Мика Валтари
Синухе Египтянина (38) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

Вече споменах какво разправяха в Митани за хетите, така че сега ще разкажа само онова, което съм видял със собствените си очи и считам за вярно. Не знам дали някой ще повярва на думите ми, след като светът се е ужасил от мощта на хетите и толкова много се говори за техните злодеяния. И все пак у тях също има нещо хубаво и заслужаващо подражание, колкото и страшен народ да са, чиито нрави се отличават от нравите на другите народи. В страната им съвсем не цари безпорядък, както се твърди, а са въдворени ред и дисциплина и преминаването през техните планини с разрешение е по-безопасно, отколкото пътуването през всяка друга земя. Случи ли се пътник с разрешение да пострада или да бъде ограбен, техният цар възстановява нанесените щети в двоен размер. А ако пътникът загине от хетска ръка, царят заплаща на близките му възмездие по специална таблица според длъжността, заемана от покойния приживе.

Ето защо пътешествието с пратениците на митанския цар беше еднообразно и не заслужава да се описва — хетски колесници ни придружаваха през цялото време и хетите се грижеха за прехраната ни при стануване. Те са кален народ и не се боят ни от студ, ни от жега, понеже живеят в неплодородни планини и от деца са свикнали с несгодите. Затова в боя са смели и самопожертвователни, презират мекушавите народи и ги подчиняват на властта си, а храбрите и неустрашимите уважават и търсят приятелството им.

Народът им се подразделя на многобройни племена и села, управлявани от пълновластни князе. Князете от своя страна са подчинени на великия цар, който живее в своя град Хатушаш, разположен сред планините. Той е техен върховен жрец, главнокомандуващ и върховен съдия, сиреч обединява цялата светска и духовна власт, нужна за управляването на един народ, и аз не познавам друг толкова самовластен цар като него, макар за всички царе да се казва, че имали неограничена власт. В другите страни, включително и в Египет, жреците и съдиите много повече се намесват в делата на царя, отколкото хората могат да предположат.

За разположения сред планините град на великия цар ще разкажа по-нататък, макар да знам, че ако някой прочете разказа ми, едва ли ще ми повярва.

Когато човек прекосява опожарените погранични земи, където стражите се разпореждат и изкарват прехраната си, като ограбват съседните страни и преместват своеволно граничните камъни, без някой да се осмели да им попречи, той не подозира нищо за богатството на хетската държава. Не го подозира също при вида на техните голи планини, напичани през лятото от слънцето, а зиме покрити от студена перушина, за която са ми разказвали, ала сам не съм я виждал. Тази перушина, казват, валяла от небето и покривала земята, а с настъпване на лятото се стапяла на вода. В хетската страна съм видял толкоз много чудеса, че и това мога да повярвам, макар да не разбирам как перушината ще стане на вода. Видях все пак няколко планински върха, побелели от перушина.

Сред опустошената равнина по границата със Сирия се намира граничната крепост Каркемиш, чиито стени са построени от огромни каменни блокове с издялани в тях страховити изображения. Чрез тази крепост хетите събират данъци от всички кервани и търговци, които преминават през страната им, и трупат големи богатства, защото данъците им са неимоверни, а при Каркемиш се пресичат много кервански пътища. Всеки, който е видял на разсъмване тази крепост да се издига застрашително на възвишението посред опожарената равнина, където гарвани кацат по избелели черепи и кости, ще повярва на разказа ми и няма да се усъмни в думите ми. На керваните и търговците се разрешава да прекосят страната само по определени пътища, селата покрай които са бедни и занемарени и търговците рядко виждат обработваема земя. Щом някой се отклони от разрешения път, залавят го, отнемат му стоката и го отвеждат като роб в рудниците.

Според мен богатството на хетите иде именно от рудниците, където пленници и роби копаят не само злато и мед, но и някакъв непознат метал. Цветът му е сиво-синкав, по-твърд е от всички метали и е толкова скъп, че вавилонците го използуват за накити, а хетите изковават от него оръжията си. Не знам обаче как се кове и обработва, защото в никоя друга страна не умеят да го коват, а и не се топи при топлината, при която се топи медта. В това лично се уверих. Освен рудници в планинските долини имат плодородни ниви и бистри потоци. По склоновете засаждат гори от овощни дървета, а по крайбрежието отглеждат лозя. Най-голямото им видимо богатство се крие в стадата говеда.

