Мика Валтари
Синухе Египтянина (79) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

3

Сега иде ред да опиша войната в Сирия, ала нямам много за разказване, понеже от военни работи не разбирам. На мен всички битки, всички пламнали градове и ограбени къщи, ридаещите жени и обезобразените трупове ми изглеждат еднакви, където и да се натъкна на тях. Ако опиша всичко видяно, разказът ми ще стане еднообразен, защото войната в Сирия продължи три години, беше жестока и безпощадна война и отне живота на много хора, така че сирийските села запустяха, овощните градини бяха унищожени и градовете се обезлюдиха.

Най-напред трябва да разкажа за хитроумието на Хоремхеб. Той неустрашимо накара войниците си да сринат издигнатите от Азиру гранични камъни и да нахлуят в Сирия, остави ги да плячкосват селата и да изнасилват сирийските жени, за да добият представа какъв вкус имат плодовете на победата. Насочи се към Газа, а като прозряха намеренията му, хетите съсредоточиха войската си в равнината край града, за да пресекат пътя му и да го разгромят, защото равнината беше удобна за воюване с колесници и те не се съмняваха в победата си. Но зимата отдавна беше настъпила, така че те трябваше да изхранват конете си със сухо сено й зоб, които закупуваха от сирийските търговци. Преди сражението конете им заболяха, едва се държаха на краката си, изпражненията им станаха зеленикави и воднисти и много от тях измряха. Затуй колесниците на Хоремхеб можаха да поведат равностоен бой с техните колесници и след като ги разгромиха, той с лекота разпръсна уплашените им пехотинци. Неговите копиеносци и стрелци довършиха подетата от колесниците работа и хетите претърпяха най-голямото поражение, което някога им е било нанасяно. В равнината останаха да лежат толкова хетски и сирийски трупове, колкото египетски, и оттогава й остана името Равнината на човешките кости. Щом превзе стана на хетите, Хоремхеб веднага заповяда да се изгорят запасите им от сено и зоб, защото в тях бяха примесени отровни растения, предизвикали заболяването на конете. Но тогава още не знаех как Хоремхеб бе съумял да уреди това.

Докато хети и сирийци търсеха убежище в укрепените градове и гарнизони на цяла Южна Сирия, Хоремхеб настъпи към Газа и разгроми обсадата на града. Същевременно в пристанището на Газа влезе — макар и в окаяно състояние — египетската флота. Много кораби продължаваха да горят след битката, траяла два дни в морето пред Газа. Тази битка бе останала нерешена, тъй като египетската флота се бе укрила в пристанището на града, при което немалко кораби бяха получили повреди от пристанищните заграждения, преди предпазливият началник на Газа да прояви доверие и да ги отстрани. Но обединената сирийско-хетска флота също се бе оттеглила в Тир и Сидон да оправя щетите си. Така битката бе останала нерешена, понеже двете страни се бяха разбягали. Все пак Хоремхеб вече можеше да превозва по море провизии и войска до Газа, да попълва запасите си и с кораби да връща в Египет ранените и осакатените си войници.

Денят, в който портите на непревземаемата Газа се отвориха за войските на Хоремхеб, продължава да се празнува тържествено в цял Египет. Този зимен празник е посветен на Сехмет и на него малчуганите се бият със сопи и копия от тръстика, възпроизвеждайки обсадата на Газа. Едва ли някой друг град е бил отбраняван по-храбро от Газа и нейният началник с право се прочу по време на защитата. Затуй ще спомена името му, макар че за голям мой срам беше видял как в кош с тръстиково въже ме изтеглят по стената на Газа. Казваше се Рою.

Хората му го наричаха Дебеловратия — прозвище, което според мен дава точна представа за външността и нрава му, защото по-упорит и по-недоверчив човек не съм виждал. След победата си Хоремхеб трябваше да накара цял ден да тръбят пред Газа, дорде Рою се съгласи да отвори портите. Ала дори и тогава той пусна отпърво само Хоремхеб, за да се увери в самоличността му, понеже се съмняваше да не е предрешен сириец. Когато най-сетне му стана ясно, че Хоремхеб е сразил хетите, че обсадата е вдигната и за Газа не съществува опасност, той не прояви особена радост. Остана си постарому навъсен и никак не му харесваше, че като главнокомандуващ Хоремхеб стои по-горе от него в Газа и му заповядва, защото по време на дългогодишната обсада бе свикнал да се чувствува повелител на всички.

За този Рою Дебеловратия си заслужава да се разкаже по-подробно, понеже беше особняк и с упорството си предизвика доста неразбории в Газа. Упорството му изглеждаше налудничаво и главата му не бе наред, но ако не беше такъв, хетите и Азирувите войски сигурно отдавна щяха да превземат Газа. Струва ми се, че на някоя друга служба не би постигнал успех, ала по волята на боговете или по щастлива случайност бе попаднал на мястото, отговарящо най-добре на способностите му. Заради постоянната му заядливост и опърничавост първоначално го бяха прогонили в Газа, която в сравнение с другите сирийски градове беше малко, незначително селище, подходящо за изгнание, и едва по-сетнешните събития увеличиха важността му. Всъщност тъкмо Рою го направи значим град, като не допусна Азиру да го завладее, докато другите сирийски градове се предаваха.

