Мика Валтари
Синухе Египтянина (57) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

6

Трябва да разкажа също за придворните, които незабавно последваха Ехнатон в Града на небесните висини, понеже, откакто се помнеха, бяха живели в златния палат на фараона и животът им нямаше друг смисъл, освен да бъдат в близост до фараона, да се усмихват, когато той се усмихваше, и да сбърчват чело, когато той се намръщеше. Преди тях така бяха постъпвали бащите им, а още по-преди — бащите на техните бащи. От бащите си бяха наследили царските служби и титлите, гордееха се с достойнствата си и ги сравняваха помежду си. Сред тях имаше царски сандалоносец, който едва ли някога бе обул обувките си сам, имаше виночерпец, който никога не бе тъпкал грозде за вино, имаше царски пекар, който никога не беше виждал как брашното става на тесто, имаше царски носач на лопатката за помада, имаше царски обрезвач и много други служители, а пък аз самият бях царският трепапатор, поради което никой не очакваше от мен да отворя черепа на фараона, макар че за разлика от всички останали бих могъл да го извърша и така с голяма вероятност да спася живота му.

Пеейки възторжени химии за Атон, те пристигнаха в Ахетатон на обкичени с цветя кораби, сякаш правеха забавно пътешествие. Доведоха придворни дами и донесоха много делви с вино. Настаниха се на брега под сенници и в шатри, ядяха, пиеха и се наслаждаваха на живота, защото разливът се беше оттеглил, беше пролет и въздухът наоколо бе резлив като младо вино, в посадените дръвчета чуруликаха птички и гълъби гукаха. За прислужване им бяха необходими толкоз много слуги и роби, че станът им приличаше на малко градче, защото сами не умееха дори ръцете си да измият, нито пък да избършат измазнената си уста — без слуги и роби щяха да бъдат безпомощни като прохождащо дете.

При все това те храбро следваха фараона, докато им показваше улиците и местоположението на къщите, а роби с чадъри пазеха сянка на драгоценните им глави. Понеже фараонът навремени вдигаше по някоя тухла и я полагаше на мястото й, те също се въодушевиха да помагат на строителите при градежа. Запъхтени пренасяха тухли до израстващите стени на къщите си, смееха се, когато си одраскваха ръцете, а знатните дами мачкаха глина, коленичили на земята. Младите и красивите използуваха това като претекст да се разсъблекат и да останат само с набедрена препаска, както жените от народа, когато стриват зърното.

Но докато мачкаха глината, роби трябваше да им пазят сянка, да не би грижливо поддържаната им кожа да потъмнее от слънцето. Мачкаха, каквото мачкаха, и си тръгваха, оставяйки след себе си пълен безпорядък, поради което строителите ядосано ги ругаеха и събаряха редените от благороднически ръце тухли. Към младите дами все пак не отправяха ругатни — по тях се заглеждаха и правейки се на завеяни, ги плясваха с омазнените си ръце по голо, та те изпищяваха от уплаха и възбуда. Случваше се обаче до тях да се примъкват стари, грозни придворни дами, които ги насърчаваха по време на работата, опипваха с възхита мускулите им и в името на Атон погалваха изцапаните им с глина бузи, вдъхвайки миризмата на потта им. Тогава строителите пак започваха да ругаят и изпускаха тухли върху краката им, за да се отърват от тях.

Придворните много се гордееха с участието си в строителството, хвалеха се с работата си, пресмятаха кой колко тухли е сложил на стените и показваха на фараона изподрасканите си ръце, за да спечелят благоволението му.

След известно време играта на строителство им омръзна, та се заловиха да оправят градините си и да се ровят като деца в пръстта. Градинарите ги проклинаха и призоваваха боговете на помощ, защото непрекъснато им нареждаха да местят дървета и храсти от едно място на друго, а копачите на напоителни капали ги наричаха изчадия Сетови, понеже всеки ден измисляха нови места, където трябвало да се издълбаят водоеми за отглеждане на рибки. Не смятам, че вършеха всичко това злонамерено те изобщо не разбираха колко пречат на работниците и дори си мислеха, че много им помагат, а вечер пиеха вино и превъзнасяха делата си.

