Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Деветнадесета глава

През онази нощ дойде телеграма от скрутатора с пощенски гълъб. Не беше разкрито какво съдържа, въпреки че изглеждаше като лоши новини от войната. Джал-Ниш, пребледнял и нервен, бързо обсъди с Фин-Ма, след което тя разпрати търсачески отряди във всички посоки.

Сутринта Ниш научи, че Джи-Хад е взел въоръжени войници, за да преследва лайринкс в мината. Дори и най-смелите войници обаче се страхуваха да слязат в лабиринта от шахти, галерии и тунели, но дългът повеляваше да го направят.

Ирайзис се появи на вратата към осем сутринта.

— Ниш, баща ти настоява да се срещнеш с търсача. — Тя си тръгна.

— Чакай! — извика той, но тя изобщо не забеляза.

Ниш се облече възможно най-бързо. Вратът му вече зарастваше, отпред и отзад, въпреки че толкова го болеше, че не можеше да си завърти главата. Той се почувства напълно изтощен.

Като мина през столовата, той си взе няколко просени кексчета. Парчета варено свинско лежаха на един поднос, покрити със слой мазнина. Дори мисълта за ядене обаче го отвращаваше.

Той намери Ирайзис да стои пред вратата на търсача. Джал-Ниш не беше там.

— Ирайзис…?

Тя го прекъсна, като накратко обясни каква беше търсачът Олеи и как трябваше да се отнасят с нея. Ниш я последва навътре. Ирайзис носеше фенер, но го пазеше с ръка, така че в стаята да проникват само няколко лъча светлина. Нямаше никаква мебелировка, освен един дървен стол с високи облегалки за ръцете.

Олеи се беше свила в ъгъла. Светлината беше толкова оскъдна, че беше невъзможно жената да се види добре, виждаше се само как сее прегърбила назад, облечена в широка дреха. Когато се появи Ниш, Олеи започна нервно да се клати на всички страни.

Ирайзис дръпна Ниш за ръкава, излезе с него и затвори вратата. Двамата отидоха да намерят перквизитора. Не успяха. В офиса на перквизитора беше Фин-Ма, която работеше нещо на масата. Двама дърводелци поправяха счупената врата върху една подпора в антрето.

— Джал-Ниш слезе в мината — каза Фин-Ма, без да ги погледне дори.

— О! — въздъхна Ирайзис.

— Става въпрос за търсача — каза Ниш. — Тя само седи в ъгъла и се клати.

— Нищо няма да изтръгнеш от нея тази сутрин. Вероятно никога!

— Какво имаш предвид?

— Виждала съм го много пъти! — Фин-Ма постави перото на масата. — Това, което се опитваш да направиш, е невъзможно. Казах на Джал-Ниш същото, преди още да се захване с това.

— Защо да е невъзможно?

— Горкото дете е толкова чувствително. Дори шепотът за нея е като вик; коприната — като шкурка; пламъкът от свещица наранява очите й като обедното слънце.

Ниш се опита да си представи, но не можа.

— Цяло чудо е, че не е полудяла.

— Семейството й се е опитало да го изкара от нея, но после са я изоставили в приют за инвалиди. Оттогава нещата изглеждат така: тя не вярва на никого. Губите си времето.

— В противен случай ще трябва да отида направо във фабриката за разплод — каза Ирайзис.

— Това е важно задължение — извика кверистката. — Не е наказание.

Ирайзис погледна към лишените от пръстен ръце на Фин-Ма.

— Наистина ли? — усмихна се тя подигравателно. — Работниците тук не го виждат по този начин.

Фин-Ма стана сериозна.

— Как го виждат?

— Правилото за тях е едно, а за властимащите — друго. Хората те харесват.

Лицето на Фин-Ма се зачерви. Тя затвори очи, за да преброи до три, но когато ги отвори, беше леденостудена.

— Скрутаторът е бесен, че Тиан не е намерена. Той има важна задача за нея. А сега, моля да ме извините?

Те си тръгнаха.

— Имаш ли представа защо тя реагира по този начин? — попита Ирайзис Ниш. — Бях права. Вероятно взема предпазни средства.

— Против забременяване? Но това е престъпление.

— А пък аз бих ги използвала срещу нея.

Ниш се втренчи в нея:

— Ще си позволиш да атакуваш кверист?

— А какво — да загубя ли?

— Дай ми ръка — каза той, преди да продължат.

— Защо? — попита тя равнодушно.

— Не мога да вървя сам повече.

