Мика Валтари
Синухе Египтянина (53) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

2

През цялата нощ тълпите в дворовете и преддверията на храма на Амон също будуваха, бедняците се отморяваха по хладните тревни площи, а жреците неспирно принасяха жертви върху всички олтари и раздаваха на народа жертвено месо, жертвен хляб и жертвено вино. Те гръмогласно призоваваха Амон и обещаваха вечен живот всекиму, който вярва и залага живота си за него. Стига да пожелаеха, жреците можеха да предотвратят кръвопролитието. Достатъчно беше само да отстъпят и да се подчинят, и фараонът щеше да ги пусне да си идат в мир, без да ги преследва, защото неговият бог ненавиждаше гоненията и мъстта. Ала властта и богатствата дотолкова бяха главозамаяли жреците на Амон, че дори смъртта не ги плашеше, когато го призоваваха на помощ, а не е изключено през тази последна нощ вярата на мнозина от тях да се беше възвърнала, та затуй не се бояха от смъртта. Беше им съвсем ясно, че нито народът, нито малобройната стража на Амон можеха да се противопоставят на въоръжената, изпитана в битки войска. Тя щеше да ги помете от пътя си така, както прииждащата река повлича сухите сламки. Но те искаха да се стигне до сблъсък между Амон и Атон, да превърнат фараона в убиец и престъпник, оставил мръсните негри да проливат чистата египетска кръв. Искаха жертви за своя Амон, за да живее вечно от димящата им кръв, независимо че образът му щеше да бъде разрушен, а храмът му — затворен.

Най-сетне след дългата нощ иззад трите планински върха на изток отново се извиси слънчевият диск на Атон и палещата жега на летния ден мигновено прогони нощната прохлада. Тогава от всички улични, ъгли и площади проечаха тръби и глашатаите на фараона прочетоха неговото оповещение, с което обявяваше лъжовния бог Амон за свален и го проклеваше за вечни времена, така че прокълнатото му име също трябваше да се изличи от надписите и паметниците, включително и от гробниците. Всички храмове на Амон в Горната и Долната земя, всичките му землища, стада, роби, постройки, злато, сребро и мед ставаха собственост на фараона и на неговия бог. Фараонът обещаваше да превърне храмовете му в обществени места за разходка, парковете му — в обществени градини, а свещените му езера — в обществени езера, в които бедните ще могат да се къпят през горещите дни и да черпят вода колкото си искат. Обещаваше да подели цялата земя на Амон сред ония, които си нямаха нищо, за да я обработват в името на Атон.

Първоначално, както го изисква благоприличието, хората безмълвно слушаха оповещението на фараона, но накрая от всички улици, площади и откъм храма се надигна възторжен възглас: „Амон, Амон!“ Беше толкова мощен, сякаш идеше от каменната настилка и от стените на сградите. Негърските войници се стъписаха, татуираните им с бели и червени ивици лица посивяха, те се заозъртаха и забелязаха, че въпреки своята многочисленост бяха малцинство в този огромен град, който виждаха за първи път в живота си. Сред виковете на тълпата мнозина не чуха, че за да изличи прокълнатото име на Амон от собственото си име, фараонът от този ден се бе нарекъл Ехнатон — Любимеца на Атон.

Виковете разбудиха Хоремхеб в задната стаичка на „Крокодилската опашка“, той се протегна и усмихнато ми прошепна с притворени очи:

— Ти ли си, принцесо моя Бакет, любимката на Амон? Ти ли ме призоваваш?

Но щом го смушках в хълбока, той отвори очи и усмивката на лицето му избледня като вехта дреха. Опипа главата си и каза:

— Сет и всичките му дяволи да те вземат, Синухе, напитката ти беше силна и сигурно съм сънувал.

