Мика Валтари
Синухе Египтянина (76) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

7

Но през същата нощ старите жреци от храма на Сехмет работиха усърдно — изскубаха прораслата между каменната настилка трева, върнаха статуята с лъвската глава на предишното й място, покриха я с червен лен и я окичиха със знаците на войната и унищожението. Защото след коронясването на Тутанхамон с короните на двете царства — с червената и бялата корона, с короната на лилията и с короната на папируса, Ейе беше казал на Хоремхеб:

— Сега удря твоят час, сине на сокола! Нареди да надуят тръбите и възвести началото на войната! Нека кръвта като очистителен порой да промие Кеми, та всичко да си бъде постарому и народът да забрави спомена за лъжефараона!

Ето защо на следващия ден, докато в златния палат фараон Тутанхамон заедно със съпругата си разиграваше с куклите погребение, а опиянените от властта жреци на Амон кадяха тамян в големия храм и непрестанно проклеваха името на фараон Ехнатон за вечни времена, Хоремхеб нареди да надуят тръбите по всички ъгли. Медните порти към храма на Сехмет се отвориха широко и начело на отбрана войска Хоремхеб мина тържествено по алеята на овните, за да принесе жертва на Сехмет. Жреците бяха постигнали своето — длетата на каменоделците ломяха камъка във всички храмове, палати и гробници, изличавайки прокълнатото име на фараон Ехнатон, за да не остане помен от него. Фараон Тутанхамон беше постигнал своето — царските зидари вече се съвещаваха за мястото на неговата гробница. Ейе беше постигнал своето — отдясно на фараона той управляваше Кеми, разпореждайки се с данъците, правораздаването, подаръците, оказването на благоволение и фараонските землища. Сега беше ред на Хоремхеб — той също постигаше своето и аз го последвах в храма на Сехмет, понеже държеше да ми покаже властта си в цялото й величие, най-сетне се бе добрал до войната, за чието водене бе заговорничил и залягал цял живот.

Все пак правеше му чест, че от върха на своя успех той презря външния блясък и пожела да въздействува на народа с непринудеността на своето поведение. Затуй към храма отиваше с тежка бойна колесница, ала по главите на конете му не се ветрееха пера, нито пък спиците на колелата му лъщяха от злато. Обаче наострените медни коси от двете страни на колесницата му прорязваха въздуха, неговите копиеносци и стрелци с лъкове маршируваха в прави редици подире му, плясъкът на босите им крака по плочника на алеята на овните беше отмерен и мощен като грохота на морето в крайбрежните скали, а негрите биеха барабани с опъната на тях човешка кожа.

Онемял и изтръпнал, народът оглеждаше стройната му фигура, извисила се от колесницата над всички, и войската му, която пращеше от здраве, докато цялата страна гладуваше. Онемял, народът гледаше как Хоремхеб се отправя към храма на Сехмет и след пиянството в празничната нощ сякаш предусещаше, че страданията му тепърва щяха да започнат. Пред храма на Сехмет Хоремхеб слезе от колесницата и влезе в него, последван от командирите си. Жреците, покрили лицата, ръцете и дрехите си с прясна кръв, ги посрещнаха и ги отведоха при образа на Сехмет. Богинята беше облечена в червено, дрехата й, напоена с кръвта на жертвите, бе прилепнала към каменната й снага, а гърдите й, от които се процеждаше кръв, изпъкваха гордо под червената дреха. В здрача на храма суровата й лъвска глава сякаш се движеше и очите й от драгоценни камъни се бяха вторачили в Хоремхеб като живи, когато пред олтара той смачкваше в дланта си топлите сърца на жертвите и отправяше към нея молба за победа. Около него жреците възторжено подскачаха, разраняваха се с ножове и викаха в един глас:

— Върни се като победител, Хоремхеб, сине на сокола! Върни се като победител и богинята ще слезе при теб жива и ще те прегърне в голотата си!

