Мика Валтари
Синухе Египтянина (59) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

Обаче след заминаването на Хоремхеб за Мемфис думите му започнаха да ме глождят и аз се упреквах, че му бях лош приятел и лош съветник на фараона. Но постелята ми беше мека и удобна, спях под балдахин, готвачът ме гощаваше с накиснати в мед птици, печено от антилопа също не липсваше на трапезата ми и водата във водния ми часовник бързо изтичаше. Мекетатон, втората дъщеря на фараона, заболя от изтощителна болест, обземаше я огън и кашляше, по бузите й пламнаха охтичави петна и така отслабна, че ребрата й се брояха под кожата. Опитах се да я подсиля с лекове, даже разтворено злато й дадох да пие, и проклинах съдбата си — едва-що болестните пристъпи на фараона бяха стихнали, и дъщеря му легна болна, така че нямах мира ни денем, ни нощем. Фараонът също се разтревожи, защото много обичаше дъщерите си. В приемни дни разрешаваше на двете по-големи момичета — Меритатон и Мекетатон, да го придружават до верандата на златния палат и оттам да хвърлят почетни знаци и златни огърлици на ония, към които фараонът по една или друга причина искаше да прояви благоразположението си.

Човешката природа е устроена така, че заради болестта фараон Ехнатон обикна тази своя дъщеря най-много от четирите си щерки, подари й топчета от сребро и слонова кост и й купи кученце, което я следваше на всяка крачка и бдеше над нейния сън, свито в долния край на постелята й. Фараонът също будуваше, топеше се от тревоги, нощем често ставаше да се ослуша как диша дъщеря му и всяко нейно покашляме го пробождаше в сърцето.

Толкова странна е човешката природа, че това болно момиченце по ми беше присърце от имота ми в Тива, от Каптах, от неплодородната градина в Египет и от всички хора, дето гладуваха и погиваха в Сирия в името на Атон. За него пилеех цялото си знание и умение, изоставяйки високопоставените си пациенти, които страдаха от преяждане и пресищане и най-вече от главоболие, защото главоболие мъчеше и фараона. Като лекувах мнимото им главоболие, можех да натрупам много злато, но златото и поклоните им ми бяха омръзнали, та често се отнасях невъздържано към пациентите си и хората зашушукаха: „Длъжността царски лекар е главозамаяла Синухе, въобразява си, че фараонът се вслушва в думите му, и се разсейва, когато друг му говорят.“

Но при мисълта за Тива, за Каптах и за кръчмата „Крокодилската опашка“ душата ми се изпълваше с тъга, сърцето ми изпитваше глад, сякаш вечно гладувах, и никаква храна не можеше да утоли този глад. Забелязах също, че косите ми лека-полека окапваха и темето ми под перуката започваше да оплешивява. Имаше дни, когато забравях дълга си и сънувах с отворени очи, че отново крача по пътищата на Вавилония и вдъхвам уханието на сухата пшеница по глинените хармани. Открих, че съм затлъстял, нощем спях тежко и се запъхтявах след кратки преходи, макар някога дори дългото странствуване да не ме изморяваше, така че за мен паланкинът стана необходимост.

Сърцето ми също се отпусна и ми казваше: „Добре ти е, Синухе, постелята ти е удобна и като царски трепанатор, нямаш грижа да изкарваш хляба си. Имаш приятели, които охотно те поят с вино, уважават приказката ти и те смятат за мъдрец. Красотата на новото изкуство радва очите ти и много художници украсиха стените на стаите ти с чудесни рисунки, защото изцери треперенето на ръцете им, причинено от пиянството. Фараонът нареди да ти издълбаят гробница в източните планини и зад стените й ще живееш вечно, благословен от фараона и неговите дъщери. Защо да се тревожиш за утрешния ден, щом всеки твой бъден ден ще е същият като днешния? Ако ли пък нещо се обърка, ти не можеш да го предотвратиш, понеже си обикновен човек. Предостатъчно си развалял радостното настроение и си наливал пелин в чашата на Атоновия възторг. Защо да си причиняваш ядове и да докарваш скърби на главата си? Нали онова, което умножава знанието, умножава също скърбите и от тази истина по-вярна няма.“