Казах му, че народът величае името на Амон. Тогава той се опомни, скочи и ние влязохме в кръчмата, препъвайки се в налягалите войници и в разголените крака на танцьорките. Хоремхеб грабна един хляб от стената и изпразни кана бира. Забързахме навън и се втурнахме към храма по дългите улици, които като никога бяха опустели. Пътем Хоремхеб се изми край един фонтан по алеята на овните, потопи главата си във водата и изпръхтя тежко, защото „крокодилските опашки“ продължаваха да плющят в главата му.

Междувременно дребният затлъстял расов котарак на име Пепитамон бе разположил войската и колесниците си пред храма. Когато му доложиха, че всичко е готово и всяка група знае задачата си, той се изправи в златния си паланкин и с писклив глас извика:

— Египетски войници, безстрашни мъже от Куш и храбри шардани! По заповед на фараона идете и сринете проклетия образ на Амон, и ще получите голяма награда!

Изричайки това, той сметна, че е извършил всичко, което се изисква от него, седна доволен върху меките възглавнички на паланкина и накара робите да му веят, понеже ставаше горещо.

Площадът пред храма беше побелял от облеклото на хората. Там се бяха събрали безброй мъже и жени, старци и деца, които не помръднаха, когато войската закрачи към храма и колесниците потеглиха напред. Негрите ги избутваха с дръжките на копията си и удариха неколцина с палките си, но тълпата беше многобройна и не се отдръпваше. Отведнъж всички завикаха името на Амон и се проснаха ничком пред колесниците, така че конете ги тъпчеха и колелата прегазваха телата им. Командирите установиха, че нямаше начин да продължат, без да се пролива кръв, и оттеглиха войската, за да получат нови нареждания, понеже фараонът беше забранил проливането на кръв. Обаче кръвта вече беше обагрила каменната настилка на площада, осакатените охкаха и стенеха, а когато тълпата забеляза изтеглянето на войниците, обзе я опиянение и си помисли, че е победила.

В същото време Пепитамон си спомни, че в своето оповещение фараонът бе променил името си на Ехнатон. За да достави удоволствие на фараона, той реши незабавно да се преименува и когато изпотените и объркани командири застанаха пред него и го помолиха за нови нареждания, той се направи, че не ги чува, присви очи и каза:

— Не познавам никакъв Пепитамон. Аз се казвам Пепитатон — благословеният от Атон Пепит!

Командирите, всеки от които със златовезания си камшик предвождаше по хиляда души, се възмутиха и началникът на колесниците избухна:

— По дяволите с този Атон! Що за подигравка е това и какво ще наредиш да предприемем с тълпата, за да си проправим път към храма?

Тогава той им се присмя и рече:

— Вие воини ли сте или баби? Разгонете народа, без да проливате кръв, както гласи изричната заповед на фараона!

При тези думи командирите се спогледаха, плюха на земята и като не можеха да сторят друго, върнаха се при войниците си.

Докато траеше това височайше съвещание, народът се разгорещи, тръгна по петите на отстъпващите негри, изравяше камъните на настилката, замеряше с тях негрите и с рев размахваше кухненски чукала и откършени клони. Тълпата беше многобройна и се окуражаваше с възгласи, много негри рухваха окървавени под сипещите се камъни, а впрегнатите в колесниците коне така се бяха подплашили от виковете, че колесничарите с все сила дърпаха поводите, за да ги успокоят. При завръщането си началникът на колесниците видя, че окото на най-хубавия и най-скъпия му кон беше избито и с единия си крак, улучен от камък, накуцваше. Стана му толкова болно, че от ярост заплака и завика:

— Златната ми стрела, пъргавото ми сърне, слънчевият ми лъч, избили са ти окото и са ти строшили крачето, но ти си ми по-скъп на сърцето от цялата тази сган и от всички богове, взети заедно! Затуй ще отмъстя за теб, но без да проливаме кръв, както изрично е наредил фараонът.

