Мика Валтари
Синухе Египтянина (15) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

Отново настъпи времето на разлива. Водата се вдигна чак до стените на храма, а когато се оттегли, земята се ширна в тучна зеленина. Птиците свиваха гнезда, в езерата цъфтяха лотоси и акациевите храсти ухаеха. Един ден в дома ми влезе Хоремхеб и ме поздрави. Беше облечен с дрехи от царски лен, на врата му висеше златна огърлица, а в ръката си държеше камшик, което означаваше, че е станал офицер на фараона. Копието му обаче не се виждаше. Зарадван от посещението му, аз вдигнах ръце, той също вдигна ръце и се усмихна.

— Дойдох да се посъветвам с теб, Синухе, който си самотен — каза той.

— Не разбирам — учудих се аз. — Здрав си като бик и си смел като лъв. Едва ли мога да ти помогна като лекар.

— Трябва ми приятелски, а не лекарски съвет — рече той и седна. Едноокият ми слуга Каптах му поля да си измие ръцете. Почерпих го със сладкиша, който беше изпратила майка ми Кипа, и му налях скъпо вино от пристанището, защото се радвах да го видя.

— Издигнал си се — казах аз. — Станал си царски офицер и жените сигурно те харесват.

— Остави се, всичко е толкова отвратително — намръщи се той, после продължи възбудено и с пламнало лице: — Палатът е пълен с мухи, които само ме оплюват. По твърдите улици на Тива краката ми се набиват, а сандалите стягат пръстите ми. — Той изу сандалите си и разтри пръстите на краката си. — Офицер съм на телохранителите, ала там офицери стават и десетгодишни хлапета с още неотрязани къдрици на челото. И нали са от знатен произход, те ме подиграват, присмиват ми се. Един лък не могат да опънат, а покритите им със злато и сребро мечове са играчки, които стават за рязане на печено, но не и за проливане на вражеска кръв. Карат колесниците си, без да спазват реда, заплитат се в юздите, колелата им се заклещват в колелата на другите колесници. Войниците пиянствуват, спят с робините от палата и не се подчиняват на заповедите. Във военното училище старите писания им се четат от хора, които не са помирисвали война и не познават ни глад, ни жажда, нито пък страха пред противника.

Той ядно поклати златната огърлица и каза:

— Каква стойност имат огърлиците и почетните знаци, щом са заслужени не в боя, а с поклони в краката на фараона? Царската майка си е вързала брада, препасала е лъвска, опашка, но кой воин може да почита жена владетелка? Знам, знам — рече той и вдигна ръка, когато се опитах да му припомня великата царица, изпратила кораби срещу Пунт. — Както е било, така и сега трябва да бъде. Но аз ще ти кажа, че по време на великите фараони воинът не е бил презиран както днес. Тиванците смятат воинската професия за най-долна от всички професии и не дават войник да прекрачи прага им. Само си пилея времето. Дните на младостта и силата ми отиват на вятъра, след като на военно изкуство ме учат хора, които с вой ще хукнат да бягат, щом чуят бойния вик на негрите. Честна дума, те ще се побъркат, ако край ухото им изсвисти стрелата на пустинен обитател. Ще се сврат под полата на майка си, ако дочуят трясъка на настъпващите колесници. Кълна се в сокола си, че воинското умение се придобива само в боя и че само сред звъна на оръжията проличава колко струва един мъж. Затуй мисля да се махна оттук.

Той удари с камшика по масата, от което чашите се катурнаха, а слугата ми изпищя от уплаха и побягна навън.

— Май че наистина си болен, приятелю Хоремхеб — обадих се аз. — Очите ти горят като на трескав и пот те избива.

— Не съм ли аз мъж? — каза той, стана и се тупна с юмрук по гърдите. — С двете си ръце мога да вдигна по един як роб и да разбия главите им една о друга. Мога да нося тежки товари, както подобава на един воин, пробягвам дълги разстояния, без да се задъхам, не се боя от глад и жажда, нито пък от жаркото слънце в пустинята. Ала за ония всичко това е непристойно, жените в палата се възхищават единствено на мъже, на които не им расте брада. Възхищават се на мъже с тънки ръце, неокосмени гърди и момичешки бедра. Възхищават се на мъже, които носят чадъри за слънце, червят устните си и с премрежен поглед чуруликат като птичките по дървесните клони. А мене ме презират, защото съм силен, защото кожата ми е обгоряла от слънцето и по ръцете ми личи, че умея да се трудя. Той замълча и дълго стоя с вперен пред себе си поглед.

— Ти си самотен, Синухе — каза той. — Аз също съм самотен, по-самотен от всекиго другиго, защото се досещам какво трябва да стане. Знам, че съм създаден, за да повелявам над много хора, и че един ден двете царства ще се нуждаят от мен. Затуй съм по-самотен от всички други, но самотата ми вече е непоносима, Синухе. На сърцето ми пари, гърлото ми се е свило и нощем не спя.

