Мика Валтари
Синухе Египтянина (49) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

5

Вече се свечеряваше, когато се прибрах вкъщи. Над портата ми висеше обикновена лекарска табела, а в двора търпеливо чакаха няколко мръсни пациенти. Каптах седеше с недоволно изражение на верандата и размахвайки палмов лист, прогонваше от лицето и краката си мухите, докарани от бедняците. За утеха току-що бе отворил делва с бира.

Накарах го най-напред да пусне при мен майката с недохранено кърмаче на ръце, защото вместо лек на нея й стигаше късче мед, за да може да си купи достатъчно храна и да има кърма за детето. Сетне превързах един роб, който си бе премазал пръстите на мелницата. Наместих ги и му налях да пие вино с обезболяващ цяр, за да забрави болките. Помогнах и на един стар писар. На врата си той имаше буца колкото детска главичка, ходеше с извърната глава и облещени очи и едва дишаше. Дадох му лекарство от водорасли, чието приготвяне бях научил в Симира, макар че не вярвах да облекчи много страданията му. Той извади от чиста кърпа няколко късчета мед и ми ги предложи, поглеждайки ме умолително и засрамено заради беднотията си, но аз не ги приех. Казах, че ще го повикам, когато имам нужда от писар, и той си тръгна, радостен, че е спестил медта си.

За помощ ме помоли също една девойка от близкия публичен дом — около очите й се бяха образували такива грозни струпеи, че й навреждали на работата. Почистих ги и й дадох лек да си промива очите, докато оздравее. Тя плахо се разголи, за да ми се отплати по единствено възможния за нея начин. Да не я обиждам, казах, че се готвя за важно лечение и не бива да общувам с жени. Понеже от лекарската професия не разбираше нищо, тя ми повярва и похвали способността ми да се владея. Но за да не отиде щедростта й съвсем на вятъра, изрязах няколко брадавици, които загрозяваха бедрото и корема й. Преди това около тях натрих обезболяващ мехлем, така че операцията мина почти безболезнено и тя си отиде доволна.

Така през първия ден като лекар на бедните аз не успях да изкарам дори солта за хляба си. Каптах ме взе на подбив, като ми поднесе тлъста гъска по тивански — ястие, което няма равно на себе си другаде по света. Донесъл я от изискана механа в града и я сложил в пещта да не изстине. Задявайки ме за работния ми ден, той ми наля в пъстра стъклена чаша великолепно вино от лозята на Амон. А на мен ми беше леко на сърцето и се радвах на свършената работа повече, отколкото ако бях лекувал някой богат търговец и за награда бях получил златна огърлица. Тук съм длъжен да отбележа, че няколко дни по-късно мелничарският роб намина да ми покаже заздравяващите си пръсти и ми донесе като отплата пълно гърне с откраднат от мелницата булгур, така че трудът ми през първия ден не бе отишъл съвсем даром.

Каптах язвително занарежда:

— Предполагам, че след днешния ден славата ти ще се разнесе из целия квартал и дворът ти още в зори ще се напълни с пациенти. Вече почти дочувам бедняците да си шушукат: „Бързайте, на ъгъла на пристанищната уличка, в бившата къща на медникаря, се е нанесъл лекар, който цери безплатно, безболезнено и много изкусно, на изнемощелите майки раздава мед, а шафрантиите разкрасява, без да им иска отплата! Тичайте бързо — който изпревари, той печели! Скоро лекарят така ще осиромашее, че ще трябва да продаде къщата и да се махне, ако преди туй не го затворят в тъмна стая и не му сложат пиявици в свивките на коленете.“ Само че ония глупаци се лъжат, защото за щастие имаш злато и аз умело го пускам да работи за теб, така че никога няма да изпаднеш в нужда. Ако пожелаеш, можеш всеки ден да ядеш гъска и да пиеш най-хубавото вино и пак ще забогатяваш, щом си доволен от тази скромна къща. Но ти никога не постъпваш като хората и никак няма да се учудя, ако някоя заран отново се събудя с пепел по главата и ти — прахосал златото си — продадеш къщата и мен заради проклетото неспокойствие на сърцето си. Не, това никак няма да ме учуди и затуй, господарю, по-разумно ще е, ако накараш да напишат папирус за царския архив, че съм свободен да излизам и да се връщам когато поискам. Изречената дума се забравя, но документът остава завинаги, щом му се прикачи глинена плочка с печата ти и дадеш на царските писари достатъчно подаръци. За това мое предложение имам особена причина, ала не искам да те главоболя и да ти губя времето с разясняването й.