Застанал начело на бойните колесници, той връхлетя право в тълпата, всеки от колесничарите изтегляше в колесницата си някой от най-злостно викащите, конете тъпчеха старци и деца и възгласите на народа преминаха във вопли. Изтеглените в колесниците биваха удушавани с конските поводи, така че кръв не се проливаше, след което колесничарите поемаха обратно, влачейки труповете им зад колесниците, за да сплашат народа. Негрите свалиха тетивата от лъковете си, врязаха се в тълпата и също почнаха да удушават хора — даже децата не пощадяваха, — като с щитовете си се предпазваха от камъните и размаханите тояги. Но щом някой татуиран негър се отделеше от групата си и се размесеше с тълпата, тя го стъпкваше и в гнева си го разкъсваше на парчета. От една колесница издърпаха колесничаря и с неистов вой разбиха главата му в настилката.

Двамата с Хоремхеб наблюдавахме всичко това от алеята на овните, но безредиците, шумът и тропотът бяха невъобразими, така че не виждахме какво става и едва по-късно всичко се изясни.

— Нямам власт да се намеся, обаче ми се струва, че има какво да науча от видяното — рече Хоремхеб, покатери се на гърба на един лъв с овнешка глава и оттам заследи развоя на събитията, дъвчейки хляба, който беше грабнал на излизане от кръчмата.

И все пак царският главнокомандуващ Пепитатон се нервираше, че времето си течеше, водният часовник до него бълбукаше на вятъра, а виковете на народа не преставаха да нахлуват в ушите му като бучене на неудържим порой. Той отново свика командирите, смъмри ги строго за протакането и каза:

— Днес суданската ми котка Мимо ще се окоти и аз ужасно се безпокоя, че не съм край клетката й. Идете най-сетне в името на Атон да разрушите оня проклет образ, та да се прибираме по домовете си. Кълна се в Сет и всичките му дяволи, че в противен случай ще ви откъсна огърлиците от врата и ще начупя камшиците ви!

След тези думи командирите разбраха, че каквото и да стане, работата им е спукана. Посъветваха се помежду си, призоваха на помощ всички богове на подземното царство и решиха да спасят поне воинската си чест. За тази цел те построиха войската, настъпиха неудържимо и пометоха народа от пътя си, както прииждащата река повлича сухите сламки. Копията на негрите се обагриха, площадът плувна в кръв и сто пъти по сто мъже, жени и деца погинаха тази сутрин пред храма в името на Атон. Защото, щом видяха войниците да настъпват истински, жреците накараха да затворят портите, народът като подплашено стадо се пръсна на вси страни, озверените от кръвта негри го подгониха и го избиваха със стрелите си, а бойните колесници се носеха по улиците и бойците промушваха всеки беглец. Но в суматохата тълпата нахълта в светилището на Атон, катуряше олтарите му и убиваше жреците, попаднали в ръцете й, ала колесниците и там я преследваха. Така каменните подове в светилището на Атон скоро се покриха с кръв и тела на умиращи.

Но стените около храма на Амон преградиха пътя на Пепитатоновата войска — негрите нямаха опит в превземането на зидове, а стеноломите им, с чиято помощ сигурно лесно проникваха в наколните жилища из южните джунгли в страната на жирафите, не можеха да пробият обкованите с мед порти. В безсилието си те обсадиха зида, отгоре жреците ги обсипваха с проклятия, стражите ги обстрелваха със стрели и копия, така че немалко татуирани негри съвсем ненужно паднаха край стените на храма. От площада пред него се надигна тежката миризма на кръв и мухите от целия град се събраха като жужащи облаци. Пепитатон нареди да го пренесат със златния паланкин там, но от зловонието лицето му прежълтя и се наложи робите да кадят тамян наоколо. При вида на неизброимите трупове той зарида и закъса дрехите си, обаче сърцето му беше загрижено за суданската котка Мимо, поради което заяви на командирите:

— Боя се, че ви грози страшният гняв на фараона. Образа на Амон не можахте да сринете, но затова пък по канавките на площада кръвта се стича на вълни. Ала станалото — станало. Сега трябва бързо да ида при фараона и да му доложа за случилото се. Ще опитам да се застъпя за вас. Пътем смятам да отскоча вкъщи, за да видя котката си и да се преоблека, че тази ужасна смрад се просмуква до кожата в това време вие укротете негрите и им дайте храна и бира, защото днес не можем да предприемем нищо срещу стените на храма. Като опитен пълководец, съм наясно с това, пък и не разполагаме със стенобитни машини. Но вината не е моя — фараонът нито с дума не ми загатна, че може да се стигне до обсада на храма. Затуй нека сам решава как да постъпим.