Но нека първо да разкажа как пристигнахме в Газа и как изглеждаше градът при нашето пристигане. Вече описах градските стени, които бяха толкова високи, че треперех да не си строша главата, когато Рою нареди да ме издърпат с въже покрай тях, след като по-напред ми бе изгорил ръцете и коленете с вряла смола. Тези стени спасиха Газа, защото бяха иззидани от огромни каменни блокове, а основите им съществуваха от незапомнени времена, та никой не знаеше кой ги е полагал и сред народа се говореше, че ги били полагали великани. Затуй даже хетите бяха останали безсилни пред тези зидове, обаче голямото им воинско умение личеше от това, че с каменометите си бяха успели да срутят част от стените, а подкопавайки ги под прикритието на щитовете си, бяха съборили една стражева кула.

Старият град във вътрешността на стените до голяма степен беше опожарен и нито една постройка нямаше здрав покрив. Новия град, разположен извън стените, Рою Дебеловратия бе наредил да изгорят и разрушат веднага щом узнал за бунта на Азиру. Сторил го по собствено усмотрение само затуй, защото всички негови съветници били против, а жителите на града надали вой и го заплашили, ако посегне на града им. С това си деяние Рою, без да подозира, предизвикал преждевременно въстание сред сирийското население на Газа. Защото замисълът на Азиру бил градовете с египетски гарнизони да въстанат едва при пристигането на неговите войски и колесници. Така със силите на своя гарнизон Рою успял да потуши въстанието, без да иска помощ, която Ехнатон бездруго нямаше да му изпрати. Потушил го кърваво и всял сред жителите на града такъв страх, че никой вече не смеел да помисли да се вдигне срещу него.

Заловели ли някого с оръжие в ръка и той се помолел за милост, Рою казвал: „Наложете го с тояги, загдето ми досажда с хленча си за милост!“ Ако ли пък някой се предадял, без да моли за милост, Рою се разгневявал и казвал: „Строшете главата на този непокорен бунтовник, който се осмелява да вири нос пред мен!“ Когато жени с децата си идвали да измолят пощада за мъжете и бащите си, той безжалостно нареждал да ги погубят, казвайки: „Избийте цялата тази сирийска сган, която не проумява, че моята воля се извисява над тяхната, както небето се извисява над земята!“ Така никой не можел да му угоди, във всяка дума долавял обида и възражение. Напомнели ли му, че фараонът не позволява да се пролива кръв, той казвал: „В Газа аз съм фараонът!“ Такова страхотно самочувствие имал, но трябва да призная, че така говорел едва когато войските на Азиру обкръжили града.

И все пак обсадата на Азиру била хлапашка лудория в сравнение със системната, жестока обсада на хетите. Те денонощно обсипвали крепостта и къщите с огън, хвърляли отровни змии, затворени в глинени гърнета, които се пръскали по градските плочници, с катапултите си мятали разложени трупове и завързани египетски пленници, които се разбивали о зидовете. Когато пристигнахме в Газа, само малка част от жителите й бяха останали живи. От развалините на опожарените къщи видяхме да се измъкват няколко заприличали на сенки жени и старци. Всички деца в Газа бяха измрели, всички мъже бяха издъхнали под камшика на Рою, оправяйки до изнемога повредите в стените. Никой от оживелите не изпитваше радост при вида на влизащата през порутените порти египетска войска — жените заканително размахваха костеливи юмруци и викаха, а старците ни проклинаха. Хоремхеб се разпореди да им раздадат зърно и бира, но още същата нощ мнозина от тях починаха в мъчителни болки, защото за първи път от месеци насам се бяха нахранили донасита, което свитите им стомаси не можаха да понесат. Предполагам също, че животът едва ли им доставяше някаква радост, след като по време на обсадата бяха изпитали такъв ужас и безсилна злоба.

Ако ми се удаде, бих искал да обрисувам Газа такава, каквато я видях в деня на победата при влизането ни през порутените порти. Бих искал да опиша изсушените човешки кожи, провесени по стените, и почернелите човешки черепи, които лешоядите кълвяха. Бих искал да опиша страхотията на изгорелите къщи и опушените животински кости по уличките, задръстени от сринати постройки. Бих искал да опиша ужасната смрад на обсадения град, вонята на смърт и чума, която караше войниците на Хоремхеб да си запушват носа. Бих искал да опиша всичко, за да създам представа за деня на голямата победа и за това, защо сърцето ми не можеше да се радва на този така жадуван от Египет победен ден.

Бих искал също да опиша оживелите войници на Рою, техните изтънели бедра, отекли колена и разранени от камшични удари гърбове. Бих искал да опиша очите им, които в сянката на стените пламтяха зеленикави и наподобяваха по-скоро очите на зверове, отколкото на хора. С обезсилените си ръце те вдигаха копията и викаха към Хоремхеб: „Задръжте Газа, задръжте Газа!“ Не знам дали с този възглас целяха да го уязвят, за което нямаха никаква причина, или викаха така, защото друга човешка мисъл вече не можеше да се побере в притъпените им мозъци. За разлика от жителите на града те все пак не бяха в толкова окаяно състояние и можеха да ядат и пият. Хоремхеб нареди да заколят добитък, за да хапнат прясно месо, и им раздаде бира и вино, с които разполагаше в изобилие, след като войската му разграби стана на хетите и запасите на обсадителите. Нямаха търпение да дочакат месото да се свари в казаните, късаха с голи ръце парчетата сурово месо, дъвчеха го и се замайваха от първата глътка бира, след което подемаха непристойни песни и започваха да се хвалят с подвизите си.

