Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Осма глава

След като докладва щетата на Джи-Хад, той изкрещя:

— Граист, ела тук!

Тиан се върна в работилницата. Имаше само едно решение сега, предвид ситуацията. Тя трябваше да помоли стария Джо да й намери нов кристал.

Тя не искаше. Тиан дори се замисли над възможността да отиде сама до шестото ниво, за да не го притеснява, но това би било безотговорно. Джойън щеше да се разгневи, а и ако й се случеше инцидент? Не, каквото той би могъл да направи безопасно, би било лудост за нея да го опита.

Джойън беше отново на петото ниво, на мястото, където беше работил по-рано тази седмица. Той изглеждаше щастлив да я види, дори когато, с малко нежелание, тя обясни защо беше дошла. Тя му показа счупения кристал.

— Мисля, че ще трябва отново да го направим — той я накара отново да вземе обяда му.

Тиан взе едно от топчетата месо с подправки. Беше вкусно, въпреки че беше горещо; пот изби по слепоочието й:

— Не исках да те моля.

— Защо не?

— Мразя да моля хората за услуга. А ти вече си направил толкова много.

— Надявам се, че не си мислила сама да ходиш до шестото ниво — каза той.

Тиан погледна към ботушите си. Едната връзка се беше развързала. Тя я завърза.

— Това си е моя работа, Тиан. Моят живот. Ако трябва да отида до шестото ниво сто пъти, ще го направя с радост. Най-вече заради теб.

Тя не можеше да отговори.

— Между другото, донесох малко кофраж там вчера — продължи той. — Не много, само един лост и няколко подпори, но ще бъде по-безопасно от преди.

Той скицира как изглеждаше в момента галерията с ножа по пода.

— Искаш ли да отидем?

— Ако може, да.

В този момент екскурзията не им изглеждаше толкова апокалиптична. В галерията тя стоеше зад Джойън, докато измерваше височината до тавана със сгъваем метър.

Той измери подпорите с педя, както и дебелината им — с пръст.

— Сега влизаме в опасната част. Ако си вярваща, кажи си молитвите сега.

Тиан не беше, но изрече откровена молитва.

— Това ще направим — каза старият миньор. — Ще поддържаме подпорите под ъгъл по вертикала, по този начин. — Той показа. — Тогава ще повдигнем гредите нагоре, като трегер над външната врата. Накрая ще пропълзим под напуканата област, точно пред находището и ще поддържаме подпорите като ги притискаме здраво към покрива. Достатъчно здраво, за да придържат те покрива, но не чак толкова силно, че да се събори над нас, разбира се — ухили се той.

— Разбира се.

Тя се наведе да вдигне подпората, която беше педя и половина дълга и наполовина на китката и като дебелина. Беше невероятно тежка. Дишайки тежко, докато я вдигне, Тиан успя да постави гредата на височината на раменете си. Подпората не беше направена от местното борово дърво, а от тежко дърво с вонящ аромат, като мокри чорапи.

— Подпри го на стената — каза Джойън. — Те са трудни за вдигане.

Той остана на няколко педи от нея:

— Поеми си дъх.

Те повдигнаха гредата, която се оказа още по-тежка и я постави да легне върху подпорите.

— Готова ли си? — каза Джойън. — Ще бъде дяволски трудна работа.

Да дръпне подпората от стената беше лесната част. Но да постави плочата върху нея беше убийствено. Разцепеното острие се вряза в рамото й; парчетата бодяха пръстите й. Но това беше нищо пред агонията да вдигне подпорите и гредите, и да върви с тях. На първата крачка тя беше изтощена; на втората усещаше дори и костите си уморени; а на третата вече всеки мускул от тялото й се изпъваше до крайност.

— Остави я! — каза Джойън, който изглежда носеше лесно товара си. Без съмнение беше свикнал. — Бих довел и няколко работници от рудника, но те имат семейства, а това ниво е забранено…

— Мисля, че мога да се справя — каза тя смело. — Това е само защото съм свикнала да работя с пръстите си, а не да нося тежки товари.

— Ще ги носим стъпка по стъпка. Щом започне да те боли, остави я на земята.

Тя се усмихна леко. Заболя я даже преди да го е вдигнала от пода. След две крачки, подпората и започна да се клати. Тя бързо я остави.

