Мика Валтари
Синухе Египтянина (61) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

На другия ден ми предстоеше посещение в златния палат при царската майка, която цяла Тива наричаше вещица и негърска магьосница, така че вече никому не се налагаше да обяснява кого има предвид, когато говори за вещица. Струва ми се все пак, че независимо от знанията и уменията си тя самата си беше виновна за това прозвище, защото беше жестока и коварна старица и голямата власт бе унищожила у нея всичко добро, което някога е имала. Ала тъкмо се бях пременил с царски лен и се бях окичил с всички почетни знаци, когато от някогашната медникарска къща готвачката ми Мути пристигна на кораба и поде със сърдит глас:

— Благословен да е денят, довел те в твоя дом, господарю, но и ти като всички мъже мърсуваш нощем по бардаците и не се връщаш да си изядеш поне закуската, макар че аз се съсипах да ти приготвя вкусна храна, цяла нощ готвих, пекох и налагах с тоягата мързелуващите роби да почистят, та десницата ми отмаля. Стара и грохнала жена съм и вече нямам вяра на мъжете, нито пък държането ти снощи, нощес и тази заран ще промени представата ми за тях. Затуй тръгвай да си изядеш закуската, дето съм ти я приготвила, и вземи онази непрокопсаница със себе си, щом и денем не можеш без нея.

Така ми каза, а пък знаех, че цени и уважава Мерит, ала такъв си й беше нравът и докато живеех като бедняшки лекар в някогашната медникарска къща, бях свикнал с него, така че хапливите й думи галеха ухото ми и се чувствувах отново у дома. Затуй охотно я последвах и пратих да повикат Мерит от „Крокодилската опашка“. Мути влачеше крака до паланкина ми и продължаваше да нарежда:

— Предполагах, че откакто живееш сред палатски хора, си поумнял и си се научил на уредност. Ала явно нищо не си научил, само дето си станал още по-разпасан, и вчера само си въобразявах, че по лицето ти е изписана кротост. От сърце се радвах, като гледах закръглените ти бузи, защото мъжът колкото повече пълнее, толкоз по̀ уляга. И ако по време на престоя си в Тива измършавееш, виновна ще бъда не аз, а разюзданият ти нрав, тъй като всички мъже са еднакви и всяко зло на света иде от онова, дето го крият под престилките си, понеже се срамуват от него — и хич не се учудвам, че се срамуват.

Неспирното й мърморене и натякване ми напомни за майка ми Кипа и сигурно щях да се разплача от умиление, ако най-сетне не й бях креснал:

— Стига си дрънкала, защото думите ти ми бръмчат като мухи в ушите и ми пречат да разсъждавам!

Тя тутакси замлъкна и се умисли, понеже ме беше накарала да викна, което най-добре я убеждаваше, че стопанинът й се беше завърнал.

Бе се потрудила да украси дома ми за моето посрещане: венчета висяха по стълбовете на верандата, дворът и даже улицата отпред бяха пометени и умрялата котка пред къщата беше захвърлена пред съседската къща. На улицата беше скупчила деца да викат: „Благословен да е денят, довел господаря ни вкъщи!“ Но това го бе сторила само защото се дразнеше, че съм бездетен. Щеше й се да си имам деца, стига да ми се народяха без жена, а как си го представяше — това не мога да обясня. Просто така си го бе наумила. Раздадох на малчуганите късчета мед, Мути ги нагости със сладкиши и те се разотидоха доволни. Мерит също пристигна с хубава премяна и с цвете в косата, която лъщеше от помада. Като я видя, Мути изхлипа и избърса носа си, докато ни поливаше да си измием ръцете. Приготвената от нея закуска се топеше в устата ми, защото беше тиванска, а в Ахетатон бях забравил, че няма по-вкусни ястия от тиванските. Но може би охотата ми се дължеше на Мерит, защото тя ме бе подмладила и сърцето ми беше бодро като тялото ми. Докато поднасяше гозбите, Мути непрекъснато ни приказваше:

— Господарю, сигурно ще ме ругаеш, че птицата е препечена и соса никак не го бива. Мерит, опита ли бъбречетата, задушени в мъзга от пролетни палмови филизи? Често стават много вкусни, ала точно днес позагоряха. Да знаеш само, господарю, колко пъти съм разговаряла с тази почтена хубавица и все съм я предупреждавала да внимава с теб, уверявала съм я колко си непостоянен и лекомислен, какъв глуповат и безразсъден си, а тя не вярва на думите ми. Не проумявам какво харесва у теб, щом и косата ти окапва. Но на младини и жените са безразсъдни като мъжете, побърква ги онова, дето мъжете… Няма да повтарям, знаеш за какво говоря, а и Мерит се досеща, защото вече не е от най-младите. Все пак опитът е важен както за мъжете, така и за жените. Даже за жените е по-важен, понеже ги учи да се вардят от мъжете и да не дават вяра на лъжливите им приказки. А пък тези рибки сама съм ги киснала в масло като критяните и не вярвам те да ги приготвят по-добре, макар че тъкмо този път са се вгорчили.

