Мика Валтари
Синухе Египтянина (70) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

Тринадесета книга
Земното царство на Атон

1

При завръщането ми в Ахетатон фараон Ехнатон действително лежеше болен и се нуждаеше от моята помощ. Бузите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха на лицето му, а шията му още повече се беше удължила, поради което при празненства главата му не издържаше тежестта на двете корони и се накланяше назад. Бедрата му бяха отекли, краката му бяха отънели като клечки, подочията му бяха лилави и подпухнали от постоянното главоболие. Вече не гледаше хората в очите, погледът му блуждаеше в други светове и заради своя бог често забравяше събеседниците си. Главоболието си влошаваше с разходка на открито в пладнешката жега без царска капела и чадър, за да излага главата си на благославящите лъчи на своя бог. Но лъчите на Атон не само че не го благославяха, ами го отравяха, та бълнуваше и сънуваше кошмари. Неговият бог сякаш приличаше на него, защото и той раздаваше добротата и любовта си прекалено щедро, прекалено непосредствено, обилно и насилствено, поради което последиците от добротата му бяха вредни, а любовта му сееше гибел.

Обаче в мигове на прояснение, когато обвивах главата му със студени компреси и успокоявах болките му с облекчаващи лекове, той ме поглеждаше с огорчение и скръб в очите, сякаш някакво неизразимо разочарование се бе промъкнало в душата му. Погледът му трогваше сърцето ми, заради слабостта му отново го обиквах и бях готов да пожертвувам много, ако можех да му спестя разочарованието.

— Синухе — промълвяше той, — възможно ли е виденията ми да са измама, да са плод само на болната ми глава? Ако е така, тогава животът е по-ужасяващ, отколкото мога да си представя, и на света владее не доброто, а неизмеримо зло. Това обаче е невероятно и затуй виденията ми трябва да са истина. Чуваш ли, непокорни Синухе, виденията ми трябва да са истина, дори неговото слънце вече да не грее в сърцето ми и моите приятели да оскверняват ложето ми. Аз не съм слепец, прозирам в човешките сърца, прозирам и в твоето, Синухе, в мекото ти и слабо сърце и знам, че ме смяташ за луд, ала ти прощавам, понеже сърцето ти бе озарено от светлината.

Обземеха ли го болки, той охкаше, стенеше и казваше:

— Синухе, боздуганът и копието прекратяват мъките на болното животно и на ранения лъв, но за човека милост няма. Разочарованието ми горчи повече от смъртта и от нея не ме е страх, защото сиянието на Атон огрява сърцето ми. Плътта ми може да умре, ала духът ми ще живее вековечно и чрез Атон ще озарява цялата земя. От слънцето съм роден, Синухе, при него ще трябва да се върна и заради голямото разочарование вече копнея да ида там.

Така ми говореше в страданията си, без да съм наясно дали осъзнаваше всичко, което казваше. Благодарение на моите грижи с настъпване на есента започна да се оправя, макар че може би щеше да е по-добре да не се грижа за него и да го оставя да си отиде. Но лекарят не бива да допусне пациентът му да умре, ако е в състояние да го излекува. В това нерядко се крие бедата на лекаря, ала той няма вина за нея — длъжен е да цери наравно както добрите, така и лошите, както праведните, така и грешните. Та с настъпване на есента той започна да се оправя, но се затвори в себе си, не разговаряше нито с мен, нито с другите, често се усамотяваше и погледът му стана суров.

