Мика Валтари
Синухе Египтянина (48) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

На другата сутрин наредих на Каптах:

— Набави ми лекарска табела за вратата, но да бъде проста — без рисунки и украшения. Ако някой пита за мен, не говори за славата и познанията ми, а казвай само, че лекарят Синухе приема болни, също и бедни, срещу подаръци според възможностите им.

— И бедни ли? — запита Каптах направо ужасен. — Да не си нещо болен, господарю? Може би си пил застояла вода или те е ухапал скорпион?

— Изпълнявай каквото ти наредих, ако искаш да останеш при мен — отвърнах аз. — Ако ли пък тази проста къща не ти допада и разглезеният ти в Сирия нос не понася миризмата на бедняците, свободен си да постъпиш така, както намираш за добре. Предполагам, че си ме окрал достатъчно, за да можеш да си купиш собствена къща и да си вземеш жена, ако имаш желание. Аз няма да те възпра.

— Жена ли? — съвсем се изуми Каптах. — Ти май наистина си болен, господарю, и имаш треска. Защо ми е жена? Да ме притеснява, да ми души дъха, щом се прибера от града, а сутрин, като се събудя с натежала глава, да стърчи до мен със сопа в ръка и да бълва ругатни! Защо да си вземам жена, щом и най-обикновената робиня става за същата работа, както неведнъж съм ти казвал. Боговете явно са ти отнели разума — и нищо чудно, като знам какво мислиш за тях. Но нали си ми господар — твоят път е и мой път и твоето наказание е и мое наказание, макар че се надявах най-сетне да намеря мир и спокойствие след страшните премеждия, които ми натрапи. Да не говорим за пътешествията по море — за тях не искам дори да си спомням. Щом се задоволяваш да спиш на рогозка, аз също ще се задоволя с това. Цялата тази беда има поне една добра страна: кръчмите и публичните домове са на една крачка оттук, а и „Крокодилската опашка“, за която ти бях споменал, не е далеч. Надявам се, че ще ме извиниш, ако днес отида там да се напия, защото всичко това здравата ме разтърси и трябва по някакъв начин да се съвзема. Вярно, като те гледам, винаги подозирам нещо лошо и никога не мога да отгатна какво ще речеш или сториш, понеже мислите и постъпките ти не са като на разумните хора, а все наопаки, но чак пък такова нещо не бях очаквал от теб. Само лудият пъха скъпоценен камък в бунището, ти обаче погребваш по такъв начин умението и знанията си.

— Каптах — възразих аз, — всеки човек се ражда гол на света и болестта не прави разлика между бедния и богатия, между египтянина и сириеца.

— Възможно е, ала в подаръците, които дават на лекаря, има голяма разлика — заключи мъдро Каптах. — Иначе схващането ти е хубаво и нямам нищо против него, ако с осъществяването му се заемеше някой друг, а не точно ти, когато след всички несгоди можехме да се люлеем на златен клон. Такова схващане подхожда повече на родения като роб и ми е понятно, защото на младини и аз понякога разсъждавах така, докато тоягата ме вразуми.

— За да си осведомен за всичко — добавих аз, — ще ти кажа, че ако след някое време срещна изоставено дете, ще го прибера и ще го отгледам като свой син.

— Това пък защо е нужно? — слиса се Каптах. — Нали към храма има дом за изоставени деца. Едни от тях ги подготвят за жреци от по-ниска степен, други ги правят евнуси, настаняват ги в харемите на фараона и на знатните и живеят бляскаво, както майките им не са и сънували. От друга страна, ако мечтаеш да имаш син, което е понятно, няма нищо по-просто, стига в безразсъдството си да не вземеш да строшиш гърне с някоя непозната жена, с която само ядове ще берем. Щом не желаеш да си купиш робиня, винаги можеш да прелъстиш някоя бедна девойка и тя ще ти бъде благодарна, ако осиновиш детето и я избавиш от срама. Само че децата причиняват много главоболия и ядове, а радостта, която доставяли, изглежда силно преувеличена. Не го твърдя със сигурност, защото никога не съм виждал моите деца, но имам пълно основание да предполагам, че не са малко и растат някъде. Най-разумно ще е още днес да си купиш някоя млада робиня. Тя и на мен ще ми е в помощ, защото след всичките патила краката ми се вдървиха и ръцете ми треперят, особено сутрин. А не е малка грижа да поддържам къщата ти, да ти готвя, че на всичко отгоре и за имуществото ти трябва да бдя.

