Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Пета глава

Заповедите от Джи-Хад бяха огромно облекчение за Тиан. Тя беше започнала да се съмнява в собствените си способности, но ако и хедроните от другите манифактури не работеха, то значи вината не беше в работата, а съществуваше друга причина. Дали врагът можеше да ги изважда от строя отдалече или пък те ставаха жертва на саботаж тук? Как можеше един кристал да стане жертва на саботаж, без да останат следи? Тя никога не беше чувала за подобно нещо, нито пък другите занаятчии. Тя все още не беше извън опасност.

Докато всички бяха на обяд, Тиан претърсваше стаята на майстора за нещо, което той може би беше написал по темата. Тя не откри нищо, но не върна „Изкуството на магьосника“ на нейното тайно място. Тя не беше готова да я предаде.

Когато заключваше вратата, се появи Ирайзис:

— Какво правиш? — извика яростно тя.

— Опитвам се да открия как е бил саботиран хедрона, без да бъде оставена следа — отговори Тиан и си замина.

Нещо проблесна в очите на занаятчийката. Ирайзис дълго гледаше втренчено след Тиан.

 

 

Тиан можеше да измисли само един начин — да проучи в дълбочина развалилия се хедрон, дори ако в процеса трябваше да го разруши. Тя вкара инструмента си в него и достигна до първия кристал, но спря. Ами какво, ако това не помогне? Гърлото й се сви при мисълта, че може да загуби своя инструмент. Тя не се осмеляваше да го рискува. Вместо това тя измъкна грубата скица, която беше направила през нощта и започна работа.

След тридневна работа от зазоряване до мрак, Тиан приготви модел на хедрона в две части. Първата беше направено от надлъжни, напречни и диагонални медни жички кълбо, върху което се разполагаха известен брой подвижни мъниста, като планетарния модел за орбитите на планетите и луните. Мънистата, всяко различно, бяха направени от внимателно подредени ивици метал, керамика и стъкло. Другата част беше шлем от емайлирано сребро и медна дантела с деликатни филиграни, които трябваше да паснат върху главата. Серия от еластични жички слизаше надолу, подобно на коса, като техните равни краища се притискаха отзад и настрани към главата, като паяк с паяжина. Най-отпред обков колкото гроздово зърно придържаше кристала във формата му.

Тиан отвори двете половини на кълбото и постави вътре повредените хедрони. Като вкара парченце кристал в обкова на шлема, тя го постави на главата си. Жичките станаха студени. Затворила очи, тя постави ръцете си около кълбото и притисна с пръсти жичките.

Най-напред тя почувства нещо в сърцето му — слабо променливо сияние, цялото размито, като опашка на комета. Пръстите й преместиха мънистата в една посока, после — в друга. В някои позиции сиянието ставаше по-силно, а в други — почти липсваше. Веднъж или два мъти съвсем изчезна. Тя се опита да завърти няколко различни жички в произволни посоки, а после — в направление от север на юг. И това не помогна. Апаратът й не беше достатъчно мощен да разчете сиянието, въпреки че докато го виждаше, тя изпитваше неприятното чувство, че някой я гледа. Отвори вратата, но установи, че помещението е празно.

Тиан разгледа малкия кристал откъм шлема. Той не беше особено силен, просто беше първият, който й попадна. Тя претърси сред отпадъците си от кристали, но не намери нищо по-добро, а кошницата с непотребни кристали беше празна.

— Гол? — тя се огледа за метача. Момчето обаче не отговори. Тиан го намери да спи в едно кътче зад пещите, а главата му лежеше на чулен сак. Тези тайни места бяха любими на децата от манифактурата, откакто тя беше построена. Тя също беше използвала това кътче веднъж или дваж, когато беше малка.

Тиан погледна надолу към заспалото момче. То изглеждаше като ангелче — кожа с маслинен цвят, щастливо овално лице, алени устни и благородно чело, увенчано с черни къдри.

— Гол! — тя го разтърси за раменете.

Той бавно се събуди, усмихвайки се, преди да отвори очи, като че ли от прекрасен сън. Когато я видя пред себе си, очите му се отвориха широко.

— Занаятчия Тиан! — той падна от нишата, в опит да се представи като буден и усърден работник. — Какво мога да направя за вас?

