Мика Валтари
Синухе Египтянина (29) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

5

Хоремхеб се завърна в Ерусалим, където междувременно се бяха струпали бежанци от граничните области. Той им продаваше техните собствени говеда, пшеница и кухненски съдове, което ги караше възмутено да късат дрехите си и да викат:

— Този е по-голям разбойник от хабирите!

Но те не изпитваха никакви затруднения — храмовете, търговците и данъчната служба им даваха заеми, а каквото не смогваха да откупят, Хоремхеб го продаваше на търговците, стекли се в Ерусалим от всички краища на Сирия. Така той можа да разпредели плячката между войниците под форма на мед и сребро. Чак тогава разбрах защо повечето ранени измряха въпреки усилията ми да ги спася. Смъртта им беше увеличила дела на техните другари, които на всичко отгоре бяха задигнали дрехите, оръжието и накитите им, след като ги бяха лишавали от храна и вода, докато пукнат. Разбрах също така защо неуки фелдшери с такова желание следваха войската в походи и се връщаха в Египет богати, макар познанията и уменията им да бяха оскъдни.

Ерусалим ехтеше от шумни гласове и сирийска музика. Войниците пиеха бира и се забавляваха с гримирани момичета, които търговците бяха довели със себе си, биеха се, нараняваха се, ограбваха се един друг и обираха търговците, така че всеки ден някой воин увисваше на стената с главата надолу. Ала това не ги стряскаше, махваха с ръка, казваха, че така е било винаги и така ще бъде. Прахосваха медта и среброто си за бира и момичета, докато търговците им прибраха всичко и си заминаха. Хоремхеб облагаше с данъци пристигащите и потеглящите търговци и забогатя, макар че бе отстъпил своя дял от плячката в полза на войниците. При все това не беше доволен. Преди завръщането ми в Симира отидох да се сбогувам с него и тогава той ми каза:

— Военният поход приключи, преди още да е започнал. В посланието си фараонът ме мъмри, че съм пролял кръв въпреки забраната му. Трябва да се прибера в Египет заедно с дръгливците си, да ги разпусна и да предам соколите и лъвските им опашки на съхранение в храмовете. Хич не знам какви ще бъдат последствията от това, защото те са единствената що-годе обучена войска в Египет. Другите войници умеят само да мърсят стените и да задяват жените по улиците. Лесно му е на фараона — седи си в двореца, съчинява песни за своя бог и си въобразява, че с любов може да управлява всички народи. Ако чуеше поне веднъж стоновете на осакатените мъже и плача на жените в горящите села, когато врагът нахлуе през границите, тогава сигурно щеше да разсъждава по-иначе.

— Египет е твърде богат и могъщ, за да има врагове — рекох аз. — Името ти се разнесе из цяла Сирия и хабирите никога вече няма да посмеят да докоснат граничните камъни. Защо тогава да не разпуснеш войниците си? Откровено казано, когато се напият, те се държат като животни, помещенията им вонят на пикоч, а по телата им пъплят гадини.

— Ти не се чуваш какво говориш — отвърна той, впери поглед пред себе си и ядно се почеса под мишницата, понеже глинената хижа на местния княз също пъкаше от гадини. — Египет е самодоволен и в това се крие грешката му. Светът е голям, някъде сеят семена, от които могат да поникнат пожари и опустошения. Чух например, че царят на аморитите усърдно набирал коне и закупувал бойни колесници. Вместо по-редовно да си плаща данъка на фараона, той се занимава с неща, които не са негова работа. По време на угощенията му неговите сановници твърдели, че някога аморитите властвували над целия свят. Това е вярно дотолкова, доколкото последните хиксоси[1] живеят на аморитска земя.

— Азиру е мой приятел — вметнах аз. — Суетен мъж, на когото позлатих зъбите. Аз мисля, че сега е зает с друго. Разбрах, че си е взел жена, която изцеждала силите му, и скоро коленете му щели да почнат да треперят.