През този ден не се случи нищо повече. Командирите изтеглиха войниците си по-надалеч от стените и от купищата мъртви тела и повикаха обоза да нахрани негрите. Шарданите, които бяха по-хитри от негрите и не обичаха жегата, нахълтаха в къщите около храма, прогониха обитателите им и се нахвърлиха на виното в избите, защото къщите бяха все на богати и знатни. В това време труповете по площада подпухнаха и първите гарвани и лешояди долетяха от планините в Тива, където не се бяха мяркали от незапомнени времена.

За известно време изоставих Хоремхеб, защото покрай нас мина момченце с разкървавен нос, напъвайки се да влачи стенещия си баща, когото бойните колесници бяха прегазили и му бяха откъснали краката. Помогнах му, сетне помогнах и на други, които бягаха, и отново долавях зловещото свистене на стрелите, но не се боях, понеже упражнявах лекарската си професия и сърцето ми изтръпваше пред всичко предстоящо, след като бях видял Атон да поема властта в свои ръце. Затуй предпочитах да умра при мисълта, че народът сам се ослепяваше и не виждаше доброто, което фараонът му отреждаше заради своя бог.

Но стрелите ме отбягваха, през целия ден разкъсвах дрехи и превързвах, а след смрачаване приемах пациенти в дома си, защото в бедняшкия квартал почти нямаше къща без пострадали. Докато промивах и шиех раните им, аз ги укорявах:

— Вие сте полудели. Нали фараонът ви желае доброто и обеща да раздаде земите на Амон на ония, дето си нямат нищо. От днес нататък градините на Амон са ваши, а в свещеното му езеро можете да ловите тлъста риба.

Те обаче отвръщаха:

— Лъжефараонът иска да ни прогони от бедняшките ни къщи, а ние си ги обичаме. Принуждава ни да работим на полето и да станем роби на земята, макар че не сме се раждали по бунищата. Освен туй много добре знаеш, че рибите на Амон имат остри кости, засядат в гърлото и човек се задушава, защото са свещени риби.

Започваха да ме поглеждат подозрително и питаха:

— Да не си станал човек на Атон, Синухе, ти, когото свикнахме да уважаваме? Ако е така, нямаме нужда от помощта ти, защото в такъв случай ножът ти отравя нашите рани, а превръзките ти се впиват в кожата ни и я изгарят като огън.

Забелязах, че по-добре беше да ги лекувам, без да им говоря нищо, понеже привързаността им към Амон ги беше заслепила.

По едно време в двора ми докараха младеж, чиито коси лъщяха от благовонно масло, ала на гърлото си имаше рана, от която водата изтичаше, щом речеше да пие. Щях да го излекувам, но превързаните пациенти откриха, че прашната му и окървавена яка бе обшита с един ред кръстчета на живота. Те се нахвърлиха върху му и го убиха, преди да успея да им попреча. Беше им съвсем непонятно защо плачех и ги укорявах, след като единственото им желание било да прогонят злото из средата си, а за тях всяко зло водеше началото си от Атон.

— Преди появата на Атон — уверяваха те — бяхме бедни, но честити, защото в глада и нищетата имахме благословията на Амон и с негова помощ можехме да идем в Западната страна. Но заради проклетия си Атон фараонът ни лишава от тази благословия, сега съвсем осиромашахме и сме за окайване, че негрите ни трепят, а с идването на Атон ще плъзне чума и глад, ако Амон ни изостави, защото той е царят на всички богове.

Затуй те захвърлиха тялото на младежа на улицата и псетата се събраха да ближат кръвта му и облизаха също благовонното масло от косите му.