Имаха с какво да се хвалят и през първите дни войниците на Хоремхеб и дори старите му дръгливци не изпитваха охота да се надприказват с тях, защото всички знаеха, че защитниците на крепостта бяха извършили нечовешки подвизи, за да запазят Газа под египетска власт. Величаеха Хоремхеб, че им беше дал възможност да се напият, че по време на обсадата им бе изпращал окуражителни вести и нощем с малки лодки ги бе снабдявал със сирийска пшеница през веригата от обсадни кораби. Превъзнасяха хитроумието му, защото когато зърното привършило и войниците от крепостта ловели плъхове, за да се прехранват, през стените започнали да се сипят делви с пшеница — хетите сами запращали в Газа запечатаните делви, в които сред пшеницата се намирала заповедта на Хоремхеб: „Задръжте Газа!“ Тези свръхестествени преживелици ги бяха окуражавали в несгодите и те боготворяха Хоремхеб.

На всеки жив защитник на Газа Хоремхеб връчи златна огърлица. Не му излезе особено скъпо, понеже бяха останали не повече от двеста боеспособни войници. Затуй беше истинско чудо, че са успели да задържат Газа. Предостави им също пленени от хетския стан сирийки, за да се любят с тях и да забравят преживените мъки. Но в изтощението си тези злощастни воини на Газа не можеха да се любят с жени, взеха да ги мушкат с копията и ножовете си и подобно на хетите се наслаждаваха на писъците им. По време на обсадата бяха усвоили от хетите много нови обичаи, например да одират кожата на живи пленници и да я окачват на стената. Но те самите твърдяха, че намушквали сирийките, защото били сирийки, и казваха: „Не ни показвайте сириец, защото веднага ще го хванем за гърлото и ще го удушим!“

На Рою Дебеловратия Хоремхеб подари огърлица от злато, емайл и зелени безценни камъни, както и златен камшик, а войниците си накара да викат в негова чест, така че стените на Газа се затресоха от техния възглас. Всички викаха чистосърдечно и се възхищаваха на Рою, комуто се бе удало да задържи Газа. Когато възгласите заглъхнаха, Рою недоверчиво опипа огърлицата на врата си и запита:

— За кон ли ме имаш, Хоремхеб, че ме окичваш със златен юлар? А този камшик от чисто злато ли е извезан или от сирийско с примеси? — Сетне добави: — Махни хората си от този град. Многочислеността им ме дразни и от гюрултията им нощем не мога да спя в кулата си, макар че по-рано спях сладко при трясъка на стеноломите и съскането на пожарите около мен. Махни ги от този град, защото в Газа аз съм фараонът. Разгневя ли се, ще накарам моите хора да насметат твоите и да ги изтрепят, ако не престанат да вдигат врява и да смущават съня ми.

Оказа се, че след прекратяване на обсадата Рою Дебеловратия наистина не го ловеше сън. Не помагаха нито приспивателните лекарства, нито виното. След пиене безсъницата му дори съвсем се влошаваше. Лежеше в постелята, прекарваше през ума си складовите описи на крепостта, които знаеше наизуст, и се мъчеше да си спомни и обясни за какво са били употребени всички запаси. Държеше да си спомни кое копие къде е било хвърлено и още куп дивотии държеше да си припомни, така че нямаше начин да заспи. Ето защо доста смирено отиде при Хоремхеб и му рече:

— Ти стоиш по-високо от мен и си мой повелител. Заповядай да ме накажат, защото съм длъжен да представя на фараона отчет за всичко, което ми е поверил, ала вече не съм в състояние да го сторя. Когато хетите хвърлиха в стаята ми пламнали гърнета, многобройните папируси изгоряха, а от дългото будуване паметта ми доста отслабна и сега не мога да си спомня някои неща. Всъщност спомням си всичко, само че в складовете освен другото трябваше да има четиристотин магарешки подопашника, които никъде не намирам. Складовите писари също не ги намират, макар всеки ден да ги пердаша, така че вече не могат ни да седят, ни да ходят, ами пълзят на четири крака по пода. Къде може да са се дянали тези четиристотин ремъка, след като отдавна сме изяли всички магарета в крепостта и подопашници не им трябват? В името на Сет и всичките му дяволи, нареди да ме набият публично, Хоремхеб, нареди да ме накажат заради четиристотинте подопашника, защото ме е страх от гнева на фараона и няма да посмея да застана с достойнство пред него, ако не ги открия!

Хоремхеб се опита да го успокои и каза, че на драго сърце ще му подари четиристотин магарешки подопашника, та наличността в складовете му да отговаря на папирусите. Обаче Рою още повече се разгорещи и извика:

— Ти явно ме подмамваш да заблудя фараона. Нали ако взема твоите подопашници, те няма да са същите, които фараонът ми повери заедно с командуването на Газа. Сигурно ми ги предлагаш, за да можеш да ме набедиш пред него в злоупотреба и да ме свалиш, понеже завиждаш на славата ми и искаш да станеш началник на Газа. Кой знае, може пък да си накарал разпасаните си войници да откраднат ония магарешки подопашници, за да ме злепоставиш пред фараона и да се домогнеш до командуването на Газа. Затуй отхвърлям подлото ти предложение и няма да приема твоите подопашници. Аз и моите хора ще отстояваме Газа дотогава, докато в нас все още има живот. А четиристотинте подопашника ще изровя, дори да се наложи да разкопая цяла Газа камък по камък!

При това изявление Хоремхеб се разтревожи за душевното му състояние и го подкани да замине при жена си и децата си в Египет, за да се съвземе от изпитанията по време на обсадата. По-добре да не беше го казвал, защото оттам насетне Рою беше убеден, че Хоремхеб гледа да заграби властта му и да му отнеме Газа. Затуй извика:

— Моят Египет е Газа, стената на Газа е моята жена, а кулите на Газа са моите деца! Но ако не намеря изчезналите магарешки подопашници, ще разпоря корема на жена си и ще откъсна главите на децата си!

