Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Петдесет и трета глава

Тиан куцукаше, като мислеше, че е на прав път към предишното сечище, доверила се на инстинктите си да я отведат до лагерния огън.

Инстинктите обаче я подведоха. След малко тя забеляза мрачна горичка, която нямаше спомен да беше виждала преди. Като се спря пред нея, тя се замисли над възможностите си. Без огън вероятно щеше да умре от студ, а Хаани — със сигурност. Но нямаше какво да прави — кремъкът и праханът бяха в лагера.

Като вдигна амплимета непохватно, тъй като Хаани й тежеше, тя се опита да измисли какво да направи. Първото сечище може би беше на хвърлей разстояние, но в коя посока? Тя не смееше да се покатери на дървото, за да види къде беше огънят, от страх детето да не избяга.

Хаани изпъшка и потрепери. Като я постави на земята, Тиан съблече палтото си, уви Хаани в него, постави крачетата и в ръкавите и ги завърза в краищата. С къса корда тя направи клуп около врата си и повдигна детето. Най-малкото това оставяше ръцете й свободни.

Като се облегна на едно дърво, Тиан се опита да извлече енергия от кристала. Това не проработи. Нямаше поле наблизо. Тя можеше да открие сила дълбоко в недрата на земята, но само най-смътно, което не й беше от полза. Отне й малко време да разбере защо, толкова забавена беше мисълта й в студа. Тъй като кълбото и шлема й бяха останали край огъня, тя нямаше как да фокусира с амплимета.

Като придърпа детето по-близо, тя затвори очите му. Имаше малко топлина между тях, но тя не беше достатъчна. Зъбите на Хаани скърцаха. Само ако се беше сетила да донесе шлема… Тиан обаче можеше да си го представи. Това беше единствената й възможност, една от причините, поради които толкова добре се справяше като занаятчийка. Тя можеше да разгледа една картина, от какъвто ъгъл си поиска, да я завърти, дори да я обърне надолу. Беше нещо подобно на работещ механизъм, като зъбните колела на часовник, тя веднага можеше да накара в съзнанието си даден предмет да проработи и да види и най-малкия му недостатък.

След като Тиан лениво завъртя шлема в съзнанието си, тя усети леко дръпване отдясно. Погледна натам: дръпването сега изглеждаше като да идва направо. Можеше ли амплиметът да бъде задействан в момента от шлема или пък от друга посока? Това изглеждаше абсурдно. Тя завъртя в съзнанието си шлема и неговият кристал вече беше видим за нея, блестящ, подобно на амплимета. Блясъкът избледня, когато шлемът се завъртя.

Може би кристалът на шлема беше задействан от амплимета, а и защо не? И двата бяха прекарали в земните недра цяла вечност. Принципът на свързаността твърдеше, че тази връзка трябваше да се поддържа, дори и от време на време двата предмета да бъдат разделяни от времето или разстоянието.

Тя въртеше шлема, докато кристалът му се насочи към нея и блясъкът стана възможно най-силен. Тиан почувства, че нещо отново я дръпна. Тя направи крачка към него, после — друга. То беше още там.

— Да! — изпадна в ентусиазъм тя. — То може да ме отведе у дома.

Тя пое нанякъде, но след като вървя значително време, Хаани потрепери, издаде вик и картината изчезна. Докато Тиан успокояваше детето, тя не успяваше да си върне обратно картината на шлема. Тя продължи пътя си, като се надяваше поне да стигне до огъня. Смътна надежда. В дълбокия сняг тя можеше да го изпусне, дори да беше на петдесетина крачки от нея и никога повече да не го види.

Пищялът започна да я боли. Сутринта щеше да бъде още по-зле, ако доживееше дотогава. Тя продължи да върви, но като че ли подмина мястото, където трябваше да бъде огънят. Хаани никога не беше преброждала толкова; сигурно малко под хиляда крачки. Тиан се чудеше в коя посока да тръгне и колко далеч би могла да стигне със замръзналите си крака, когато изведнъж долови пушек.