Такива разговори водех със сърцето си, ала отведнъж ми стана противно при мисълта, че всеки следващ ден щеше да бъде същият като предишния и че в живота ми вече нямаше да се случва нищо по-различно от случилото се днес. Човешкото сърце е толкова неразумно, вечно недоволно от своята участ, прави всичко възможно да смути покоя на човека и да посее вълнение в душата му, че аз направо се разгневих на собственото си сърце. Но с настъпването на есента и разлива, когато лястовиците отново се изровиха от речната тиня и се застрелкаха из въздуха с неспокойните си крила, здравето на фараонската щерка се подобри, тя показваше признаци на оправяне и се усмихваше, без да усеща болка в гърдите. Тогава сърцето ми последва полета на лястовиците и аз се качих на един кораб, за да поема нагоре по течението и отново да видя Тива. Фараонът не се възпротиви на заминаването ми, ами изпрати по мен поздрави на всички новозаселени край речния бряг, които бяха поделили помежду си земята на лъжовния бог. По мен изпрати поздрави също на основаните от него училища и ми пожела да се завърна с много добри вести.

Ето защо аз често нареждах корабът да спира край селата, приемах старейшините и разговарях с тях. Пътуването ми не беше свързано с трудностите, от които се опасявах, понеже на корабната мачта се вееше флагът на фараона, леглото в каютата ми беше удобно, а след оттеглянето на разлива по реката нямаше никакви мухи. В корабната кухня бях довел готвача си, комуто носеха провизии от всички села, така че не страдах от липса на прясна храна. Но когато ме спохождаха преселници, мъжете приличаха на скелети, жените се оглеждаха боязливо и се стряскаха при всеки звук, а децата бяха болнави и кривокраки. Показваха ми житниците си, които даже и до половина не бяха пълни, а зърното беше изпъстрено с червени точици, сякаш го беше валяла кръв. Казваха ми:

— Отпърво си мислехме, че немотията иде от нашето неумение, тъй като преди не бяхме обработвали земя. Търсехме у себе си вината, загдето се раждаше малко зърно и добитъкът ни измираше, ала сега знаем, че раздадената от фараона земя е прокълната и проклятието стига всеки, който я обработва. Защото нощем невидими нозе тъпчат нивите ни, невидими ръце прекършват посадените от нас овошки, говедата ни мрат без причина, напоителните ни канали се затлачват, а в кладенците си намираме умрели плъхове, така че и вода за пиене нямаме. Мнозина вече зарязаха земята си и се върнаха по градовете още по-осиромашали отпреди, проклинайки името на фараона и на неговия бог. А ние издържахме досега благодарение на надеждата си, уповавахме се на книгите и чудотворните кръстове, дето ни ги изпраща фараонът, и ги окачвахме на колове сред нивите си да се браним от скакалците. Ала чародейството на Амон е по-силно от чародейството на фараона и няма полза, колкото и усърдно да призоваваме фараонския бог на помощ. Затуй вярата ни се разклати и няма да изтраем още дълго. Решили сме да напуснем прокълнатата земя, за да не погинем до крак, както вече погинаха жените и децата на мнозина от нас.

Наминавах също да огледам училищата им. Като съзираха кръста на Атон върху дрехата ми, учителите благонравно скриваха пръчките си и правеха с ръка знака на Атон, а децата седяха със скръстени крака в прави редици върху глинения под и едва издържаха да не избършат потеклите си нослета. Учителите казваха:

— Добре ни е известно, че няма по-налудничаво хрумване от това всяко дете да се научи на четмо и писмо, но какво ли не бихме сторили от любов към фараона, наш баща и наша майка, когото тачим като син на своя бог. Все пак ние сме учени хора и е под достойнството ни да седим на глинени подове, да бършем носовете на сополиви хлапета и да чертаем грозни писмена върху пясък, защото не разполагаме нито с табли за писане, нито с тръстикови пера, а и новите писмена изобщо не могат да отразят знанията, които сме придобили с толкова труд и средства. Възнаграждението ни също е нередовно, родителите с мъка изплащат каквото ни се полага, бирата им е слаба и кисела, а маслото в делвите ни — граниво. Вършим всичко това, за да докажем на фараона, че не е възможно да се научат на четмо и писмо всички деца, а само най-добрите, чиято глава е мека. Безумство според нас е също да се обучават момичета, защото това никога не е бивало, и предполагаме, че в това отношение писарят на фараона е допуснал грешка при писането, което пак показва колко непригодна и несъвършена е новата писменост.

