Мика Валтари
Синухе Египтянина (83) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

На кораба имах време за размисъл. Когато премислих всичко, аз според възможностите си ускорих пътуването, като насърчавах гребците с тоягата си и с обещания за щедри подаръци, защото колкото повече оглеждах нещата, толкова по-ясно схващах каква страхотна опасност като черен пясъчен облак се надигаше от пустинята и грозеше Египет. Лесно би било да се възвеличая и да кажа, че всичко, което вършех, е било заради Египет, ала обясненията за човешките дела не са толкоз прости, пък и делата никога не са чисто вино, ами смесено. Понеже пиша настоящото за себе си, ще призная, че едва ли щях да се наема с тази задача, ако през онази нощ в дома си не се бях стъписал пред ненадейната смърт. Но след като се бях захванал с изпълнението й, аз всякак я разкрасявах и я обвивах в ефирната пъстрота на въображението, докато сам повярвах, че с нея спасявах Египет. На старини вече не мисля така, обаче пътувайки с бързоходния кораб по течението, аз припирах, треската на задачата ме изгаряше, сън не ме ловеше и клепачите ми подпухнаха.

Отново бях самотен, по-самотен от всеки друг човек, понеже не можех да се доверя никому и от никого не можех да подиря помощ за начинанието си. Тайната ми беше фараонска и излизането й наяве щеше да означава смърт за нови хиляди и хиляди хора. За да не се издам, трябваше да бъда хитър като змия, към което ме подтикваше обстоятелството, че ако бъда разкрит, мен ме очакваше ужасна смърт в ръцете на хетите.

Ето защо много ме блазнеше мисълта да зарежа всичко, да побягна и да се скрия някъде далече, както е постъпил моят съименник, приказният Синухе, след като неволно узнал тайната на фараона. Много ми се искаше да избягам и да оставя ударите на съдбата да се стоварят върху Египет. Ако бях избягал, ходът на събитията може би щеше да се измени и днес светът щеше да изглежда другояче, но дали по-добре или по-зле — това не мога да кажа. Все пак на стари години разбрах, че в последна сметка всички владетели са еднакви и всички народи са еднакви, не е от значение кой управлява и кой народ тъпче друг, тъй като в края на краищата бедният народ е оня, който винаги понася страданията. Затуй може би щеше да е все едно, дори да бях зарязал задачата си. Но ако бях избягал, сигурно никога нямаше да се чувствувам щастлив. Това не значи, че сега съм по-щастлив — дните на моето щастие отминаха ведно с младостта ми.

Аз обаче не избягах, защото бях слаб, а когато човек е достатъчно слаб, предпочита волята на някой друг да го тласне, ако ще би към злодеяние, наместо сам да избира пътя си. Действително, когато човек е достатъчно слаб, той предпочита да го поведат на смърт, наместо да се опита да пререже въжето, с което го теглят. При това освен мен, струва ми се, има много други слаби хора.

Затуй принц Шубату трябваше да умре и докато седях под злачния сенник на кораба в близост до делвата с вино, аз напрягах знанията и уменията си, за да изнамеря начин за погубването му, без деянието ми да бъде разкрито и без отговорността за него да падне върху Египет. Тази задача не беше лека, защото хетският принц несъмнено пътуваше с подхождаща на достойнството му охрана, хетите бяха недоверчиви и положително бдяха над безопасността му. Дори да се срещнехме двамата в пустинята, със стрела или копие не можех да го убия, ако това изобщо ми се удадеше, защото стрелата и копието оставят следи и престъплението щеше да се разкрие. Размислях също дали не бих могъл да го подмамя да търсим василиск, чиито очи са от зелени камъни, и да го бутна в пропаст, след което да кажа, че се е подхлъзнал и си е строшил главата, но този план беше детински. Знаех, че телохранителите нямаше да го изпуснат от поглед в пустинята, понеже отговаряха за живота му пред неговия баща — великия Шубилулюма. Можех да бъда сигурен, че едва ли щяха да ни оставят да разговаряме насаме, за да се избегне отравяне, храната и напитките на високопоставените хети се опитваше предварително, така че не можех да го отровя по обичайния начин.

Припомних си всички разкази за тайните отрови на жреците и за отравянията в златния палат. Знаех, че имаше начини в зелен плод на овошка да се вкара отрова, та като узрее, да умори оня, който го изяде. Знаех също, че имаше папирусови свитъци, които предизвикваха бавна смърт у разгръщащия ги, както и преправени от жреците цветя, чийто дъх ставаше смъртоносен. Ала всичко това бяха тайни на жреците, подробности не ми бяха известни, пък и предполагах, че повечето от тези разкази бяха измислица. Но дори да бяха истина и да бях осведомен за тях, не можех да се заловя със садене на овошки в пустинята. Освен туй знаех, че с отваряне на свитъци се занимава не хетският принц, а неговият писар, и че хетите нямат обичай да миришат цветя, ами ги прекършваха с камшиците си и ги стъпкваха.