Бях лекар и смятах, че имам известна представа за мъжете и жените. Затова го подпитах:

— Сигурно е омъжена и съпругът й я пази зорко?

Хоремхеб ме погледна и очите му така страшно засвяткаха, че бързо вдигнах чашата от пода и му налях вино. Той се успокои, поглади се по гърдите и гърлото и каза:

— Трябва да се махна от Тива. Иначе ще се задуша в тази смрад и мухите ще ме оплюят. — После смирено ме погледна и тихо промълви: — Ти си лекар, Синухе, дай ми някое лекарство, с което да надвия любовта.

— Това е много лесно — рекох аз. — Мога да ти дам сок от плодове. Размесен с вино, той ще те направи силен и похотлив като павиан, жените ще въздишат в прегръдките ти и свят ще им се завива. Няма нищо по-лесно, стига да искаш.

— Не, не — отвърна той. — Погрешно ме разбра. Силите ми са наред, но искам лекарство, което да ме излекува от лудостта. Искам лекарство, което ще успокои сърцето ми и ще го направи кораво като камък.

— Такова лекарство не съществува — казах аз. — Достатъчна е една усмивка или поглед на зелени очи, и медицината става безпомощна. Знам го по себе си. Но мъдреците са казали, че един зъл дух прогонва друг. Не знам дали е вярно, ала ми се струва, че вторият зъл дух може да се окаже по-лош от първия…

— Какво искаш да кажеш? — запита той раздразнено — Дотегнало ми е от думи, които само увъртат нещата и омаломощават езика.

— Трябва да намериш друга жена, която да прогони от сърцето ти първата — отвърнах аз. — Това исках да ти кажа. В Тива е пълно с хубави и прелъстителни жени, изписват лицето си и носят ефирни ленени дрехи. Все някоя от тях ще е готова да ти се усмихне. Ти си млад и силен, имаш стройно тяло и златна огърлица на врата. Не разбирам само какво те разделя от оная, която желаеш. Дори да е омъжена, няма стена, която любовта да не може да прескочи. А когато една жена копнее по някого, хитростта й отстранява всички пречки. Това е доказано в приказките от двете царства. Казват, че женската вярност е като вятъра — продължава да духа, но изменя посоката си. Говорят също, че женската добродетел била като восъка — от топлото се стопявала. И за срам ставал не оня, който е измамил, а измаменият. Така е било и така ще бъде винаги.

— Тя не е омъжена — каза той рязко. — Излишно е да говорим за вярност, за добродетели, за срам. Тя не ме вижда дори да съм пред очите й. Не се докосва до ръката ми, ако я протегна, за да й помогна да се качи в паланкина. Кожата ми е мургава и тя може би смята, че съм мръсен.

— Значи е от благороден произход? — запитах аз.

— Няма смисъл да приказваме за нея — отговори той. — Тя е по-красива от луната и звездите и за мен е по-далечна от тях. Действително, по-лесно ще ми е да прегърна луната, отколкото нея. Затуй трябва да я забравя. Трябва да се махна от Тива, иначе ще умра.

— Да не си се влюбил във великата царска майка? — пошегувал се аз, за да го развеселя. — Струва ми се твърде стара и закръглена за вкуса на един младеж.

— На нея й стига жрецът — каза Хоремхеб презрително. — Предполагам, че двамата са блудствували още когато е бил жив фараонът.

Вдигнах ръка да пресека думите му и казах:

— Явно е, че след пристигането ти в Тива си пил вода от много отровни кладенци!

— Устните и бузите на оная, която ме привлича — продължи Хоремхеб, — са оранжеви, очите й са продълговати и тъмни и никой не е докосвал тялото й под дрехите от царски лен. Казва се Бакетамон и в жилите й тече фараонска кръв. Сега си наясно с лудостта ми, Синухе. Но ако я довериш някому или ми я припомниш макар и с една дума, ще те открия където и да си и ще те убия, ще напъхам главата ти между краката и ще хвърля трупа ти на стената! Да не си посмял даже името й да споменаваш в мое присъствие, защото наистина ще те убия!

Ужасно се изплаших — беше кощунство човек от простолюдието да се осмели да погледне дъщерята на фараона и сърцето му да я пожелае. Затуй казах:

— Никой смъртен не може да я докосне и ако някой се ожени за нея, то това ще бъде брат й, престолонаследникът, за да я въздигне редом със себе си като царска съпруга. Така трябва да стане, прочетох го в погледа на принцесата край леглото на умиращия фараон. Тя не поглеждаше никого освен брат си. Изпитвах боязън от нея, защото е жена, която не сгрява никого, а в продълговатите й очи витае пустота и смърт. Ето защо и аз бих те посъветвал: изчезвай оттук, приятелю Хоремхеб, Тива не е място за теб.