Без знанието на Хоремхеб той накара да погубят писаря, който наравно с него бе изтърпял неволите на обсадата, а на хората си заповяда с кирки и лостове да разбият подовете на кулите и да издирят пропадналите магарешки подопашници. Щом видя тази разруха, Хоремхеб нареди да го затворят в стаята му и да го вардят, а от мен поиска лекарски съвет. Поговорих дружелюбно с Рою, макар че той нямаше вяра на приятелството ми, ами подозираше, че с хитрост гледам да стана началник на Газа, и казах на Хоремхеб:

— Този човек няма да се успокои, докато не изведеш войската си от Газа, та отново да затвори портите и като фараон да управлява града по собствено виждане.

— В името на Сет и всичките му дяволи — изруга Хоремхеб, — как да го сторя, преди корабите с нови войници, оръжия и провизии да са пристигнали от Египет, че да тръгна на поход към Йопия? Дотогава стените на Газа са единственото ми убежище. Напусна ли ги, ще изложа на опасност всичко постигнато досега.

Поколебах се малко, пък му рекох:

— Може би за него ще е по-добре, ако отворя черепа му и се опитам да го излекувам, защото докато си тук, той ще страда много и трябва да го държим вързан за леглото. Иначе ще вземе да посегне на себе си или на теб.

Ала Хоремхеб не се съгласи да отворя черепа на най-прославения египетски воин. Ако Рою умреше, можеше да пострада собственото му име, а аз не бях убеден, че ще остане жив. Трепанацията винаги е била несигурно и рисковано начинание. Затуй Хоремхеб ме изпрати при Рою и с усилията на дузина здравеняци успях да го завържа за леглото и да му дам приспивателно. Но в здрача на постелята очите му искряха зеленикави като на звяр, той се гърчеше и от яд, пяна излизаше по устата му, когато ми каза:

— Чакале Хоремхебов, аз все пак съм началник на Газа. Сега се сещам, че в крепостната тъмница има един сирийски шпионин, когото залових с примката си преди идването на твоя господар, но в залисията забравих да го окача на стената. Този шпионин е страшен хитрец и ми е ясно, че сигурно той е задигнал четиристотинте магарешки подопашника. Докарай го тук, за да изстискам от него тези проклети подопашници и най-сетне да заспя спокойно.

Той не преставаше да ме тормози с приказките си за сирийския шпионин, докато накрая ми дотегна, накарах да запалят факли и слязох в крепостната тъмница, където имаше много проядени от плъховете трупове, приковани с вериги към стените. Тъмничарят беше старец, който от дългогодишно пребиваване в подземията на Газа бе ослепял и без факла се оправяше през всички проходи. Запитах го за сирийския шпионин, заловен преди вдигането на обсадата, по той се кълнеше и ме уверяваше, че всички затворници отдавна били измрели, защото първо ги изтезавали при разпита, а сетне по заповед на Рою ги оставяли без храна и вода. Аз обаче познавах хората и поведението на стареца ми се стори подозрително. Затуй го притиснах и заплашвах, докато се просна пред мен и жално завика:

— Пощади живота ми, господарю, защото винаги съм служил вярно на Египет и в името на Египет съм измъчвал затворници и съм крал от храната им. Обаче този шпионин е необикновен човек, езикът му е вълшебен и чурулика като славей. Обеща ми голямо богатство, ако му давам да яде и остане жив до пристигането на Хоремхеб. Обеща също, че ако спася живота му, щял да възвърне зрението ми, защото той самият някога бил сляп, но един голям лекар излекувал едното му око и даде дума да ме заведе при този лекар, та да прогледна и да мога отново да заживея сред хората в града и да се наслаждавам на богатството си. Вече ми дължи над два милиона дебена злато за хляба и водата, които съм му давал. Не съм му казал, че обсадата е вдигната и Хоремхеб е пристигнал — нека ми задлъжнее още повече за хляба и водата, дето му ги давам всеки ден. Иска да го заведа тайно при Хоремхеб веднага след пристигането му и се кълне, че той щял да го освободи и да му подари златни огърлици. Вярвам му, защото едва ли някой може да устои на чуруликащия му език. Обаче при Хоремхеб смятам да го заведа чак когато дългът му стане три милиона дебена злато. Тази сума е кръгла и лесно мога да я запомня.

Докато го слушах, краката ми затрепераха и сърцето ми се размекна. Струваше ми се, че отгатвам за кого говори, но се престорих на равнодушен и му казах:

— Ех, старче, целият Египет ведно със Сирия не разполага с толкоз много злато. От думите ти личи, че този човек е голям шарлатанин и заслужава наказание. Веднага ме заведи при него и моли всичките си богове да не му се е случило нищо лошо, защото ще отговаряш със сляпата си глава.

Като плачеше горестно и призоваваше Амон на помощ, старецът ме заведе до една пещера, отделена от другите и замаскирана с камъни, за да не я открият хората на Рою. Осветих я с факлата и видях един мъж, прикован с окови към стената. Сирийската му дреха бе окъсана, гърбът му — разранен, а измършавелият му корем висеше като набръчкана торба между коленете. С едното око беше сляп, а с другото ме погледна, примигвайки, и го засенчи от светлината, която след седмиците, прекарани в мрак, му причиняваше болка.

— Ти ли си, господарю Синухе? — възкликна той. — Благословен да е денят, довел те при мен. Накарай обаче ковачите незабавно да разсекат тези вериги и ми дай делва с вино, за да забравя страданията. Нареди на робите да ме измият и да ме намажат с благовонни масла, защото съм свикнал на удобства и разкош, а тези остри камъни протриха кожата на задника ми. Няма да имам нищо против, ако ми стъкмиш мека постеля и пратиш няколко девици на Ищар да ми правят компания — коремът вече не ми създава мъчнотии в любовните наслади, макар че, ако щеш вярвай, за броени дни съм изял хляб за над два милиона дебена.