Още една стъпка. Сега те вървяха под напуканата зона. Гредата се поклати; тя я остави, защото се притесняваше да не падне върху главата й. Ръката на Джойън я подпря.

Частици от скалата на покрива, цели напукани зони изглеждаха готови да паднат всеки момент. Тя затвори очи и за миг видя последната картина от съня й вчера — красивия млад мъж на терасата, който се молеше за помощ, докато вулканите бълваха огън и пепел навсякъде.

Тиан отвори очи ужасена. Картината изчезна от очите й.

— Добре ли си? — попита Джойън.

— Да — каза тя замаяна и вдигна подпората. Те направиха две крачки, после — още една.

— Още половин крачка вляво, Тиан.

Накрая те бяха готови.

— Това е трудната част — каза той. — Леко ще повдигнем дъските вертикално, като подпрем плочата към покрива. Когато е в добра позиция, ще повдигна дъските, така че те да са здраво закрепени и сме готови. Сега внимателно. Ти отиваш първа, а аз ще ги поставя.

Тиан започна да повдига своята подпора. Бавно, много бавно. Ръбът й потрепери. Тя го подпря с рамото си.

— Бавно — каза Джойън. — Използвай цялото време, което ти е нужно.

Отново нагоре.

— Само още едно вдигане.

Те тръгнаха. Половината от подпората сега беше на рамото й и още по-трудно я носеше. Ръбът потрепери. Тя я подпря с цялата си тежест, но основата и се плъзна върху едно камъче и гредата се килна. Плочата започна да се накланя надолу.

— Дръж я силно нагоре! — извика Джойън, но беше твърде късно.

Тиан изпусна подпората и прикри главата си с ръце. Плочата удари пода с оглушителен трясък. Гредата й удари стената. Джойън се опомни къде е, още държащ своята греда, втренчен в покрива.

Песъчинки се изсипаха в гърба на Тиан. Парченце гранит се удари в плочата. Тиан се изправи, изпъшквайки:

— Съжалявам, Джойън.

— Не — моя е грешката. Изобщо не беше добра идея.

— Да опитаме отново. Последно усилие.

— Сигурна ли си?

— Да.

Вторият път беше още по-трудно от първия, на границата на възможното. Тиан я болеше гърбът долу към кръста, а ръцете и бяха останали съвсем без сила. Но тя знаеше как да балансира сега плочата, а дори и най-малките движения трябваше да бъдат избягвани. Сега те почти я вдигнаха до покрива без фатални поклащания.

— Последната стъпка е винаги най-трудна за контролиране — каза той.

— Готова съм — тя трябваше да успее този път. Тиан нямаше сили за друг опит. Тя отпусна гредата докато я изправи. Гредата се заклати и тя едва можеше да я държи.

Джойън държеше подпората си здраво нагоре, притискайки я към покрива. Това подпомогна Тиан достатъчно, за да вдигне накрая и нейния край. Те го направиха!

— Дръж я здраво — той бутна клин под подпората с върха на обувката си и го заби. След като клинът излезе от другата страна, той разклати гредата. Тя не мръдна. Той направи същото и с гредата на Тиан.

— Можеш да я пуснеш, Тиан.

Сега като се освободи от напрежението, Тиан не можеше да се изправи. Тя допълзя до далечната стена, опря пламтящата си буза до студения под и гледаше докато Джойън забиваше клиновете още по-здраво с чука.

Той седна до нея. Тиан започна да вади парченцата дърво, които се бяха забили в дланите и.

— Това ще поддържа срещу по-малко свличане на камъни от покрива — каза той.

— А срещу по-голямо?

Джойън се загледа към подпората.

— Не, но ще ни отнеме само няколко минути да вземем кристала — той й предложи манерката си с ракия от ряпа.

Този път тя отпи глътка. Ликьорът и подейства гадно, но пък я стопли. Тиан се почувства по-добре, въпреки че не искаше втора глътка.

Джойън се върна при находището и сега гледаше нагоре.

— Ела тук. Вземи този, който искаш.

Той сключи ръце и направи стъпало. Тя постави крака си върху тях и така получи необходимата височина.

— О, Джо, това са най-перфектните кристали, които съм виждала някога. Те излъчват силно — дори още повече от кристала, който взе онзи ден.