Беше прохладна пролетна вечер, торните огньове пращяха пред глинените къщурки, а откъм пристанището вечерникът довяваше аромата на кедрово дърво и сирийска благовонна вода. Акациите ухаеха и всичко това приятно се смесваше с миризмата на пържена в гранива мазнина риба, която привечер заливаше бедняшкия квартал. След гъската по тивански и изпитото вино се чувствувах в добро настроение. Виното отнасяше тежките мисли, копнежа и тъгата на сърцето ми някъде далеч. Затуй накарах Каптах да сипе и на себе си вино в глинен бокал и казах:

Ти си свободен, Каптах. Отдавна вече си свободен, както сам добре го знаеш. Независимо от твоята наглост ти си ми по-скоро приятел, отколкото роб, и то от деня, в който ми зае медта и среброто си, макар да предполагаше, че повече няма да ги видиш. Бъди свободен и щастлив, Каптах! Утре ще накараме царските писари да удостоверят това с правен документ, на който ще положа както египетския, така и сирийския си печат. А сега ми разкажи как ти се е удало да вложиш златото ми така, че то според думите ти щяло да работи за мен, докато аз с професията си не изкарвам нищо. Не го ли предаде на съхранение в храма, както ти бях наредил?

— Не, господарю — отговори Каптах сериозно и ме погледна прямо с единственото си око. — Не изпълних нареждането ти, защото беше глупаво и защото никога не съм изпълнявал глупавите ти нареждания, както си се надявал, а съм постъпвал според моите разбирания. Сега мога да ти го призная, след като съм свободен, а ти си си пийнал й няма да се разгневиш. Но като знам сприхавия ти и безразсъден нрав, който и годините още не смогват да усмирят, за всеки случай съм скрил тоягата ти. Казвам ти го, за да не я търсиш напразно, като почна да разправям какво съм извършил. Само тъпоумните предават средствата си на съхранение в храма, защото храмът не плаща нищо за предаденото злато, а иска подаръци, за да го прибере в пещерите си, където стражите го вардят от крадци. Глупаво е още затова, защото данъчните власти научават какво количество злато имаш и то почва все повече да намалява, докато накрая се стопи. Събирането на злато има смисъл само тогава, когато му се даде възможност да работи за своя притежател, а той си седи със скръстени ръце и дъвче солени лотосови семена, които предизвикват приятна жажда. Затуй цял ден търчах с болните си крака из града да проуча най-добрите възможности за влагане на злато в Тива, докато ти си обикалял храмовете и си оглеждал околностите. Благодарение на жаждата си научих много неща. Между другото узнах, че заможните вече не предавали златото си в пещерите на храма, защото се говори, че там то не било на сигурно място. Ако е така, тогава в Египет вече изобщо няма сигурно място за златото. Разбрах също, че храмът на Амон продавал земя…

— Лъжеш! — възмутих се аз и станах прав, защото самата мисъл за това беше напълно безумна. — Амон никога не продава, а само купува земя. Купувал я е открай време и сега притежава една четвърт от площта на Черната земя. А до каквото се е домогнал, Амон не го изпуска.