Скоро обаче и на тази игра се наситиха и започнаха да се оплакват от жегата през деня. В шатрите и постелите им се вмъкваха пясъчни бълхи, та нощем стенеха и сутрин идваха да ме молят за мехлеми против ухапвания от бълхи. Накрая проклеха целия Ахетатон и мнозина заминаха за именията си, а някои тайно отпътуваха в Тива да се позабавляват. Най-верните обаче си седяха на сянка в шатрите, пиеха изстудено вино и играеха на зарове. Те ту печелеха, ту губеха всичкото си злато, дрехи и накити, търсейки в играта разтуха от еднообразния живот. А стените на постройките от ден на ден ставаха по-високи и за няколко месеца град Ахетатон като в приказка изникна с дивните си градини от пущинака. Но какво струваше всичко това — не мога да пресметна. Знам само, че всичкото злато на Амон не стигна, защото при разпечатването на неговите пещери те се оказали празни — предусещайки бурята, жреците на Амон бяха поверили на доверениците си много злато за съхранение.

Трябва също да добавя, че заради Ахетатон царското семейство заживя разделено, понеже великата царска майка отказа да последва сина си в пущинаците. Нейният град беше Тива, а златния палат, проблясващ в синьо и златисточервено сред градините и степите си на речния бряг, фараон Аменхотеп бе издигнал за любимата си, тъй като по произход царската майка Тейе беше бедна птицеловка от тръстиковите гъсталаци на Долната земя. Ето защо Тейе не пожела да напусне града, а и принцеса Бакетатон остана при майка си в Тива. Жрецът Ейе, като носител на закривения скиптър от дясната страна на фараона, управляваше там и раздаваше правосъдие от царския престол, разгърнал пред себе си кожените свитъци. Така в Тива по същество всичко си беше както по-рано, само дето неверния фараон го нямаше, ала и никому не липсваше.

Малко преди да роди, царица Нефертити също се върна в Тива, понеже не се осмели да ражда без помощта на тиванските лекари и на негърските шамани. Доби трета дъщеря, която беше наречена Анхсенатон и на която бе отредено да стане царица. За да облекчат раждането, шаманите бяха удължили и стеснили и нейната глава и докато принцесите растяха, придворните дами и всички египтянки, които искаха да бъдат изискани и подражаваха на дворцовата мода, започнаха да удължават темето си с изкуствени подплънки на тила. Но за разлика от тях принцесите ходеха с гладко обръсната глава, гордеейки се с изящната й форма. Художниците също им се възхищаваха, извайваха ги, рисуваха и оцветяваха безброй техни портрети, без да подозират, че всичко това беше дело на негърските шамани.

След раждането царица Нефертити се върна в Ахетатон и се настани в палата, който междувременно бе завършен и пригоден за живеене. В Тива беше оставила и харема на фараона, защото раждането на трета дъщеря много я дразнеше и тя не желаеше фараонът да хаби мъжката си сила в постелите на други жени. Ехнатон също нямаше нищо против — задълженията към харема му бяха дотегнали и другите жени не го влечаха, на което никой не се учудваше, виждайки красотата на Нефертити. Третото раждане също не й се бе отразило зле, а напротив — изглеждаше по-млада и напъпила. Но дали тази промяна се дължеше на Ахетатон или на негърското шаманство — това не знам.

Така в течение само на една година от пущинаците изникна град Ахетатон. По алеите му гордо се полюшваха палми, в градините му аленееха зрели нарове, а в езерцата с рибки цъфтяха розови лотоси. Този град не се различаваше от разцъфнала градина, защото дървените му постройки се издигаха леки и грациозни като беседки с ефирните си, пъстро боядисани палмови и тръстикови подпори. Градините се простираха чак до вътрешността на къщите, тъй като стените им бяха украсени с рисунки на палми и сикомори, облъхвани от вечен пролетен вятър, по подовете им избуяваха тръстики, разноцветни риби плуваха в езера и патици политаха от гъсталаци, размахали пъстри крила. В този град имаше всичко, което можеше да зарадва сърцето — опитомени газели се разхождаха из градините, наперени коне, окичени с щраусови пера, теглеха леки колесници по улиците, а от кухните ухаеше на пикантни подправки от цял свят.