С усилие тя запази сериозно лице. Гол винаги беше готов да помага, но работата му никога не отговаряше на очакванията. Прибързан в работата, както и мързелив, той никога не правеше разлика между добре свършена работа и абсолютно неадекватна. Някой строг майстор би го набил, но Тиан не можеше да си се представи да го направи.

— Къде остави непотребните кристали от масата ми?

— Зад манифактурата — каза той сияещ. — На купчината с пепел. Искате ли да ви покажа?

— Казах ти да ги поставиш в кошницата в склада ми — каза тя остро. — Ако отново се случи, Гол, ще те изпратя обратно при майка ти.

Само ако можеше. Бедната жена беше неудачница със седем деца, като нито едно от тях не ставаше за нищо, освен за храна на лайринкси.

— Съжалявам — лицето му прие изражение на дълбоки угризения.

Емоциите на Гол имаха склонност да стават понякога изключително дълбоки. Тиан се чудеше имаше ли изобщо мозък в главата му:

— Хайде! Бързам!

Те преминаха покрай ковачници, където цяло ято полуголи младежи размахваха чукове с дълги дръжки. Айрин Мус се беше наклонил над една наковалня, като хвърляше нежни погледи на младежите и се хилеше дебелашки. Двама чираци се подиграваха зад гърба на глупака, като се влачеха с изплезени езици и се лигавеха. Тиан се чудеше как от мъже като Мус се изискваше да се оженят.

Когато премина покрай работилниците на по-нискостоящите занаятчии, Ниш я изгледа с нескрита страст. Той я гледаше дори и след инцидента в работилницата й. Тя забърза крачка като гледаше право напред и отвори задната врата.

Задната страна на манифактурата беше мрачно място. От отворените отводнителни тръби излизаше пушек и смрад, смес от битови отпадъци, катранени отпадни води и сяра. Цялата растителност наоколо беше мъртва. Прах от пещите и сажди бяха струпани навсякъде около пролома, като най-новите купчини още димяха във въздуха. Хиляди пъти повече обаче имаше в долината под него. Реката течеше, замърсена с киселина, на две-три левги оттук, отровена в тази част, червено-черна от стоманата и катрана, и лишена от живот в нея.

Гол я преведе през вонящите купчини, а после рязко спря:

— Не е тук! — той започна да реве.

Тиан отиде до ръба на пролома. Амониевият пушек насълзи очите й. По-голямата част от планината с пепел, наситена от дъжда и мъглата, беше се свлякла по ръба. Тя падаше на дребни парцали и отдалеч изглеждаше като кална река. Нямаше и най-малък шанс да бъдат открити кристалите.

Тиан избърса течащия си нос:

— Оу, престани да цивриш, Гол! Защо веднъж поне не направиш нещо, както ти е казано?!

Момчето се разплака високо.

— Хайде! Връщай се на работа! Ако се случи отново, ще те набия! — Той избяга назад по пътеката. Тиан се подпря на стената — останка от манастир отпреди хиляда години. Преди това, други хиляда години по-рано, поклонници идваха да се поклонят пред свещения извор, сега заровен под купища шлака. Дали е бил свързан с пресечната точка тук?

Връщайки се в цеха, тя провери масите на занаятчиите. Те също бяха разчистили своите непотребни кристали. Имаше нови кристали в склада, но тя не искаше да взема оттам. Първото нещо, което тя щеше да направи сутринта, беше да отиде до мината.

 

 

— Добро утро, Лекс, търся стария Джо. Още ли работи на петия етаж?

Лекс се измъкна от пещерата си. Тя беше неговият малък свят. Самият той пък напомняше малко на онези смеещи се кукли, които, дори и когато ги прекатурят винаги пак се изправят.

— Не съм го виждал, Тиан — каза той кратко. — Не мисля, че е тук.

— О, надявам се да не е болен.

— Старият Джо? Той е жилав като миньорски гащи. Вместо това е слязъл надолу към Тикси.

— Ще видя дали не си е у дома, за всеки случай. Благодаря, Лекс. — Тя пое към селото, на една трета левга от планината. То се състоеше от група от петдесет-шестдесет къщички, разположени амфитеатрално на срещуположната страна на пътя, а къщата на Джойън стоеше между дърветата. Тя беше дълга гранитна постройка от две помещения с покрив от купчина слама, оградена с плет.