Благодарих на Мути и похвалих умението й, Мерит също я похвали и на нея й стана драго, въпреки че се опитваше да сбърчи чело и да сумти. Не знам дали в това угощение в някогашната медникарска къща имаше нещо особено или забележително, но го разказах заради себе си, защото именно тогава се почувствувах честит и възкликнах:

— Престани да изтичаш, водни часовнико! Този миг е тъй прекрасен, че за да не отлети, бих искал времето да спре!

Докато се хранехме, дворът се беше напълнил с народ — хора от бедняшкия квартал, пременени като на празник с най-хубавите си дрехи и с намазани лица, бяха дошли да ме поздравят и да изплачат грижите и болките си. Те казваха:

— Много ни липсваше, Синухе. Докато беше сред нас, не те ценяхме достатъчно и едва като замина, забелязахме колко много добрини беше сторил за нас, невежите, и каква голяма загуба е да те няма.

Подаръците, които ми носеха, бяха скромни и без стойност, защото заради бога на фараона Ехнатон съвсем бяха осиромашали. Един ми носеше крина булгур, друг — убита с бумеранг птица, трети — сушени фурми, четвърти, по липса на друго, ми беше донесъл цветенце, така че при вида на купищата цветя в двора ми вече не ме учудваше защо лехите по алеята на овните изглеждаха опустошени. Сред тях беше писарят, който заради буцата на врата си ходеше с извита глава и за мое удивление още бе жив. Сред тях беше също робът, чиито пръсти бях излекувал. Той гордо ми показа как ги движи и именно от него получих булгура, понеже отново работеше в мелницата и можеше да краде. Една майка ми посочи момчето си, което, израсло хубаво и силно, се гордееше със синините и драскотините по краката си и с това, че можело да напердаши всеки свой връстник от махалата. Сред надошлите беше и момата, чиито очи някога бях излекувал и заради която се бях видял в чудо, понеже ми изпрати всички момичета от публичния дом да им изрежа загрозяващите ги бенки и брадавици. И тя беше преуспяла — със скътани от занаята си средства бе купила доходен дюкян на пазара, снабдяваше търговците с адреси на млади непредубедени девойки и между другото продаваше благовония. Всички ми носеха подаръци и казваха:

— Синухе, макар че си дворцов лекар и живееш в златния палат на царя, не презирай подаръците ни, защото сърцата ни преливат от радост да те видим, стига да не ни заговориш пак за Атон.

Не им заговорих за Атон, ами ги приемах един по един, изслушвах оплакванията им, предписвах церове за страданията им и ги лекувах. За да ми помага, Мерит свали хубавата си дреха да не се цапа, промиваше циреите им, обгаряше ножовете ми и приготвяше упойващи сиропи за ония, на които трябваше да се извади зъб. Всеки път, когато я поглеждах, изпитвах радост, и често я поглеждах, защото беше красива, със стройна и закръглена снага и хубава осанка. Не се стесняваше, че се бе съблякла, както се събличаха жените от народа по време на работа, и никой от пациентите ми не го намираше странно, тъй като всеки си имаше достатъчно грижи със своите страдания.

Така течеше времето в приемане на болни и в разговори с тях, аз се радвах на знанията и на сръчността си, на възможността да помагам. Радвах се по време на работа да виждам до себе си моята приятелка Мерит и нееднократно въздъхвах дълбоко, казвайки си: „Престани да изтичаш, водни часовнико, защото приятен миг като този не може да трае дълго!“ Съвсем бях забравил, че трябваше да ида в златния палат и че великата царска майка бе уведомена за пристигането ми. Изглежда обаче, че бях забравил за това, защото бях щастлив и просто не исках да си го спомням.