Проверявах знанията им и оставах недоволен. Още по-недоволен бях от вида на подпухналите им лица и от малодушния им поглед, защото тези учители бяха провалили се писари, от чиито услуги вече никой не се нуждаеше. Знанията им бяха недостатъчни и те бяха приели знака на Атон само за да спасят хляба си. Рядко някой от тях правеше изключение и заслужаваше похвала, ала една птичка пролет не правеше. Преселниците и селските старейшини с горчивина споменаваха името на Атон и също настояваха:

— Господарю Синухе, поговори на фараона да ни избави поне от бремето на тези училища. Иначе за нас няма живот, като гледаме синовете ни да се прибират с насинени от пръчките гърбове и с раздърпани перчеми. Тези ужасии учители, ненаситни като крокодилите, ще ни накарат да оголеем. От нищо не са доволни, презират хляба и бирата ни, измъкват ни последната мед и говеждите кожи, за да си купуват вино, а щом излезем по нивята, обикалят къщите и се забавляват с жените ни, казвайки, че такава била повелята на Атон — нямало разлика между този или онзи мъж, между тази или онази жена…

Фараонът обаче ме бе овластил само да предавам поздравите му и не можех да им помогна в неволята. Все пак им казвах:

— Фараонът не може да ви защити във всичко, сигурно сте се провинили с нещо, щом Атон не благославя вас и нивите ви. Знам също, че сте алчни и не позволявате на децата си да ходят на училище, понеже ви трябват за полската работа и карате синовете си да копаят напоителни вади, докато вие самите лениво се излежавате. Относно благонравието на жените ви не мога да ви помогна, защото единствено от тях зависи с кого ще пожелаят да се любят. Като ви гледам, срам ме обзема заради фараона, който ви даде голяма задача и пълни ръце да я изпълните, за да настъпи велика промяна в света. Наместо туй вие съсипахте най-плодородните ниви в Египет, изклахте и разпродадохте грижливо отглеждания от жреците добитък.

А те викваха в един глас:

— Никога не сме пожелавали промяна в живота си. Макар и бедняци, в града се чувствувахме поне щастливи и всеки ден виждахме нещо ново, а тук гледаме само глинени ровове и мучащи крави. Прави бяха ония, дето ни предупреждаваха и казваха: пазете се от всяка промяна, защото за бедняка промяната винаги носи нещо по-лошо, каквото и да се променя на света, бъдете сигурни, че подир туй зърното в крината и маслото в делвата на бедняка ще намалеят.

Сърцето ми подсказваше, че в този смисъл може пък и да имаха право, губех желание да се препирам с тях и продължавах пътя си с кораба. Ала сърцето ми се свиваше заради фараона и се питах защо всичко, до което се докоснеше Ехнатон, носеше проклятие, така че от подаръците му прилежните, се превръщаха в ленивци и само най-окаяните се скупчваха около Атон като мухи върху мърша. Спомнях си също моите мисли, когато преди построяването на Ахетатон потеглих по течението на Нил: „Нямам какво да губя, защо тогава да не последвам Атон?“ В такъв случай прав ли бях да укорявам ленивите, алчните и окаяните, които нищо не губеха, ако ведно със своята леност, алчност и окаяност се вречаха на Атон? Какво бях извършил през изтеклите години, освен че живеех като угоявано добиче и паразит в златния палат на фараона? А като бедняшки лекар в Тива за един-единствен месец бях сторил повече добро на хората, отколкото през всичките златоносни и сити години в град Ахетатон.