Тя му предложи рамото си. Ниш се хвана за него, тя го обгърна през кръста и те бавно тръгнаха надолу към столовата, където седнаха на една дълга маса, възможно най-далеч от вратата. Помещението беше празно, тъй като закуската беше свършила преди много време.

— Не се предаваш лесно — каза той.

— Тази работа е невъзможна, така че ще се наложи да се оттегля от сегашния си живот към фабриката за разплод. Или пък бързо да се самоубия, може би така е по-добре.

— Не! — извика той.

Тя се усмихна тъжно, като докосна ръката му.

— Достатъчно. Ако искаш, ще ти намеря друга любовница да ме замести. Няма да е лесно, с петното, което носиш, но…

— Не искам друга любовница, тъпа кучка такава! — той се опита да стане рязко от масата, но се олюля и падна. Кръв се стече по лицето му. Когато тя изтича до него, той махна с ръка към нея да се махне.

Зад пещите той намери едно от най-топлите местенца наоколо, издърпа ухото на прислужника и като зае мястото му, легна на топло. Внезапно някой извика. Зад него едно момиче уплашено си обличаше дрехите. Ниш изруга, въпреки че първо трябваше да погледне. Такива места предлагаха най-много уединение на любовниците.

Ниш реши да се върне обратно. Когато стигна пред вратата на Олеи, той хвана дръжката и падна през отворената врата право в стаята. Вратата се затвори, а той остана да лежи припаднал на пода.

Като отвори очи, Ниш видя сянка зад себе си. Какво правеше Олеи? Той се опита да обърне глава и почувства толкова силна болка във врата, че извика високо. Тя се отдръпна. Той опипа с ръка превръзката си. Беше мокра от кръв.

Олеи се сви наблизо. Тя беше любопитна. Той я гледаше и се чудеше дали да не използва инцидента в своя полза. Вероятно изпитваше съчувствие. Или пък го презираше, заради това, че извика и смути тишината й.

Олеи допълзя още по-близо, което той позна от сянката и блестящите й очи, отразяващи блясъка изпод вратата. Тя се сви наблизо, с ръцете на пода и главата във въздуха, и заскимтя като куче. Ако пък можеше и да надушва като куче, можеше да разбере много неща за него по мириса на кръв, сълзи, пот и Ирайзис.

Ниш лежеше напълно неподвижно, като можеше да чуе дори ударите на сърцето си. Тя се приближи и заскимтя зад врата му. Нещо докосна косата му — върха на пръста й. Той не мръдна, усещайки, че тя беше готова да избяга при всяка провокация. Пръстите й докоснаха косата му с лека милувка.

Ниш сдържа дъх. Пръстите й помилваха бузата му; очите, носа, ушите, брадичката. И при най-малкото му движение тя се дръпваше. Той чу от нея най-тихия звук, като движението на въздуха. И отново. Тя подуши пръстите си, сякаш за да запази аромата от него.

Тя отново го докосна. Пръстите й опипваха лицето му от другата страна. Ръката й докосна раната. Ниш извика; това беше същинско мъчение.

Олеи се сви на топка в ъгъла. Ниш се изправи на колене, превъзмогвайки агонията. Тя започна да се клати яростно, сякаш се страхуваше той да не я удари. Интересен експеримент, дори и само за момент. Когато болката стана поносима, Ниш си тръгна, колкото се може по-тихо.

Той мина между пещите, където огнярите пълнеха с руда огромните отвори. Топлината беше толкова силна, че те носеха работни костюми, направени от тъкан с каменни нишки, както и очила с тъмни стъкла, за да не пресъхнат очите им. Горещината го накара да се чувства схванат. Един работник изсипваше с купа, закачена на дълъг прът, разтопен метал в различни форми. Той носеше същото облекло и очила, както и наушници, заради шума от пещите.

Ниш излезе от задната врата, отчаяно нуждаещ се от чист, студен въздух. В далечината Ирайзис вървеше по ръба на урвата. Той тръгнало другия път, който го отведе до купищата шлака и пепел. По-нататък той усети задушаващия мирис на амоняк и фенол от отводнителните тръби. Група работници, надзиравани от Граист, ги чистеха от затлачения катран.

— Не е необходимо — каза Граист, като потопи във водата заострената сила̀та, за да провери. — Трябва да отидем по-нагоре. Глис, готов ли си?