Тя се възхити от един, после — от друг. Беше невъзможно да реши. Ако беше взела инструмента си можеше да ги изпробва, за да разбере кой е най-подходящия. Тиан усети, че трябва да отстъпи.

— Но кои са най-добрите, Джойън? Не ми показа кой да взема и всеки един може да се окаже обикновен кристал.

— Мисля, че всичките са добри. Хвърлих им един поглед, когато донесох гредите.

— Имаш предвид…?

— Да. Това находище струва колкото цялата останала мина.

Невъобразимо богатство. Ако имаше един от тези кристали, тя можеше да се откупи от манифактурата десет пъти. Тиан се повдигна малко по-високо като търсеше кристал, който да е поне малко по-идеален от другите.

— Джо, виж!

— Какво е това?

— Кухината влиза все по-навътре с годините и цялата се обсипва с кристали по ръбовете. Трябва да има стотици — тя се втренчи с удивление. — Може би хиляди.

— Мразя да те безпокоя — каза той. — Знам, че ти си преди всичко жена и не си тежка, но не мога вечно да те държа.

— Извинявай — тя почти беше забравила. — Имаш ли нужда от почивка?

— Не и ако си открила каквото търсиш.

Тя избра перфектна хексагонална призма, завършваща с пирамида. Тя беше с нежен рубиненорозов цвят, почти прозрачна.

— Намерих един.

— Стъпи с крака на раменете ми и ще ти подам чука и длетото.

Като взе инструментите, с един добре премерен удар в основата тя откърти кварцовия кристал. Той падна обратно в кухината. Тя се протегна да го достигне.

— Ах!

— Какъв е проблемът?

— Сякаш сто горещи игли се забиха в кожата ми наведнъж, това усетих, когато го докоснах. Сега всичко е наред, мина ми. Хей! — тя се изправи на върха на пръстите си.

— Какво?

— Малко мръдни към края, сякаш един кристал блести от само себе си.

— Колко далече е?

— Далече е. Мисля на седем или осем лакътя разстояние оттук. Това е най-идеалният, който съм виждала. Една двойна пирамида.

— Добре, но не можеш да го имаш. Няма как да го измъкнем.

— Не предполагах… — тя погледна надолу към него — от другата страна?

— Това означава със седмици да се копаят тунели и то ако предположим, че покривът остане невредим. Съжалявам, Тиан.

— Е, добре — каза тя със съжаление. — Жалко. Изглежда толкова идеален — тя скочи долу.

— Всичките изглеждат перфектни от това разстояние — той започна да избива един от клиновете от подпората си.

— Може би трябва да ги оставиш за малко. В случай че нещо се случи и на този кристал.

— Ирайзис?

— Или саботьорът, ако са различни лица.

— Може би ще ги оставя — той ритна навътре клина.

 

 

Новият кристал беше много по-труден за събуждане, а също и по-изтощителен. Тя беше събудила за няколко дни досега три кристала, които биха я изтощили до крайност. След като това беше направено, Тиан не сложи шлема си веднага. Пътят оттам нататък не беше вече лесен. Заради главоболието, тя беше разтревожена да използва инструмента си. Но оттогава като че ли всичко в живота й я караше да се чувства разтревожена.

Тиан продължи да мисли за странния кристал. Тя никога не беше чувала за кристал, който излъчваше сам светлина. Тя също се чудеше за видението си в мината, по-точно онзи фрагмент: сънят с младия мъж. Кристалните сънища обикновено изчезваха, когато се събудеше, но тя можеше идеално да си спомни лицето му. То беше толкова отчаяно. Тя си спомни чувствените сънища, които последваха. От тях тя усети кожата на лицето си гореща.

Не бъди глупава. Това бяха само сънища! Надявайки шлема на главата си, Тиан започна да работи, като се опитваше да възстанови по остатъците историята на хедрона от времето, когато беше направила контролера преди седмици. Тя не откри нищо, но пък я осени брилянтна идея. Ами ако насила събуди хедрона, а после разчете неговата аура? Това изискваше да използва инструмента си по опасен начин, но Тиан не виждаше друг начин.

Като го свали от врата си, Тиан откачи инструмента от веригата и го постави върху кълбото, така че да докосне разваления хедрон. Тя усети моментна тревога. Всичко можеше да се случи.