Колкото повече напрягах ума си, толкова по-трудна изглеждаше задачата ми. Щеше ми се Каптах да ми помогне със своята находчивост, но в тази работа не биваше да го намесвам. Освен туй той продължаваше да събира в Сирия полагаемото му се и не бързаше да се завръща в Египет, понеже заради връзките си с царството на Атон все още смяташе сирийския климат за по-здравословен от египетския. Ето защо напъвах цялата си изобретателност и прехвърлях всичките си медицински познания — нали смъртта е добра познайница на лекаря и с лековете си той може да помогне на своя пациент както да оживее, така и да умре. Ако принц Шубату боледуваше и ми се удадеше да го лекувам, спокойно щях да го уморя по всички правила на медицината и никой държащ на достойнството си лекар нямаше да упрекне моя начин на церене, защото лекарската задруга открай време погребва покойниците си задружно. Ала Шубату не беше болен, пък дори и да боледуваше, той щеше да повери лечението си на хетски знахари, а не да кани египтяни да го оправят.

Описах размислите си надълго и нашироко, за да покажа с каква трудна задача ме бе натоварил Хоремхеб, но повече няма да се спирам на това, какво мислех, а ще разкажа какво вършех. От Дома на живота в Мемфис попълних лекарствените си запаси, без някой да се учуди на изписаните от мен количества, защото онова, което за обикновения човек може да бъде смъртоносна отрова, за лекаря често се оказва лековит цяр. Сетне незабавно продължих за Танис, където наех паланкин. Гарнизонът предостави няколко колесници да ме съпровождат през пустинята по големия военен път за Сирия. Държах да пътувам с паланкин като лекар и човек, свикнал на удобства, за да не събудя с прекомерното си бързане подозрения у придружвачите си и у хетите.

Сведенията на Хоремхеб за пътуването на Шубату излязоха верни — срещнах го с охраната му на три дни път от Танис край един ограден със зидове извор. За да щади силите си, Шубату също се движеше с паланкин. Със себе си водеше много магарета, натоварени с големи денкове и скъпоценни подаръци за принцеса Бакетамон. Тежки бойни колесници охраняваха пътуването му, а леки оглеждаха пътя напред. Цар Шубилулюма му бе заповядал да се пази от всякакви изненади, знаейки много добре, че заминаването му нямаше да се хареса на Хоремхеб. Хоремхеб наистина не би спечелил нищо, ако изпратеше някоя чета да го убие в пустинята, защото за сразяване на охраната му беше необходимо редовно войсково поделение, подсилено с бойни колесници, а това би означавало война.

Към мен и към офицерите на съпровождащия ме скромен отред хетите бяха извънредно учтиви и любезни, каквито биваха винаги, щом очакваха да получат даром онова, което с оръжие не можеха да придобият. Приеха ни в пригодения за нощуване стан, помогнаха на египетските войници да опънат шатрите ни и разположиха около нас плътна стража под предлог, че щяла да ни варди от разбойниците и лъвовете на пустинята, за да спим спокойно през нощта. Но щом разбра, че идвам като пратеник на принцеса Бакетамон, изгарящият от любопитство принц Шубату ме покани на разговор.

Влязох в шатрата на младия, снажен момък, чиито очи бяха големи и бистри като вода, защото не беше пиян, както при първата ни среща пред шатрата на Хоремхеб в деня на Азирувата екзекуция край Мегидо. Доволството и любопитството оживяваха мургавото му лице, носът му бе голям и гордо извит като клюн на граблива птица, а зъбите му лъснаха ослепително бели като на хищник, когато радостно се усмихна при появата ми. Подадох му писмо уж от принцеса Бакетамон, а всъщност написано от Ейе, и най-почтително отпуснах ръце пред коленете си, сякаш вече беше мой повелител. Стори ми се много забавно, че за срещата ни се бе облякъл по египетски и изпитваше неудобство в одеждите, с които не беше свикнал.