И страшна мисъл налегна сърцето ми: Фараонът иска да настъпи време, когато всички ще бъдат равни и няма да има ни бедни, ни богати. Но ако е така и ако това е крайната цел, тогава основното е народът, който с ръцете си твори благата, а всичко останало е само златен варак на повърхността. Възможно е самият фараон със своите придворни, заможните и високопоставените, които безделничат, и самият аз през последните години да сме били паразити, живеещи на гърба на народа, както бълхите живеят в козината на псето. Може би бълхата в козината на псето си въобразява, че тя е главното и че псето живее само за да й осигурява прехраната. Нищо чудно фараонът и неговият Атон да са просто бълхи в козината на псе, на което създават само ядове, без да принасят полза. Ще рече, че без бълхи псето би живяло добре и дори много по-добре.

По такъв начин сърцето ми сякаш се пробуди от дълъг сън и се отвърна от град Ахетатон, огледах се с други очи и около себе си не видях нищо хубаво. Кой знае дали причината не беше в това, че чародейството на Амон тайно властвуваше над цял Египет, неговото проклятие изопачаваше в очите ми всичко видяно и Градът на небесните висини беше единственото място в Египет, където властта му не проникваше. Трудно ми е да кажа каква беше истината, защото дори да има хора, които винаги мислят по един и същ начин и при вида на нещо ново като костенурки свиват глава под черупките си, моите мисли винаги са се обновявали в зависимост от онова, което съм видял, чул и разбрал, а понякога видяното и чутото също е влияело на мислите ми дори да не съм го разбирал.

Така на хоризонта отново съзрях трите планински върха, тримата вечни стражи на Тива, пред погледа ми изникнаха покривът и стените на храма, но остриетата на обелиските вече не пламтяха на слънцето, понеже никой не беше подновявал позлатата им. Тази гледка все пак разнежи сърцето ми и като моряците, завръщащи се от далечно плаване, аз отлях от чашата си вино в Нил, макар че моряците отливат във водата не вино, а бира, понеже медта им не стига за вино и ако при завръщането си от далечно плаване се сдобият с него, предпочитат да го изпият. Отново видях дългите каменни кейове на Тива и в ноздрите си усетих миризмата на тиванското пристанище, на спарено зърно и застояла вода, на смола и подправки, от която на сърцето ми стана драго.

Но когато се озовах пред някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, тя ми се стори много малка и тясна, а уличката пред нея — мръсна, смрадлива и пълна с мухи. Даже сикомората в двора, която сам бях засадил и по време на отсъствието ми беше избуяла, не радваше окото ми. Богатството и разкошът в Ахетатон дотолкова ме бяха покварили, че се засрамих и сърцето ми помръкна, загдето вече не можех да се любувам на къщата си.

Каптах го нямаше, та само готвачката ми Мути ме посрещна и като ме видя, унило рече:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи, ала стаите не са почиствани, ленените постелки са на пране и завръщането ти ми създава много ядове и грижи, макар че от живота бездруго не очаквам вече някаква радост. Ненадейното ти пристигане никак не ме изненадва, защото то е обичайно за мъжете, а от тях никога не е дошло нещо добро.

Успокоих я, като и казах, че ще нощувам на кораба, и я запитах за Каптах, но тя измърмори нещо към стълбите, към храстите в двора и към пещта и не скриваше раздразнението си от моята поява, понеже й създавах грижи на стари години. Затуй я оставих и накарах да ме отнесат до „Крокодилската опашка“. Мерит ме посрещна на вратата, но поради сановническите ми дрехи и паланкина сигурно не ме позна, та запита:

— Поръчал ли си си място за тази вечер? Ако не си го сторил, не мога да те пусна да влезеш.

Беше понапълняла и скулите й вече не изпъкваха толкова рязко, но очите й бяха съвсем същите, само дето наоколо им се бяха появили повече бръчици. Сърцето ми пламна, обгърнах с ръка ханша й и казах:

— Виждам, че вече не си спомняш за мен, след като си сгрявала множество други самотни и печални мъже в постелята си. Надявам се все пак за мен да се намери място в дома ти и да получа чаша изстудено вино, макар че за постелята ти не смея и да мисля.