Стане ли дума за големи градове, винаги се имат предвид Тива и Вавилон, а според някои и Ниневия, където впрочем не съм ходил. Никога обаче не съм чувал да споменават Хатушаш, главния град на хетите и средището на тяхната мощ, разположен в планината, както орелът свива гнездо сред ловния си участък. По величие този град все пак може да се мери с Тива и Вавилон, а като си помисля, че страхотните му сгради от дялан камък се извисяват като планини, че стените му са непоклатими и по-яки от всички известни ми стени, смятам Хатушаш за едно от най-големите чудеса, които съм виждал, защото не бях очаквал да срещна нещо подобно. Тайнствеността му произтича от това, че хетският цар не допуска чужденци да влизат в него. Само на царски пратеници се разрешава да посещават царя и да му поднасят подаръците си, ала стражите зорко ги следят по време на пребиваването им в Хатушаш. Затуй жителите на града не обичат да разговарят с чужденци дори и да знаят езика им. Попиташ ли ги нещо, отговарят, че не разбират или не знаят, и се озъртат боязливо да не би някой да види, че разговарят. Независимо от това те не са зложелателни, по природа са приветливи и с удоволствие оглеждат пищните дрехи на чужденците и ходят подире им по улиците.

Облеклото на техните сановници и държавни служители не е по-малко пищно, отколкото на чужденците и царските пратеници. Те носят пъстри дрехи с изображения, извезани от злато и сребро, назъбени корони и брадви с две остриета, които са символ на техните богове. По празничните им одежди често се вижда и крилато слънце. Обути с ботуши или обувки от мека цветна кожа с дълги, извити нагоре носове. На главата си носят високи островърхи шапки, ръкавите им са широки и често стигат до земята, а умело плисираните им поли също се влачат по земята. От жителите на Сирия, Митани и Вавилон се различават по това, че се бръснат като египтяните. Някои знатни люде бръснат и главата си, като на темето оставят кичур коса, която сплитат. Имат широка, изпъкнала брадичка и голям, орлов нос. Живеещите в града държавни служители и сановници са дебели и лицата им лъщят от мазнина, защото подобно на заможните в другите големи градове са свикнали на охолен живот.

Хетите не поддържат наемна войска както културните народи, ами всички мъже са войници и общественото им положение се определя от воинската им пригодност. Най-високопоставени са ония, които могат да си набавят бойна колесница, и техният престиж зависи не от произхода, а от умението им да боравят с оръжие. Ето защо веднъж в годината всички мъже начело с военачалниците и князете си се събират на военни учения. Хатушаш не е търговски град както другите големи градове, а е пълен с работилници, които кънтят от непрестанно чукане, защото в тях се изковават остриета за копия и стрели и се изготвят колела и корпуси за бойни колесници.

В правосъдието си също се различават от останалите народи, защото наказанията им са странни и нелепи. Ако някой княз заговорничи срещу царя и гледа да се домогне до царската власт, не го убиват, а го изпращат в пограничните области да прояви способностите си и да възстанови доброто си име. Малко са престъпленията, които не биха могли да се изкупят с подаръци. Човек може да погуби някого, без да получи телесно наказание, стига да обезщети близките на погубения с подаръци. Прелюбодеянието също не се наказва. Щом някоя жена намери мъж, който я удовлетворява по-добре от съпруга й, тя има право да напусне дома си и да заживее с другия мъж, но той трябва да плати обезщетение. Бездетните бракове се разтрогват публично, понеже техният цар държи поданиците му да имат много деца. Ако някой отнеме нечий живот на потайно място, не е нужно да заплати толкова, колкото ако убийството е станало в града, пред погледа на хората, защото според тях оня, който отива сам на потайно място, въвежда другиго в изкушение да го погуби, за да усъвършенствува умението си да убива. Само в два случая се осъжда на смърт и от тях най-добре личи безразсъдството в правораздаването им: със смъртно наказание се преследва бракът между брат и сестра и правенето на магии без разрешение. Магьосникът трябва да докаже умението си пред държавни служители и да получи от тях разрешително за упражняване на професията си.