— След като моята бъдеща царска съпруга ти има доверие — поде той — и ти си царският лекар, няма да крия нищо от теб. Затуй ще ти кажа, че с женитбата си един принц става зависим от своята съпруга. Следователно земята на моята съпруга ще бъде моя земя и египетските нрави ще станат мои нрави, та според възможностите си се опитвам да приличам на египтянин, за да не изглеждам чужд, като пристигна в Тива. Нямам търпение да видя всички чудеса на Египет, за които съм слушал много, и да се запозная с могъщите египетски богове, които отсега нататък ще бъдат и мои богове. Но най-голямо е нетърпението ми да видя моята велика царска съпруга, понеже с нея ми предстои да създам поколение и да основа нов владетелски род в Египет. Затуй ми разкажи всичко за нея, все едно че вече съм египтянин, кажи колко е висока, как изглежда и дали има широки бедра. Не бива да скриваш нищо неприятно, имай ми пълно доверие, както аз ти се доверявам като на брат.

Доверието си изразяваше по такъв начин, че зад него военачалниците му стояха с измъкнато оръжие, а хетските войници, които вардеха пред входа на шатрата, бяха насочили остриетата на копията си в гърба ми. Аз обаче се престорих, че не забелязвам това, поклоних се доземи и отговорих:

— Моята повелителка, принцеса Бакетамон, е една от най-красивите жени в Египет. Заради свещената си кръв тя още пази целомъдрието си, въпреки че е с няколко години по-възрастна от теб, но хубостта й е непреходна, ликът й наподобява месечината, а издължените й очи приличат на лотоси. Като лекар мога да те уверя, че бедрата й ще издържат раждането на деца, макар да са тесни като на всички египтянки. Тя ме изпрати да те пресрещна, за да е сигурна, че царската ти кръв е достойна за нейната свещена кръв и че физически отговаряш на всички изисквания, поставяни към един съпруг, та да не изпадне в неудобно положение. Очаква те с нетърпение, защото още не е докосвана от мъж.

Принц Шубату изпъчи гърди, вдигна лакти на височина на раменете, за да ми покаже мускулите на ръцете си, и заяви:

— С ръцете си опъвам най-стегнатия лък, с прасците си мога да изкарам дъха на магаре, лицето ми, както виждаш, е безукорно, а кога съм боледувал за последен път — това изобщо не мога да си спомня.

— Изглеждаш ми още неопитен момък, пък и не познаваш нравите в Египет, щом смяташ, че една египетска принцеса е лък за опъване и магаре, което се притиска между прасците. Истината е по-друга и явно ще трябва да ти преподам няколко урока за египетското любовно изкуство, за да не се посрамиш пред принцесата. Добре стори моята повелителка, че ме изпрати да те пресрещна и като лекар да те посветя в египетските нрави.

Принц Шубату много се засегна от думите ми, понеже беше самонадеян момък и като всички хети се гордееше с мъжката си сила. Военачалниците му прихнаха да се смеят, което още повече го раздразни, така че лицето му позеленя от яд и той заскърца със зъби. Пред мен обаче искаше да прояви египетска кротост и възможно най-спокойно каза:

— Не съм неопитен хлапак, за какъвто ме смяташ. Копието ми е проболо не един кожен мях и не вярвам принцесата да остане недоволна, когато я обучавам в изкуството на страната Хати.

— Не се съмнявам в силата ти, повелителю — рекох аз, — но сигурно грешиш, като казваш, че изобщо не си спомняш кога за последен път си боледувал. Като лекар по очите и по бузите ти виждам, че си болен, и знам, че стомахът ти е разхлабен и те мъчи.

Оказва се, че в края на краищата няма човек, който да не повярва, че е болен, щом това му се втълпява достатъчно дълго и упорито, докато започне да се вглъбява в себе си. Дълбоко в душата си всеки човек изпитва нужда да се глези и да се подлага на лекуване, което лекарите открай време са знаели и са го използували да богатеят. В случая обаче аз бях подпомогнат от известното ми обстоятелство, че водата на пустинните извори съдържа луга и предизвиква разстройство у ония, които не са свикнали да я пият. Затуй твърдението ми стъписа Шубату и го накара да извика:

— Сигурно се заблуждаваш, египтянино Синухе, защото ни най-малко не се чувствувам болен. Все пак признавам, че стомахът ми е разхлабен и през деня често се налагаше да клеча край пътя. Не разбирам само как го установи. Като лечител, изглежда, си по-способен от собствения ми лекар, който не обърна внимание на неразположението ми. — Той се вглъби в себе си, опипа очите и челото си и каза: — Действително на очите ми люти от целодневното взиране в червения пясък на пустинята, а челото ми гори и не се чувствувам така добре, както би ми се искало.