Ето по този начин възникна Градът на небесните висини, а когато отново настъпи есен и лястовиците се изровиха от тинята и на неспокойни ята запрелитаха над прииждащата река, фараон Ехнатон обрече тази земя и града на Атон. Той освети граничните камъни на тази земя в четирите посоки на света и от всеки граничен камък Атон благославяше с лъчите си него и семейството му, а в надписите по тях фараонът се кълнеше, че кракът му никога не ще пристъпи извън пределите на земята на Атон. За това освещаване строителите прокараха каменни пътища в четирите посоки на света, за да може фараонът със златната си колесница да стигне до граничните камъни. В колесници и паланкини го следваше царското семейство, придворните също го следваха в колесници и паланкини, обсипваха пътя с цветя и възхваляваха Атон под звуците на флейти и струнни инструменти.

Фараон Ехнатон не възнамеряваше да напусне Ахетатон дори след смъртта си, поради което след изграждането му изпрати строителите да копаят гробници в планините в източната част на Атоновата земя, където имаха работа до края на живота си, та така и не можаха да се завърнат по домовете си. Но те вече не тъгуваха по родните си места, примириха се и свикнаха с живота в селището си под закрилата на фараона, защото крините им винаги бяха препълнени, маслото в делвите им никога не свършваше и жените им раждаха здрави деца.

След решението си край Ахетатон да изгради гробници за себе си и за всеки високопоставен, който желаеше да живее с него в Града на небесните висини и вярваше в неговия Атон, фараон Ехнатон заповяда извън града да се построи също Дом на смъртта, та телата на починалите в Ахетатон да не изтляват, а да се запазват за вечни времена. За тази цел той повика най-изкусните миячи на трупове и балсаматори от тиванския Дом на смъртта без оглед на вярата им, защото поради занаята си те не можеха да имат никаква вяра, а само умението им беше важно. Те пристигнаха по Нил с черен кораб и вятърът разнесе миризмата им, хората се изпокриха по къщите си, свеждаха глави, кадяха тамян в стаите си и се молеха на Атон. Мнозина се молеха също на други богове и правеха свещения знак на Амон, защото при миризмата на миячите на трупове те си спомняха за старите богове и Атон се отдалечаваше от тях.

Понесли всичките си принадлежности, миячите на трупове и балсаматорите слязоха от кораба и запримигваха. Бяха свикнали с мрака в Дома на смъртта и ядно ругаеха светлината, от която ги заболяваха очите. Те бързо се отправиха към Дома на смъртта, отнасяйки със себе си миризмата си, и го превърнаха в свой дом, от който никога не излизаха. Сред тях се намираше старият майстор на клещите Рамосе, чиято задача бе да вади мозъка от черепа на мъртъвците. Срещнах го в Дома на смъртта, който всяваше сред жреците на Атон такъв ужас, че фараонът бе възложил на мен да го надзиравам. При срещата ни Рамосе дълго ме оглежда, позна ме и много се изненада. Нарочно се разкрих пред него, за да спечеля доверието му, понеже неизвестността разяждаше сърцето ми като червей и неудържимо ми се искаше да разбера какъв беше плодът на отмъщението ми в тиванския Дом на смъртта. Затуй, след като поговорихме за работата и задачите му, аз го запитах:

— Приятелю Рамосе, стана ли нужда да приложиш умението си над една красива жена, която донесоха в тиванския Дом на смъртта след тамошните страхотии и чието име, струва ми се, беше Нефернефернефер?

Привел врат, той ме изгледа с примигващите си очи на костенурка и каза:

— Синухе, ти си първият високопоставен, който нарича един мияч на трупове приятел. Сърцето ми се развълнува, а това, за което питаш, сигурно е много важно за теб, щом ме наричаш твой приятел. Да не би ти да си човекът, дето в късна доба я донесе увита в черен саван? Ако си бил ти, не можеш да минеш за приятел на никой мияч на трупове. Стигне ли до ушите им, с ножовете си ще вкарат разяждаща отрова в тялото ти и ти ще умреш от ужасна смърт.

Думите му ме накараха да потреперя и аз казах:

— Който и да я е донесъл, тя си беше получила заслуженото, но от думите ти подразбирам, че не е била мъртва и е оживяла в ръцете на миячите.