Слънцето тъкмо се показа, когато Тиан бутна вратата, за да отвори. Пътека от натрошен гранит водеше към веранда със северно изложение, на която имаше само един груб стол. Зад верандата растяха маргаритки. Есенни минзухари украсяваха пространството навсякъде. На отсрещната страна на пътя имаше зеленчукова градина с лук, чесън, праз и червено зеле.

Вратата беше затворена. Струя дим излизаше от комина. Тя потропа на вратата. Нямаше отговор. Отново потропа и този път й се стори, че чу отпаднал глас. Накрая отвори вратата със сила, уплашена, че нещо може да му се е случило.

Вътре беше тъмно, колибата без прозорци беше осветявана само от отблясъка на горещия в огнището огън. Очите й първоначално не забелязаха нищо.

— И ако това не е Тиан! — обади се дрезгав глас отстрани на огнището. — Ела насам, миличка.

Тиан забеляза седнала на миндер фигура отстрани на огнището. Джойън сега се събуждаше, но кашляше раздирателно.

— Добре ли си, Джо? — изтича тя към него.

Той разтърка очи с ръкава си:

— Миньорски дробове! — въздъхна той, като се изплю в огъня, за да прочисти гърлото си. — Винаги е така сутрин.

— Притесних се. Мислех си, че нещо може да се е случило с теб.

— Изпълнил съм си нормата. Усетих, че днес не мога да отида на работа.

— Но…

— Аз съм на седемдесет и шест, Тиан. Аз ходя там, само защото няма да имам какво да правя, ако спра. Но от няколко дни усещам, че не мога да работя.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Аз не съм инвалид — каза той с усмивка, — но няма да откажа чаша гил, ако искаш да ми направиш. В буркана на рамката на камината е.

Сваляйки буркана, тя извади няколко къдрави ивички кора от дърво ги и постави гърнето на огнището:

— Силно или слабо?

— Като катран. Сложи вътре пет ивици и ги остави за повече време. Нека да седнем на верандата.

Той изкара стола си навън. Тиан се настани на другия. Те гледаха мъглата, прокрадваща се между боровете. Вятърът свистеше между плетовете на оградата. Накрая Джойън проговори:

— Винаги е хубаво да те видя, Тиан, въпреки че съм сигурен, че не си дошла тук просто да си прекараш деня.

— Какво да направя, за да си намеря мъж, Джо?

Поглеждайки някъде над нея, той сякаш се усмихна на себе си:

— Не виждам някакъв проблем.

— Страхувам се…

— Това не е чак толкова тежко задължение, Тиан.

— Нямах предвид това. Ще взема гила — тя рязко се изправи и се върна с две дървени халби.

Докато пиеха гила, тя мина на проблема с кристала.

Джойън я разбра отлично:

— И така, искаш да ти намеря друг.

— Най-мощният, който можеш. Последният не беше достатъчно силен.

— И предполагам, че е спешно?

— Джи-Хад ме заплаши, че ще ме изпрати във фабриката за разплод, ако не разреша проблема до края на седмицата.

— Как би могъл! Ти си толкова ценна за него, Тиан.

— Защо би го казал, ако не го мислеше? — Тиан трудно разгадаваше хората и не можеше да различи празните приказки от сериозните думи.

— Той е в беда заради развалилите се кланкери, а и надзирател Граист му делови за мен. Той не ме харесва.

— Граист не харесва никого, Тиан. Особено откакто…

— Какво?

Джойън помириса напитката си:

— Той искаше да стане управител, но Джи-Хад се върна от войната като герой. Тогава Граист сам отиде в армията, обвиниха го за поражение, което не беше негова грешка и той стана обикновен войник. Оттогава той е на нож с всички. А и навикът му не помага.

— Листата нига?

— Да. Правят човек ядосан. А и са скъпи.

— Страх ме е от него. Войната отива наистина на зле, Джо. Отчаяните хора вършат глупости.

— Върви на зле откакто бях дете. Спри да вярваш веднага на всичко, което ти кажат. Толкова съм стар, че съм виждал Историите пренаписани.