— Всичко това го знам по-добре от теб — каза Хоремхеб невъздържано. — Нека се върнем на думите ти за злите духове, защото сърцето ми е препълнено и след като пих вино, бих искал да ми се усмихне някоя жена. Все едно коя, стига дрехата й да е от царски лен, на главата си да има перука, устните и бузите й да са оранжеви, а за да разпали страстта ми, очите й трябва да бъдат извити като лунен сърп.

— Сега вече говориш разумно — усмихнах се аз. — Хайде да по-мислим като приятели как да те оправим. Колко злато имаш?

— Не съм го мерил — каза Хоремхеб пренебрежително. — Златото не ме интересува. Но имам огърлица на врата си и гривни на ръцете. Надявам се, че са достатъчни.

— Може и да не се стигне до тях — рекох аз. — По-важно е да се усмихваш, защото жените, облечени с дрехи от царски лен, са своенравни и усмивката ти може да очарова някоя от тях. В палата няма ли някоя подходяща? Защо да прахосваш златото си, което един ден може да ти потрябва?

— Остави палата, плюя на него — отвърна Хоремхеб. — Сещам се обаче нещо друго. Сред офицерите има един критянин на име Кефта. Веднъж ми се присмя и аз така го сритах, че оттогава ме уважава. Днес ме покани на пиршество в един дом до храма на някакво божество с котешка глава — не помня как се казваше, защото нямах намерение да ходя.

— Това е Богинята Баст — казах аз. — Знам къде е храмът й, мястото е удобно за целите ти, понеже лекомислените жени обичат да се молят на котешката глава и й принасят жертви, за да им осигури богати любовници.

— Но без теб не тръгвам, Синухе — каза Хоремхеб и се почувствува малко неловко. — Аз съм човек от простолюдието, мога да раздавам ритници и да размахвам камшика, ала не знам как е редно да се държа в Тива и по-точно как да се отнасям с тукашните жени. Ти си светски човек, Синухе, роден си в Тива и затуй трябва да дойдеш с мен.

Бях пил вино, доверието му ме поласка, пък и не исках да му призная, че от жени разбирах толкова малко, колкото и самият той. Ето защо пратих Каптах да ни намери паланкин и уговорих с носачите заплащането, докато Хоремхеб продължаваше да пие, за да окуражи сърцето си. С паланкина стигнахме до храма на Баст. Като видяха факлите и лампите пред дома, в който отивахме, носачите се развикаха и настояха за допълнително възнаграждение, но Хоремхеб ги шибна с камшика и те обидено млъкнаха. Млади жени, застанали пред входа на храма, ни се усмихваха и ни канеха на жертвоприношение с тях, ала ние ги подминахме, защото нямаха дрехи от царски лен и не носеха перуки.

Влязохме в двора. Аз вървях напред и никои не се учуди на появата ни — приветливи слуги ни поляха да си измием ръцете, а отвътре към верандата се носеше миризмата на топли ястия, на благовонни мазила и цветя. Роби ни накичиха с венчета от цветя и окуражени от виното, ние се отправихме към салона.

С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.

По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.

Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:

— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.

— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.

— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.

Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:

— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.

Тя вдигна ръка в скръбен жест. В сърцето си почувствувах голямо огорчение и тялото ми натежа от мъка. Свалих пръстена, подадох й го и казах:

— Вземи тогава пръстена си. Аз си тръгвам, защото не искам да те разстройвам и да помрачавам радостта ти.

— Не си отивай! — каза тя внезапно и както някога леко докосна ръката ми, повтаряйки тихо: — Не си отивай!

В този момент разбрах, че прегръдката й щеше да ме изгори по-лошо от огън и че без нея никога нямаше да бъда щастлив. Но слугите ни наляха вино, пихме за разведряване на душата и аз усетих наслада, каквато никога дотогава не бях изпитвал.

Жената, на която й бе прилошало, изми устата си и продължи да пие. После съблече изцапаната си дреха, захвърли я и свали перуката си. Останала съвсем гола, тя притисна гърдите си една о друга, накара слугите да налеят вино между тях и даваше да пие на всеки, който пожелаеше. Олюлявайки се, тя вървеше през салона и се смееше неудържимо. Беше млада, хубава и буйна, спря също пред Хоремхеб и му предложи да пие от гърдите й. Той се наведе и пи, а когато се изправи, лицето му беше червено. Погледна жената в очите, взе в ръце голата й глава и я целуна. Всички се заливаха от смях, жената също се смееше, но изведнъж притихна и помоли за чисти дрехи. Слугите я облякоха, тя сложи перуката на главата си и седна до Хоремхеб, без повече да пие. Сирийските музиканти свиреха, в кръвта и тялото си усещах шемета на Тива и знаех, че съм роден да изживея края на света и че не ме е грижа за нищо, щом можех да седя до сестрицата на моето сърце и да гледам зелените й очи и червените й устни.

Така заради Хоремхеб отново се срещнах с моята любима — Нефернефернефер, но по-добре щеше да бъде никога да не бях я срещал.