Глис беше едър мъж, широк в горната част на тялото си, но с тънки крака и слаби задни части. Той беше облечен от глава до пети в костюм от намазан с восък плат, носеше ботуши и шапка. Беше намазано също и лицето му, ръцете и всяка открита от кожата му част. Носеше очила, които плътно прилепваха на носа му и пълзеше по ръце и на колене. Като си пое дълбоко дъх, той влезе в тръбата и се качи нагоре с бързината на хлебарка. Зад него се размота въже. За две минути се чуха силни удари, а после спряха.

— Дърпайте! — извика Граист. Двама работници, които държаха въжето, измъкнаха Граист навън.

Той дишаше тежко, като ръцете и устните му бяха целите в мазоли. Глис падна на земята, плюейки кръв.

— Готов ли си, Глис? — каза Граист след няколко минути.

По лицето на мъжа се изписа ужас, а главата му се разтресе спазматично. Ниш отново тръгна. Имаше и по-лош живот от това да бъде войник.

 

 

Ниш се върна отново по пътя, от който дойде. Въздухът близо до отходните тръби миришеше толкова лошо, че Ниш мечтаеше за екипировката на Глис. Малко по-далече той се отклони от пътеката, която водеше към предната част на манифактурата, тъй като не искаше да влиза вътре. Вместо това той тръгна по ръба на канавката, после по един неравномерен склон. По-нататък склонът стана скала.

Чувствайки, че ще припадне, Ниш седна на ръба на склона, като гледаше намръщено сивото небе. Въздухът беше чист, но ужасно студен, а и изглеждаше, че скоро ще завали. Колко мразеше манифактурата само! Това беше най-гадното място, където някога е бил. Всяко растение наоколо беше мъртво, а реката, където се изливаха отпадъците смърдеше като помийна яма. Още повече, това беше най-мизерното място в Сантенар, през всичките триста деветдесет и шест дни в годината.

Като претегли в ръка едно камъче във формата на яйце, Ниш го захвърли срещу скалата.

— О-ох! — чу се вик отдолу.

Ниш погледна надолу и видя едър мъж, който се мръщеше нагоре към него, търкайки напълно плешивото си теме. Беше Айрин Мус. Той живееше в паянтова постройка от греди, обрасла цялата с въздушен мъх, точно на ръба на урвата. Наоколо също имаше мъх. Въздушният мъх се използваше и като най-леката превръзка за ранените, тъй като войната беше изчерпала останалите природни средства. Мъхът растеше в дънерите на стъблата и по стените на укрепленията до крайбрежието, където въздухът беше достатъчно влажен. Дърветата тук бяха изгорени преди много време за нуждите на ненаситните пещи.

Мирисът на сяра във въздуха беше благотворен за развитието на първокласен мъх, но той не беше много висок, затова и не се продаваше скъпо. Айрин събираше и продаваше този мъх, което обаче не му носеше добри доходи и често му се налагаше да яде горски ларви и бръмбари, ако не успееше да намери нещо по-добро. След всяка продадена партида мъх той си купуваше шише бренди от ряпа и се забавляваше, като гледаше през един процеп в стената момчетата метачи как се къпят и общата баня.

Но Мус не беше продал никакъв мъх през последния месец, а и някой беше запушил процепа в стената на банята. Той беше отчаян от липсата на бренди и пари и сега търсеше някой да си плати за това.

Като видя Ниш, Мус изръмжа и започна да се катери по урвата.

— Не бях аз! — излъга Ниш инстинктивно.

— Ще те убия и ще ти изям мозъка — изрева Мус и метна една скала по него. Ниш се сви. — Това не е ли Малкият Ниш, курвата на управителя! Харесали ти боя оня ден, Ниш-Наш? — Мус се изкачваше още по-нагоре. — Сега ще ти набия задника още по-силно…

Ниш избяга по пътеката в посока към скалата, а после се смуши между камъните. Като се обърна, видя, че преследвачът му е вече горе. Мус се огледа наоколо диво, изруга и затича към скалите, а огромният му корем се поклащаше. След малко спря, обърна се и се отби по друг път, като сипеше страшни ругатни.

— Глупав стар мизерник! — Ниш приклекна и изчака така, докато Мус съвсем изчезне в далечината. Накрая Ниш се осмели да продължи. Беше ужасно уморен и трябваше да си почива на всеки няколко минути. Вероятно беше загубил много кръв. Той легна до един камък, а срещу него вятърът навяваше снега. Наведнъж някой се появи на скалите, на няколкостотин стъпки от него. Жълтата коса се развя на вятъра. Беше Ирайзис. Той си помисли, че най-добрият вариант е да се върне назад, дори с риск отново да се натъкне на Мус.