— Историите са истина! — извика тя. Повече от всичко друго, те бяха основата на съществуващия свят. Да се съмняваш в тях граничеше с богохулство.

— Няма съмнение — отвърна той, — но чия?

— Не знам за какво говориш.

— Малко хора знаят. Едва ли някой ще доживее отново до моята възраст. Чувала ли си „Историята на Огледалото“?

— Просто една чудовищна лъжа.

— Когато бях малък, не беше. Това беше една от Великите Истории, а Лайън от Кантед — един от великите хронисти. Днес той е Лайън Лъжеца, човекът, който е подправил Историите. Защо?

— Предполагам някой е доказал…

— Най-великите хора на епохата са били там, когато той е разказвал Великата История — Надирил Библиотекарят, Гър Шанд, Малиен Акемът. Никой не е казал и дума срещу историята сто и тридесет години, а изведнъж Съветът на скрутаторите я пренаписва. Защо, Тиан?

— Не знам.

— Тази война унищожи всичко свято за нас.

Тя се смути на стола си:

— Не харесвам такива разговори, Джо.

Той се върна пак на предишната тема:

— Не смятам, че фабриката за разплод ще ти подхожда много добре — той хитро се подсмихна. — Въпреки че там животът е лукс и удоволствие…

— Не се шегувай с това, Джо! Няма да ме третират като свиня майка — лицето й почервеня. — Харесвам работата си и мога да я върша по-добре от всеки друг. Искам само да си върша работата и да си живея живота.

— Всички го искаме. Уви, войната…

— Проклетата война!

— Още не мога да повярвам, че Джи-Хад би те изпратил там, Тиан. Ти си най-добрата занаятчийка.

— Изглежда съм имала необикновен талант — каза тя замислено.

— Така и чух. Знаеш ли откъде идва той?

— От майка ми, според нея, тя дори се е опитвала да го открие в мен.

— Така ли е?

— Най-напред забелязах, че съм специална по време на екзаминацията, когато бях на шест. На единия от тестовете ми показаха картина, само за секунда, а после ми задаваха въпроси върху нея. Отговорих всичко. Те бяха удивени, но това съвсем не беше трудно — в съзнанието си перфектно виждах картината. Още мога да я видя — семейство, което си играе на зелена морава. Майка, баща, момиче, две момчета и куче. — Тя въздъхна дълбоко. — След това те ми показаха всякакви картини. Карти на места, за които никога не бях чула, частите от механизма на часовник, гоблен със сцена от Историите. Отговорите ми бяха перфектни, защото всяка картина оставаше в съзнанието ми.

— Какво друго те питаха? — погледна Джойън сияещ. — Никога не съм имал екзаминация. Още не беше въведена, когато бях дете.

— Не беше ли? — каза Тиан изненадана. — Всякакви неща имаше. Четене, произнасяне на думите буква по буква, проверка на паметта, на способността да си поставяме цел, хвърляне, пъзели с цифри — тя се усмихна на спомена. — И нито едно не изглежда като тест. Екзаминаторите поставиха малка медена питка пред мен и казаха, че ако не я докосна, за мен ще има голяма награда.

— Изяде ли я? — попита Джойън.

— Не, въпреки че исках. Другите тестове включваха да сглобяваме частици в механизми с колела и метални частици. Направих ги зле.

— Това е решаващо за направата на контролери.

— Никога не бях имала този вид играчки като дете. Майка ми се смееше на хората, които работят с ръцете си. Така че дъщеря й със сигурност не го правеше. Екзаминаторите изглежда са се разочаровали, че това може да навреди на другите ми таланти. Спомням си ги как си говореха в ъгъла, като ме поглеждаха и клатеха глави.

— И така, как попадна в манифактурата? — отпусна се Джойън в стола, като глътна от халбата.

— Последният тест включваше събиране на кристали. Нещо като хедрони, предполагам. Поне няколко от кристалите бяха истински. Другите бяха фалшиви. Поставиха първия в ръцете ми. Беше тъмнозелен. Поставиха ми маска на лицето и ме накараха да опиша какво видях.

Тя се спря и отпи от халбата.

— Какво видя?