Но Хоремхеб не допусна танците и виковете на жреците да смутят душевното му спокойствие — с трезво достойнство той извърши надлежния обред и излезе от храма. По време на жертвоприношението огромна тълпа изплашени хора, призовани от тръбите, се бяха стекли в двора на храма и на площада пред него. Излизайки от храма, Хоремхеб вдигна окървавените си ръце и се обърна към тълпата:

— Чуй ме, народе на Кеми, чуйте ме всички! Аз, Хоремхеб, синът на сокола, нося в ръцете си победа и безсмъртна слава за всички, които пожелаят да ме последват в свещената война. В този миг хетските бойни колесници сноват в Синайската пустиня и челните им отреди опустошават Долната земя. Толкова голяма опасност никога не е грозяла Кеми, защото в сравнение с хетите някогашното господство на хиксосите е било великодушно и снизходително. Хетите се задават, те са безчет и жестокостта им всява ужас сред всички народи. Те ще рушат домовете ви и ще избождат очите ви, ще изнасилват жените и ще поробват децата да въртят мелнични камъни. Където минат бойните им колесници, пшеница вече не никне, а земята, тъпкана от копитата на техните коне, се превръща в пустиня. Затуй войната, която повеждам срещу тях, е свещена война, война за вашия живот и за египетските богове, за децата и домовете ви. Ако ни потръгне, след разгрома на хетите ще си възвърнем Сирия и богатството на Кеми ще се възстанови, ще се възстанови предишното благополучие и всеки ще бъде доволен. Достатъчно вече чуждоземците са позорили земята на Кеми, достатъчно са се подигравали на слабостта ни и са се надсмивали над безсилието на оръжията ни. Сега удря часът и аз ще възвърна някогашната бойна слава на Кеми. На всеки мъж, който доброволно ме последва, обещавам пълни хамбари и дял от плячката, а тя несъмнено ще бъде голяма, така че ония, които в деня на победата се завърнат заедно с мен, ще бъдат по-богати, отколкото са сънували. Но който не ме последва доброволно, ще го стори по принуда, ще превива врат под воинското бреме и ще търпи срама и подигравките, без да получи дял от плячката. Затуй вярвам и се надявам, че всеки египтянин, който носи мъжко сърце и може да държи копие в ръка, ще ме последва доброволно. Сега оскъдицата е голяма и гладът ходи по петите ни, ала след победата ще настъпят дни на охолство. Всеки загинал в битката за свободата на Кеми ще мине направо в блажените поля, без да го е грижа за оцеляването на тялото му — за него египетските богове ще се погрижат. Само с общи усилия ще удържим пълна победа. Затуй, египтянки, оплетете от косите си тетива за лъковете и изпратете мъжете и синовете си възторжено на свещена война. Египтяни, от накитите си изковете остриета за копията и ме следвайте в една война, каквато светът още не е виждал. Духовете на великите фараони ще се вдигнат на бой редом с нас. Всички египетски богове начело с великия Амон ще воюват редом с нас. Ще пометем хетите от Черната земя, както разливът помита сламките по пътя си. Отново ще владеем богатствата на Сирия и с кръв ще измием срама на Египет. Чуй ме, народе, това го казвам аз, Хоремхеб, синът на сокола, победителят!

Той отпусна окървавените си ръце и мощната му гръд се задъхваше от напрежение, защото беше викал много силно. Щом словото му завърши, тръбите засвириха, войниците заудряха с копия по щитовете си и затропаха с крака. Тук-там сред тълпата прозвучаха викове, които прераснаха в бурни възгласи — всички завикаха въодушевено, вдигаха ръце, кръвта нахлуваше в главите на хората и те зареваваха още по-неистово, макар че според мен мнозина не знаеха защо викат. Хоремхеб се усмихна и се качи на колесницата си. Войниците му проправяха път, а обезумялата от възторг тълпа го приветствуваше от двете страни на алеята на овните. Тогава разбрах, че върховна радост за народа е да може да вика задружно, без да се интересува защо се вика. Присъединявайки се към виковете на другите, всеки се чувствува силен и смята делото, заради което вика, за единствено правилно. Но Хоремхеб беше извънредно доволен и от колесницата си важно махаше с ръка на народа.