С нежни движения с върха на пръстите тя започна да усеща полето. Познатото сияние се прокрадна в ума и. Днес то беше особено силно, наситено виолетово. Избирайки подходящия момент, тя извлече сила в инструмента си, както го беше правила хиляди пъти преди.

Като притисна инструмента си към хедрона, тя насочи поток енергия към разваления кристал. Той не произведе никакво сияние. Енергията изчезна сякаш се беше върнала направо в полето.

Това беше странно. Дори един мъртъв хедрон можеше да произведе някакво сияние след такъв приток. Тя извлече повече сила, със същия резултат. Хедронът обаче сега се затопли. Повече от странно, това беше частен случай.

Поемайки дълбоко въздух и издишвайки бавно, тя престана едва когато ръцете й бяха съвсем изтощени, а главата и клюмна. Тиан не се опита съзнателно да си представи полето, а просто се остави то да мине през нея.

Зрението й се размъти. Тя търсеше нещо по-силно от това, което беше използвала преди, търсеше мощно вихрово сияние в синьо-бяла светлина. Като го откри, тя прокара субетерична пътека от кристала до инструмента и застана в готовност. Това можеше да бъде доста опасно. Можеше да съдържа повече сила, отколкото тя беше способна да удържи. Тя пусна вихровото сияние по пътеката. Сега!

Вихърът се оцвети във виолетово, после в сини, червени и жълти нюанси и накрая стана черен. През главата й премина болка, инструментът и лумна в блясък, а за миг се появи сияние в кристала. Тиан заключи в съзнанието си тази картина, а после нещо изпука и в миг полето и сиянието изчезнаха.

— Направих го! — извика тя, като усети специалната тръпка от това да опита нещо ново и противно на всички изключения, да успее. Тя разгледа заключената в съзнанието си картина. Имаше нещо в същността й. Като превърташе мислено картината под различен ъгъл, Тиан долови едно ехо, което преди не беше срещала. То беше разбираемо: органично, но и чуждо.

Главата й започна да пулсира. Тиан повдигна леко шлема, разтри балсам по слепоочията си и отново го сложи. Още една картина мина като светкавица в ума й. Една глава с броня и гребен; огромни жълти очи; уста, достатъчно голяма, за да погълне главата й; стотици зъби. Сгънатите крила разкриха какво е. Лайринкс! Сякаш ставаше дума за нещо човешко, за мъж. Имаше нещо общо между тях във формата на главата, в раменете. Картината започна да изчезва и тя не можеше да я издържи. Възможно ли беше това да е шпионинът?

Тиан разтърка очи. Тя се усети невероятно уморена и слаба, едва отиде до вратата.

— Виждала ли си Гол? — попита тя Ирайзис, която минаваше оттам с навита на ръката си тел.

— Не! — сопна се тя. — Защо?

— Трябваше ми да извика Джи-Хад — краката на Тиан се свиха под тежестта й и тя се плъзна по стената.

— Какво ти е?

— Просто работих много — проговори дрезгаво Тиан, като се молеше Ирайзис да се махне.

— Върху какво? — сините й очи разгледаха помещението. Тя взе кълбото, нежно го разклати и го остави. — Ще кажа на Джи-Хад. — Ирайзис пак погледна кълбото. — Така или иначе съм натам.

Тиан беше толкова изтощена, че дори не можеше да се учуди защо Ирайзис беше толкова отзивчива.

— Благодаря ти — прошепна тя, като постави главата си между коленете.

 

 

Една груба ръка я разклати по рамото:

— Откъде се взеха светлините, занаятчия Тиан?

— У-управител Джи-Хад — каза тя замаяно. — Исках да те видя.

Той изглеждаше сякаш нямаше и капка кръв във вените му. Какъв беше проблемът сега?

Ирайзис дойде иззад него и застана отстрани на вратата.

— Какво правиш там долу? — той я вдигна на крака.

— Не знам какво стана — беше й трудно да мисли правилно. Сякаш беше пила.

— Занаятчия Ирайзис изказа сериозно твърдение по твой адрес — каза надзирателят.

Тиан нямаше и идея за какво говореше той:

— Изпробвах сама какво се е случило на хедроните.