— За това не съм се сещал, Каптах — рекох аз. — Робиня все пак не желая да купувам, но ти си наеми слуга за моя сметка. Заслужаваш го. Ако останеш в дома ми, разрешавам ти заради твоята преданост да излизаш и да се връщаш, когато пожелаеш, и се надявам с помощта на жаждата си да ми набавяш извънредно ценни сведения. А сега свърши каквото ти казах, без повече да разпитваш, защото решението ми е продиктувано от някаква вътрешна сила, на която не мога да се противопоставя, и то е окончателно.

След този разговор тръгнах да потърся приятелите си. В „Сирийската делва“ запитах за Тутмос, но собственикът й не беше същият и не можа да ми каже нищо за бедния художник, който се препитаваше, рисувайки котенца в албумчетата на богаташките деца. Отправих се да търся Хоремхеб във военния дом, ала той беше празен. На двора никой не се бореше, войници не мушкаха с копията си тръстикови чучела както преди и от големите котли под кухненския навес не се вдигаше пара — всичко беше запустяло. Един шардански подофицер с обгоряло, измършавяло лице ме гледаше навъсено, но веднага се поклони, щом го запитах за Хоремхеб — фараонския пълководец, който преди няколко години беше воювал по границата на сирийската пустиня срещу хабирите. На завален египетски език той ми каза, че Хоремхеб все още бил царски военачалник, но от месеци пътувал из Куш, за да разтури тамошните гарнизони и да разпусне войската, а за завръщането му още не се знаело нищо. Окаяният му вид ме накара да му дам къс сребро и той така се зарадва, че забрави шарданското си достойнство, усмихна се и объркан спомена името на някакъв непознат бог. Когато понечих да си тръгна, той ме хвана за ръкава, посочи обезсърчен пустия двор и рече:

— Хоремхеб е велик военачалник, разбира войниците, самият той е безстрашен воин. Хоремхеб е лъв, а фараонът — безрога коза. Казармата е празна, няма заплата, няма храна. Другарите ми тръгнаха по просия. Не знам какво ще излезе от това. Амон да те благослови за среброто, добри човече. От месеци не съм се напивал, стомахът ми е пълен със скръб, а с какви обещания ме примамиха от страната ми. Египетските вербувачи ходеха от шатра на шатра, обещаваха много сребро, много жени, много пиене. А сега? Ни сребро, ни пиене, ни жени.

Той презрително се изплю и с мазолестия си крак разтри храчката в прахта. Беше огорчен шардан и на мен ми дожаля за него. От думите му разбрах, че фараонът бе отритнал войниците и разпускаше войската, която баща му навремето бе набирал от различни земи и бе издържал с много средства. Това ме подсети за стария Птахор. За да узная къде живее, аз се престраших и отидох в Дома на живота към храма на Амон да проверя в списъка. Служителят обаче ми каза, че царският трепанатор се поминал преди повече от година и бил погребан в града на мъртвите. Така в Тива не намерих никого от приятелите си.

Тъй като се намирах на територията на храма, аз влязох в голямата колонна зала. Около себе си отново усетих свещения здрач на Амон и уханието на тамян сред пъстрите каменни колони, изписани със свещени писмена, а горе през каменните решетки на прозорците се стрелкаха лястовици навън-навътре. Но храмът и дворът му изглеждаха пусти, в многобройните дюкянчета и работилници не цареше същият усърден труд и оживена търговия както някога. Жреци с бели наметки и обръснато, лъщящо от елей теме ме поглеждаха боязливо, хората по двора разговаряха шепнешком и се озъртаха, сякаш се страхуваха от подслушване. Съвсем заглъхнали бяха подемащите се в ранни зори шум и глъч, които отдалеч напомняха шумоленето на вятъра в тръстиките и ми бяха много добре познати от ученическите години. Изобщо не държах на Амон, ала все пак усетих особена тъга, каквато обзема сърцето при мисълта за безвъзвратно отминалата младост, пък било то хубава или лоша.