Той се насочи право към пристанището, за да се качи на командния кораб и незабавно да отплава за Мемфис. Прекалено дълго се бе задържал в Тива, а според последните вести хетите вече пасели конете си в Танис. Качих се на кораба подире му и никой не ме спря, когато отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, след като фараон Ехнатон се помина, аз вече не съм царски трепанатор и свободно мога да разполагам със себе си без задължения към някого. Затуй имам намерение да те последвам във войната, още повече, че всичко ми е безразлично и нищо не ме радва. Искам да видя какво благо ще донесе войната, за която говориш открай време. Ще ми се наистина да го видя, а също така да установя дали твоята власт ще бъде по-добра от властта на фараон Ехнатон, или на земята господствуват единствено духовете от подземния свят.

Хоремхеб се зарадва много и каза:

— Това ще да е добра поличба, макар че всъщност никога не съм очаквал точно ти, Синухе, да се явиш като първи доброволец във войната. Не, изобщо не съм го предполагал, като знам, че удобствата и меката постеля ти допадат повече, отколкото несгодите по време на война. Мислех да застъпваш интересите ми в Тива, като разширяваш познанствата си в златния палат, ала така може би ще е по-добре. Ти си наивен човек, всеки те води за носа и те убеждава в мнението си, така че — ако ме последваш — ще имам поне способен лекар край себе си, който сигурно ще ми потрябва. По дяволите, Синухе, войниците ми с право те нарекоха син на дивото магаре, когато воювахме заедно срещу хабирите, защото явно имаш сърце на диво магаре, щом не те е страх от хетите.

Докато ми говореше, гребците оттласнаха кораба от кея, потопиха весла във водата и корабът се понесе с развети флагчета. Тиванският кей беше побелял от народ, чиито възгласи проглушаваха ушите ни. Хоремхеб пое дълбоко дъх, усмихна се и каза:

— Както виждаш, словото ми е направило голямо впечатление на народа. Но нека влезем в командната каюта, че искам да измия богоугодната кръв от ръцете си.

Съпроводих го в каютата му. Той отпрати писаря си, изми кръвта от ръцете си, помириса ги и хладнокръвно заяви:

— В името на Сет и всичките му дяволи, нямаше да повярвам, ако ми бяха казали, че жреците на Сехмет продължават да принасят човешки жертви. Но старчетата явно са се въодушевили, след като най-малко четиридесет години портите на храма им не са били отваряни. Неслучайно се учудих, когато за обреда ми поискаха пленени хети и сирийци, ала не се възпротивих на настояването им.

Думите му така ме ужасиха, че коленете ми се разтрепериха, но Хоремхеб спокойно продължи:

— Ако бях знаел, едва ли щях да се съглася. Повярвай ми, Синухе, стъписах се, когато пред олтара усетих стопленото от кръвта сърце в дланта си. Затуй побързах да си измия ръката. Но жертвата не е била излишна, ако накара Сехмет да прояви благосклонност към оръжията ни, защото аз действително се нуждая от всяка помощ, която може да ми се окаже, макар че няколко умело изковани остриета на копия биха ми свършили по-добра и по-сигурна работа, отколкото благословията на Сехмет. Ала нека жреците получат полагаемото им се, за да не ни се бъркат в останалото.

Той отново започна да се хвали със словото си пред народа и очакваше от мен също да възвеличая красноречието му, ала аз казах, че речта, която бе държал пред войниците в Ерусалим, ми е харесала, повече от тукашната. Той се докачи и отвърна:

— Съвсем различно нещо е да се обръщаш към войниците и да се обръщаш към народа. Като му дойде времето, ще чуеш колко прямо говоря на войниците. А пък словото, което произнесох пред храма на Сехмет, беше предназначено също за идните поколения и се надявам, че то ще бъде записано на камък и съхранено за бъдни времена. В такива случаи думите трябва да се подбират по-иначе, отколкото за войниците пред битка, в речта трябва да се вплитат хубави, гръмки слова, които замайват главата на народа, заслепяват очите на хората и те виждат черното бяло. Ненапразно се научих да чета — от старите папируси узнах какво са казвали фараоните и военачалниците на народа. Но понеже си недосетлив, ще трябва да ти обясня, че словото ми съдържаше всичко, което открай време се е съдържало в речите при обявяване на война. Първо, войната срещу хетите нарекох отбранителна и въодушевих народа да се вдигне срещу нашественика, който нагло прекрачва границите на Египет. В общи черти това е истина, а и не скрих, че същевременно смятам да възвърна Сирия под египетска власт. Второ, посочих, че всички, които ме последват доброволно, ще се чувствуват добре, докато ония, които бъдат привлечени във войската с принудителни средства, ще изнемогват. На трето място обясних, че тази война е свещена и потърсих упование във всички египетски богове. За мене това не означава, че една страна е по-свята от друга и че египетските богове са по-могъщи от хетските, но доколкото съм чел в папирусите и съм слушал разказите на стари воини, при започване на война е редно да се подири упование в боговете и опитният пълководец никога не пропуска да ги спомене в речите си. Това се харесва на народа, все едно дали е от полза, или не, и ти, Синухе, трябва да признаеш, че словото ми оказа силно въздействие върху народа, макар че за всеки случай тук-таме сред тълпата бях поставил свои хора да подемат възгласи в моя прослава. Спомни си също, че им обещах победа, без да наблягам на предстоящите трудности. Като му дойде времето, народът ще изпита несгодите и страданията, така че не е нужно отрано да бъде наплашван. Но победата в тази война е свързана с много мъки. Потегляйки срещу хетите с необучена войска, без копия и бойни колесници, аз имам чувството, че съм хлапак, тръгнал със суха тръстика да запушва устата на лъв. При все това в крайната победа не се съмнявам, понеже съм роден за велики дела, ала се боя, че преди туй доста много хора ще загинат.

— Хоремхеб, има ли нещо свято за теб? — запитах го аз.

За миг той се замисли и отговори:

— Великият пълководец и владетел е длъжен да прозира думите и представите на всички и да умее сам да използува думи и представи като оръжие в ръката си. Признавам, Синухе, че това е твърде изнурително и прави живота безрадостен, но може би чувството, че с волята си властвуваш над другите и ги насърчаваш към велики дела, замества липсващата радост. Като бях по-млад, аз вярвах в копието и сокола си. Сега вярвам в собствената си воля и знам, че в нея е моята съдба. Но волята ми ме изтощава, както водата излъсква камъка. Затуй нямам нито миг спокойствие — ни денем, ни нощем, ни наяве, ни насън. Река ли да си отпочина, нямам друг начин, освен да се напия до припадък. Като бях по-млад, вярвах в приятелството, бях убеден, че обичам една жена, чието презрение и непреклонност ме вбесяваха. Сега обаче знам, че за мен никой не е цел, към която се стремя, за мен всеки човек е само средство и тази жена вече също е само средство за мен. Аз, Хоремхеб, съм средоточието, всичко тръгва от мен и се връща пак при мен. Аз съм Египет и народът. Затуй възстановявайки величието и могъществото на Египет, аз самият ставам велик и могъщ. Виждаш, Синухе, че това е естествено и справедливо.

На някой друг, който не го познаваше, думите му можеха да направят впечатление, но аз го помнех като самонадеян юноша, а в Хетнетсут бях видял родителите му, които миришеха на сирене и обор, въпреки че ги бе въздигнал в знатни люде. Ето защо на него не можех да гледам сериозно, макар че с думите си явно се опитваше да ми се представи за богоподобен. Все пак не издадох мислите си, а му заразказвах за принцеса Бакетамон, която беше много обидена, че в шествието на Тутанхамон не й бяха отредили по-почетно място. Хоремхеб жадно ме заслуша и ме почерпи с вино, за да продължа разказа си за Бакетамон. Така ние си пиехме виното на път за Мемфис, докато бойните колесници на хетите опустошаваха Долната земя.