— Ти ли си, Синухе? — извика тя слисано. — Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи. — Положи силните си хубави ръце на раменете ми, огледа ме изпитателно и продължи: — Синухе, Синухе, на какво си се направил? Ако някогашната ти самота беше самота на лъв, то сегашната ти самота е на затлъстяло стайно кученце с верижка на шията. — Свали перуката ми, поглади дружелюбно плешивото ми теме и добави: — Влез и седни, Синухе, а аз ще ти донеса изстудено вино. Целият си в пот и си се задъхал от дългия път.

— Само „крокодилска опашка“ не ми донасяй, че стомахът ми едва ли ще я понесе, а може и главата да ме заболи — побързах да я предупредя.

Тя ме погали по бузата и рече:

— Толкова ли съм остаряла, надебеляла и погрозняла, та при срещата ни след толкова години първо за стомаха си мислиш? Когато по-рано бивахме заедно, изобщо не се боеше от главоболие и така стръвно се нахвърляше на „крокодилската опашка“, че трябваше аз да те възпирам.

Думите й ме сломиха, защото казваше истината, а истината често сломява човека. Затуй рекох:

— Ех, Мерит, приятелко моя, остарях вече и за нищо не ме бива…

— Само си въобразяваш, че си стар — вметна тя, — защото очите ти съвсем не ме заглеждат по старчески — и това много ме радва.

— В името на дружбата ни, Мерит — извиках й тогава, — донеси ми бързо една „крокодилска опашка“. Боя се, че в противен случай ще се държа с теб хлапашки, а достойнството ми на царски трепанатор не ще го понесе, особено пък в една тиванска пристанищна кръчма.

Тя ми донесе напитката, положи раковината върху дланта ми и аз я вдигнах, отпих и „крокодилската опашка“ парна гърлото ми, свикнало на благи вина, ала това парене беше приятно, защото с другата си ръка отново бях обгърнал ханша й. Казах й:

— Мерит, веднъж ти твърдеше, че лъжата можела да бъде по-приятна от истината, когато човек е самотен и първата му младост е повехнала. Затуй ти казвам, че сърцето ми продължава да младее и да цъфти, когато те гледам. Годините на раздялата ни бяха дълги, но през тях нямаше ден, в който да не нашепвах името ти в порива на вятъра. По всяка лястовица, литнала нагоре по течението, ти изпращах поздрави и всяка утрин се събуждах с името ти на уста.

Тя ме погледна и за мен отново беше стройна, хубава и близка, в дъното на очите й пак се таеше усмивка и скръб като тъмен отблясък на водата в дълбок кладенец. Погали ме по бузата и каза:

— Хубаво говориш, приятелю Синухе. Защо и аз да не ти призная, че сърцето ми безумно жадуваше за теб? Ръцете ми копнееха за твоите, когато нощем лежах самотна в постелята си. Всеки път, щом мъжете, замаяни от „крокодилската опашка“, почваха да ме задирят, аз си спомнях за теб и ми ставаше тъжно. Но в златния палат на фараона сигурно има много красиви жени и като дворцов лекар, вероятно си използувал свободното си време, за да ги лекуваш добросъвестно.

Вярно е, че от скука няколко дворцови дами бяха идвали да подирят лекарския ми съвет и аз се бях любил с тях, понеже кожата им беше гладка като кора на плод и мека като пух, а и зиме е по-топло да спиш с някого наместо сам. Обаче всичко това беше толкова незначително и маловажно, че не заслужаваше да го споменавам в книгата си, тъй като не беше оставило никаква следа в мен. Затуй отвърнах:

— Мерит, дори да е истина, че невинаги съм спал сам, ти продължаваш да бъдеш единствената ми приятелка.

„Крокодилската опашка“ започваше да ми действува, усещах тялото си младо като сърцето ми, приятен огън пробягваше по жилите ми и аз добавих:

— Разбира се, в същото време сигурно много мъже са делили с теб постелята ти, но най-добре ще е да ги предупредиш да се пазят от мен, докато пребивавам в Тива, защото в гнева си почвам да вилнея, а когато воювах срещу хабирите, войниците на Хоремхеб ме нарекоха Сина на дивото магаре.