— Разбира се, разбира се — каза Каптах помирително, наля вино в чашата ми и незабелязано напълни бокала си. — Всеки разумен човек знае, че земята е единственият имот, който е траен и не губи стойността си, стига човек да поддържа добри отношения със земемерите и да не забравя да им прави подаръци всяка година след разлива. Сега обаче положението е такова, че Амон тайно и спешно продава земя на всеки вярващ, който има злато. Аз също се стъписах, като чух това, и се заех да го проуча. Амон наистина продава евтино земя, като си запазва правото след изтичане на определен срок да я откупи обратно на същата цена, ако пожелае. Тази сделка все пак е изгодна, защото включва стопанските постройки, земеделските сечива, говедата и робите, така че срещу средствата си купувачът всяка година може да има голяма печалба, ако обработва добре земята. Нали знаеш, че Амон притежава най-плодородната земя в Египет. Ако всичко беше както по-рано, нямаше да има нищо по-съблазнително от такава сделка, осигуряваща бърза печалба. За кратко време Амон действително е продал невероятно количество земя и е струпал в пещерите си всичкото свободно злато от Египет, така че има недостиг на злато и цените на недвижимите имоти са спаднали много. Всичко това обаче става тайно, не бива да се обсъжда и за него нямаше да узная нищо, ако моята благотворна жажда не ме беше отвела сред осведомени хора.

— Да не си купил земя, Каптах! — ужасих се аз.

— Не съм толкова побъркан, господарю — успокои ме той. — Ти сам би трябвало да знаеш, че макар и роб, аз съм роден не в обор, а сред улици с каменна настилка и високи, здания. От земя не разбирам нищо и ако бях купил за твоя сметка имения, всеки управител, пастир, роб и ратайкиня щеше да ми задига каквото докопа, докато в Тива никой нищо не може да ми задигне, напротив — аз крада от другите. Пък и голямата облага на Амон при сделките е толкова очевидна, че и глупакът я забелязва. Подозирам, че в тях се крие някаква хитрост, и това доказват съмненията на заможните в сигурността на хранилищата на храма. Всичко това, струва ми се, се върши заради новия бог на фараона. Много неща има да стават, господарю, много чудесии ще се случат, преди да видим и разберем къде ще му излезе краят. Но понеже аз мисля единствено за твоята облага, срещу златото ти купих изгодно няколко сгради, дюкяни и жилища, които ще даваме под наем и ежегодно ще посят добри приходи. Довел съм сделките дотам, че остава само да сложиш печата и подписа си. Повярвай ми, пазарил съм ги евтино, а ако след приключване на покупката продавачите ми дадат подаръци, това вече си остава моя и тяхна работа и произтича от тяхната глупост. При договарянето не съм се облагодетелствувал за твоя сметка, но нямам нищо против, ако по собствена воля решиш да ми направиш подаръци, след като сключих толкова изгодни сделки в твоя полза. След кратко обмисляме казах:

— Не, Каптах, за сделките няма да ти направя никакви подаръци, тъй като явно си си направил сметка, че ще можеш да ме крадеш при събиране на наемите и при договаряне на ежегодните ремонти със строителните предприемачи.

Каптах не се разочарова, а се съгласи с думите ми и призна:

— Точно така мислех да постъпя. Твоето богатство е и мое богатство, поради което твоята изгода е и моя изгода и следователно трябва винаги да се грижа за твоята изгода. Но трябва да призная, че докато слушах за сделките на Амон, в мен се събуди интерес към земеделието. Наминах край борсата за зърнени храни, обиколих съседните кръчми заради жаждата си и се вслушах в разговорите на търговците, докато научих много неща. С твоето злато и разрешение, господарю, възнамерявам да закупя зърно на склад — от следващата реколта, която тъкмо сега се разпродава и цените все още са доста умерени. Вярно, че зърното е по-нетрайно от камъка и сградата, мишки го ядат, роби го крадат, ала същото важи и за земеделието и ако някой иска да спечели, трябва да рискува. Земеделието при всички случаи зависи от разлива и скакалците, от полските мишки и напоителните канали и от много други неща, които няма да изброявам, защото не са ми известни. Искам само да кажа, че грижите на земеделеца са по-големи, докато аз, като купувач, отсега знам колко зърно ще получа за тази цена през есента. Ще го държа в хамбари и ще го пазя грижливо, защото нещо ми подсказва, че цените на зърното постепенно ще се покачват. Умът ми го предугажда, като гледам сделките на Амон. Щом всеки глупак се захваща със земеделие, жетвата няма да бъде богата както преди. Ето защо аз купих също хамбари за зърното — сухи и добре иззидани, та като престанем да ги използуваме, ще ги даваме под наем на търговците на зърно и ще ни носят печалба.