Когато сенките се удължиха, дворът ми най-сетне се опразни, Мерит ми поля да се измия, аз също с удоволствие й полях да се измие, след което се облякохме. Но когато понечих да я погаля по бузите и да докосна с устни нейните, тя ме възпря и каза:

— Време е да отидеш при вещицата, Синухе. Не се бави там, за да се върнеш още преди да е станало късна нощ, защото предполагам, че постелята ми нетърпеливо те очаква. Да, имам чувството, че постелята в стаята ми те очаква неудържимо, без изобщо да разбирам защо е така, тъй като крайниците ти, Синухе, са прекалено меки, плътта ти е отпусната, а и милувките ти не бих нарекла умели. Ала при все това за мен си по-различен от всички други мъже и затуй отлично разбирам постелята си.

Тя окачи на врата ми почетните знаци и сложи на главата ми лекарската перука, погалвайки ме по бузите, така че ни най-малко не ми се искаше да се разделяме и да отивам в златния палат, колкото и да се страхувах от царската майка. Аз обаче подгоних робите бегом, като ги окуражавах с тоягата си и със сребро, гребците на кораба окуражавах по същия начин и водата пред носа на кораба закипя, докато се носехме към стените на златния палат. Скоро спряхме на кея и аз успях да вляза в палата тъкмо когато слънцето се скриваше зад планините на запад и звездите заблестяха, така че не се посрамих.

Но преди да опиша разговора си с царската майка, трябва да кажа, че през изтеклите години тя само два пъти навести сина си в град Ахетатон, като и двата пъти го бе укорявала за неразумността му. Това много огорчаваше фараон Ехнатон, понеже обичаше майка си и беше сляп за недостатъците й, както повечето синове са слепи за недостатъците на майките си, докато не се оженят и техните съпруги не им отворят очите. Но заради баща си Нефертити не беше отворила очите на Ехнатон. Всъщност трябва честно да призная, че по онова време жрецът Ейе и царската майка Тейе съвсем безцеремонно живееха заедно и дори не се опитваха да прикриват връзката си, появяваха се двамата и ходеха по петите си, сякаш се дебнеха взаимно, та не знам дали царският палат някога е преживявал такъв явен позор. Не е изключено да е преживявал, тъй като подобни неща не се записват, а потъват в забвение заедно с хората, които са били техни свидетели. Но относно потеклото на фараон Ехнатон повече не смятам да умувам — вярвам, че има божествен произход, защото, ако в жилите му не течеше кръвта на стария фараон, то в тях изобщо не течеше царска кръв, понеже от майка си не можеше да я наследи, и тогава той наистина би бил лъжефараон, както твърдяха жреците, и всичко, що ставаше, би било още по-лъжливо и безсмислено. Затуй предпочитам да вярвам не на жреците, а на разума и сърцето си.

Всеки случай царската майка Тейе ме прие в личния си салон, където в клетки подскачаха и цвърчаха разни видове птички с подрязани крила. Явно, че съвсем не беше забравила занаята си от младите години и все още обичаше да лови птици в дворцовия парк, като наклейваше клони и поставяше мрежи. При влизането ми тя плетеше рогозка от боядисана тръстика. Посрещна ме сърдито, упрекна ме за закъснението и запита:

— Моят син ще се излекува ли от лудостта си, или вече е време да му се отвори черепът? Прекалено голям шум вдига с Атон и тревожи народа, без изобщо да има някаква причина, защото лъжовният бог е съборен и никой не съперничи на фараонската власт.

Осведомих я за състоянието на фараона, за малките принцеси, за техните игри, газели, кученца и разходки с лодка по свещеното езеро в Ахетатон. Царската майка поомекна, позволи ми да приседна край нозете й и ме почерпи с бира. Не че го правеше от свидливост, но и тя като цялото простолюдие обичаше бирата повече от виното. Бирата й беше сладка и силна и от нея вероятно пиеше по няколко кани на ден, поради което тялото й беше подпухнало, лицето й също беше подпухнало и противно и наистина приличаше на негърско лице, макар и не съвсем черно. При вида й едва ли някой можеше да предположи, че навремето тази подпухнала старица беше пленила с хубостта си великия фараон. Затуй сред народа се мълвеше, че била спечелила благоволението му с негърско чародейство, тъй като все пак е рядкост един фараон да въздигне във велика царска съпруга дъщерята на птицеловец от речния бряг.