Тя уж уплашено вдигна ръка и каза:

— Най-много от това съм се бояла. Каптах ми е разказвал за безбройните разпри и кървави спречквания, в които буйният ти нрав те е въвличал в много страни и от които само неговото самообладание и вярност са те избавяли без пукната глава. Все пак не забравяй, че под чергата си баща ми държи скрита тояга и не позволява безредици в този дом.

Като чух името на Каптах и като си представих какви долни лъжи й беше наговорил за мен и за живота ми по чуждите земи, сърцето ми се размекна от вълнение, сълзи бликнаха от очите ми и аз извиках:

— Къде е някогашният мой роб и слуга Каптах? Сърцето ми така е закопняло за него, че искам да го прегърна, въпреки че на достойнството ми не подхожда да прегръщам някогашния си роб.

За да успокои вълнението ми, Мерит рече:

— Забелязвам, че наистина си отвикнал да пиеш „крокодилска опашка“, а и виждам как баща ми вече поглежда сърдито насам и посяга под чергата си, понеже вдигаш много шум. С Каптах можеш да се срещнеш едва довечера. Цялото му време е заето с големи сделки на зърненото тържище и по кръчмите, където преговаря с търговците на жито. Предполагам, че като го видиш, ще се изненадаш много, защото вече едва ли си спомня да е бил роб и да е носил сандалите ти през рамо. По-добре сега да идем да се поразходим и главата ти да се разведри от „крокодилската опашка“ преди неговото завръщане. Сигурно ти се иска да видиш промените, станали в Тива, докато те е нямало, пък и ще бъдем насаме.

Тя отиде да се премени, намаза лицето си с драгоценна помада и си сложи златни и сребърни накити, така че човек можеше да я отличи от знатните дами само по вида на ръцете и краката й. Рядко обаче някоя знатна дама имаше толкова бистър и уверен поглед и толкова горда уста като нея. Накарах робите да минат с паланкина ни по алеята на овните и видях, че Тива още не беше възвърнала предишния си облик — цветните лехи бяха изпотъпкани, по дърветата продължаваха да стърчат, окършени клони, а по улиците все още се строяха нови сгради на мястото на опожарените. Ние обаче седяхме един до друг в паланкина и аз вдишвах дъха на помадата й, който беше дъхът на Тива — по-силен и по-обаятелен от дъха на всички скъпи помади в Ахетатон. Стисках ръката й в моята, сърцето ми вече не се измъчваше от тягостни мисли и ми се струваше, че съм се прибрал след дълго пътешествие.

Така стигнахме до запустелия храм, над който прелитаха и грачеха черни птици. Вместо да се върнат в планините, те бяха останали на територията на тиванския храм, несмущавани от никого, защото това място беше прокълнато и народът боязливо го заобикаляше. Слязохме от паланкина, прекосихме безлюдните дворове и никъде не видяхме жива душа освен пред Дома на живота и Дома на смъртта, тъй като тяхното преместване щеше да е свързано с твърде много трудности и разходи. Мерит каза, че хората и в Дома на живота отбягвали да ходят, та повечето лекари прехвърлили упражняването на професията си в самия град и се надпреварвали да привличат пациенти. Минахме също през парка край храма, обаче пътеките му бяха обрасли с трева, дърветата бяха изсечени и отмъкнати, а прастарите риби в свещеното езеро бяха изловени с вили. Ако срещнехме някого в този парк, който фараонът бе предопределил за отдих на народа и за игра на децата, то той биваше някой дрипав, мръсен и страшен наглед скитник, чийто поглед ни проследяваше дебнешком.

Крачейки по безлюдната територия на храма, в душата ми ставаше все по-пусто и над мен тегнеше сянката на лъжовния бог, защото всичко доказваше, че властта му не беше съборена заедно с образа му и че чрез страха той продължаваше да властвува над сърцата на хората. Влязохме също в големия храм. Измежду камъните на подовата настилка беше прорасла трева и никой не ни възпря да надзърнем в светилището. Свещените надписи по стените бяха обезобразени и осквернени от каменоделците, които безогледно бяха изличавали от тях името и изображението на лъжовния бог. Мерит каза:

— Това място е злокобно и сърцето ми се смрази, откакто ме доведе тук. Твоят кръст на Атон сигурно те пази, но бих те посъветвала да го махнеш от яката си, защото заради него могат да те замерят с камъни и дори да те намушкат с нож на някое уединено място. В Тива ненавистта още не е стихнала.