В същото време негрите пиеха бира на площада и по улиците около храма, шарданите лочеха вино в завзетите от тях къщи и подофицерите нито можеха да им попречат, нито имаха такова желание, ами и те се запиха. Когато се смрачи, лампите по главните улици не светнаха и небето над Тива остана тъмно, но негри и шардани се измъкваха от становете си, палеха факли, разбиваха вратите на публичните домове, обираха къщите, кръстосваха улиците и питаха всеки срещнат: „Амон или Атон?“ Ако не им отговореше, те го набиваха и изпразваха кесията му. Ако ли пък някой от страх отвърнеше: „Благословен да е Атон!“, те му крясваха: „Лъжеш, куче! Нас няма да ни измамиш, тиванецо!“ Сетне прерязваха гърлото му, намушкваха го с копията си и отнасяха дрехите и кесията му. За да виждат по-добре, те палеха къщите по улиците и след полунощ небето над Тива отново почервеня от огъня на пожарите. През онази нощ дори най-високопоставените тиванци не бяха сигурни за живота си, нито пък някой можеше да напусне града, защото пътищата бяха завардени, реката също се охраняваше и стражите връщаха всеки, който се опиташе да бяга, понеже им беше наредено да внимават да не би някой тайно да изнесе златото и скъпоценностите на Амон.

Не знам какво си е мислел фараонът през онази нощ, виждайки отблясъците на пожарите върху тиванското небе, но предполагам, че пред него бяха премълчали много неща и че му се е искало да вярва онова, което са му казали, защото в сърцето си той не обичаше Тива — свещения град на Амон. Пепитатон не загуби длъжността си на главнокомандуващ, а напротив — като израз на своята благосклонност фараонът му подари златна огърлица, украсена с котешки изображения, загдето по примера на своя господар първи се бе преименувал, изличавайки от името си прокълнатото име на Амон, което вече не биваше да се споменава гласно. Заради станалото никой не бе наказан, фараонът само заповяда обсадата на храма да продължи дотогава, докато жреците се вразумят или гладът ги принуди да се предадат, и повече не се наложи някой да загива в битка. От всички заповеди тази беше най-безсмислената, защото в хамбарите на храма имаше зърно, в оборите — говеда, а в градините — пасища за говедата. И макар в дворовете му да се бяха стекли сто пъти по сто вярващи в Амон, те не гладуваха, а по-скоро самият град стана жертва на глада, след като пътищата и реката стояха затворени.

Но най-голямото зло дойде от това, че труповете останаха да лежат и да се разлагат на площада пред храма. За да не си навлече гнева на фараона, комуто бяха съобщили, че са загинали само няколко души, всеки се правеше, че не знае нищо за труповете. А и на хората не се разрешаваше да приберат телата на близките си — само най-богатите откупиха от шарданите първия ден няколко трупа, ала на другия ден вонята прогони и шарданите от площада. Така сладникавото зловоние на телата тровеше Тива, тровеше и водата на реката и само след няколко дни из града плъзнаха болести, без някой да може да ги възпре, защото Домът на живота със запасите си от лекарства се намираше отвъд стените на храма.

Всяка нощ в града пламваха пожари, ограбваха се къщи, татуирани негри пиеха вино от златни бокали, шардани спяха в меки постели със завеси. А от стените на храма жреците денонощно сипеха проклятия към лъжефараона и към всички отрекли се от Амон. Цялата измет на града, всички крадци, похитители на гробове и разбойници, които нямаха страх ни от Амон, ни от останалите богове, се измъкнаха от дупките си. Те благоговейно превъзнасяха Атон, ходеха в светилището му, което незабавно бе почистено, приемаха от останалите невредими жреци кръста на живота и го окачваха на шията си като амулет, за да могат в потайна доба досита да грабят, убиват и безчинствуват. След ония дни и нощи Тива години наред не приличаше на себе си — властта и богатствата изтичаха от нея като кръв от многобройните рани на снажно тяло.