— Редно е твоят лекар да ти даде цяр, който да затегне стомаха ти и да ти осигури спокоен сън — посъветвах го аз. — Стомашните заболявания в пустинята са опасни и сам знам колко египтяни измряха от тях при похода на войската в Сирия. Никой не е наясно от какво се причиняват тези страдания — едни твърдят, че се дължали на отровния пустинен вятър, други ги приписват на водата, трети обвиняват скакалците за тях. Не се съмнявам обаче, че утре сутринта отново ще бъдеш здрав и ще можеш да продължиш пътуването си, ако твоят лекар тази вечер ти приготви подходящо лекарство.

При тези думи той се замисли, присви очи, погледна към военачалниците си и ми каза, хитрувайки като малчуган:

— Приготви ми ти подходящо лекарство, Синухе, защото сигурно познаваш тези странни стомашни заболявания в пустинята по-добре от моя лекар.

Но аз не бях такъв глупак, за какъвто ме смяташе, в знак на несъгласие вдигнах ръце с длани към него и отговорих:

— Не ми го възлагай! Аз няма да се осмеля да ти приготвя лекарство, защото, ако състоянието ти се влоши, ще ме набедиш и ще речеш, че като египтянин ти мисля злото. Твоят лекар ще го стори не по-лошо, че дори и по-добре от мен, понеже познава твоя организъм и предишните ти заболявания. Не е нужно да върши нищо друго, освен да ти даде обикновено лекарство за затягане на стомаха.

Той се усмихна и каза:

— Съветът ти не е лош. Възнамерявам да ям и да пия с теб, за да ми разкажеш за моята царска съпруга и за египетските нрави, та нямам желание по време на разказа ти непрекъснато да тичам и да клеча зад шатрата.

Сетне нареди да повикат неговия лекар — навъсен и недоверчив мъж, с когото поговорихме като медици. Щом забеляза, че не се стремя да му съпернича, той се поотпусна, вслуша се в съвета ми и приготви лекарство за затягане стомаха на принца. Направи го доста силно, което целях да му внуша със съвета си. Когато беше готово, той първо отпи от чашата и тогава я поднесе на принца, с което удостовери, че лекарството е безопасно. От начина на приготвянето и от подбраните съставки разбрах, че беше опитен лечител, но приказките ми го объркаха и навярно ме взе за по-опитен от себе си, та послуша съвета ми за доброто на своя пациент.

Аз обаче знаех, че принцът не беше болен и че без лекарство също щеше да се оправи. Държах все пак охраната му да го смята за болен и исках стомахът му да се затегне, та да не изхвърли преждевременно средството, което щях да му дам да изпие. Преди гощавката, която принцът нареди да приготвят в моя чест, отидох в шатрата си и колкото и противно да ми беше, аз се нагълтах с масло за готвене. Въпреки че ми се повдигаше, напълних стомаха си с масло, за да спася живота си. Сетне взех със себе си малко гърне с вино, в което бях разтворил отрова и пак го бях запечатал. Гърнето беше толкова малко, че виното в него стигаше само за две чаши. Върнах се в шатрата на принца и седнах на килима до него. Ядях от ястията, поднасяни от робите, пиех от вината, които виночерпците наливаха в чашите, и макар през цялото време да ми се повдигаше, разказвах безброй забавни истории за египетските нрави, за да разсмивам принца и военачалниците му. Принц Шубату се смееше с лъснали зъби, потупваше ме по гърба и казваше:

— Хубав човек си, Синухе, макар че си египтянин. Като опозная Египет, ще те направя мой царски лекар. Чак се задавям от смях и забравям стомашните си неприятности, като ми разказваш за брачните обичаи в Египет. Може и да доставят удоволствие, но са вяли и ми се струва, че египтяните са ги измислили, за да се избягва раждането на деца. Затуй смятам да разпространя в Египет много хетски обичаи, военачалниците си ще поставя да оглавят египетските провинции и се надявам, че на Египет това ще подействува благотворно. Обаче най-напред ще дам на принцесата онова, което й се полага.

Той се тупна по коленете, отпи от виното, разсмя се и продължи:

— Честна дума, ще ми се принцесата вече да се е изтегнала в постелята ми. Разказите ти ме въодушевиха, Синухе, и при първа възможност ще я накарам да стене от удоволствие. В името на свещеното небе и на майката земя, ще накарам цял Египет да стене от удоволствие! Когато Хати и Египет се слеят в едно, на света няма да има държава, която да се противопостави на нашата мощ, ще покорим царствата по четирите краища на света и силата ни ще се простира през земи и морета. Но преди туй в крайниците на Египет трябва да се влее желязо, а в гърдите му — огън, та всеки египтянин да повярва, че смъртта е по-добра от живота. Дано всичко това стане, и то скоро!