Когато пристигнах в Хати, техният велик цар Шубилулюма царуваше вече двадесет и осем години и името му всяваше такъв страх, че при произнасянето му хората се покланяха, вдигаха почтително ръце и с викове го възхваляваха, защото той бе въдворил ред в хетската държава и беше покорил много народи под хетска власт. Живееше в каменния си дворец насред града, а за раждането и героичните му подвизи разказваха множество легенди, каквито се разказват за всички велики царе. Самия него не можах да видя, както не го видяха и митанските пратеници. Разрешиха им под присмеха и подигравките на гвардейците да оставят подаръците на пода в приемната му зала.

Първоначално изглеждаше, че в Хатушаш не се намира много работа за лекари. Доколкото разбрах, хетите се срамуваха от болестите си и ги криеха колкото се може по-дълго. Слабите и недъгавите деца се умъртвяваха още след раждането, заболелите роби биваха убивани. Затуй хетските лекари нямаха много опит. Бяха невежи хора, които дори да четат не умееха. Но рани и натъртвания лекуваха изкусно, а и против планинските заболявания имаха добри лекове, които бързо намаляваха телесния огън. На това се научих от тях. Но щом някой заболееше от смъртоносна болест, предпочиташе да умре, отколкото да оздравее, страхувайки се, че ще остане слаб и немощен до края на живота си. За разлика от културните народи хетите се бояха от физическата немощ повече, отколкото от смъртта.

В края на краищата обаче всички големи градове си приличат, а богатите и високопоставените навсякъде са еднакви. Щом името ми се разчу, при мен в странноприемницата заприиждаха болни, чиито страдания познавах и можех да ги излекувам. Предпочитаха да идват предрешени, тайно и по тъмно, за да не навредят на доброто си име. Затова те ми оставяха богати подаръци, така че в крайна сметка в Хатушаш спечелих цял куп злато и сребро, макар първоначално да ми се струвате, че ще се наложи да си тръгна оттам като просяк. Голяма заслуга за всичко имаше Каптах, който по навик прекарваше времето си в бирарии, дюкяни и навред, където се струпваха хора. Там той на висок глас хвалел и величаел името и умението ми на познатите му езици, докато слугите почнали да уведомяват господарите си.

Хетските нрави бяха строги и на знатния не подхождаше да се показва пиян на улицата, ако държеше да не се изложи. Ала както във всички големи градове, знатните и богатите пиеха много, и то опасни, смесени вина. Лекувах причинените им от тях заболявания и оправях треперенето на ръцете им, когато трябваше да се явят пред царя. С бани и успокоителни лекове помогнах на неколцина, които смятаха, че мишки гризат телата им. Карах също Минея да ги развлича с танците си, те й се възхищаваха и й правеха скъпи подаръци, без да искат нещо в замяна, защото хетите биваха щедри, щом някой им харесаше. По такъв начин спечелвах приятелството им и се осмелявах да ги разпитвам за неща, които не бих дръзнал да проучвам открито. С най-много сведения се сдобих от царския архивар, който говореше и пишеше на доста езици и водеше чуждестранната преписка на царя, но не се придържаше към общите нрави. Убедих го за всеки случай, че уж са ме изгонили от Египет, че никога не ще мога да се върна там и че обикалям света, за да спечеля злато и да натрупам знания, без пътешествията ми да целят нещо друго. Той ми повярва и отговаряше на въпросите ми, стига да го почерпех с хубаво вино и Минея да танцуваше пред него. Така се завърза следният разговор:

— Защо в Хатушаш не се допускат чужденци и защо керваните и търговците се прекарват по определени пътища, въпреки че страната ви е богата и по брой на забележителностите вашият град може да съперничи на всеки друг град? Няма ли да е по-добре, ако останалите народи се запознаят с величието ви, за да могат да ви възхваляват помежду си, което вашата страна безспорно заслужава?

Той отпи от виното, погледна стръвно гъвкавите крайници на Минея и рече:

— При възкачването си на престола нашият велик цар Шубилулюма каза: „Дайте ми тридесет години време, и аз ще превърна Хати в най-могъщата държава, която светът някога е виждал!“ Скоро този срок ще изтече и се надявам, че светът ще узнае за Хати повече, отколкото би желал.