— Не видях нищо. Усетих, че ще пропадна и на този тест. Някой ми взе кристала и ми даде друг. Концентрирах се много, но нямах идея какво очакваха да видя.

Джойън се беше опрял на стената със затворени очи. Тиан продължи:

— Дадоха ми трети кристал. Той беше наистина студен. Тъкмо започнах да казвам: „Не мога да видя нищо дори и с този“, когато една розова вълна премина през вътрешното ми око. Тя изчезна, а аз може би бях изкрещяла. Опитах се отново да я върна. Някой извика: „Какво видя, дете?“.

Кристалът се затопли в ръцете ми и внезапно ми се стори, че мога да гледам във вътрешността му, все едно в езеро с петрол. Гледах структурата, а времето сякаш спря. Имаше слоеве в различни преливащи се отгоре и отдолу цветове, а на места цветовете се сливаха, сякаш избиваха от другата страна и отново се преливаха. Беше толкова хубаво! А после изчезна. Екзаминаторите взеха кристала. Цял час го бях държала.

Гледах го като луда. Трябваше отново да го имам. Започнах да викам и да ритам, за пръв път в живота си. Беше отстъпление, така го почувствах, за първи път. Нищо нямаше значение, освен да си върна кристала обратно.

Казах им какво съм видяла и видях вълнението в очите им. Исках да изпробвам и другите кристали, но те ги прибраха и ме изпратиха обратно при майка ми. Няколко седмици по-късно, след като сключиха договора за продажбата ми, аз бях изпратена в манифактурата. Марни беше бясна. Тя плануваше различно чиракуване за мен, нещо по-скъпо, но екзаминаторите бяха взели своето решение.

— Да станеш чирак, който се обучава за правене на контролери? — попита Джойън.

— Да, въпреки че цели две години аз бях просто метачка, чистачка и изхвърлях боклука. Аз не бях тогава малката умна Тиан, а келемето от фабриката за разплод. По някакъв начин още съм това хлапе. Никога не успях да си намеря приятели тук.

— Котката, която вървеше след теб — промърмори Джойън. — Ти си толкова различна, Тиан.

— Какво?

— Ти създаваш впечатление, че не се нуждаеш от никого. Това трябва да е отблъскващо за хората, с които работиш.

— Предполагам, че искам… различни неща. Както и да е, старият майстор Баркъс започна да ме учи на занаята, когато бях на осем. Тогава се чувствах наистина безполезна. Всички бяха сръчни, а аз имах две леви ръце. Отне ми години докато се научих да правя и най-простите неща.

— И така, какво направи? — попита я той с лек смях, като че ли вече знаеше. Може би наистина знаеше: доста беше видял в манифактурата през годините.

— Не можех да спра да мисля за кристала и за това, което бях видяла с него. Исках го отчаяно. Имаше изобилие от хедрони в работилниците на занаятчиите, но не можех да се доближа до тях. Чираците не могат да докоснат хедрони, докато не навършат дванадесет. Изхвърлях излишъците, но тези отпадъци бяха от кристали, преди да бъдат събудени, за да станат хедрони. Всичките ги изпробвах, но нищо не се случи.

Тогава един ден, няколко месеца преди да започна чиракуването си, остатък от хедрон беше хвърлен по погрешка. Не го забелязах и изсипах съдържанието на кошницата в купчината шлака. Когато го направих, усетих светкавица от светлина и цвят.

Отне ми часове да открия малкото парченце хедрон в масата от кристали и отпадъци, но щом пръстите ми го докоснаха, аз видях. Видях неща, които никой не може да види, красиви цветове и шарки, във вечно движение. Не можех да ги разбера, затова започнах здраво да залягам над уроците на майстор Баркъс. Бях сигурна, че той знае. Той никога не каза нищо, но често започна да се отклонява от теорията, за сметка на практическото знание. Чираците се чешеха от любопитство дали той не е мръднал. Но пък така научих достатъчно.

— Какво научи? — попита Джойън случайно.