— Ех, Каптах — рекох аз, коленичих пред него и прегърнах нахапаните му от плъхове рамене. — Непоправим човек си ти! В Тива казваха, че си умрял, ала аз не повярвах, защото ми се струва невероятно някога да умреш. Най-доброто свидетелство за това е, че те намирам жив и здрав сред трупове тук, в тази тъмница на мъртвите, където може би всеки от окованите във вериги мъртъвци е бил по-почтен и по-мил на боговете от теб. Затуй се радвам много отново да те видя жив.

Но Каптах отбеляза:

— Май че продължаваш да си все същият празнодумец, господарю Синухе. Недей да ми говориш за богове, защото в неволята си призовах на помощ всички богове, даже вавилонските и хетските, без някой да ми помогне, та заради алчния тъмничар се наложи да изям всичкото си богатство. Помогна ми единствено нашият скарабей, като те доведе при мен. А началникът на тази крепост е луд човек и не дава вяра на нито една разумна дума. Накара хората си да ме оберат и да разпъват тялото ми по жесток начин, та ревях като бик. За щастие успях да опазя нашия скарабей. Като разбрах накъде вървят нещата, аз го скрих на едно място в тялото си, което като скривалище за богове несъмнено е срамотно, но на скарабея ще да е харесало, щом те доведе тук. Такова чудо може да се случи само благодарение на нашия свещен скарабей.

Той ми показа скарабея, все още омърсен от недостолепното скривалище. Накарах ковачите да разсекат веригите и внимателно поведох Каптах към жилището си в крепостта, защото беше слаб, пък и недовиждаше с непривикналото си на дневна светлина око. В жилището си наредих на робите да го измият и намажат с масло, да обръснат брадата му, да накъдрят косата му и да го облекат в изящен лен. Заех му една златна огърлица, гривни и други накити, за да може да се представи в подобаващ на достойнството му вид. Докато робите го обличаха и гласяха, той се тъпчеше с месо, пиеше вино и доволно се оригваше. В същото време тъмничарят плачеше и се вайкаше зад вратата, дращеше по нея, риташе я и викаше, че за живота си и за храната в тъмницата Каптах му дължал два милиона триста шестдесет и пет хиляди дебена злато. Понеже заради него бил излагал собствения си живот на опасност, като крадял хляб от оскъдните запаси на крепостта, нямало да му опрости нито един дебен от тази сума. Стана ми ясно, че в Газа не само началникът Рою беше побъркан. Накрая виковете и хленченето на стареца ми додеяха, та рекох на Каптах:

— Хоремхеб вече втора седмица е в Газа, а с мълчанието си старецът те е мамил, така че не му дължиш нищо. Ще накарам войниците да го набият, а ако е необходимо, може и главата му да откъснат, защото е подлец и виновник за смъртта на много затворници.

Каптах се сепна от предложението ми, оригна се няколко пъти, отпи от смесеното вино и отсече:

— Дума да не става. Аз съм честен човек, като търговец държа на името си и трябва да изпълня задължението си. Не желая да мамя никого, макар че навярно в цял Египет няма толкоз много злато, колкото дължа на оня дъртак. Пошегувах се с него и му обещавах всичко, каквото ми поискаше, понеже си мислех, че заради гламавщината на началника на Газа ще умра и няма да се стигне до разплащане. Ако знаех, че ще остана жив, щях да се преборя с исканията му, ала щом усетех миризмата на хляба в ръката му, от глад губех всяко желание да се пазаря.

Потърках очите и челото си, погледнах го стъписано и запитах:

— Ти наистина ли си Каптах? Не, не мога да повярвам. Изглежда май, че камъните на тази крепост са прокълнати и че всеки, който престои известно време тук, полудява. Сигурно и ти си се побъркал и вече не си предишният Каптах. Наистина ли смяташ да изплатиш на стареца целия си дълг и с какво? Нали след царството на Атон изгуби богатството си и би трябвало да си сиромах като мене?

Но замаян от виното, Каптах отговори:

— Аз съм благочестив човек, почитам боговете и държа на думата си. Затуй смятам да изплатя дълга си до последния дебен, обаче старецът трябва да ми даде отсрочка. Не вярвам в своята простоватост да разбира колко злато му дължа и сигурно ще остане доволен, ако му отмеря някой и друг дебен, защото едва ли някога през живота си се е докосвал до злато. Предполагам, че ще ликува, ако получи от мен дори един дебен, но това не ме освобождава от дадената дума и от дълга ми. Вярно е, че не проумявам откъде ще намеря всичкото това злато, защото при размириците в Тива действително загубих много нещо. Наложи се да зарежа имота си и позорно да избягам, когато на робите и носачите им щукна, че съм ги бил предал на Амон, и искаха да ме убият. Обаче сетне в Мемфис направих големи услуги на Хоремхеб, а когато злобата на робите се простря до Мемфис и отново трябваше да бягам, направих му още по-големи услуги в Сирия, където живеех като търговец и продавах на хетите пшеница и зоб. По мои сметки Хоремхеб ми дължи най-малко половин милион дебена злато, още повече, че бях принуден да изоставя сделките си и с малка лодка да забягна в Газа, излагайки живота си на голяма опасност в морето. Друг изход нямах — хетите бяха побеснели, че конете им, хранени със закупена от мен зоб, се разболяваха. Но без да подозирам, с бягството си в Газа се изложих на още по-голяма опасност, защото побърканият началник на града накара да ме задържат и изтезават като сирийски шпионин и сигурно щеше да окачи кожата ми на стената, ако този гламав старец не ме беше скрил и не беше казал, че съм умрял в тъмницата. Затуй не мога да не му изплатя дълга си.