— Във Вавилон видях шестдесет по шестдесет по шестдесет войници да дефилират бегом пред своя цар и шумът от стъпките им напомняше разбушувано море. Тук не съм виждал повече от десет по десет войници, събрани на едно място, и не разбирам за какво са ви всичките тези бойни колесници, които се произвеждат в работилниците на вашия град. Какво ще правите в планините с колесници, предназначени за воюване в равнината? — продължих аз. Той се засмя и отговори:

— Много любопитен лекар си, египтянино Синухе! Може би ще изкарваме насъщния си хляб, като продаваме колесници на царете от равнината.

При тези думи той присви очи и лукаво ме погледна.

— Не ми се вярва — възразих аз смело. — Доколкото ви познавам, това е все едно вълкът да предостави зъбите и ноктите си на заека.

Той звучно се разсмя, заудря се по коленете, при което виното в чашата се разплиска, и каза:

— Това заслужава да се съобщи на царя и може да ти се наложи да участвуваш в някоя голяма хайка за зайци, защото хетското правосъдие се различава от правосъдието в равнината. Доколкото ми е известно, във вашите страни богатите властвуват над бедните, а у нас силните властвуват над слабите и се надявам светът да се запознае с едно ново учение, преди косата ти да побелее, Синухе.

— В Египет новият фараон също е изнамерил някакъв нов бог — вметнах аз, правейки се на наивен.

— Знам — отговори той, — нали чета всички писма на царя. Този нов бог обичал много мира и твърдял, че нямало спор между народите, който да не можел да се изглади мирно. Ние не сме против този бог. Напротив, той ни допада много, докато властвува в Египет и в равнината. Вашият фараон изпрати на великия цар египетски кръст, който нарича символ на живота. Ще поживее още някоя година необезпокояван, ако ни изпраща достатъчно злато, за да можем да натрупаме в хранилищата си още повече мед, желязо и зърно, да изградим нови работилници и да произведем още по-тежки бойни колесници от досегашните. За всичко това е нужно много злато. Нашият цар е събрал в Хатушаш най-опитните оръжейници от всички страни и им плаща богато. Но защо го върши — на това лекарската мъдрост едва ли ще може да отговори.

— Пророкуваното от теб бъдеще би могло да зарадва гарваните и чакалите — казах аз, — мен обаче не ме радва и не виждам нищо смешно. Установих, че пленници с избодени очи въртят камъните на мелниците ви, а за злодеянията ви по границата в Митани се разказват истории, които не искам да повтарям, за да не дразня слуха ти, защото те не подхождат на един културен народ.

— Какво е културата? — запита той и си наля още вино. — Ние също знаем да четем и пишем и съхраняваме в нашия архив номерирани глинени плочки. Ако избождаме очите на пленниците, които до края на живота си ще трябва да въртят мелнични камъни, правим го единствено от човеколюбие. Този труд е тежък и щеше да им се струва още по-тежък, ако виждаха небето, земята и полета на птиците. Това щеше да ги тласка към лекомислие и при опит за бягство щяха да бъдат убивани. Ако войниците ни по границата са отсекли някому ръцете, а другиму са обърнали кожата на главата върху очите, сторили са го не от жестокост. Нали сам си се уверил, че в домовете си ние сме гостоприемни и дружелюбни, обичаме децата и малките животни и не бием жените си. Целта ни е да сплашим вражеските народи, да всеем ужас в тях, та като му дойде времето, да се подчинят на властта ни без съпротива, без да си причиняват излишни щети и разруха. Ние съвсем не обичаме разрухата и опустошението и се стремим да покоряваме страните и градовете цели и невредими, по възможност непокътнати. Уплашеният враг е наполовина победен.

— Всички народи ли са ваши врагове? — запитах иронично. — Нима нямате никакви приятели?

— Наши приятели са всички народи, които се подчиняват на властта ни и ни плащат данък — отговори той поучително. — Оставяме ги да си живеят по тяхному и не се месим много в нравите или боговете им, щом не ни пречат да ги управляваме. Приятели са ни също така народите, които не са наши съседи. Поне докато не ни станат съседи, защото тогава често забелязваме у тях разни нередни неща, които нарушават добросъседството и ни принуждават да воюваме срещу тях. Така е било досега и доколкото познавам нашия велик цар, боя се, че така ще продължи да бъде и занапред.