— Какво бяха хедроните. Обсебих се от темата. Кристалът ми беше като приятел, който никога не бях имала. Прекарвах цял ден да го държа. Също и през нощта. Научих как да разчитам променливото поле около пресечната точка тук по-добре от всеки друг в манифактурата. Когато бях на девет направих поредица от рисунки, които илюстрираха как то се променя всеки ден от месеца. Полето не беше произволно, както всички си мислеха. То имаше своята схема, въпреки че никой не беше виждал полето достатъчно ясно, за да разбере схемата.

— Отидох в стаята на майстора с моите рисунки… — тя потрепери. — Нахълтах в среща на стария управител и един перквизитор!

Джойън се изкиска.

— Беше мъртва тишина, а тогава перквизиторът обърна рисунките ми към стената. Стаята беше запечатана, поставиха пазач на вратата. А аз бях разпитана от най-неприветливия старец, който бях срещала. Откъде съм взела рисунките? Бях ужасена, че ще ме набие. Той го направи, но не то беше най-лошото. Той ми взе хедрона. Не се бях разделяла с него от месеци, а това беше най-ужасяващото отнемане. Мислех, че ще умра. Четири дни прекарах в треска.

Перквизиторът не можеше да повярва, че сама бях нарисувала полето, а всеки занаятчия или механик в манифактурата беше разпитан. Бях направила по-добра карта от тези, с които разполагаше армията. Беше безценна информация, най-вече за врага.

Тогава му казах, че мога да променя схемата на полето, а той си тръгна без дума. Ето как посветените извличат енергия, виждаш, но това е изключително важна тайна. Той се уплаши, че нещо важно може да се изплъзне в детинското ми бърборене. Притесни се, че мога да извличам енергия, без да го осъзнавам и да убия други хора или себе си. Само едно нещо можеше да се направи.

И така истинското ми занаятчийско обучение започна в този ден, три години по-рано, въпреки че не приключи скоро. Баркъс веднага започна с хедроните, но ми беше трудно. Добре, използването на хедрони беше лесно, но другото не беше толкова просто. Да се науча да правя малки частици за контролери беше кошмар. Бях най-зле от всички чираци във всеки вид занаятчийска работа. Много работех, но разлика нямаше.

— Но все пак накрая си научила занаята.

— Да. Контролерите ми не са хубави, като тези на Ирайзис, но работят по-добре — тя се наведе да си откъсне един есенен минзухар. — Другата част беше също толкова трудна.

Джойън я чакаше да продължи.

— При хедроните нещата бяха лесни. Да настроя обаче мизерния контролер към хедрона, а после — към полето беше най-трудната работа, която съм вършила.

Той отпи още една глътка и направи гримаса:

— Вари плодовете, когато са малко по-стари.

— Съжалявам — каза тя отведнъж. — Аз…

— Това беше за гила, Тиан, а не за работата. Продължавай.

— Докато се обучавахме, нямахме собствени хедрони. Трябваше да използваме тези, направени за чираците отпреди години. Те никога не пасваха и изглеждаха странно, особено когато обучаващите ги използваха и злоупотребяваха с тях по различни начини. Както и да е, те бяха недостатъчни, за да се започне с тях.

— Ти не би дала добър хедрон на група чираци — каза Джойън. — Те ще го разрушат.

— Без съмнение — като отиде до кокетната вратичка, тя се загледа към гората.

— Говореше за настройването на контролери — напомни Джойън след малко.

Тя се върна обратно:

— А, да. Почти всички хедрони имаха дефекти и стотица части от контролера трябваше да бъдат нагласени, да се внимава за тях. Понякога не знаеш как. Поставяш една част прекалено далече и това унищожава работата ти изцяло. Може да ти отнеме ден да се върнеш дотам, откъдето си започнал, дори и да знаеш къде си сгрешил. Но когато си чирак никога не знаеш, а боят само влошава нещата.

— Никога не съм си мислел, че старият Баркъс е биел — намръщи се Джойън.

— Той беше стар джентълмен. По-големите чираци ни биеха. Те ме мразеха. Както и да е, беше преди много време. Отне ми години да се науча, но когато веднъж се случи, оттам нататък беше лесно. Даже и не си бях помисляла, че един ден ще настройвам контролери, особено след като направих моя инструмент. Изведнъж можех да видя полето перфектно. То беше…

— Като да имаш собствени очила — каза Джойън, — вместо да използваш на някой друг.