Обаче беше прав, дето казваше, че неговите приятели осквернявали ложето му, защото след като му бе родила пет дъщери, на царица Нефертити й додея, намрази го и без да се замисля, гледаше да го уязви по всеки възможен начин. Затуй когато ечемиченото зърно на Нефертити покълна за шести път, детето в нейната утроба само привидно имаше фараонска кръв. В утробата си бе допуснала чуждо семе, а веднъж прекрачила границата, тя вече не знаеше мяра и се любеше с всекиго, който в момента й харесваше. С приятеля ми Тутмос също се беше любила. Макар пролетта й да беше преминала, не ставаше нужда да търси дълго с кого да сподели постелята си — хубостта й все още беше царствена, а в погледа и в ироничната й усмивка имаше нещо, което обайваше мъжете и те не можеха да й устоят. В ожесточението и омразата си тя нарочно насочваше коварството си към следовниците на фараона и се любеше с тях, за да ги отчужди от Ехнатон, така че около него кръгът на закрилящата обич оредяваше.

Тя се отличаваше с твърда воля и с удивително остър ум, а жената е опасна, щом зложеланието й се съчетае с ум и хубост. Още по-опасна е, когато към всичко това се прибави властта на велика царска съпруга. Години наред Нефертити сама се бе оковавала в здрави вериги. Твърде дълго се беше задоволявала да се усмихва и да господствува с хубостта си, твърде дълго се беше ограничавала с накити и вино, със стихове и кокетиране. Ала след като роди петата си дъщеря, в нея сякаш нещо се прекърши — беше уверена, че никога не ще добие син и вината за това стовари върху Ехнатон. Пък и истина е, че такова явление противоречеше на всякакъв ред в природата и можеше да накара една жена да се побърка. И все пак не бива да се забравя, че в жилите й течеше черната кръв на жреца Ейе, властолюбивата кръв на лъжата, измамата и неправдата, та не е за учудване, че беше станала именно такава.

Но в нейна защита трябва да се спомене, че през всичките ония години никой не можеше да каже лоша дума за нея и зад гърба и не се шушукаше — беше вярна на фараон Ехнатон, обграждаше го с нежността на любеща съпруга, бранеше безумството му и вярваше във виденията му. Затуй много люде се стъписаха от внезапната й промяна към лошото и я свързваха също с проклятието, тегнещо над Ахетатон като смъртоносна сянка. Защото голямата поквара на Нефертити даваше основание на някои да твърдят, че се любела дори със слугите, шарданите и строителите на гробници, което не ми се искаше да повярвам. Намерят ли повод за приказки, хората просто обичат да преувеличават и да раздухват случилото се, макар че у нея лошото нямаше повече накъде да се раздува — тя и така беше достатъчно лоша.

При все това нямам желание да я съдя прекалено строго, защото коя жена не би се влудила, ако — бидейки царица и хубавица, умна, изтънчена и обожавана от всички — живееше прикована към един фанатизиран от виденията си мъж, който я караше като крава да ражда всяка година, оплождаше я само е дъщери и дори в постелята говореше единствено за Атон. Освен туй, веднъж отворила очите си и заменила нежността с ожесточение, Нефертити видя, че фараон Ехнатон сееше само проклятие около себе си и разклащаше собствената си власт към неизбежна гибел. Ето защо развратното й увлечение по мъжете явно не беше само закъснял изблик на страст — с трезва пресметливост тя се стремеше овреме да спечели следовниците на фараона и първенците на Египет на своя страна и за тази цел се възползуваше от най-сигурното средство, с което разполага хубавата жена. Но всички тези разсъждения за нея са си мои и може да не съм прав.

Всеки случай фараон Ехнатон се уедини като отшелник, ядеше сиромашки хляб и пиеше вода от Нил, защото смяташе, че месото и виното са помрачили виденията му, и за да си възвърне озарението, искаше да пречисти тялото си.