Когато минах покрай стълбовете и гигантските статуи на фараоните, забелязах, че досам големия храм бе изникнало ново светилище с внушителни размери и странен градеж, какъвто още не бях виждал. Около него нямаше стени, а като влязох вътре, видях, че откритият му двор бе заобиколен с колони и върху жертвеника бяха положени пшеница, цветя и плодове. Огромно релефно изображение на кръглия Атон протягаше неизброимите си лъчи над жертвопринасящия фараон и всеки лъч завършваше с благославяща ръка, стиснала символа на живота. Облечените в бяло жреци — все млади момчета — не бяха с бръснати глави и лицата им горяха от въодушевление, докато пееха свещен химн, чиито слова напомняха химна, който някога бях слушал в далечния Ерусалим. Но още по-голямо впечатление от жреците и изображението ми направиха четиридесетте високи колони. От всяка от тях новият фараон, издялан в прекомерен ръст, гледаше втренчено със скръстени пред гърдите ръце, в които държеше закривения скиптър и царския камшик.

Явно беше, че статуите изобразяваха фараона, защото познавах това страшно екзалтирано лице и хилавото тяло с тънки крайници и широк таз. Настръхнах от удивление при мисълта за ваятеля, който бе дръзнал и успял да издяла тези фигури. Ако някога Тутмос бе мечтал за свободно изкуство, тук той го имаше в невъобразима, карикатурна форма. Ваятелят бе подчертал всички уродливости по тялото на фараона — издутите бедра, тънките глезени и мършавия изпънат врат, сякаш те имаха някакъв тайнствен, неземен смисъл. Но най-ужасяващ беше ликът на фараона — това неестествено издължено лице със скосени вежди, с изпъкнали скули и дебели устни, около които играеше загадъчна, подигравателна усмивка на мечтател. От двете страни на стълбовете пред храма на Амон седяха каменни фараони — величествени и богоподобни с гигантските си размери. А тук от четиридесет колони в жертвеника на Атон се взираше един хилав подпухнал мъж. Като човек той бе вперил поглед по-далеч от всички хора, а цялото му вкаменено същество излъчваше напрегнат фанатизъм и самонадеян присмех.

Докато разглеждах каменните колони, всичко в мен трепереше и се бунтуваше, понеже за първи път виждах Аменхотеп IV такъв, какъвто навярно самият той се виждаше. Някога го бях срещнал като слаб и болен юноша, превит от святата болест. С преждевременната си разсъдливост го бях наблюдавал трезво като лекар, смятайки думите му за трескаво бълнуване. Сега го виждах така, както го бе видял ваятелят, изпитващ може би едновременно омраза и любов. По-смел ваятел Египет не бе познавал, защото, ако някой преди него би имал дързостта да изобрази фараона по такъв начин, щяха да го пребият и да го окачат на стената като осквернител.

И в този храм нямаше много посетители. По царския лен, тежките яки и златните накити отгатнах, че неколцина мъже и жени бяха придворни и знатни. Обикновените хора с недоумяващи лица слушаха песента на жреците, защото пееха нови текстове и беше уморително да се долови смисълът им. Те се различаваха от старите текстове, които бяха унаследени от времето на пирамидите преди хиляди години и с чиито думи ухото на набожния свикваше от дете, ставаха му познати и ги разбираше със сърцето си, без да се замисля за съдържанието, доколкото в тях има съдържание. Според мен първоначалният им смисъл е изменен и изопачен, тъй като поколения наред са ги повтаряли погрешно и жреците усърдно са ги преписвали с грешките.