— Вярно е — рече Рамосе. — В Дома на смъртта тази ужасна жена се съживи, ала не искам да гадая откъде ти е известно това. Съживи се, защото жени като нея не умират. Ако ли пък умре, тялото й трябва в огъня да се изгори, за да не се появява повече. След като я опознахме, я нарекохме Сетнефер — Дяволската красавица.

Обзе ме ужасно подозрение и запитах:

— Защо казваш „я нарекохме“, сякаш вече не е в Дома на смъртта? Нали миячите на трупове се канеха да я задържат седемдесет пъти по седемдесет дни?

Рамосе гневно изтрака с ножовете и клещите си. Мисля, че и ръка щеше да вдигне срещу мен, ако не бях му донесъл делва с вино от избата на фараона. Затуй се задоволи да опипа с пръст прашния печат на делвата и рече:

— Синухе, ние не ти мислехме злото, аз те имах като свой син и ми се щеше да останеш завинаги в Дома на смъртта, да ти предам цялото си умение. И родителите ти балсамирахме, както се балсамират телата само на високопоставените, без да щадим маслото и балсама. Защо постъпи толкоз неблагодарно, та докара тази омразна жена жива в Дома на смъртта? Трябва да знаеш, че до идването й си живеехме кротко и задружно, разтушавахме сърцата си с бира и богатеехме, като обирахме накитите на мъртъвците независимо от съсловието и пола им и продавахме на магьосниците части от труповете, които те използуваха за магиите си. Ала щом тази жена се появи сред нас, Домът на смъртта се превърна в ад, заради нея мъжете се мушкаха с ножове и се счепкваха като побеснели псета. Измъкна ни всичкото богатство, всичкото злато и сребро, дето години наред го бяхме събирали и крили в Дома на смъртта, даже от медта не се отказваше, дрехите ни събличаше, а щом някой беше стар като мен и не можеше да я задиря, тя караше другите да го ограбват, след като беше изцедила всичкото им имане. Не бяха минали три пъти по тридесет дни, и тя ни беше лишила от всичко, бяхме оголели. Като усети, че повече няма какво да откопчи от нас, тя започна да ни се надсмива, да ни подиграва и двама миячи, които се бяха побъркали по нея, се обесиха с поясите си, понеже се гавреше с тях. Сетне си отиде и отнесе всичкото ни богатство. Не можехме да я задържим, защото, ако един речеше да я възпре, друг се намесваше, за да спечели от нея усмивка или докосване с пръст. Така тя ни отне спокойствието и богатството и отмъкна най-малко триста дебена злато, да не говорим за среброто и медта, за ленените бинтове и мехлемите, които по стар обичай години наред бяхме прибирали от мъртъвците. Обеща обаче след година пак да намине и да види какво сме натрупали през това време. Затуй в тиванския Дом на смъртта днес се краде повече от когато и да било, миячите се научиха да ограбват не само покойниците, но и един другиго се крадат, така че от спокойствието ни следа не остана. Сега разбираш защо я нарекохме Сетнефер — тя наистина беше красавица, ала хубостта си дължеше на Сет.

Тогава именно установих колко детинско е било отмъщението ми — от Дома на смъртта Нефернефернефер се беше върнала невредима и по-богата отпреди. Ако престоят й там е имал някакъв недостатък, това е била единствено просмукалата се в тялото й миризма, която известно време я е възпрепятствувала да упражнява занаята си. Но след общуването с миячите вероятно се е нуждаела от почивка, а и в крайна сметка беше излишно да бера грижа за нея, защото отмъщението бе разяждало моето сърце, без да навреди на нея. След тази моя постъпка знаех, че отмъщението не носи радост, сладостта му е мимолетна и то се насочва срещу отмъстителя, изгаряйки сърцето му като огън.

След като разказах всичко това, трябва да започна нова книга, за да опиша какво ставаше, докато фараон Ехнатон живееше в Ахетатон, и как се развиваха нещата в Сирия. За Хоремхеб, Каптах и моя приятел Тутмос също трябва да разкажа, без да забравям и Мерит. Затуй ще започна нова книга.