След като си пийна, тя ми заговори прямо и откровено. Не се учудих, защото бях лекар, а жените доверяват на лекаря неща, които не би им хрумнало да споделят с други мъже. В това отношение царица Тейе не се отличаваше от останалите жени. Нерядко обаче, предусещайки приближаващата го смърт, човек се отпуска да говори пред чужди хора с по-голямо доверие и откровеност, отколкото пред свои, и това именно е признак за дебнещата го смърт, въпреки че, докато говори, той самият често не го подозира. Ето защо ужасяващо откровените й думи смразиха сърцето ми и аз я попитах от какво се оплаква, ала тя се засмя и отговори, че нямала никакви оплаквания освен болките и газовете в стомаха, които й причинявала бирата. Напразни бяха лекарските ми съвети да се откаже от бирата. Тя не възнамеряваше да го стори, понеже не я смяташе за опасна, а и все още не й се бяха присънвали хипопотами. Замаяна от бирата, Тейе ми рече:

— Ти, Синухе, когото моят син по глупава прищявка е нарекъл самотник, макар съвсем да не ми изглеждаш самотен и се обзалагам, че в Ахетатон всяка нощ си лягаш с друга жена, защото добре познавам тамошните жени, та ти, Синухе, си спокоен човек, може би най-спокойният от всички мои познати. Твоето спокойствие така ме дразни, че ми се ще да те убода с медна игла, за да подскочиш и изпищиш. Недоумявам откъде си се сдобил с това спокойствие. Ала по душа навярно си добряк, въпреки че не ми е ясно каква полза има човек, ако е добър, защото съм забелязала, че само глупците, дето не умеят нищо друго, са добри. Всеки случай присъствието ти ме изпълва с чудесно спокойствие и ми се иска да ти кажа, че този Атон, когото в безумието си докарах на власт, много ме тревожи, тъй като нямах намерение нещата да отидат толкоз далеч. Измислих Атон, за да сваля Амон, та моята власт и властта на моя син да порасне. По-право измисли го Ейе, мъжът ми, както знаеш — или може би наистина си толкова благонравен, че и това не знаеш? Както и да е — той е мой мъж, макар че не ни бе възможно да строшим гърне заедно. Та исках да кажа, че този проклетник Ейе, в когото вече няма повече сила, отколкото във вимето на една крава, донесе Атон от Хелиопол и го втълпи на сина ми. Не разбирам какво толкоз намира синът ми в него, но още като дете сънуваше с отворени очи и вече не мога да мисля друго, освен че е луд и че трябва да му се отвори черепът. Непонятно ми е също какъв бяс го обзе, та жена му, хубавичката щерка на Ейе, му ражда една дъщеря след друга, независимо от опитите на моите любими шамани да й помогнат. Не ми е ясно защо народът мрази моите шамани — те са златни хора, макар че са черни, че носят пръчици от слонова кост на носа си и разтягат устните си и главите на своите деца. Знам само, че народът ги ненавижда — и за да не ги погуби, аз съм принудена да ги крия в подземията на златния палат. А не мога да се лиша от тях, понеже няма кой друг така умело да ме гъделичка по ходилата и да ми приготвя средства, с чиято помощ все още мога да се наслаждавам на живота като жена. Само че много се лъжеш, ако предполагаш, че Ейе ми доставя някакво удоволствие. Всъщност не мога да си обясня защо държа толкова на него, въпреки че по-добре би било да го изоставя. Естествено за мен лично би било по-добре. Но дори да искам, сега вече едва ли бих могла да се откажа от него и това ме безпокои. Затуй утеха намирам единствено в любимите си негри.

Великата царска майка тихо се закиска, както се кискат перачките край пристанището, когато пият бира и изпитват задоволство, и през кикота си продължи:

— Моите негри, Синухе, са големи и изкусни лечители, макар народът в невежеството си да ги нарича шамани. Сигурно и ти има какво да научиш от тях, стига да превъзмогнеш предубеждението си към цвета и миризмата им и те да склонят да те научат, в което се съмнявам, защото ревниво пазят умението си. Цветът им е топъл и мургав, а миризмата им не е противна, а приятна и възбуждаща и щом свикнеш, не можеш да живееш без нея. Понеже си лекар и по тази причина няма да го разгласиш, на теб, Синухе, мога да кажа, че понякога се любя с тях, защото като лечители те ми го препоръчват, а и на стара жена като мен й е нужно малко развлечение. Съвсем не го правя, за да опитам нещо ново, подобно на покварените придворни дами, които се забавляват с негрите така, както опиталият и преситеният от всичко твърди, че разлагащото се месо било най-вкусната храна. Не, съвсем не за това обичам моите негри — кръвта ми е млада и червена и не са й необходими изкуствени дразнители. За мен негрите са тайната, която ме отвежда по-близо до топлите извори на живота, по-близо да земята, слънцето и животните. Ще ми се все пак да не споделяш признанието ми с никого, но дори да се разприказваш, няма да ми навредиш, защото винаги мога да кажа, че лъжеш. От друга страна, народът вярва и преувеличава всичко, каквото се говори за мен, така че пред него името ми не може повече да пострада. Затуй ми е безразлично какво ще разказваш на хората, ала при все това предпочитам да си мълчиш, понеже си добър човек, а пък аз не съм такава.