Тя се обърна в посока към вятъра, като душеше въздуха, подобно на кученце. Мирисът пак беше там. Тя се отправи по този път, накъдето я водеше миризмата. Понякога я чувстваше, понякога изчезваше; невинаги силна. Тиан усещаше, че грее от радост. Препъвайки се, след няколко минути тя видя зад дърветата светлината на огъня. Тиан изтича дотам, положи Хаани на земята и извади крачетата й от ръкавите. Очакваше да види измръзнала до бяло кожа, но за нейна радост краченцата на детето бяха добре, макар и студени. Тя ги придърпа към огъня.

Краката на Тиан обаче бяха в далеч по-лошо състояние, макар и да носеше чорапи. Тя ги простря до огъня, а после си взе и малко яхния. Детето също се протегна за своята порция, но дори не я погледна, докато ядеше. Тиан не знаеше дали то беше ядосано или уплашено. Не се интересуваше. Хаани беше на сигурно място. Нищо друго нямаше значение.

Скоро детето клюмна. Тиан го постави в спалния чувал и легна вътре с него. Хаани лежеше до нея с изпънати ръце. Накрая тя заспа, и както й се стори на Тиан, се сгуши и я хвана за ръката.

Не беше най-хубавата нощ в живота на Тиан. Сънища с лайринкси, кошмари за нилатл, укоряващото лице на Минис, всичко се смесваше. Хаани също сънуваше кошмари. Детето се събуди внезапно с писък и разтреперано, но когато ръцете на Тиан го обвиха, за да го задържат, то отново се успокои.

 

 

Сутринта Хаани беше по-добре, въпреки че не можеше да говори. Нямаше какво да се направи, освен да се изчака.

Пищялът на Тиан беше малко по-зле от преди, като мускулите бяха много схванати. Те бързо закусиха, отидоха до реката и цял ден упорито пътуваха. Хаани, изглеждаше се нуждаеше от активност — винаги ставаше първа и сядаше последна. Тиан се стараеше да бъде в крак с нея.

Мислейки какво се беше случило миналата нощ, Тиан разбра, че амплиметът не се беше задействал, защото бяха прекалено далеч от пресечната точка в Калисин, както и че наблизо нямаше друга. Затова и не можеше да се свърже с Минис. Може би той все още беше жив.

Мина денят, след него и още два. Беше лесно да се придвижват със ските, поне за Тиан, теренът беше може би най-лесният в живота й — гладък лед, покрит с тънък слой сняг. Напредваха бързо, по седем левги на ден, поне както ги смяташе Тиан. Често преминаваха край селища, но не спираха. Хаани нямаше интерес да се запознава с нови хора, нито пък Тиан. А може би детето се срамуваше. Вероятно, тъй като с трите жени бяха живели сами.

Към обяд на седмия ден селищата по крайбрежието станаха по-многобройни и големи. Те започнаха да подминават овощни градини и покрити със сняг пазарища. Късно следобеда достигнаха полите на значителен по размери град.

Изведнъж край тях се появиха много хора. Стотици деца играеха на леда. Цели редици носачи сновяха със ските от и към селището с тежки товари на гърбовете си или върху главите. Опърпани момчета разносвачи се мярваха сред добре облечените дами и господа по крайбрежието. По леда те се придвижваха като по магистрала, далеч по-бързо, отколкото по замръзналите пътища.

Те продължиха, като достигнаха до бреговата линия, която изглеждаше да бъде центъра на Гайзамел. След като внимателно се осведоми, Тиан разбра къде бяха канторите на търговския флот. Като влезе в първата, тя попита дали щеше да има скоро кораб, който да плава надолу към морето. Висока руса жена се приближи зад тезгяха.

— Имате късмет. Очаква се затопляне след няколко седмици. „Норуол“ тръгва утре и ще плува надолу към Милмиламел до Трис и Флаха.

— Не познавам тези места — каза Тиан. Като забеляза едно избледняло разписание на стената, погледът й улови името на една дестинация, за която, без съмнение трябваше да попита. Войната не беше стигнала чак толкова далече на юг, така че тя предположи, че нямаше да й бъдат наложени ограничения в пътуването.

— Бих искала два билета до Флаха.

Това беше град на север от Милмиламел, някъде на около двеста левги от него.

— Каюта, хамак или трета класа? — попита русата жена.

— Зависи от цената — отговори внимателно Тиан.