Докато говореше, аз прогледнах и разбрах, че именно Каптах е бил най-добрият служител на Хоремхеб в Сирия и главният сред шпионите му. Прежаднелият мъж, който през онази нощ пристигна в шатрата на Хоремхеб край планината на победата, беше закрил с ръка едното си око, за да покаже, че идва като пратеник на едноок човек. Проумявайки това, аз същевременно се досетих, че никой друг не би бил способен да се заеме с извършеното от Каптах в Сирия, защото в хитростта си той нямаше равен на себе си. Независимо от това аз казах:

— Възможно е Хоремхеб да ти дължи много злато, ала по-лесно ще изстискаш злато от камък, отколкото Хоремхеб да ти върне дължимото. Добре знаеш, че той никога не изплаща дълговете си.

— Така е — съгласи се Каптах. — Знам, че Хоремхеб е коравосърдечен и неблагодарен човек, по-неблагодарен от побъркания началник на Газа, на когото хетите с моя намеса прехвърляха пшеница в запечатани делви. Те мислеха, че делвите са пълни с отровни змии, които с много усилия и неприятности бях наловил в пустинята. За да се уверят, счупих една делва, змиите ухапаха трима хетски войници и те умряха за по-малко от една водна мярка време. Оттам насетне хетите не пожелаха да отварят делвите, пълни с пшеница, и ми плащаха добра цена за тях. Затуй всяко зрънце, дошло с ония делви в Газа, струва на Хоремхеб колкото злато, че и повече, защото пшеницата заслужаваше цената си, а позорният начин, по който началникът на Газа се отнесе с мен, я прави още по-скъпа. Разбира се, аз дори не си и представям, че Хоремхеб ще ми изплати дълговете си в злато. Но той трябва да ми предостави правото да се разпореждам и да събирам всички налози в пристанищата на превзетите сирийски градове, трябва да ми предостави цялата търговия със сирийска сол, както и много други привилегии, с които ще си възстановя дължимото от него.

Думите му издаваха хитра съобразителност, ала аз все пак запитах учудено:

— Нима цял живот смяташ да се напъваш и да се блъскаш, за да изкараш достатъчно злато и да се издължиш на тоя побъркан старец, дето квичи зад вратата?

Каптах отпи от виното, примлясна и каза:

— Дявол да го вземе, заслужава си човек да поседи някоя седмица върху твърдите камъни на тъмната пещера и да пие застояла вода, за да може да оцени напълно меките постелки, ярката светлина и вкуса на виното. Не, Синухе, не съм толкоз луд, за какъвто ме мислиш. Но дадената дума трябва да се удържи и затуй не ни остава нищо друго, освен както съм обещал — да възвърнеш зрението му, за да го накарам да играе с мен на зарове. Преди да ослепее от постоянната тъмнина, в която е принуден да живее, той е бил страстен комарджия. Смятам да играя с него на зарове и няма да имам нищо против, ако губи. Сигурно се досещаш, че възнамерявам да залагаме големи суми.

Тогава и на мен ми стана ясно, че за Каптах това бе единственият начин да се избави почтено от непосилния си дълг, защото хвърляше ловко заровете, особено ако сам си ги беше избрал. Затуй обещах да вложа цялото си умение и да накарам стареца да прогледне поне дотолкова, че да различава точките на заровете. В отплата Каптах обеща да изпрати на Мути толкова сребро, че да възстанови някогашната медникарска къща в Тива и да поминава добре в наше отсъствие. След тази спогодба поканих стареца да влезе и Каптах го увери, че ще му изплати дълга си, ако получи известна отсрочка. Аз пък прегледах очите му и установих, че неговата слепота не беше последица от мрака, а от старо очно заболяване, което не е било лекувано. На другия ден изцелих очите му с помощта на игла, както възвръщаха зрението в Митани. Но колко време щеше да вижда — това не можех да кажа, защото по очите, лекувани с игла, бързо се образува коричка и тогава човек завинаги остава слял.

Заведох Каптах и при Хоремхеб, който много се зарадва да го види, прегърна го, нарече го храбър юнак и го увери, че цял Египет му е благодарен за подвизите, извършени тайно и безкористно за благото на Египет. Но при тия думи физиономията на Каптах се удължи, той заплака, запролива сълзи и каза:

— Погледни корема ми, провиснал като сбръчкана торба и измършавял, докато се напрягах да ти служа. Погледни разранения ми задник и ушите ми, които плъховете в тъмницата на Газа прегризаха заради теб, Хоремхеб. Приказваш ми тука за благодарността на Египет, ала благодарността не вкарва ни троха в стомаха ми, нито пък наквасва гърлото ми с вино. Никъде не виждам чувалите със злато, дето ги обещаваше за подвизите ми, въпреки твърдото ми убеждение, че си запазил моя дял от голямата плячка, която си придобил. Не, Хоремхеб, не ти ща благодарността, ами искам като честен човек да си изплатиш дълговете, защото и аз самият имам дългове към други хора. Заради теб задлъжнях, и то по-тежко, отколкото можеш да си представиш.

Като го чу да говори за злато, Хоремхеб смръщи чело, нервно заудря със златния камшик по крака си и каза:

— Думите ти са досадни като бръмчене на муха, Каптах. Какви дивотии ми дрънкаш с мръсната си уста? Много добре знаеш, че от плячката не ти се полага нищо, а всичкото злато, което мога да докопам, използувам за войната срещу хетите. Аз самият съм сиромах и славата е единствената ми награда. Затуй те съветвам да избираш по-подходящо време, когато ще ми говориш за злато. Мога обаче да ти помогна, като наредя да заловят хората, на които си длъжник. Ще ги улича в някакви престъпления, ще ги окача на стената и така ще се избавиш от дълговете си.