— Тя лъже — каза студено Ирайзис. — Апаратът почти щеше да ме убие, когато го изпробвах вчера през нощта. Може би това е било намерението й. Затова тя счупи кристала и хвърли вината върху мен. А сега счупи и инструмента си.

Тиан задържа дъха си, Ирайзис би казала всичко, за да се отърве от нея.

— Никой занаятчия не би счупил сам инструмента си! — каза тя презрително. — Сякаш да си отсече ръката.

— Никой занаятчия със здрав разум не би го направил — каза Ирайзис. — Но ти страдаш от халюцинации, Тиан. Или ти си шпионинът или… страдаш от кристална треска.

— За какво говориш? — извика Тиан. — Управител, тя си измисля. Тя ме мрази?

— Така ли? — Ирайзис посочи с пръст, украсен с елегантен маникюр към кълбото. — Хвърлете един поглед на него.

Тиан се хвърли върху кълбото. То беше отворено и разваленият хедрон се изтърколи. Хедронът се счупи отвътре.

— Сега тя съвсем го разруши — каза Ирайзис. — Трябва да се отървете от нея, управителю, за доброто на манифактурата.

Джи-Хад накъса лист хартия на парченца.

— Трябва да има добро обяснение за това, занаятчия.

— Разчитах хедрона — каза Тиан неуверено. Тя грабна инструмента си и кристалът се разпадна на парченца в ръката и. Тиан гледаше неразбиращо парченцата. Инструментът й беше унищожен. Щеше да й отнеме седмици да направи нов. Тя искаше да извика.

— Добре — извика Джи-Хад. — Какво да кажа на перквизитора?

Тиан падна на колене и заплака.

— Това е кристална треска! — повтори Ирайзис. — Тя не знае какво прави. Не може да си върши работата, управител.

— Млъкни! — клекнал пред Тиан, Джи-Хад й подаде кърпичка. — Трябва да ми помогнеш, занаятчия.

Тиан избърса лицето си.

— Разчетох един от развалените хедрони — изплака тя. — Събудих го отново и го накарах да разкрие сиянието си. Видях нещо там.

— Тя е лъжкиня! — каза Ирайзис. — Не е била тук цял ден.

Джи-Хад погледна от едната към другата, като не знаеше на кого да вярва.

— Бях долу в мината с Джойън — като рискувах живота си на шестото ниво, за да намеря подходящ кристал.

— Какво направи? — каза Джи-Хад.

— Това е единственото ниво, където мога да намеря кристали с достатъчно сила. Другите изобщо не са добри.

— Това ниво е забранено. Как смееш да рискуваш живота си там? Какво ще прави манифактурата, ако те загуби?

— Ще има ли значение? Все още имате занаятчия Ирайзис — каза Тиан с нескрит сарказъм.

Той не отговори и това окуражи Тиан, Трябваше да има резерви и към Ирайзис.

— Моето откритие може да спаси стотици войници. А ако тези кристали се окажат както подозирам…?

— Какво? — извика той.

— Те са доста по-силни и има много от тях. Те могат да накарат кланкера да се движи два пъти по-бързо от другите хедрони. А това може да ни спечели войната.

Той омекна:

— Наистина днес ти си направила нещо смело и благородно. Но не го прави отново! Ако нечий живот бъде поставен под риск, нека бъде такъв, какъвто можем да си позволим. Какво видя в хедрона, Тиан?

Тиан постави хедрона върху квадратната глава на Джи-Хад, постави пръсти върху кълбото от тел и като държеше счупения кристал, възпроизведе отново картината, която се виждаше от сиянието му. Той изглеждаше раздразнен, после — упорит като муле, след това — ядосан, като че ли заради нещо, което беше отвъд възможностите му. Внезапно той стана суров. Джи-Хад се изправи като робот, а очите му гледаха втренчено.

— Видях! — каза той, като се обърна към Тиан. — Видях лицето на звяр.

— Лайринкс?

— Да. — Той изтръпна от ужас. — Той се беше навел над нещо кръгло на стъбло, нещо като луминесцентна гъба, сякаш ни шпионирате. После погледна нагоре и каза нещо на някого. Шпионинът! Враговете знаят всеки наш план. Те ще унищожат всеки наш кланкер, един по един.

Ирайзис не можеше да се сдържи:

— Тя лъже! Тя вкарва картината в ума ти! Тя не знае нищо; става само за разплод.