— А боговете ви нищо ли не казват по този въпрос? — запитах аз. — В другите страни те често отсъждат кое е право и кое не.

— Какво значи право или криво? — запита той на свой ред. — За нас право е това, което искаме, а криво онова, което искат съседните народи. Такова учение е много просто, облекчава живота и държавническото изкуство и според мен не се различава съществено от божествените учения в равнината. Защото, ако съм разбрал добре, тамошните богове смятат за правилно това, което желаят богатите, а за неправилно, каквото искат сиромасите. Но ако наистина имаш желание да научиш нещо за нашите божества, ще ти кажа, че те са две: майката земя и небето. Празнуваме ги всяка пролет, когато първият паднал от небето дъжд опложда земята, както мъжкото семе опложда жената. При тези празненства посмекчаваме строгостта на нравите си, защото веднъж в годината народът също трябва да се налудува. По това време става зачеването на много деца, което е хубаво, тъй като децата и ранните бракове укрепват страната. Както е редно, народът естествено си има още куп други по-малки божества, но тях ти не ги брой, понеже не са от значение за държавата. Следователно не може да се отрече, че нашата религия притежава известна широта, ако смея така да се изразя.

— Колкото повече слушам за богове, толкова повече започват да ми додяват — казах аз с натежало сърце, но архиварят на Шубилулюма само се усмихна и с почервенял нос се облегна на стола, доволен от виното.

— Ако си далновиден — рече той, — ще останеш при нас и ще служиш на боговете ни. Всички останали народи един подир друг са владели познатия свят и сега идва нашият ред. Нашите богове са извънредно силни, името им е Власт и Страх и ние възнамеряваме да им издигнем огромни олтари от избелели човешки черепи. Не ти забранявам да го разказваш другаде, ако сглупиш да си тръгнеш оттук. Никой не ще ти повярва, защото всички знаят, че хетите обичат само пасбищата и са беден, мръсен пастирски народ, живеещ в планините сред своите овце и кози. Но аз май много се заседях при теб. Време е да обиколя моите писари и да нанеса клинописни знаци върху меката глина, за да уверя всички народи в добрите ни намерения, както го изисква службата ми.

Той си тръгна, а аз още същата вечер казах на Минея: — Научих достатъчно много за хетската земя и открих онова, заради което бях дошъл. Готов съм да напусна заедно с теб тази страна, ако са рекли боговете, защото вони на трупове и гърлото ми се стяга от миризмата на смърт. Докато се намираме тук, тежката сянка на гибелта ще виси над нас и не се съмнявам, че царят им ще нареди да ме набучат на кол, ако дочуе какво съм узнал. Защото, решат ли да погубят някого, хетите не го окачват на стената както културните народи, ами го държат набучен на кол, докато умре. И болките в стомаха ми няма да престанат, преди да съм минал отвъд граничните им камъни. След всичко чуто бих предпочел да съм се родил гарван вместо човек.

Със съдействието на високопоставените си пациенти успях да набавя разрешително, с което по определен път можехме да се отправим към крайбрежието и оттам с кораб да напуснем страната. Пациентите ми съжаляваха много за заминаването ми, увещаваха ме да остана и ме уверяваха, че за няколко години ще забогатея, ако продължа да упражнявам професията си сред тях. Все пак никой не ми попречи да тръгна, аз се усмихвах и им разказвах смешки, така че се разделихме като приятели и на сбогуване получих големи подаръци. По такъв начин оставихме зад гърба си страховитите стени на Хатушаш, иззад които дебнеше светът на бъдещето. Възседнали магарета, яздехме покрай каменни мелници, задвижвани от ослепени роби, и покрай телата на магьосници, набучени на колове от двете страни на пътя. Защото в Хатушаш убиваха като магьосници всички разпространители на учения, които държавата не одобряваше, а тя одобряваше само едно учение. Ускорих пътуването доколкото можех и след двадесет дни пристигнахме в пристанищния град.