Когато песента свърши, някакъв старец, ако се съдеше по облеклото — явно селянин, заговори почтително жреците и пожела да си купи талисман или папирусов лист със заклинания, ако се продават на изгодна цена. Жреците му отговориха, че в този храм такива неща не се продавали, понеже Атон не се нуждаел от талисмани и заклинания, ами се доближавал до всеки вярващ в него без жертви и подаръци. Като чу това, старецът много се ядоса. Тръгна си, мърморейки непристойни думи за глупави измислици, и го видях да влиза през старата позната порта на Амон.

Една възрастна продавачка на риба се приближи до жреците, погледна ги благоговейно и запита:

— Никой ли не принася в жертва на Атон овни или волове, че да си похапнете малко месо? Толкоз слабички сте, горките момчета! Щом вашият бог, казват, бил могъщ и силен, по-силен и от Амон, дето не го вярвам, жреците му трябва да са дебели и сити. Аз съм проста жена и друго не мога, освен от сърце да ви пожелая повече месо и лой.

Жреците се разсмяха и зашушукаха помежду си като палавници, докато най-големият сред тях стана сериозен и рече на жената:

— Атон не жадува за кръв. А в неговото светилище ти не бива да говориш за Амон, защото Амон е лъжлив бог, скоро тронът му ще падне и храмът му ще рухне.

Жената бързо се отдръпна, плю на земята, направи с ръка знака на Амон и припряно каза:

— Ти го рече, а не аз, затуй проклятието да се стовари на твоята глава!

Тя си тръгна забързано, последвана и от други, които уплашено поглеждаха към жреците. Но те се смееха и викаха в един глас подире им:

— Вървете си, маловерници! Знайте обаче, че Амон е лъжлив бог и властта му ще бъде покосена като трева от сърп!

Тогава някой от отдалечаващите се вдигна камък, запрати го по жреците и улучи едного от тях в лицето. Шурна кръв, той закри лицето си с ръка и застена от болка. Жреците призоваха стражата, ала злосторникът вече беше избягал, смесвайки се с тълпата пред стълбовете на Амон.

Всичко това ми даде повод за размисъл, поради което отидох при жреците и казах:

— Аз съм египтянин, но дълго време пребивавах в Сирия и не познавам новия бог, наричан от вас Атон. Ще бъдете ли любезни да разсеете незнанието ми и да ми обясните какъв е той, какво иска и как се почита?

Те се поколебаха, търсейки напразно насмешливост в изражението ми, и накрая отговориха:

— Атон е единственият бог. Сътворил е земята и реката, хората и живините и всичко на света. Той винаги е съществувал и хората са го почитали в предишните му образи като Ра, а в наше време се е явил на своя син — фараона, който живее само от истината, като Атон. Оттогава той е единственият бог, а всички останали са идоли. Той не отблъсква никого от обърналите се към него, пред Атон богатите и бедните са равни. Всяка сутрин ние го приветствуваме в лицето на слънчевия диск, който с лъчите си благославя земята, добрите и лошите и всекиму протяга кръста на живота. Ако го приемеш, ще станеш негов служител. Любовта е неговата същност, той е вечен, непреходен и вездесъщ и всичко става по негова воля.

— Всичко това безспорно е хубаво и вярно — рекох аз, — но по негова воля ли камъкът току-що улучи момчето, та от устата му бликна кръв?

Жреците се смутиха, спогледаха се и казаха, че съм богохулствувал, обаче пострадалото момче извика:

— Той го е позволил, понеже не съм достоен за него. Нека това да ми бъде за поука. В сърцето си се бях възгордял с благосклонността на фараона, защото аз съм от низш произход, баща ми пасеше говеда, а майка ми носеше вода от реката, когато фараонът ме взе под свое покровителство, за да служа с хубавия си глас на неговия бог.

— Този бог ще да е наистина могъщ, щом може да издигне някого от калта до златния палат на фараона! — вметнах аз с престорена почтителност, на което те отговориха в един глас:

— Тук имаш право, защото фараонът не гледа външността, богатството или потеклото на човека, а само неговото сърце. Със силата на Атон той прозира сърцата на всички хора и прониква дори в най-съкровените им мисли.