Нещо обаче го спря. Това беше начинът, по който тя стоеше на ръба, взирайки се надолу. Не разбираше ли колко е опасно? Ами ако скалите се изронят…?

Разбира се, че знаеше! Може би се опитваше да разбере дали скалите са достатъчно твърди. Или пък да се хвърли!

Ирайзис се изправи, а после се наведе. Сърцето на Ниш се преобърна. Тя щеше да скочи.

Той се затича. Той не можеше гледа повече. Красивото й тяло, нейното мило лице — размазани върху скалите. Не и тя — смелата, горда, безстрашна Ирайзис. Нито дори Ирайзис — лъжкинята, измамницата, вероятно и убийцата. Това не трябваше да се случва.

Той я загуби от поглед, когато се подхлъзна на едно парченце лед и падна на пътеката. Дано само още беше там, надяваше се той, докато с мъка се опитваше да се изправи. Краката му не го държаха. Губеше способност да вижда ясно, а цялото му тяло беше вкочанено. Раната на врата му пулсираше, кръвта се стече по гърдите му. Усети, че ще припадне. Като се изправи, видя, че тя е още там.

— Не, Ирайзис! — извика той. — Не скачай!

Като се клатушкаше, той забърза с все сили по пътеката.

— Не! — извика Ниш и падна по колена, точно на ръба на урвата. Тялото му увисна надолу. С падането се подхлъзна и си удари главата — взорът му се помрачи, сякаш черна пелена покри цялото небе.

 

 

Ирайзис усети хлъзгавата скала под краката си и остана неподвижна. Сърцето й подскачаше от вълнение. Да се самоубие не беше толкова лесно, колкото си мислеше. Три пъти вече се опитваше — наведена, тя се засилваше да скочи, но след първоначалния шок, тя осъзнаваше, че все още не е в бездната, а седи надвесена на ръба й.

Това беше скокът, от който тя се страхуваше. Падането беше само един миг на щастие. Тя не искаше да мисли какво я чакаше след това, или пък че никога не би трябвало да го прави. Безкрайно горда с красотата си, Ирайзис не се осмеляваше да си представи как би изглеждало смазаното й тяло. Тя се молеше останките й бързо да бъдат изядени. За да не я виждат хората по този начин…

Още веднъж скалата изпука. Искаше й се сама да падне, но не стана. Може би, ако мръднеше малко по-напред?!

Ирайзис тъкмо щеше да го направи, когато дочу уплашения вик на Ниш и го видя да тича към нея с побеляло от ужас лице. Тя се опита да скочи, но мускулите й отказаха. Суетата я победи — тя не искаше той да я види след това.

Тя се спря, а скалата под крака й започна да се рони. Ирайзис бързо се дръпна настрани, за да оцелее. Дъхът й спря за миг. Преди да помръдне още веднъж, Ниш извика още веднъж, простря ръце към нея и изчезна. Тя виждаше само ръба на урвата.

Ирайзис, която не беше плакала от четвъртия си рожден ден, извика силно. Щом се почувства в безопасност, тя затича към него. Тя си представи каква е била неговата съдба. Тя нямаше да се спре да тича.

Откъде беше паднал? Парченцето лед още беше на пътеката, на двадесет-тридесет крачки от нея. Вероятно беше някъде тук. Като вървеше внимателно, тя оглеждаше долу в пропастта. Височината беше някъде десет-петнадесет педи, но отдолу имаше само остри камъни. Тя не можеше да го види, нито пък виждаше кръв, но може би беше някъде в сенките на камъните.

— Ниш? — извика тя тихо, като знаеше, че ехото щеше да предаде гласа й. — Ниш? — Може би той беше другаде. Беше наистина хлъзгаво тук. Тя простря ръце встрани, за да поддържа баланса и да не падне. Истинска ирония.

 

 

Като стигна до върха, тя го видя в малкото стопанство за мъх на Мус. Ниш лежеше на гредите, паднал, а тялото му беше надвесено над една по-ниска скала. Засега една голяма греда го задържаше, но докога?!

— Ниш? — прошепна тя.

Той изстена и тя усети истинска болка.

— Ирайзис? Ти си жива! — радостта в гласа му й подейства обнадеждаващо.

— Разбира се, че съм жива! — каза тя кратко. — Защо да не съм?!

— Мислех, че щеше да скочиш…

— Не бъди глупав! — излъга тя.