— Доста работи знаеш, Синухе — рече Хоремхеб и ме погледна проницателно. — Ти си свободен човек, разполагаш със себе си, пътуваш от град на град и дочуваш неща, които за другите остават неизвестни. Ако бях на твое място и бях свободен като теб, щях да пропътувам и опозная всички страни. Щях да обходя Митани, да посетя Вавилон и може би да огледам какви бойни колесници използуват в момента хетите и как обучават войската си. Щях да обиколя морските острови, за да видя какво представляват яките им кораби, за които толкоз много се приказва. Ала не мога да го сторя, понеже фараонът нареди да се връщам. Пък и името ми е известно в цяла Сирия, та едва ли бих узнал онова, което ме интересува. А ти, Синухе, носиш сирийски дрехи и знаеш езика, говорен от образованите във всички страни. Лекар си и никой не би предположил, че разбираш от нещо друго освен от медицинските си работи. Често говориш наивно като дете, гледаш с открит поглед, но аз знам, че сърцето ти е затворено и крие тайни, които никой друг не знае. Не е ли така?

— Може и така да е — отвърнах аз. — Но какво искаш от мен?

— Какво ще кажеш, ако ти дам много злато и те пратя да пропътуваш всички страни, които споменах? Ще упражняваш професията си, ще разнасяш славата на египетската медицина и на собственото си умение като лекар, богатите и знатните във всеки град ще те търсят и ти ще надникваш в душата им. Може би царете и владетелите също ще те викат и ти ще надникваш и в тяхната душа. В същото време очите ти ще бъдат и мои очи, ушите ти ще бъдат и мои уши, ще запомнят всичко видяно и чуто, за да можеш, като се върнеш в Египет, да ми го разкажеш.

— Нямам намерение да се връщам в Египет — възразих аз. — Освен това говориш за опасни неща, а на мен не ми се ще да увисна с главата надолу на стената на някой чужд град.

— Никой не знае какво ще се случи утре — каза той. — Аз съм убеден, че ще се върнеш в Египет, защото който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Лястовиците и жеравите също не се застояват в някоя друга страна и през зимата се завръщат в Египет. Затуй думите ти са като бръмчене на муха е ушите ми. Златото също е като прахта в краката ми и на драго сърце го разменям за знания. А онова, дето го разправяш за стената, е чиста глупост. От теб аз не искам да нанасяш вреди и щети, нито да нарушаваш законите на чуждите страни. Нима всеки голям град не кани гостите си да разгледат храмовете му и не урежда различни празненства и забавления, за да привлича пътешественици и те да оставят златото си на жителите му? Носиш ли злато със себе си, ти ще бъдеш приет радушно във всяка страна. Лекарското ти изкуство също е добре дошло в земи, където старците ги убиват с брадва, а болните отвеждат да умрат в пустинята, както съм чувал да разказват. Царете се гордеят със своята мощ и често уреждат паради на войските си, та като ги видят, чужденците да се преклонят пред тяхното могъщество. Няма нищо лошо, ако наблюдаваш как маршируват войниците и какви оръжия носят, ако броиш бойните колесници и запомняш дали са големи и тежки или малки и леки и дали возят двама или трима души. Защото чух, че в боя някои воини освен колесничар използуват и щитоносец. Важно е също така да се знае дали войниците са загладени и лъщят от масло, или са мършави, проядени от гадини и с болни очи както моите дръгливци. Казват, че хетите вадели от земята нов метал и изкованите от него оръжия нащърбвали острието на най-твърдо изкованата медна брадва. Този метал бил синкав и се наричал желязо. Не знам доколко е вярно. Може да се окаже, че са изнамерили нов начин за смесване и закаляване на медта. В такъв случай ме интересува какъв е този начин. Но най-важното е да се разбере какво таят в душата си царете и техните съветници.