Според мен Каптах си създаваше излишен труд и се нагърбваше с прекомерни грижи при тези начинания, но те явно му допадаха и аз нямах нищо против направените от него вложения, щом не трябваше лично да се занимавам с тях. Споделих мислите си с него и той старателно прикри голямото си задоволство, но после мрачно добави:

— Имам още едно изгодно предложение, което ми се ще да осъществя за твоя сметка. Една от най-големите търговски къщи на пазара за роби се продава, а смея да твърдя, че за робите знам всичко, което може да се знае за тях — нали цял живот съм бил роб, така че чрез продажба на роби мога бързо да те направя богат. Знам как се прикриват недъзите на един роб, а с тоягата умея да си служа така както ти изобщо не умееш, ако позволиш да ти го кажа, след като съм скрил твоята тояга. Жалко обаче, че ти едва ли ще се съгласиш и ще изпуснем тази добра възможност. Така ли е, господарю?

— Имаш пълно право, Каптах — отговорих аз. — Няма да ставаме търговци на роби, защото това е мръсен и непочтен занаят. Не мога да кажа защо, понеже въпреки всичко всеки купува роби, използува ги и те са му нужни. Така е било и така ще бъде, но нещо в мен се противи и не желая да търгувам с роби, нито пък ми се иска ти да го правиш.

Каптах въздъхна облекчено и каза:

— Значи добре познавам сърцето ти, господарю. Отървахме се от това зло. Като си помисля, можеше да се получи така, че на робините щях да отделям, прекалено голямо внимание, изпитвайки достойнствата им, и излишно щях да пилея сили, които бездруго вече не са много — започвам да остарявам, краката ми се вдървяват и пръстите ми треперят, особено като се събуждам сутрин, преди да протегна ръка към делвата с бира. Сега, като съм наясно със сърцето ти, бързам да ти кажа, че всички къщи, дето ги спазарих за твоя сметка, са порядъчни — с невисоки, но сигурни приходи. Не съм купил ни един публичен дом, нито пък бедняшки улички, които с паянтовите си къщурки са по-доходни от масивните домове на почтените семейства. Доста се борих със себе си, докато постъпя така. Защо, виках си, в края на краищата да не печелим по същия начин, както печелят другите? Ала сърцето ми подсказваше, че ти няма да го одобриш, господарю, и затуй с големи усилия потиснах ония хубави надежди. Имам обаче още една молба към теб.

Каптах изведнъж стана неуверен и ме погледна изпитателно с единственото си око, преценявайки настроението ми. Сам налях вино в бокала му и го окуражих да говори, защото още не бях го виждал неуверен и това разпалваше любопитството ми. Най-сетне той проговори:

— Молбата ми е дръзка и безочлива, но като си рекъл, че съм свободен, ще се осмеля да ти я кажа. Надявам се да не се разсърдиш, ала за всеки случай съм скрил тоягата ти. Искам да те поканя да идем заедно в оная пристанищна кръчма, за която често съм ти разказвал — „Крокодилската опашка“. Ще пийнем по една „опашчица“ и ще видиш как изглежда това място, дето с отворени очи го сънувах, докато смучех с тръбичка гъстата бира в Сирия и Вавилон.

Виното ми действуваше разнежващо и вместо да се разсърдя, аз се разсмях. Пролетният здрач беше потискащ, а аз се чувствувах много самотен. Макар че беше нечувано и унизително за достойнството ми на господар да отида със слугата си в някаква долнопробна пристанищна кръчма, за да пием питие, наричано заради силата си „крокодилска опашка“, аз си спомних, че преди време Каптах по собствено желание ме бе последвал през една мрачна порта, колкото и добре да знаеше, че през нея още никой не беше излизал жив. Затуй сложих ръка на рамото му и рекох:

— Сърцето ми подсказва, че „крокодилската опашчица“ е достоен завършек на днешния ден. Да тръгваме!

Каптах подскочи от радост, забравяйки вдървените си крака, изтича да ми донесе тоягата от скривалището й и покри раменете ми с наметката. Поехме към пристанището и „Крокодилската опашка“. Над водата вятърът разнасяше миризмата на сухо кедрово дърво и дъха на пробуждащата се земя.