Каютите изглеждаха на разумна цена — една златна и две сребърни монети. Тиан имаше повече от достатъчно и то още преди да беше докоснала съдържанието на колана на Джойън. Идеята да живее в хамак със седмици или пък в стая с дузина други хора, вероятно мръсни и миризливи, които щяха да си пъхат носа в нейната работа, изобщо не й харесваше. Тя не беше делила стая с друг откакто стана занаятчийка.

— Каюта, моля.

Чиновничката провери златото и среброто със зъби, претегли ги на един кантар, а после красиво надписа един билет.

— Накъде отивате? — попита разсеяно тя.

— Какво?! А, към Татусти. — Тя каза първото име, което се сети, близо до Флаха град, като не искаше да разкрива точната си цел.

— Татусти? — Чиновничката изглеждаше изненадана.

— Мъжът, за когото съм сгодена, е оттам. — Тиан поруменя при собствените си думи, тъй като често беше мислила за това, но досега не беше го изричала.

Чиновничката разтопи зелен восък върху хартията и подпечата листа.

— Благодаря ви! — Тиан взе билета. — В колко часа е приливът утре?

— Няма приливи и отливи в Талаламел. Къде е родният ви град? Вероятно идвате отдалеч.

Съвсем обикновен въпрос.

— Тикси, зад планините — отвърна Тиан, преди да се усети. Чиновничката поклати глава.

— И аз така си помислих, от начина на говорене. Тук идват много пътници, макар че малко са от вътрешността на страната. „Норуол“ тръгва в девет сутринта. Или десет. А може би и единадесет, ако капитанът отново се напие, както прави обикновено. Но за най-сигурно бъдете тук в осем.

Тиан благодари, а после се обърна отново към нея.

— Можете ли да ми кажете хубав хан наблизо?

— Идете в „Ловеца на миди“, на около стотина крачки от града. Попитайте Пуйм, портиерът. Той е мой по-малък брат и добре ще ви упъти.

Още по-вежлив беше, отколкото си представяха. След час Хаани и Тиан бяха в една малка, но приятна стая на третия етаж с изглед към брега. Една метална вана беше приготвена за къпане и пълна с кофи топла вода. Те се изкъпаха добре, тъй като седмици наред не можаха.

Вечерта отидоха до пазара, за да си купят дрехи за пътуването. Хаани изглеждаше като селянче в мръсните си кожи, Тиан купи игла, здрав конец и още много други неща, от които би могла да се нуждае по време на пътуването, а после похарчи и куп пари за специална дреха, която възнамеряваше да облече, като срещне Минис.

Сутринта те пристигнаха рано на пристанището и веднага им показаха каютата. Тя беше малка, непроветрива, но чиста и подредена. Очевидно капитанът беше трезвен, тъй като корабът отплава навреме в девет.

 

 

Пътуването до Флаха отне петнадесет дни. През първата седмица не спряха, но след това спираха едно след друго в няколко пристанища, понякога плаващи не повече от половин ден, преди отново да пуснат котва.

Тиан и Хаани повече стояха в каютата, а понякога излизаха да се разходят по палубата, която беше студена и ветровита. Хаани вече не се отделяше от Тиан, но сред хората се срамуваше и не смееше да каже и дума. Тиан я разбираше, но въпреки всичко искаше да я накара да се чувства удобно.

На третия ден, през дупката сред облаците, Тиан съзря една позната летяща фигура, само за миг. Това лайринксът, който я преследваше ли беше, или пък просто съвпадение? Тя не мислеше така. Малко по-късно тя отново се върна в каютата, като се зае да прави нов чифт ботуши за Хаани, с които да замести старите. Тиан харесваше тази дейност, тъй като тя и даваше възможност да използва занаятчийските си умения за пръв път от толкова време. Това й помагаше да се подготви и за другата работа, която възнамеряваше да започне веднага, щом ботушите бяха завършени.

Когато и да се нуждаеше от помощ, Хаани беше до нея и сякаш инстинктивно усещаше какво да направи. Тиан оценяваше това, макар че и сама можеше да се справи. Тя толкова беше свикнала да работи сама, така че дори и факта да дели една стая с някого я караше да се чувства неудобно. Пък и Хаани беше така отзивчива, защото беше възпитана по този начин. Този факт съвсем не означаваше, че детето я харесва. Тиан беше сигурна в това.