Той надигна чашата си и пи, сетне отля на земята и плисна във въздуха, така че след това жертвоприношение към майката земя и небето чашата му се изпразни. Всички хети вече се бяха понапили, а моите забавни истории бяха намалили подозрителността им. Възползвах се от обстановката и казах:

— Не искам да обиждам теб и виното ти, Шубату, но ти май никога не си опитвал египетско вино. Опиташ ли го веднъж, всяко друго вино ще ти се струва слабо като вода и няма да ти е вкусно. Извини ме, че ще си пийна от моето, защото само то може да ме замая. Затуй на чуждоземски пиршества винаги си нося от него.

Разклатих гърненцето, разпечатах го пред очите му и преструвайки се на пиян, си налях, разсипвайки от виното. Отпих от чашата си и въздъхнах:

— Ох, чудесно мемфиско вино, вино от пирамидите с цена на злато! Силно, сладко и опиващо египетско вино, дето няма равно на себе си!

Виното наистина беше силно и хубаво. Бях му прибавил смирна и при отварянето на гърненцето шатрата се изпълни с ухание, но през смирната езикът ми долавяше вкуса на смъртта. Затуй докато пиех, виното потече по брадичката ми, обаче хетите ме помислиха за пиян. Принц Шубату бе обзет от любопитство, протегна чашата си и каза:

— За теб вече не съм чуждоземец, утре ще стана твой господар и фараон. Дай да опитам виното ти, защото, ако не вкуся от него, няма да повярвам на хвалбите ти, че било чудесно.

Но аз притиснах гърненцето към гърдите си и възразих остро:

— За двама това превъзходно винце няма да стигне. Повече не съм донесъл, а тази вечер искам да се напия, защото днес за Египет е ден на голяма радост, ден на вечния съюз между Египет и Хати. Ъа-ъа-ъа — заревах аз като магаре, прегърнах гърненцето и продължих: — Сестрице моя, годенице моя, моя малка хубавице, гърлото ми е домът ти, стомахът ми е мекото ти гнездо и няма да позволя друг да те докосне!

Хетите се запревиваха от смях и се заудряха по коленете, но Шубату беше свикнал да получава всичко, каквото пожелаеше, протягаше чашата си, молеше ме и ме заклеваше да му дам да опита от моето вино, докато накрая през плач напълних чашата и гърненцето ми се изпразни. Обзел ме беше такъв страх, че не изпитвах затруднение да плача.

Щом получи виното, Шубату се огледа, сякаш нещо отвътре го предупреждаваше, и по хетски обичай ми подаде чашата си, казвайки:

— Понеже си мой приятел и искам да ти окажа голямо благоволение, благослови чашата ми.

Постъпи така, защото му беше неудобно да прояви недоверие и да накара своя опитвач на напитки да вкуси преди него. Отпих голяма глътка от чашата му, след което той я изпразни, примлясна, съсредоточи се с наклонена настрани глава и заяви:

— Да, виното ти наистина е силно, Синухе. Вдига се в главата като дим и изгаря стомаха като огън, но в устата оставя тръпчив вкус. Ще промия тази египетска тръпчивост с планинско вино.

Отново напълни чашата със собственото си вино, с което изми и нея. Знаех, че след обилната вечеря отровата щеше да му подействува едва на заранта, защото стомахът му беше запечен.

Аз продължих да се наливам, преструвах се на пиян и за да не събудя подозрение у хетите, изчаках да изтече още половин водна мярка време, преди да накарам да ме отведат в моята шатра. Докато изчаквах подходящия момент, не преставах да притискам гърненцето към гърдите си, да не би да го забравя и хетите да го проверят. Но щом ме положиха с подигравателни подмятания в постелята ми и ме оставиха сам, аз веднага станах, бръкнах с пръсти в гърлото си и изпразних стомаха си от предпазното масло и отровата. Такъв страх ме гонеше, че ме изби студена пот и краката ми се разтрепериха, а може пък и отровата да ми беше подействувала донякъде. Затуй промих стомаха си неколкократно, взех очистителни лекарства и продължих да повръщам — повече от страх, отколкото под въздействието на лекарствата.

Едва когато се почувствувах отпаднал като мокър парцал, аз измих гърненцето, строших го и зарих парчетата в пясъка. Подир туй лежах буден в постелята си, треперех от страх и от отровата, а в тъмното цяла нощ ме гледаха засмяното лице на Шубату и неговите големи, бистри като вода очи. Хубав момък беше и докато лежах на тъмно, не можех да се избавя нито от образа му, нито от гордия му, безгрижен смях, нито от ослепително белите му зъби.