Мика Валтари
Синухе Египтянина (22) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

Градът на мъртвите и нощем се пазеше зорко. Не намерих ни един неохраняван гроб, в който да приютя телата на родителите си, за да заживеят вечен живот и да се хранят от жертвите, принасяни за богатите и високопоставени покойници. Затуй с волската кожа на гръб поех към пустинята. Слънцето изгаряше раменете ми и изсмукваше силите ми, задъхвах се и ми се струваше, че ще умра. Движех се по стръмни планински пътеки, по които само обирачите на трупове се осмеляваха да минат, и отнесох волската кожа в забранената долина, където почиваха фараоните. Нощем виеха чакали, отровните змии на пустинята съскаха насреща ми и скорпиони лазеха по нагорещените скали, но аз не се плашех. Сърцето ми беше претръпнало пред всякакви опасности. Макар и още млад, с радост щях да посрещна смъртта, ако тя ме пожелаеше. Откакто се бях върнал на белия свят и срещах хора, позорът ми горчеше като отрова и не очаквах нищо от живота.

Тогава още не знаех, че смъртта бяга от човека, който жадува за нея, и посяга само към оногова, чието сърце се е вкопчило в живота. Затуй змиите се отдръпваха от пътя ми, скорпионите не ме хапеха и палещото слънце не можеше да спре дъха ми. Пазачите на забранената долина сякаш бяха ослепели и оглушали — не ме видяха и не дочуха търкалящите се камъни, когато се спусках в долината. Защото, ако ме бяха забелязали, щяха незабавно да ме убият и да оставят тялото ми за храна на чакалите. Но аз пристигнах в късна доба, а те може би се бояха от долината, която охраняваха, тъй като жреците бяха произнесли магически заклинания над всички царски гробове. Дори да са ме видели, огрян от лунната светлина, с волската кожа на гръб, или да са чули грохота на камъните по планинския склон, те навярно са извърнали лица и са покрили глави с наметките си, предполагайки, че мъртвите бродят из долината. Не се наложи да се крия и не заобиколих нито един от пазачите, понеже не ми беше ясно къде се спотайваха. Пред погледа ми забранената долина се ширна мъртвешки тиха и пуста. Въпреки цялата си мрачност тя ми се стори по-величествена, отколкото фараоните приживе на трона си.

Цяла нощ се лутах из долината, за да открия зазидания и запечатан с печата на жреците вход към гробницата на някой велик фараон, защото, след като бях стигнал дотам, смятах, че на родителите ми се полага само най-доброто. Търсех гробницата на фараон, който сравнително наскоро се е качил в ладията на Амон, та принесените му жертви да са пресни, а службата в погребалния му храм на речния бряг — безупречна. На родителите ми се полагаше само най-доброто, щом не можех да им предоставя самостоятелен гроб.

Под светлината на залязващата луна издълбах яма в пясъка до входа към гробницата на един велик фараон, положих в нея волската кожа с телата на родителите си и я засипах. Откъм пустинята се носеше вой на чакали, който показваше, че богът на мъртвите Анубис се бе погрижил за родителите ми и ги съпровождаше по сетния им път. Не се съмнявах, че сърцата им ще издържат изпитанието пред великия съдник Озирис без жреческите книги за смъртта и без заустените лъжи, на които се уповаваха богаташите. Затуй усещах голямо облекчение, докато засипвах телата им с пясък. Знаех, че те вовеки веков щяха да живеят в близост до великия фараон и смирено да се хранят от принасяните му богати жертви. В Западната страна щяха да се возят на кораба му, да ядат фараонски хляб и да пият фараонско вино. Бях го постигнал, излагайки тялото си на копията на пазачите в забранената долина, но това не може да се смята за подвиг — през онази нощ смъртта ми се струваше по-прелестна от смирна.

Докато гребях пясъка, ръката ми се натъкна на нещо твърдо. Беше скарабей, издялан от червеникав камък, с очи от малки скъпоценни камъни и с вдълбани свещени знаци. Тръпки ме побиха и сълзите ми закапаха в пясъка — там, сред долината на смъртта, моите родители ми известяваха, че бяха доволни и се чувствуваха добре. Искаше ми се да вярвам в това, макар да знаех, че скарабеят сигурно беше изпаднал от погребалните принадлежности на фараона и бе потънал в пясъка.

Луната залезе и небето стана сивкаво. Коленичих в пясъка, вдигнах ръце и се простих с баща си Сенмут и с майка си Кипа. Дано телата им се запазят вечно и животът им в Западната страна бъде честит, защото само заради тях ми се ще да има Западна страна, колкото и да не вярвам в нея. После си тръгнах, без да се извръщам назад. Но в ръката си стисках скарабея, чиято сила беше голяма, защото пазачите не ме видяха, макар аз да ги видях, когато излизаха от колибите си и наклаждаха огън да си сготвят храна. Силата на скарабея беше голяма, защото ни веднъж не се подхлъзнах по скалите, нито скорпионите и змиите ме нападнаха, макар вече да не носех волската кожа на гърба си. На свечеряване стигнах брега на Нил, напих се с вода от реката, отпуснах се в тръстиките и заспах. Краката ми бяха разранени, ръцете — ожулени, пустинята беше ослепила очите ми, тялото ми гореше и беше покрито с мехури. Но аз бях жив и болките не смущаваха съня ми, понеже бях ужасно изморен.