От външния свят в Ахетатон също не пристигаха добри вести. От Сирия Азиру изпращаше на фараона множество глинени плочки, изпълнени с различни оплаквания. Воините му, пишеше той, искали да се приберат по домовете си, за да пасат овцете и говедата си, да обработват земята и да се любят с жените си, защото били кротки хора и обичали мира. Но откъм Синайската пустиня разбойнически шайки непрекъснато прекрачвали законните гранични камъни и опустошавали Сирия. Тези шайки били въоръжени с египетско оръжие, използвали египетски бойни колесници и се предвождали от египетски офицери и понеже били постоянна заплаха за Сирия, Азиру не можел да разпусне хората си да се приберат по домовете. Началникът на гарнизона в Газа също се държал безочливо и нарушавал духа и буквата на мирния договор, като затварял портите на града за мирните търговци и кервани и по собствено злонамерено усмотрение подбирал кои да търгуват в Газа. Оплакванията на Азиру бяха безчет и жалбите му не секваха. Друг на негово място, пишеше той, отдавна щял да загуби търпение, но неговата сдържаност била голяма поради любовта му към мира. И все пак този ход на нещата трябвало да се прекрати, защото в противен случай не можел да отговаря за последиците.

Вавилон също се чувствуваше засегнат, загдето Египет му съперничеше на сирийските зърнени тържища. Пък и цар Бурабуриаш беше крайно недоволен от подаръците, изпратени му от фараона като чеиз — смяташе ги за недостатъчни и изреждаше какви ли не изисквания, които фараонът трябвало да изпълни на първо време, ако желаел да запази приятелството си с него. Постоянният вавилонски посланик в Ахетатон вдигаше рамене, разперваше ръце и като подръпваше брадата си, казваше:

— Моят господар прилича на неспокоен лъв, който се надига от леговището си и раздвижва ноздри да подуши какво ще довее вятърът. Той възлагаше надежди на Египет, но ако Египет наистина е толкова беден, че не може да му изпрати достатъчно злато, за да наеме във войската си здравеняци от дивите страни и да си построи бойни колесници, тогава не знам какво ще се случи. Моят господар винаги с готов да поддържа приятелство с един силен и богат Египет. Такъв съюз ще осигури мира на земята, тъй като и Египет, и Вавилон са достатъчно богати, не им е потребно да воюват и заради богатството си държат всичко да се запази постарому. Обаче за господаря ми приятелството с един слаб и беден Египет няма никаква стойност и само ще му бъде в тежест. Мога да добавя, че господарят ми беше изумен и ужасен, когато поради безсилието си Египет се отказа от Сирия. Всеки мисли за собствената си кожа и Вавилон трябва да мисли за себе си. Колкото и да обичам Египет и да му желая доброто, за мен интересите на моята страна са по-важни от египетските и няма да се учудя, ако скоро ми се наложи да си тръгна и да се прибера във Вавилон, въпреки че това ще ми донесе голямо огорчение.

Така говореше той и никой разумен човек не можеше да отрече мъдростта на думите му. По такъв начин цар Бурабуриаш престана да изпраща играчки и пъстри яйца на тригодишната си съпруга в Ахетатон, макар тя да беше дъщеря на фараона и в жилите й да течеше свещена кръв.

Затуй пък в Ахетатон пристигна група хетски пратеници, много от които бяха знатни велможи. Те заявиха, че са дошли да заздравят традиционната дружба между Египет и Хати и същевременно да се запознаят с египетските нрави, за които били слушали много хубави неща, както и с египетската войска, от чиято уредба и въоръжение разчитали да се поучат. Държаха се стегнато и вежливо и на придворните поднесоха големи подаръци. На младия Тут, съпруг на Анхсенатон и зет на Ехнатон, между другото подариха изготвен от синкав метал нож, който беше по-остър и по-здрав от всеки друг нож. Момчето много се зарадва и не знаеше как да им се отблагодари. В Ахетатон единствено аз притежавах подобен нож. Вече описах, че с него се бях сдобил от един хетски пристанищен началник, когото навремето излекувах. Посъветвах Тут да го позлати и посребри по сирийски обичай, както сам бях поръчал да украсят моя в Симира. Стана великолепно оръжие и Тут така му се възхищаваше, че пожела един ден да го положат заедно с него в гробницата му. Беше слабовато, болнаво момче и за смъртта мислеше повече, отколкото беше обичайно за неговите връстници.