— Но тогава той не е човек, не е по силите на човека да вижда в сърцата на другите, а само Озирис може да претегля човешките сърца — възразих аз.

Те се посъветваха помежду си и заявиха:

— Озирис е измислица на народа, от която вярващият в Атон не се нуждае. Макар фараонът горещо да желае да бъде човек, ние не се съмняваме, че същността му в действителност е божествена. Това доказват неговите видения, по време на които за миг преживява няколко живота. Но то е известно само на ония, които обича. Неслучайно ваятелят го е изобразил върху колоните на храма като мъж и като жена, защото Атон е живителната сила, която придава на мъжкото семе живот и заражда детето в майчината утроба.

Тогава подигравателно вдигнах ръце, хванах се за главата и казах:

— Аз съм прост човек, както жената тук преди малко, и не мога да проумея напълно вашата мъдрост. Струва ми се обаче, че тя и на вас самите не ви е ясна, щом трябва да се съвещавате помежду си, преди да ми отговорите.

Те се разгорещиха и завикаха:

— Атон е съвършен, както е съвършен слънчевият диск, и всичко, което живее и диша в него, е съвършено. Но човешката мисъл е несъвършена и мъглява, та затуй не можем да те просветлим напълно. Ние самите още не знаем всичко, всеки ден се учим от волята му, а волята му е известна само на фараона, който е негов син и живее от истината.

Тези думи ме сепнаха, защото според мен показваха, че в сърцето си жреците бяха искрени, макар че се обличаха с фин лен, мажеха косата си с помада, любуваха се на възхитените женски погледи по време на пеенето и се надсмиваха над простите хорица. Нещо, което, независимо от волята и знанията ми, неусетно бе узряло в мен, откликна на тези думи и аз за първи път прозрях, че човешката мисъл може би беше несъвършена и извън нея навярно имаше нещо друго, което окото не виждаше, ухото не чуваше и ръката не можеше да усети. Може би фараонът и неговите жреци бяха открили тази истина и тъкмо това неосезаемо нещо извън човешката мисъл наричаха Атон.

Дотогава си бях въобразявал, че човешката мисъл е способна да отваря всички врати, че знанията имат предели, които човек може да достигне, и че с нарастването на знанията човешкото сърце също избуява. Но какво бях постигнал аз с всичките си знания? Колкото повече растяха, толкова повече угасваше сърцето ми и толкова по-плитък ставаше животът ми, докато най-сетне се бе превърнал в застояла локва сред тинята. Отегчавах се от себе си и от всичките си знания и умения. Затуй бях решил да ги погреба и да стана лекар на бедняците. Не го вършех по волята на сърцето си, а само заради отегчението от себе си. Сега обаче Атон ми се явяваше като застъпник на онова неосезаемо нещо, което лежеше извън човешката мисъл и пределите на познанието, и втренчените фараонски образи по колоните вече не будеха у мен раздразнение и отвращение. Гледах ги прехласнат, сякаш каменните им очи бяха вперени някъде, накъдето човек още никога не бе поглеждал. Затуй тази уста се усмихваше с такава величава ехидност и беше изпълнена с тайнствена увереност. Не вярвах обаче младите жреци да имат представа за онова, което говореха в своята неопитност, и не приех кръста на живота, който безуспешно се мъчеха да ми натрапят.

Напуснах светилището на Атон с чувството, сякаш дотогавашният ми живот е бил каменна килия без изход и сега за пръв път в зидовете й бях открил тясна пролука, през която в мрака нахлу светлина и раздвижи сърцето ми. Както някога за първи път бях изпитал възторга от силата и умението на лекаря, така сега имах чувството, че пред мен животът започваше отново. Струва ми се обаче, че такова чувство може да изпита само човек, който е много самотен и много е изгубил.

Аз, Синухе, странникът на земята, го изпитах в светилището на Атон, подозирайки какво бе видял фараонът в болестното си състояние. Подозирах го с удивление и възхищение към неговата звезда, ала в същото време знаех, че не е трябвало да става фараон, понеже властта е опасна за оногова, чиито видения не са от този свят.