Джи-Хад я зашлеви с отворена длан:

— Млъквай, втора братовчедке! Ние се борим за живота си. Как смееш да пренасяш жалката си злоба в моята манифактура!

Ирайзис докосна бузата си:

— Но аз… Погледнете очевидните доказателства срещу нея.

— Направих го — каза той мрачно. — А в ловенето от тях виждам твоята намеса.

— Но… Чичо, ти обеща, че аз ще го наследя като майстор. Тя дори няма баща. Тя идва от…

— Оттам, където ти ще отидеш, занаятчия, ако продължиш да причиняваш неприятности. Тиан току-що доказа какъв брилянтен занаятчия е. Не мога да мина без нея.

Отпечатъците от пръстите на Джи-Хад още стояха върху побелялото лице на Ирайзис, червени и виолетови:

— Не би го направил.

— Отчаяни времена, занаятчия. Някой е саботирал хедроните, врагът може да види нашите кланкери и сега… — Джи-Хад побеля и започна да се тресе. Наложи се да му помогнат да седне на един стол.

— Какво става, братовчеде? — извика Ирайзис. Това беше първият път, когато Тиан виждаше демонстрация на загриженост на Ирайзис към някого. Все пак, те бяха от един род.

Тиан предложи на управителя халба с вода:

— Каза, че е било истинско бедствие?

Той глътна малко, после ги погледна и двете:

— Трябва добре да го знаете — каза той дрезгаво. — То засяга всички нас, но най-вече занаятчиите.

— Какво? — Ирайзис хвана ръката му.

— Тази сутрин получихме вест. Случило се е нагоре, към крайбрежието, на двеста левги северно оттук. Жизненоважна пресечна точка е била унищожена.

— Унищожена? — повтори Ирайзис като ехо.

— Да. Разбира се, точката е още там, но полето е изчезнало, заради което петдесет кланкера са заседнали в равнината Минийн. Враговете са разрушили много от тях, после са напреднали с петнадесет левга за една седмица. Ако лайринксите продължават със същото темпо, те ще бъдат пред вратите на Тикси в средата на зимата.

Никой не продума. Щяха да загубят войната, а срещу лайринксите победените биваха изядени.

— Знае ли някой защо се случва това? — попита Тиан, като се опитваше да се успокои. — Като това, което се случи на контролерите ли е, но в по-голям мащаб?

— Не знаем. Има, както изглежда две възможности, като едната е почти толкова лоша, колкото и другата — каза Джи-Хад. — Първата е, че врагът е намерил начин да блокира полето или да го разруши.

Тиан го разбра.

— А другата?

— Кланкерите са извлекли прекалено много енергия от полето. Толкова много кланкери, които черпят енергия наведнъж, може да са го пресушили, все едно изпомпваш прекалено много вода от кладенец.

Никой не каза нищо. Джи-Хад стана.

— Трябва да се обяви извънредна ситуация. Имам властта да направя каквото трябва, за да се произведат нови кланкери. Оцеляването е по-важно от всичко. И всеки! — той махна с ръка, все едно отхвърляше нещо. — Въпреки че каква е ползата, ако не можем да ги захранваме…?

— Ако врагът може да открие нашите контролери по сиянието — каза Тиан замислено, — то ние се нуждаем от някакъв вид щит, за да ги направим неоткриваеми за тях.

— Щит? — попита той, изпълнен със съмнение. — Възможно ли е?

— Може и да е. Имам идея, която искам да изпробвам, сър.

— Много добре. Зарежи другата ти работа. Отдели два дни на тази задача, не повече, а после ми докладвай. Какви идеи имаш ти, братовчедке?

— Мислех си за същото — каза Ирайзис.

— Добре — каза Джи-Хад. — Кога мога да видя твоята работа?

Ирайзис погледна шокирана, но бързо се окопити:

— Ще отнеме ден. Или два. — Тя погледна злобно Тиан и излезе.

С ръка на резето, Джи-Хад се обърна с гръб:

— Разваленият хедрон и инструментът ти съдържат доказателства за предателя. Има ли начин да се каже кой е той?

— Не и без нов инструмент.

— Ще имаш ли против да ги взема? В случай че открием някого, който може да каже?

— Не ми трябват.