Лицето й съвсем помръкна, тя изостави бирата и отново почна да плете рогозката от пъстри тръстики. Загледах се в мургавите й пръсти, преплитащи тръстиковите стъбла, защото не смеех да я погледна в очите. И понеже мълчах, без да й обещая нещо, тя продължи:

— С доброта нищо не се постига, Синухе, и единственото, което на този свят има значение, е властта. Но родените да властвуват не умеят да я ценят. Ценят я само родените в нищета като мен. Аз, Синухе, наистина ценя властта и всичко, което съм сторила, е било сторено заради нея — да я запазя за сина си и за неговия син, та кръвта ми да пребъде на златния трон на фараона. Пред нищо не съм се спирала, за да го постигна. Според боговете деянията ми може и да са осъдителни, но, честно казано, за боговете много не ме е грижа, защото фараоните стоят по-високо от тях, пък и в края на краищата деянията не се делят на добри и лоши, ами добро е онова, което се удаде, а лошо — което се провали и излезе наяве. Но понякога сърцето ми изтръпва и вътрешностите ми се втечняват, като си спомня за деянията си, защото все пак съм жена, а всички жени са суеверни. Дано негрите някак си ми помогнат. Най-вече изтръпвам, като виждам Нефертити да ражда дъщеря след дъщеря. Четири пъти подред момичета добива и всеки път имам чувството, като че ли съм махнала камък от пътя си, а той все отпреде ми стои. Не мога да си го обясня и се опасявам, че с деянията си съм предизвикала проклятие, което пълзи пред мен.

Дебелите й устни измърмориха някакви заклинания и широките й стъпала неспокойно пошляпаха на пода, ала сръчните пръсти през цялото време сплитаха оцветени тръстики в рогозката. Аз гледах вторачено мургавите ръце и сърцето ми изведнъж застина: тя затягаше рогозката с птицеловни възли, които ми бяха познати. Действително ги познавах, защото бяха рядко срещащите се възли на Долната земя и като дете ги бях разглеждал в бащиния си дом по опушената тръстикова лодка, провесена над постелята на майка ми. При това прозрение езикът ми се стегна и крайниците ми се вкочаниха: през нощта на моето раждане беше духал лек западен ветрец, тръстиковата лодка се беше спуснала по течението по време на разлива и ветрецът я беше изкарал на брега недалеч от бащината ми къща. Мисълта, зародила се в главата ми, докато наблюдавах пръстите на царската майка, беше толкова страшна и безумна, че не исках да я осъзная и си казвах, че при оплитането на една тръстикова лодка птицеловни възли можеше да използува всеки. Да, но птицеловците ловуваха из Долната земя и в Тива не бях виждал никого да връзва такива възли. Затуй в детството си често се бях взирал в опушената тръстикова лодка и в окършените й стъбла, възхищавайки се на възлите, които я пристягаха, без още да схващам връзката й с моята съдба.

Но великата царска майка Тейе не забеляза стъписването ми и не настоя за отговор. Потъна в собствените си размисли и спомени и добави:

— Може би ме смяташ за зла и противна жена, Синухе, загдето ти говоря тъй откровено, но вместо да ме съдиш прекалено строго за деянията ми, опитай се да ме разбереш. Не е лесно една бедна дъщеря на птицеловец да влезе в харема на фараона, където всеки я презира заради мургавата кожа и широките ходила, бодат я с хиляди игли и за нея няма друго спасение освен благоразположението на фараона и собствената й хубава млада снага. Тогава не се учудвай, че не подбирах средства, за да привържа сърцето на фараона към себе си. Нощ подир нощ го привиквах към странните нрави на черните, докато накрая не можеше без моите ласки, а пък аз чрез него властвувах над Египет. По този начин се справях с всички сплетни в златния палат, отстранявах всички клопки и разкъсвах всички мрежи, поставяни по пътя ми, и не се боях да отмъщавам, когато имах повод за мъст. Страх скова езиците около мен и аз наложих волята си в златния палат, а тя гласеше: никоя жена не бива да ражда на фараона мъжко чедо, преди аз да съм му родила син. Затуй в двореца ни една жена не раждаше син на фараона, а дъщерите, които му се раждаха, задомявах незабавно за велможи. Волята ми беше непреклонна, ала аз самата още не смеех да родя, за да не погрознея в очите му — защото отпърво го пленявах само със снагата си, докато успях да оплета сърцето му в хиляда примки. Но той застаряваше, ласките, с които го пленявах, го обезсилваха и когато според мен времето за раждане беше назряло, за мой ужас му родих дъщеря — Бакетатон. Не я омъжих за никого, оставих я като запасна стрела в колчана си, понеже съобразителният не разчита само на една стрела, ами държи в колчана си повече. Времето си течеше и аз живеех в голяма скръб, докато най-сетне добих син. Радостта ми все пак е по-малка, отколкото се надявах, защото синът ми е луд. Затуй сега възлагам надежди на неговия син, макар че още не се е родил. Властта ми все още е толкова силна, че през изминалите години нито една жена от харема на фараона не доби момче — раждат се само момичета. Няма ли да признаеш, лекарю Синухе, че това мое умение и чародейство са удивителни?

Разтреперих се, погледнах я в очите и казах:

— Чародейството ти, велика царска майко, е съвсем просто и недостойно, защото пръстите ти го вплитат в пъстрите тръстики, така че всеки може да го съзре.

Тя изпусна тръстиките, сякаш бяха опарили пръстите й, и кървясалите й от бирата очи уплашено се ококориха.

— Синхуе, да не би ти също да си шаман, че говориш такива неща, или народът и това знае? — запита тя.

— От народа нищо не може да се укрива вечно — отвърнах аз. — Народът всичко узнава, без дори някой да му го казва. Възможно е, велика царска майко, при извършване на деянията ти да не е имало свидетели, ала нощта те е видяла и нощният вятър ги е пошушнал в безброй уши. Ти можеш да накараш човешките езици да онемеят, обаче не би могла да възпреш нощния вятър да сплетничи. И все пак рогозката, сплитана от пръстите ти, е доста хубава чародейна рогозка и ще ти бъда благодарен, ако ми я подариш. Ще я ценя много повече от всеки друг, комуто би могла да я подариш.

Докато говорех, тя се успокои, отпи от бирата и с потръпващи пръсти продължи да плете рогозката. Щом свърших, тя лукаво ме погледна и рече:

— Като стане готова, може и да ти я подаря, Синухе. Хубава и скъпа рогозка е, защото е царска, изплетена от моите ръце. Само че който подарява, очаква да му се отплатят. Ти какво ще ми дадеш в замяна, Синухе?

Засмях се и непринудено й казах:

— В замяна ще ти дам езика си, царска майко. Надявам се все пак, че ще ми разрешиш да го задържа в устата си до края на живота си. Езикът ми не печели нищо, ако те одумвам. Затуй ще ти го подаря.

Тя изсумтя нещо, погледна ме изкосо и каза:

— Защо да приемам като подарък нещо, което вече притежавам? Никой не би ме възпрял да взема не само езика, но и ръката ти, за да не пишеш онова, което вече не ще можеш да изказваш. Бих могла също да те отведа в подземията на гости при любимите ми негри. Оттам едва ли ще се върнеш някога, защото те имат обичай да принасят в жертва хора.

— Изглежда, че си прекалила с бирата, царска майко — вметнах аз. — Тази вечер недей да пиеш повече, за да не ти се присънят хипопотами. Езикът ми ти принадлежи и се надявам да получа рогозката, щом я оплетеш.

Станах да ти тръгвам. Тя не ме възпря, закиска се с кикота на пийнала старица и додаде:

— Много си ми забавен, Синухе, много!

Напуснах покоите й несмущаван от никого, върнах се в града и Мерит раздели постелята си с мен. Оттогава обаче вече не бях напълно щастлив, защото размислях за окадената от дима тръстикова лодка, която някога висеше над леглото на майка ми, размислях за мургавите пръсти, пристягащи тръстиковата рогозка с птицеловни възли, размислях за нощния ветрец, който отнасяше леките лодки без гребците от стените на златния палат надолу по течението и отвъд, към брега на Тива. Над всичко това размислях и вече не бях напълно щастлив, тъй като колкото повече научава човек, толкова по-угрижен става. А тази угриженост можех да си спестя, понеже вече не бях млад.