Хетските велможи наистина бяха приятни и възпитани мъже, по нагръдниците и наметките им проблясваха изображенията на крилати слънца и двуостри брадви. Техните внушителни носове, волевите им брадички и неукротимият им поглед на хищен звяр очароваха придворните дами, които като всички жени обичаха всяка новост. Затуй те си спечелиха много приятели и денонощно пируваха в палатите на знатните, докато съвсем се изтощиха и с усмивка се заоплакваха от главоболие. Със същата усмивка казваха:

— Знаем, че за нашата страна се разказват какви ли не ужасяващи истории, които завистливите народи съчиняват за нас. Затуй много се радваме на възможността да ви се представим лично, та със собствените си очи да се уверите, че сме възпитани хора и мнозина от нас знаят да четат и пишат. Ние не само че не ядем сурово месо и не пием детска кръв, както се говори за нас, ами умеем да се храним и по сирийски, и по египетски. При това сме кротки хора и не дирим свада, а напротив — даваме ви всякакви подаръци, без да искаме друга отплата, освен да споделите с нас неща, които ще ни бъдат от полза в стремежа ни да повишим познанията и възпитанието на нашия народ. Особено ни интересува например как си служат с оръжието вашите шардани, но същевременно се възхищаваме на изящните ви, позлатени бойни колесници, с които нашите тежки, неповратливи колесници без украса изобщо не могат да се сравняват. Не вярвайте на измислиците, разпространявани от митанските бежанци за нас, защото от тяхната уста говори озлоблението, след като в страха си побягнаха от своята родина и зарязаха имуществото си. Уверяваме ви, че нямаше да им се случи нищо лошо, ако си бяха останали у дома, и продължаваме да ги съветваме да се завърнат в страната си и да заживеят в сговор с нас. Няма да им придирваме за измислиците, понеже добре разбираме ожесточението им. Но вие също трябва да разберете, че Хати е малка страна, а пък имаме много деца, защото нашият велик цар Шубилулюма ги обича силно. Та изпитвахме нужда от земя за децата и нови пасища за добитъка, а в Митани имаше място за нас, тъй като тамошните жени раждат по едно, най-много по две деца. Освен туй непоносимо ни беше да гледаме каква неправда и насилие царяха в Митани. Честно казано, митанците сами ни повикаха на помощ, така че влязохме в страната им като освободители, а не като завоеватели. Сега в Митани има достатъчно място за нас, за децата и за добитъка ни и дори насън не се сещаме за нови походи, защото сме миролюбив народ. Искахме само достатъчно земя и след като я придобихме, ние се чувствуваме напълно задоволени.

Вдигаха чаши с изпъната ръка и величаеха Египет, а жените жадно се вглеждаха в набитите вратове и хищните им очи.

— Прекрасна страна е Египет и ние я обичаме — казваха те. — Ала и в нашата страна има какво да се научи. Убедени сме, че царят ни охотно ще заплати пътуването и престоя на ония високопоставени египтяни, които са дружелюбни към нас и желаят да опознаят нравите ни. Не е изключено и подаръци да им даде, защото много държи на египтяните и обича децата. Като стана дума за деца, ще напомним, че нашият цар иска жените ни да раждат по много, но нека красивите египтянки не се боят от нас — ще съумеем да се забавляваме с тях като културни хора и няма да им правим деца. Ще се любим по египетски, както се храним тук по египетски.

По този начин те ласкаеха високопоставените в Ахетатон и никой нищо не криеше от тях. Но според мен хетите донесоха в града полъха на смъртта, спомних си неприветливата им страна и набучените на кол магьосници покрай нейните пътища. Затуй не изпитах никаква тъга, когато си заминаха.