Джи-Хад уви доказателствата в парче плат. На Тиан й стана мъчно, когато той отнесе счупения инструмент, неспособна да мисли адекватно, тя отиде да спи. Този път заключи вратата и взе кълбото, шлема и кристала със себе си.

През следващите два часа една мисъл жестоко я мъчеше: как е могъл врагът да открие хедроните? Може би лайринксите имаха сетива, които хората не притежаваха. Тя нямаше идея, а и със счупения си инструмент как би могла да открие?

Загубата болеше, физически и емоционално. Отстъплението щеше да бъде по-лошо и поради това нямаше какво да се направи, освен да се замести инструмента възможно по-скоро. Предстояха й трудни седмици.

Като се унесе, в главата на Тиан отново се прокраднаха мислите за кристала, който излъчваше сам светлина в мината. Тя искаше да го има повече от всичко.

 

 

Помощ! Моля, помогнете ми! Това беше вик в главата й, роден от абсолютния ужас.

Тиан не можеше да види нищо, но усети задушливия мирис на жълтите серни изпарения, които сякаш я удариха в носа. Манифактурата сигурно се е запалила! Тя опипом се опита да намери дрехите си в тъмнината, но усети само нещо, което напомняше на едра растителност, като папрат или пирен.

Нещо блестящо и криво се изви в небето, неправилен блестящ обект, който се въртеше, а после префуча косо и се изгуби. Той тупна на земята недалече от нея, а краката на Тиан усетиха вълната от падането му. Тревите лумнаха в пламъци, които достигнаха сякаш небето, а ароматът им изпълни въздуха. Вятърът донесе мириса право към нея.

Тя затича, докато острите листа драскаха голите й бедра, а клоните се увиваха около нейните глезени. Тиан отново падна. Тя остана да лежи на земята, изтощена до крайност, неспособна да продължи, докато пламъците бушуваха наоколо. Тя извика, но само веднъж.

Тиан се събуди задъхана в леглото си, едва способна да разбере, че не е изгорена жива. Тя откри фенера, опипвайки в мрака, и започна да натиска кремъка отново и отново, дори и след като го запали. Стаята изглеждаше нормална.

Усещайки нарастващото напрежение в слепоочията си, тя гребна с пръст малко от балсама в бурканчето и го размаза по челото си.

Някой започна да тропа по вратата:

— Какво става вътре?

Увивайки одеяло около себе си, Тиан отиде до вратата. Половин дузина работници стояха пред вратата й.

— Съжалявам — каза тя. — Имах кошмар. Може би съм работила прекалено. Сега съм добре.

Мърморейки на себе си, те се прибраха да спят. Тиан заключи вратата и щом се уви в одеялото, потъна отново в кристалните сънища, будна. Този път тя седеше на един остров в средата на широка река. Зад нея имаше павилион със седем колони и купол от кован метал.

Тя се опитваше да достигне кошница с плодове, когато настъпи експлозия от пара и от дълбините на реката се вдигна гореща вълна. Тиан усети мириса на варена риба. Водата се раздели от двете страни на острова, а ревът на вълната разцепи въздуха наоколо.

Островът започна да потъва. Тиан въздъхна дълбоко. Откъм реката дойде стържещ шум, който сякаш спря сърцето и за миг. Последва вълна горещ въздух. След миг се издигна стена от лава — от огромния черен гребен потече червена гъста лава! Тя напредваше и напредваше, и нищо не можеше да я спре.

Тиан се затича. Кипящата вода я огради отвсякъде. Нямаше какво да направи. Тя остана неподвижна, като гледаше пукащата лава пред себе си.

— Помощ! — извика тя, но безполезно.

„Помощ!“, чу се ехото от вика на онзи красив мъж на терасата, който тя бе сънувала. Той погледна към нея, със сладката тъжна усмивка, която раждаше сълзи в очите й, и простря ръце.

„Той е загрижен за мен“, помисли си тя, изумена. Тя започна да тича, но тогава една вълна от лава го помете.

Тя отново извика и се събуди; отново трябваше да увещава силно разгневената тълпа пред вратата.

Тиан се опита да заспи, но отново плувна в кошмари. Този път бягаше по коридорите на дворец. Парчета магма летяха навсякъде, разбиваха покривите с експлозия и подпалваха стаите във великолепния дворец.

— Помощ!

Нямаше отговор.