъжко поколение в женската утроба.

— Единственото божествено тайнство в този случай — добавих аз — е оплождането на жената от семето на мъжа. Всички го смятат за естествено, ала никой не може да го обясни.

Тогава тя пак ми се усмихна, отпи вино от чашата ми и каза:

— Аз съм просто една глуповата жена и майка, а като майка съм много суеверна — както всички жени. Избави ме от суеверието, за да родя здраво дете, безразлично дали ще е момиче или момче.

От оцветените й устни по ръба на чашата остана керемиденочервена следа и аз внимавах да не я излича. Затуй по ръба на златната ми чаша все още има червена следа от нейната уста, а оня, който по непонятен начин повелява кое как да става на света, повели детето, което по онова време беше накарало ечемичените семена да покълнат, да се роди момиче, а от едно наивно момче направи фараон на двете царства. Само че тогава това още не ми беше известно. Ала същата вечер показах на Мерит чашата и имах двоен повод да се гордея: от нея беше пил фараонът, а по ръба й имаше червена следа и от устата на Нефертити. Но Мерит се отнесе пренебрежително към чашата, не ми позволи да я погаля по бузите и ми каза, че в златния палат съм се напил. При все това, когато следващата сутрин я поведох със себе си да наблюдаваме тържественото шествие на фараона, тя беше облякла модерна лятна дреха и макар родена в кръчма, изглеждаше много хубава, така че не изпитвах стеснение, застанал до нея на запазените за любимците на царя места по алеята на овните.