Каптах отказа да погаси дълговете си по такъв безчестен начин, обаче Хоремхеб горчиво му се надсмя, шляпайки със златния камшик по крака си, и заяви:

— Всеки богаташ е престъпник, защото много злато се натрупва само с жестокост, изнудване и ограбване на бедните. Където има много злато, там винаги мога да скалъпя подходящо обвинение и никой не ще ме упрекне в несправедливост, а обвиняемият дълбоко в себе си ще знае, че е виновен. Да вземем например теб, Каптах. Защо е било необходимо Рою, началникът на Газа, да накара да те изтезават като сирийски шпионин и да те хвърлят в тъмницата? Макар че е побъркан, той е добър воин и трябва да е имал някаква причина за постъпката си.

В знак на невинност Каптах, без да се замисля, разкъса изящната си дреха, защото беше моя и разкъсването й ощетяваше не него, а мен. Заудря се в гърдите и завика:

— Ех, Хоремхеб, нали преди малко ми приказваше за благодарност, а ето че сега ми отправяш долни обвинения. Не бях ли аз онзи, който изтрови конете на хетите, който в запечатани делви прехвърляше пшеница в Газа, който плащаше на смелчаци да те известяват за хетските войски и наемаше роби да разрязват меховете с вода в хетските колесници, когато поемаха през пустинята срещу теб? Всичко това съм го вършил заради теб и заради Египет, без да мисля за своята облага. Но съвсем естествено беше на хетите и на Азиру също да извърша някои услуги, които не ти нанесоха особена вреда. Затуй, когато бягах в Газа от освирепелите хети, които ме обвиняваха за мора сред конете си и за своето поражение в Равнината на човешките кости, у себе си носех глинена плочка от Азиру, поставяща ме под негова закрила. Предвидливият се подсигурява от всички страни и се осланя не на една стрела, ами държи в колчана си по много. Каква полза щеше да имаш от мен, ако бях непредвидлив? Какво щяхте да спечелите ти и Египет, ако кожата ми бъдеше опъната да съхне на стената? Хетите можеха да превземат Газа преди твоето пристигане и аз трябваше да имам у себе си документ от Азиру, та при нужда да им предам града, ако ти се забавеше прекалено дълго и те така или иначе го завладееха. Глинената плочка на Азиру скрих грижливо в дрехата си, ала оня Рою е недоверчив човек, неговите хора раздраха дрехата ми и я намериха, макар че се опитвах с ръка да закрия сляпото си око и да намекна на Рою за отровните торни бръмбари в Сирия, както се бяхме уговорили с теб. Щом намери глинената плочка, Рою не се вслушваше в условните думи, ами накара да ме изтезават, докато заревах като бик и признах, че съм Азирув шпионин, за да не ми откъснат крайниците, защото без тях съвсем нямаше да имаш полза от мен. Не съм ли прав, Хоремхеб?

Хоремхеб се разсмя и каза:

— Считай в такъв случай изпитанията си за своя награда, драги ми Каптах. Познавам те добре, ти също ме познаваш и повече е излишно да ми хленчиш за злато. Такива приказки ме нервират и ставам раздразнителен.

Каптах обаче настояваше на своето и накрая успя да изкопчи от Хоремхеб правото за покупко-продажба на военна плячка в Сирия. По този начин той единствен беше упълномощен да изкупува от войниците или да разменя срещу бира, вино, зарове и жени плячката, която им бе разпределена след разграбването на хетския стан в Равнината на човешките кости и на стана на обсадната войска край Газа. Освен туй той единствен имаше право да продава и разменя плячката на фараона и на Хоремхеб срещу необходими за войската принадлежности. Само по себе си това право бе предостатъчно за забогатяването му, защото с кораби от Египет в Газа пристигаха множество търговци, от сирийските градове също пристигаха търговци, които — нехаейки за хетите и Азиру и водени от жаждата си за печалба — купуваха военна плячка и заробваха пленници, като за всяка своя сделка вече трябваше да плащат дан на Каптах. Но това не го задоволяваше и той настоя за правото на търговия с цялата плячка, с която войската на Хоремхеб тепърва щеше да се сдобие в Сирия. След кратък пазарлък Хоремхеб се съгласи, понеже не му струваше нищо — той самият не беше търговец, а за това свое право Каптах обещаваше щедри подаръци.

При все това Каптах не остана доволен, защото думите на Хоремхеб го бяха засегнали дълбоко. Като се прибрахме в моето жилище, двамата пихме вино, Каптах помръкна и възмутен от човешката неблагодарност, рече:

— Не е ли естествено и не се ли разбира от само себе си, че умният винаги взема страната на победителя и предварително се подсигурява да се озове на неговата страна, каквото и да се случи. Но можех да живея и да търгувам в Сирия, без да правя услуги на Азиру и на хетите, а ако Хоремхеб бе претърпял поражение, аз трябваше да предам Газа на хетите. Щеше да ми бъде крайно неприятно, защото хетите разбират от търговия и аз щях да имам по-малка изгода, отколкото при Хоремхеб, но за щастие не стана така и за това съм признателен на нашия скарабей. Да, светът наистина се отплаща с неблагодарност. Тиванските носачи и роби също проклинаха името ми, макар че ги поях на почек и им набавях оръжие за твоя сметка, господарю, с което се излагах на голяма опасност пред Амон. Амон никога нямаше да ми прости, ако на хората на Пепитамон не бях посочил тайния оръжеен склад на робите и не бях им издал кои са предводителите на носачите, след като разбрах, че Атон неминуемо е обречен на гибел. Постъпката ми не нанесе никому вреда, а напротив — спаси много човешки живота. Рано или късно предводителите на робите и носачите щяха да попаднат в ръцете на Амон, а че Ейе и Пепитамон разположиха троновете си на тиванския кей и караха да хвърлят телата им на крокодилите — това вече не е моя вина. Големи загуби ми причини също опожаряването на „Крокодилската опашка“. В избата и задните й стаички бях струпал всичката плячка на безчинствуващите роби и носачи, които ми я бяха продали на прилична цена или разменили за вино. Още по-големи загуби претърпях, когато робите безпричинно ме преследваха и палеха моите мелници и къщи в Тива. Складовете ми за зърно също подпалиха, макар че в Тива вече цареше мир. Да, Синухе, ония безпощадни роби ме изкараха виновен за поражението си, преследваха ме и независимо от стражите животът ми в Тива беше изложен на опасност. По моряци известиха робите и носачите в Мемфис, та и там не се чувствувах в безопасност, въпреки че ръката на Хоремхеб ме закриляше. Затуй се наложи да забягна в Сирия, но това бягство ми донесе щастие, защото отново съм заможен човек, а след края на войната ще бъда по-богат от когато и да било. Възможно е да се окажа най-богатият египтянин при условие, разбира се, че Хоремхеб победи. Всъщност в успеха му вече не се съмнявам, ала все пак ще моля усърдно скарабея ни, ще го мажа с благовония и всеки ден ще му принасям в жертва прясно говно от бяла крава, че Хоремхеб да победи. Хетите страшно ми омръзнаха, защото са стиснати и си водят точна сметка за всяка сделка, та е трудно да ги измамиш. Но нека се върна пак на неблагодарните тивански роби. Ти сам видя колко много се застъпвах за тях, докато държаха властта в Тива и аз имах облага от тях. Не мога да бъда упрекван, загдето уведомих жреците на Амон за техните замисли и посочих имената и отличителните белези на предводителите им, защото, ако робите бяха победили, това нямаше ни най-малко да им навреди. Но след като не победиха, то поне аз запазих живота си и благоволението на Амон и ако можех да остана в Тива, неговото благоволение щеше да ми е от голяма полза. Знам, че такова поведение се смята за непочтено и че ти, господарю Синухе, може би също го смяташ за непочтено, но ти по природа винаги си бил наивен и глуповат, а аз съм просто бивш роб, роден в глинена колиба, и ако се препъна, никой няма да ме вдигне. Затуй трябва сам да се грижа за себе си и за изгодата си. Пък и не мога да разбера каква полза има човек от почтеността, ако лежи в земята с прерязано гърло. Не, Синухе, умният винаги взема страната на победителя и това съвсем не го посрамва. По-уместно е да се похвали неговата мъдрост, защото тя облекчава и опростява живота му и му принася голяма полза.

Това сподели Каптах с мен, ала от неговата мъдрост виното загорча в устата ми. Размисляйки над думите му, онова, що ставаше под слънцето, ми се стори безсмислено, защото в огорчението си трябва да призная, че неговата мъдрост беше изсмукана от цялата мъдрост на земния живот и всичко, което се простираше извън нея, беше чисто въображение. Както седях в крепостта на Газа и долавях вонята на разлагащите се човешки кожи по стената, в съзнанието ми всичко започна да изглежда безсмислено. Героизмът беше безсмислен, съобразителността беше безсмислена, славата беше безсмислена, добрите дела не ми изглеждаха по-особени от лошите и аз не намирах разлика между едните и другите — всички човешки дела ми се струваха безсмислени. Но Каптах дочу отдолу врявата на пияните войници по саждивите улици на града и женския кикот от шатрите на търговците, потри самодоволно ръце и добави:

— Нима мъдростта ми не е истинска мъдрост, Синухе? Ти самият си доказателство за нейната истинност, като седиш пред мен осиромашал заради собствената си наивност и слабост. А беше заможен човек, най-заможният в Египет, преди от слабост и глупост да ме накараш да раздам богатството ти като хляб на Атон за гладуващите. Ти наистина имаше всичко, каквото човешкото сърце може да поще. И жена имаше, макар че пред хората не беше строшил гърне с нея, и син имаше, ала заради безумството си го направи жертва на смъртта. Да, Синухе, седиш пред мен беден и огорчен със сбръчкано лице, сякаш си отхапал кисел плод, докато аз се чувствувам добре, отново дебелея, кожата ми ухае на помада, виното сгрява тялото ми, а всяка глътка бира, изпита от войниците долу, носи мед в кесията ми и всеки кикот на момичетата от шатрите на търговците звънти като мед в торбата ми. Откажи се най-сетне от безумството си, Синухе, заживей като човек сред хората и приеми живота такъв, какъвто е в действителност. Не се опитвай да го промениш по свои представи, защото никой не може да измени законите на живота и човекът е непоправим.

Нищо не му отговорих, излязох и отидох да си легна. Опитах се да заспя, но сънят не идеше — прогонваха го роби, които с греди, обковани с мед, ломяха стени и с щитове трещяха пред вратата на началника Рою, за да си мисли, че обсадата на Газа продължава, и да спи спокойно. Той може и да е спал, ала аз будувах, докато Мерит ми се присъни жива и малкият Тот си играеше в съня ми, така че на заранта се събудих с натежало сърце и в устата ми горчеше, сякаш бях пил жлъчка.