Права беше, понеже като излязохме ръка за ръка от пустия храм, хората пред него плюеха на земята, щом забележеха Атоновия кръст на яката ми. Доста се слисах също, когато видях един жрец на Амон да се движи дръзко сред тълпата, облечен в бяло и все още с обръсната глава въпреки забраната на фараона. Мазното му лице лъщеше, дрехата му беше от най-фин лен и изобщо не личеше да страда от несгоди и недоимък, а народът почтително му сторваше път. За по-сигурно и за да не причинявам излишен смут, започнах да прикривам с ръка кръста на Атон. Не ми се щеше без нужда да оскърбявам човешките чувства, защото за разлика от фараона исках да оставя всеки сам да избира вярата си, а и заради Мерит гледах да избягна всяко спречкване.

Край зида спряхме да послушаме един разказвач на приказки, седнал като всички разказвачи на приказки върху рогозката си с празна паничка пред себе си и наобиколен от хора. Най-бедните бяха насядали около него, понеже беше излишно да пазят дрехите си от изцапване. Такава приказка още не бях слушал. В нея се разказваше за един неверен фараон, живял в стари времена и заченат от Сет в утробата на негърска магьосница, която с магиите си била спечелила любовта на един добър фараон. По волята на Сет неверният фараон искал да поквари народа на Египет, за да го поробят негри и диваци. Ето защо той сринал статуите на бога Ра, ала Ра проклел земята и тя престанала да бъде плодоносна, разливи удавяли народа, скакалци нападали посевите, блатната вода се превръщала в смрадлива кръв, жаби заподскачали в постелите и нощвите на хората. Обаче дните на неверния фараон били преброени: колкото и да се мъчел да представя Сет под други имена, Ра бил по-могъщ от Сет. Затуй черна смърт стигнала неверния фараон и магьосницата, дето го била родила. Ра поразил всички отрекли се от него и поделил домовете, покъщнината и земята им сред ония, които по време на изпитанията го тачели и вярвали в завръщането му.

Приказката беше много дълга и държеше в напрежение, хората тропаха и нетърпеливо вдигаха ръце, за да чуят края й, а и аз слушах със зяпнала уста. А когато свърши и неверният фараон получи наказанието си, когато се продъни вдън земя и името му заслужи проклятие и Ра подели сред вярващите къщите, земята, добитъка и стоката, тогава слушателите заскачаха, завикаха от възторг и пускаха в паничката на разказвача мед, че дори и сребро. Бях поразен и рекох на Мерит:

— Това ще да е някаква нова приказка. Никога не съм я слушал, а като дете си мислех, че знам всички приказки на света. Майка ми Кипа много обичаше приказките и канеше разказвачи у нас, та баща ми понякога се заканваше и на нея, и на тях, когато ги гощаваше в кухнята. Тази приказка явно е нова и опасна. Ако не беше изключено, щях да помисля, че се отнася за фараон Ехнатон и за лъжовния бог, чието име не бива да се споменава гласно. Затуй разказването й би трябвало да се забрани.

Мерит се усмихна и отвърна:

— Кой може да забрани разказването на приказки? Тази се разказва край всяка порта и стена в двете царства, разказват я по харманите и в най-малките селца и хората много я обичат. Когато стражите заплашват разказвачите с тоягите си, те им отвръщат, че приказката е много стара, жреците я открили в папируси отпреди стотици години и могат да го удостоверят. Затуй стражите не могат да сторят на разказвачите нищо, макар да се говори, че Хоремхеб, който е свиреп човек и не обръща внимание на доказателства и папируси, бил окачил на стената в Мемфис няколко разказвачи и с телата им нахранил крокодилите, без обаче да ги уличава в разказване на приказки, а в други престъпления.