Ниш помръдна, като се опитваше да я види. Една от гредите изпука.

— Не мърдай! — извика тя. — Ще паднеш. Остани напълно неподвижен.

Тя се огледа наоколо. Пътят до манифактурата беше дълъг — повече от половин левга. В най-добрия случай й трябваше час, за да отиде и да се върне с помощ. Дори и Ниш да издържеше в тънките си дрехи през цялото това време, то гредите — едва ли.

— Мус! — извика тя с ръце на устата. — Айрин Мус!

— Той няма да помогне! — каза Ниш слабо.

— Така ли?

— Без да искам го ударих с едно камъче по главата преди малко. — Той се засрами.

— Пълен идиот си! Мус!

След няколко минути той се показа по пътеката, като вървеше с отпуснати ръце. Ирайзис изтича да го посрещне.

— Мус, помогни ми! Ниш е паднал от скалите.

— Добре, — каза Мус. — Много добре! — глупашкият му поглед блестеше. Той се обърна да си върви.

— Мус, моля те. Той виси над твоето стопанство за мъх. Ще го унищожи, ако падне.

Мус я последва до ръба, погледна надолу и се изкикоти.

— Горкичкият. Сега не му е добре. Ще си построя ново стопанство.

— Моля те, Мус, ще ти платя добре.

Бялото му лице не изразяваше никаква емоция. Вид на истински идиот. Какво можеше да му предложи, нещо, което да има значение за него?

— Бутилка бренди? — Ирайзис протегна ръка, сякаш му предлагаше. — Две бутилки.

Очите му светнаха. От устата по брадата му се стече слюнка. Той облиза устни.

— Повече!

Тя не можеше да си представи какво искаше. Тогава си спомни, че той беше малко перверзен и си падаше воайор.

— Искаш ли да ми видиш гърдите? — каза тя отчаяно. Дори би спала с него, ако с това можеше да спаси Ниш, въпреки че това щеше да е най-противната сделка в нейния опортюнистичен живот.

През лицето на Мус премина отвращение и ужас, каквито тя не беше виждала никога. Ниш отчаяно извика, гредите изпукаха, но в мига, когато щеше да падне, той се закачи с панталоните на един клон. Панталоните му се смъкнаха до глезените.

Той се спря във въздуха, като висеше от горе на долу Ризата му се изхлузи от главата, като откри раната на врата му.

Ирайзис погледна набитото му тяло, като откри, че харесва мускулатурата му най-вече гладкия му плосък задник. Очевидно и Мус, който се кикотеше и пръхтеше до нея.

Нямаше време за губене. Ниш се люлееше на всички страни, а няколко греди прелетяха край него и паднаха в бездната. След малко и останалите щяха да ги последват.

— Хайде! — изсъска тя, като разклати Мус за рамото. — Четири бутилки.

Мус извърна очи от Ниш и пое надолу с Ирайзис. Тя хвана здраво гредите, докато Мус освободи Ниш. Това отне повече време от необходимото. Ирайзис обаче не помисли за това. Ако Мус се възползваше от Ниш, помисли си тя, то това беше поради глупостта на последния.

Най-накрая те бяха отново горе. Ниш беше пребледнял и трепереше.

— Отнеси го обратно — каза Ирайзис.

Мус хвърли Ниш на рамото си, прихвана го с огромната си ръка за задните части и се затътри. Половин час по-късно подзанаятчията вече се намираше на една пейка в столовата, опрян на стената, топлеше се от големите пещи и похапваше купа рибена чорба. Ирайзис купи четири бутилки бренди от миньора Флин, който нелегално ги пазеше за клиентелата си.

Когато даде брендито на Мус, той изкърти тапата и изля половината от съдържанието й в гърлото си. Очите му се кръстосаха, алкохолът го замая, той се закикоти и каза; „Късмет с лова на кристалната дама“. Жонглирайки с бутилките, Мус се изгуби.

Тя остана загледана в него, като се чудеше как този полуидиот е разбрал за Тиан. Вероятно защото все се навърта наоколо и се бърка в чуждите работи.

Като влезе в столовата, Ниш й се усмихна несигурно.

— Дори и цял живот да си мой роб, никога няма да си платиш, колкото ми дължиш! — каза му тя ядосано. Това, че той я беше спасил от самоубийство, тя не спомена.

Той се изправи, хилейки се срещу нея:

— О, не знам. Но когато висях там долу, а ти позволи на Мус да ме пуска отзад, аз имах идея, която щеше да спаси и двама ни.