— Точно. Не знам какво бих правила, ако някога изгубя инструмента си. — Тиан се улови за мястото, където обикновено той висеше на прага й, но си спомни, че го беше оставила на масата си. Тя се разтревожи за това; едва ли някой ще посмее да го докосне.

— Мисля, че трябва да вървим. — Джойън пресуши халбата си.

Тя остана на мястото си:

— Притеснена съм, Джо. Ирайзис се опитва да извлече полза от добрата ми работа и ме обвинява за всичко, което не върви. Тя ме мрази, защото съм по-добра от нея. Тя се притеснява, че аз ще бъда майстор. Само защото чичо и е имал този пост…

— И баща й и дядо й преди това също. На повечето хора потеклото е приемливо.

— А аз не съм една от тях. Главно, защото нямам баща.

— Добре, липсва ти наследство, но можеш да го изкараш с пот и ум. Да вървим към мината да видим какво можем да намерим.

 

 

Вътре, в кошницата-асансьор, Джойън я свали надолу докато стигнаха петата галерия.

— Мислех си, че тази част е затворена — каза Тиан, когато кошницата се разклати, като спря на шестото ниво.

— Така е.

— Не е ли опасно?

— Някои места са много опасни, но за щастие знам кои.

Тя погледна надолу. Надолу имаше още.

— Какво има под шестото ниво?

— Ниво седем, осем и девет. Никога не слизай там.

— Цялата скала е разядена ли?

— Да, а някои места от нея са наводнени. Жалко, защото има много руда там долу и е по-богата, отколкото която и да било от копаната от горните нива.

— А кристалите?

— Не знам. Това е отпреди моето време. Никой не се интересуваше от кристали през онези дни. Най-малкото, не тук. Всички щяха да бъдат хвърлени в сметта, въпреки че много от тях привличат вниманието.

— Може би трябва да опитам там — каза Тиан.

— Много късно. Видях ги, тъй като Баркъс ме попита за кристалите там. Нищо не усетих. Трябва да са скоро изкопани.

— Учудвам се дали това може да бъде проблем? — каза тя замислено. — Може би механиците са изкарали контролерите на слънце и последните кристали са били наистина чувствителни към него.

— Може би. Може също да е било жега, слана или студ. Идваш ли?

Тунелът се виеше по пътя като следваше пластовете. Имаше много задънени участъци, където пластовете се прищипваха един друг или бяха пресечени от разломи в кухи зони, пълни с разтрошени скали и мазен восък. След труден преход те достигнаха ниска купчина натрошени камъни. Джойън я разгледа внимателно, като държеше фенера си горе, за да провери и покрива.

— Видя ли пролуките горе? Стара разломна зона минава оттук. Скалите са изцяло разтрошени; само няколко пласта кварц ги държат заедно.

Очите й последваха жеста му. Дълга ивица пукнатини минаваше през покрива. Друга, по-дълга пукнатина се виеше по протежение на тунела, толкова дълго, колкото тя можеше да види:

— Ами ако…

— Ако сме отдолу като падне, сме мъртви! Ако сме по-далеч от нея, то вероятно можем да преместим достатъчно количество от падналите камъни, за да се измъкнем. Зависи колко ще паднат. Още ли искаш да отидем там?

— Къде другаде можем да намерим кристала, от който се нуждая?

— Не бързай — той повдигна вежда, напрашена с прах от скалите.

— Ще направя каквото кажеш.

— Много мъртви вече миньори са мислели, че покривът няма да падне. Аз все още обаче си мисля, че този ще издържи. Ще вървим внимателно. Без резки шумове. Следвай ме на десет стъпки, така че ако нещо ми се случи…

Тиан потрепери, като й се стори, че покривът над нея трепна. Джойън я тупна по рамото:

— Започнах в мините, когато бях на осем. Развиваш нюх към опасността, ако оцелееш.

Тя пазеше дистанция зад него притеснена, сякаш вървеше по счупени греди. Във врата й падаха песъчинки. Пътят се оказа много дълъг. Те минаха няколко нестабилни зони преди Джойън да спре там, където тунелът завършваше с три задънени участъка, като зараснали рани от ампутирани пръсти.

— Нагоре! — посочи той с длетото.