Мерит стисна ръката ми и усмихнато продължи:

— Освен туй в Тива много се пророкува и щом двама души се срещнат, разказват си дочутите предвещания и лоши знамения, защото — както може би знаеш — зърното все повече поскъпва, народът гладува, а данъците тежат и на богати, и на сиромаси. Но се говори, че все по-лошо ще става, и ужас ме обзема при мисълта колко много злини предсказват недвусмислено всички пророкувания за Египет. Ще ти разкажа едно, което научих от мияча на стени в „Крокодилската опашка“. Той го чул на пазара от продавача на корени, който пък го знаел от един свой приятел. Този приятел, много почтен човек, бил срещнал лично вдовицата на един подлепвач на папируси, с която се било случило това, и го чул от собствената й уста. Ето какво се било случило: В един празничен ден преди разлива вдовицата на подлепвача на папируси се качила на един пътнически кораб край стената, за да иде в града на мъртвите и да пренесе жертва на гроба на мъжа си. На кораба срещу нея седяла ясновидка, но първоначално никой не знаел това, понеже дрехата и била мръсна и дрипава и косата й не била намазана с масло. Та тази ясновидка се обърнала към вдовицата с думите: „Покойникът ти сигурно е обичал орехови сладки, щом му носиш от тях.“ Вдовицата се изумила, понеже ореховите сладки били в затворена кошница в краката й и непознатата не можела да ги види. А тя продължила: „Учудих се, защото още не бях виждала някой да носи на покойника си орехови сладки. В онова гърне там има каша с мляко, в онази кошница — печена патица, а в оная делва — гъста бира като сирийската.“ Така тя изредила всичко, което пътниците на кораба носели в затворени кошници и съдове, назовала даже имената на покойниците им, хората се слисали и разбрали, че е ясновидка. Накрая рекла: „Сега египетският народ изживява време на големи изпитания заради едно проклятие, което всички знаете. Заради туй проклятие ще дойде ден, когато златото не ще може да се разменя за хляб, но бъдете непреклонни във вярата, защото египетските богове отритват само ония, дето се отмятат от тях и служат на неверния бог. Свидетелство за това е, че познатата вам вещица ще умре от ужасна смърт, преди още зърното по нивите да узрее.“ Така казала и хората изтръпнали при думите й, боейки се от стражите. Ала щом корабът спрял на пристана край града на мъртвите, ясновидката изчезнала и никой вече не я видял.

Нервирах се много и запитах Мерит:

— И ти вярваш на тази глупава история? Вярваш на мияча на стени, на продавача на корени и на бъбривата вдовица, макар да усещаш, че това предсказание още отдалеч намирисва на жреци? Ясно ми е, че със сплетните си те искат да всеят смут сред народа.

— Вече не знам на кого и в какво да вярвам — каза Мерит, — но ако поживееш в Тива месец или година, ти също ще започнеш да вярваш, защото благодарение на оня, чието име вече не бива да споменаваме, тук стават странни неща. Знам обаче, че ако вещицата умре, преди още зърното да узрее, тогава и аз ще почна да вярвам. Засега не съм чувала дори да е болна.

— Кого наричаш вещица? — запитах раздразнено, а тя дръзко ме погледна с печалните си очи и отвърна:

— Знаеш много добре кого, в приказката също се каза, а и негрите не са носили на Египет нищо друго освен нищета.

Тогава изтеглих ръката си от нейната и сърцето ми охладня към нея. „Крокодилската опашка“ отдавна се беше разсеяла, болеше ме глава и се чувствувах зле, а наивността и упорството и съвсем не оправяха състоянието ми. Върнахме се, враждебно настроени един към друг, в кръчмата на име „Крокодилската опашка“ и аз знаех, че фараон Ехнатон беше прав, като казваше: „Наистина, Атон ще трябва да раздели дете от майка и мъжко сърце от сестрица, дорде владичеството му се разпростре по цялата земя.“ Аз обаче нямах намерение заради Атон да се разделям с Мерит и затуй ми беше криво, докато надвечер се срещнах с Каптах.