Хаани никога не поиска нищо. Тя произнасяше малко други думи, освен „моля“, „благодаря“, „да“ и „не“, а дори когато Тиан искаше да я предразположи към словоохотливост, тя отговаряше по-възможно най-краткия начин. Тиан се чувстваше виновна, но все повече и повече намираше детето за истински товар. Може би Хаани усещаше това. Когато ботушите бяха готови, тя каза „Благодаря!“ но продължи да носи старите си.

Втората задача на Тиан беше да направи подарък за Минис, пръстен от разтопено злато и сребро от колана на Джойън. Най-напред тя оформи жълтия метал, а среброто, в тънки нишки, изтегли за часове с помощта на своето малко чукче. Не се интересуваше колко усърдие изискваше работата или пък колко време, важното беше да бъде готов, преди да достигнат планините. Между другото, в колана оставаше по-малко злато и сребро, отколкото й се искаше и това я притесняваше, защото оставаше още много да изминат. Но пък й беше необходим годежен подарък, независимо че всеки неин опит да се свърже с Минис се проваляше. Все по-често тя възприемаше своето пътуване като глупава грешка.

След втория ден Хаани се отегчи, тъй като нямаше с какво да помогне за пръстена. Тиан започна да учи детето буквите от своя език, като използваше трактата на Нунар, който носеше през целия път. Беше трудна работа. Хаани изобщо не виждаше смисъл в това да чете, а Тиан откри, че като учителка правеше много грешки, включително, че й липсваше и търпение. Въпреки всичко Хаани беше добър слушател и бързо възприемаше езика. Всеки път, когато говореше на него, акцентът й ставаше по-добър, а уменията — по-стабилни.

Свикнала да прекарва деня навън, Хаани насмалко да започне да се катери по стените от скука в каютата. Накрая най-сетне стигнаха Флаха, голям, грозен град, построен от сивкаво дърво.

Връх Тиртракс лежеше на север от Флаха, някъде на около сто и петдесет левги. Тиан се готвеше да прекара остатъка от зимата във Флаха, докато научи, че беше възможно да пътува дотам с ледоразбивач по замръзналите реки. А времето, когато лодките щяха да тръгнат, беше съвсем скоро.

— Искате да отидете в Итсипитси? — попита я любезният човек, който я информира за възможността да пътува.

Итсипитси беше сравнително голям град в северния край на едно издължено езеро със същото име, малко над десетина левги от планините.

— Лесно е! Има ледоразбивач дотам на всеки три дни, особено ако времето е хубаво, а ветровете обикновено духат на юг по това време на годината. Можете да изминете и десет левги на ден при добри условия; понякога и петнадесет. Но бъдете готова и за вихрушки, които да ви попречат да напреднете и цяла седмица.

 

 

Вихрушки удариха повече от веднъж, макар и да не продължиха дълго. След три седмици те бяха в Итсипитси, граничен град, построен от дървени трупчета, слепени с кал. Мястото беше по-голямо, отколкото очакваше Тиан, макар че имаше вид като на временно селище. Хиляди търсачи на скъпоценности щяха да се появят скоро, за да претърсят реките за сапфири и цирконий, свлечени с водата от планините и потънали на дъното. По това време обаче все още тук имаше малко хора.

Златото на Тиан беше свършило, но тя все още разполагаше с достатъчно сребро, за да стигнат с Хаани до Великите планини. Веднъж само да стигне до Тиртракс и щеше да се окаже сред ааким от Сантенар — хората, отвлечени в робство от Рулке, по прякор „Харон“ преди хиляди години, в търсене на златната флейта. Това беше един от разказите, описани в Историите.

Тиан не се притесняваше, че вече й оставаха едва няколко сребърни монети. Ааким щяха да й дадат. Между другото, всеки път, когато слагаше колана, тя мислеше за Джойън. Бедният Джойън! Споменът за него все още я караше да се разплаква.

Разбира се, щеше да й отнеме време да открие ааким. Тиртракс беше огромен. Но когато се приближеше до планините, със сигурност щеше да попадне на мощна пресечна точка и амплиметът щеше да я предупреди за това, а тя да се свърже с любимия си. Минис щеше да й каже накъде да тръгне. Ако… ако още беше жив. Ако не, то тогава тя никога нямаше да намери пътя. Храната щеше да свърши, а тя щеше да остане в планината, някъде, където щеше да й бъде нужна поне седмица, за да стигне до някое населено място.