Самият Ахетатон вече не приличаше на себе си — жителите му бяха изпаднали във възбуда и по онова време ядяха, пиеха и се забавляваха настървено, както никога по-преди. Факлите пред домовете на знатните горяха до зори и от сутрин до вечер оттам отекваше музика и смях. Възбудата заразяваше дори слугите и робите, та те посред бял ден се клатушкаха пияни по улиците, без да зачитат някого и без да се стряскат от тоягата. Ала цялото това веселие беше болнаво, и наместо да удовлетворява хората, то ги изгаряше като изтощителна треска, защото целта им беше да се веселят, за да забравят бъдещето. Често сред веселбата, песните и опиянението над Ахетатон ненадейно падаше гробна тишина — смехът засядаше на гърлото и хората уплашено се споглеждаха, забравяйки подетите думи. Освен туй в Ахетатон се разнасяше странна, сладникава, противна миризма, чийто източник никой не познаваше и която нито благовонията, нито тамянът можеха да прогонят от хорските ноздри. Най-силно тя се усещаше призори и на залез-слънце, не идеше откъм реката, нито пък от рибните водоеми или от свещеното езеро на Атон и не изчезваше, макар че отходните тръби бяха отворени и почистени. Мълвеше се, че това била миризмата на проклятието на Амон.

Художниците също се заразиха от странната възбуда, рисуваха, оцветяваха и ваеха още по-усърдно, сякаш времето се изплъзваше между пръстите им и гледаха да изчерпят умението си, преди да е изтекъл последният час. В усърдието си преувеличаваха истината, окарикатуряваха я в резките на своите длета и остриета, надпреварваха се да изнамират все по-причудливи и неестествени форми за изкуството си, докато стигнаха до твърдението, че само с няколко черти и точици можели да пресъздават образ и движение. Замечтания човешки поглед представяха с една-единствена дъгичка, а с изображенията си на фараон Ехнатон стъписваха старите хора — дотолкова преувеличаваха неговите отекли бедра и мършава шия, макар че всъщност нямаше какво повече да им се преувеличава. На фараон Ехнатон посвещаваха такива творби, каквито според мен можеха да произхождат само от човек, който дълбоко го ненавиждаше. Те обаче се гордееха с художествените и скулптурните си постижения и възклицаваха:

— Така никой досега не е рисувал и ваял. Ето това е истината.

Но на приятеля си Тутмос казвах:

— Фараон Ехнатон те измъкна от тинята и те направи свой приятел. Защо тогава го изобразяваш така, като че ли дълбоко го ненавиждаш? И защо оскверни ложето му и опетни приятелството му?

— Не се бъркай в неща, които не разбираш, Синухе — отвръщаше Тутмос. — Може и да го ненавиждам, ала още повече ненавиждам себе си. Жаждата да творя ме изгаря, никога ръцете ми не са били толкова сръчни, а в ненавистта си недоволният от себе си художник, изглежда, създава по-изкусни творби, отколкото самодоволният и любвеобилният. Всички багри и форми извират от мен, многообразието също извира от мен и в каменните си скулптури аз увековечавам своята личност. Затуй нямам равен на себе си, превъзхождам всички хора и няма норми, които да не мога да наруша — изкуството ми стои над всички норми и аз съм по-скоро бог, отколкото човек. Сътворявайки багри и форми, аз се преборвам с неговия Атон и ще го надвия, защото създаваното от Атон е преходно, докато сътвореното от мен ще остане завинаги.

Но така той говореше, когато още от сутринта беше пил вино, та му прощавах подобни думи, защото от лицето му лъхаше тъга и по очите му личеше, че беше много нещастен.

Докато се случваше всичко това, реколтата бе прибрана от нивите, разливът придойде и пак се оттегли. Настъпи зима, а заедно с нея по египетската земя плъзна глад и вече никой не знаеше каква несрета щеше да донесе утрешният ден. С настъпване на зимата се разнесе мълва, че Азиру бил допуснал хетите в много сирийски градове и че с колесниците си те прекосили Синайската пустиня, нападнали град Танис и опустошили Долната земя чак до реката.