Погледнах го, ала той вече не гледаше към мен. Небрежно размахваше златния си камшик и през прозоречния отвор се беше втренчил в глинените стени, в червенеещите се от залеза скали и посивелите от прах листа на палмите в Ерусалим. Но той и тях не виждаше. Взираше се сякаш в далечни страни, вратът му се беше сгърчил и в очите му гореше мрачен огън.

— Разбирам те добре — казах аз след дълго колебание. — Напоследък и моето сърце беше неспокойно и се удряше като птица е клетка. Затуй дойдох при теб да вкуся войната, макар слугата ми да ме разубеждаваше. Нямам нищо против да странствувам в далечни земи, където много египтяни не са пребивавали. Симира е малък град, омръзнал ми е и докато говореше, чудех се как съм издържал толкова дълго в него. Изглежда, че човек трудно се решава да тръгне, ако някой друг не го подтикне, не му нареди и не го изпрати. Но ти не си нито мой повелител, нито проумявам защо ти трябва да знаеш всичко това и каква полза ще имаш от него, докато седиш в палата на фараона и се забавляваш с жени.

— Погледни ме! — рече Хоремхеб кратко, аз го погледнах и в очите ми той сякаш се извиси. Погледът му излъчваше мрачен огън, приличаше ми на божество, сърцето ми изтръпна и аз му се поклоних с ръце пред коленете.

— Сега вече вярваш ли, че съм твой повелител? — запита той.

— Сърцето ми казва, че си мой повелител, но не знам защо е така — отвърнах аз с набъбнал от страх език. — Може би е истина, че ти е отредено да повеляваш на много хора, както твърдиш. Ще тръгна на път и очите ми ще бъдат твои очи, а ушите ми — твои уши, само че не знам дали видяното и чутото от мен ще ти бъде от полза. Имам представа от медицина, но не и от онова, което искаш да узнаеш. Все пак ще направя всичко според силите си, и то не заради златото, а защото си мой приятел и защото явно такова е желанието на боговете, ако те изобщо съществуват.

— Не вярвам някога да съжаляваш, че си мой приятел, но злато при всички случаи ще ти дам. Доколкото познавам хората, то ще ти потрябва. Не е необходимо да знаеш защо сведенията, които ти искам са ми по-важни от злато. Мога само да ти кажа, че великите фараони са изпращали в чуждоземните дворци способни мъже, докато пратениците на сегашния фараон са тъпоглавци, които не знаят нищо друго, освен как да надиплят полите си, как да носят отличията си и в какъв ред да застават отдясно или отляво на фараона. Ако срещнеш някои от тях, не им обръщай внимание и нека думите им бъдат като бръмчене на муха в ушите ти.

На сбогуване той изостави официалностите, погали ме по лицето и склони глава върху рамото ми.

— Тежко ми е, че си тръгваш, Синухе. Аз също съм самотен като теб и никой не познава тайните на сърцето ми.

Предполагам, че при тези думи продължаваше да мисли за принцеса Бакетамон, чиято хубост го беше омаяла. Даде ми много злато — повече, отколкото можех да си представя. Струва ми се, че това беше всичкото злато, което беше спечелил по време на похода в Сирия. По негово нареждане група войници ме съпроводиха до крайбрежието, така че не се страхувах от разбойнически нападения. Там внесох златото в една солидна търговска къща и получих глинени плочки, чието пренасяне беше по-безопасно, защото крадците не можеха да се възползуват от тях. Качих се на един кораб и потеглих обратно за Симира.

Ще добавя само, че преди да напусна Ерусалим, отворих черепа на един войник. При едно пиянско сбиване край храма на Атон го бяха ударили с боздуган и черепната му кост беше строшена. Лежеше полумъртъв, не можеше да говори и да движи ръцете си. Въпреки всичко не можа да оздравее — тялото му почна да гори, мяташе се в треска и на другия ден той почина.

Бележки

[1] Азиатски племена, които покорили Египет и се задържали на власт от XVIII до XVI в. пр.н.е. — Б.пр.