Тиан вдигна фенера си. Огромно находище кристали, кухо в центъра, разсичаше средния участък на тунела. Кристалите сияеха, големи колкото юмрук или повече, по-перфектни от всички, които тя беше виждала досега. Тя можеше да усети и друго — полето. Искаше й се да си беше взела инструмента, за да го усети по-добре. Ако затвореше очи можеше почти да го види като затворено пространство със спиралите и вълните му, като трептения в хроматична мъгла. Всичките й сетива се изостриха, като че ли полето ги усили. Тя искаше тези кристали. Тиан се втурна напред.

Джойън я хвана за ръката, като преминаваше:

— Спри!

Това направо я разлюля. Тиан разтърка шията си, наранена от хватката. Той я държеше.

— Съжалявам. Не исках да те нараня. Тук не е безопасно.

Покривът над кристалите съдържаше цяла серия от концентрични разломи, както и цепнатини, които излизаха от центъра. Приличаше на паяжина.

Кожата й настръхна:

— Не знам защо изтичах натам, Джо. Просто бях привлечена да го направя.

— И аз мога да го усетя. Често ми се случва тук долу, въпреки че никога не съм опитвал. Не виждам как можем да стигнем до кристалите, Тиан. Покривът е в по-лошо състояние, отколкото го помня преди. Ще падне. Скоро!

— Няма ли как да го задържим?

Той се втренчи в скалата:

— Няма да е лесно. Може да отнеме дни да се поставят достатъчно плоскости и подпори тук, а вероятно ще падне още докато ги поставяме.

— Ами ако просто ние го съборим?

Той стисна челюст:

— Не знаем какво още може да се случи, ако това стане. Може целият покрив да падне.

— О — тя усети и последната си надежда разочарована.

Той отстъпи крачка назад и встрани, като разглеждаше покрива от различни точки:

— Не се отказвай още.

Като седна на пода, Джойън извади ролка корда от пакета и я завърза от единия край. После издърпа кордата по протежение на стената, докато стигна възможно най-близо до находището, но без да влиза под напукания покрив.

Джойън се опита да се вдигне максимално високо, колкото можеше. После той направи друг възел, който метна, за да улови един самотен кристал. Кордата обаче безуспешно падна.

Пропълзявайки отново до безопасната зона, Джойън отново направи възел и пак хвърли кордата. Резултатът беше същият. Опита трети път. Този път примката му улови кристала. Тогава той я издърпа надолу и я разклати. Кристалът не помръдна. Разклати я отново и тя се скъса.

Джойън изруга, което му докара нов пристъп на кашлица. Той се преви на две, като се тресеше:

— Не стой тук, моля те. Махни се!

Тя си представи как покривът се срива над него. Никой кристал не си заслужаваше такъв риск.

Той избърса устата си и я погледна с лека усмивка:

— Днес не ми е денят, Тиан.

— Колко ли мъртви миньори са казвали това? — промърмори тя.

— Хиляди…

Издърпвайки кордата настрани, той се прилепи плътно до стената и с дръжката на кирката си с един удар свали малкия кристал. За съжаление той отново падна в находището при другите. От покрива падна прах. Тиан затаи дъх. Джойън се изправи на пръсти, протегна кирката си и успя да извади кристала. Той падна в другата му ръка. Джойън го задържа и отстъпи назад в безопасната зона. Няколко малки камъчета паднаха от покрива.

Като се връщаше, Тиан се удиви на подскоците в походката му:

— Милейди! — подаде й той кристала.

— Благодаря — тя го прегърна с кристала в ръка, когато единият край на камъка докосна ухото й и тя отстъпи внезапно.

— Какъв е проблемът? — попита той, като също отстъпи.

Тя разтърка ухото си:

— Нещо сякаш ме ужили.

Тиан взе кристала. Той беше по-малък от тези, с които тя обикновено работеше, не по-дебел от палеца й. Може би не ставаше за хедрон, по беше идеален за сензорния й шлем. В контраст с другите кристали, този беше невероятно бистър, пълен с мънички сферички от центъра си по дължина.

Той не можеше да ужили по същия начин ръката й, но Тиан усети потенциала му — по-голям от този на всички кристали, които беше имала досега.