Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Тринадесета глава

Тиан спа, без да сънува. Събуди я Джойън, който донесе вътре дърва. Тя се прозя, протегна се и седна.

— Ще бъде студена нощ! — той запали огъня. — Щастливка си, че не спиш навън в снега.

— Къде остави дрехите ми? — попита тя, топлейки се на огъня.

— В пакета под леглото.

Тя се спусна отдолу и бързо издърпа вълнените панталони, ризите, долните дрехи, чорапите и обувките, едно дебело палто с вълнена подплата, четки за зъби и за коса, малко лични принадлежности, копието от книгата на Нунар, а най-отдолу — и най-ценното, нейния занаятчийски комплект. Тя разгъна комплекта, съдържащ дузини джобове, във всеки със специален инструмент. Тиан си спомни деня, когато я повишиха от чирак в занаятчия. Пръстите и докоснаха всеки един от инструментите. Може би никога нямаше да ги използва отново, но нямаше и да ги забрави. Цялото й съществуване се криеше в този комплект.

— Има ли още нещо? — попита тя.

— Да! — той откачи една кожена торбичка иззад вратата.

Тя разхлаби връзката и отвори торбичката. Пръстите и откриха вътре шлема, а в съзнанието й проблесна споменът за младия мъж, който крещеше от терасата: „Помогнете ми!“.

Тя застина, искаше да каже нещо, но реши да не го нрави. Тиан остави шлема в скута си, а кълбото — до него.

— Красиви са — каза Джойън. — За какво служат?

— Чрез тях откривам какво не е наред с контролерите. Кристалът, който намерихме онзи ден, също го проверих по този начин. — Само мисълта за това я върна към предишното й отчаяние. Беше й нужен друг инструмент. Тя толкова много искаше да има.

— Нямаше кристал в стаята ти — каза Джойън.

— Трябва да го е взела Ирайзис.

— Чудя се защо не е взела и тези.

— Те са направени за мен. Тя не би ги искала.

— Има и друго — Джойън вдигна парцала към носа й.

Мирисът я накара да отстъпи.

— Това е балсамът ми за глава.

— Откъде го взе?

— От аптеката. Боли ме главата заради кристалите.

— Сигурна ли си откъде идва главоболието?

— Да. Защо?

— Баба ми използваше треви и ме предупреди срещу тази — корен от калуна. Никога няма да забравя мириса й. Тя причинява видения, пристъпи, лудост, а ако вземаш в големи количества от нея — може и да умреш.

— Но защо аптекарят ще сложи калуна в моя мехлем?

— Не знам. Да не би да ти е бил любовник? — каза Джойън на шега.

— Никога не съм имала любовник — напомни му тя. — Както и да е, слабо познавам човека.

— Може би те обича тайно.

— Съмнявам се. Хората казват, че е… неспособен като мъж.

— Възможно ли е балсамът да е попадал в други ръце?

Тя повдигна вежди.

— Бях много заета да чакам, докато го забърка. Чакай! Ирайзис го донесе. Тя е искала да се отърве от мен!

— И сега го направи и няма начин да докажем вината й. Няма начин да я свалим от поста й.

— Мислех, че…

— Тя е твой враг, Тиан. Никога няма да ти позволи да се върнеш.

Тиан стисна очи от мъка:

— Не знам защо продължавам да се надявам. Утре ще си вървя, макар че не знам къде да отида.

— Ще говорим за това по-късно. Време е за вечеря. — Той вдигна капака на котела, който се вареше на огъня. От него се разнесе вкусен аромат на подправки.

Джойън загреба от друго гърне малко варен ориз, оформи го като топка на дървен поднос, а в средата му постави яхния със задушено месо. После подаде подноса на Тиан.

— Не мога да ям толкова много.

— Разбира се, че можеш. Оттук можеш да си тръгнеш само с пълен корем.

— Няма да си тръгна преди утре.

— Не се знае кога пак ще ядеш толкова добре, като сега.

Беше вярно. Тя гребна с вилицата си. Яхнията с месо и зеленчуци беше гъста, питателна и гореща. Тиан яде бавно, като си мислеше за утре. Тя беше загубена; също като младия мъж от сънищата й.

Тези нейни сънища само халюцинации, плод на калуната, ли бяха? Дали младият мъж беше просто фантазия на един подчинен на тревата мозък? Тя не можеше да повярва в това. Сънищата бяха единственото хубаво нещо в живота й. Пък и за първи път го сънува в нощта, преди да вземе балсама.

Джойън внимателно я гледаше.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо, наистина. Хубаво е да има с кого да вечеряш. Нямах никого, откакто умря съпругата ми.

Беше хубаво в колибата му. Задушевно. Тук Тиан се чувстваше като у дома си.

— Аз също обикновено ям сама. Аз… като цяло не знам за какво да си говоря с хората. Те ме имат за странна.

— Хората са странни. Сега ние сме тук: ти, която влизаш тепърва в живота, и аз — към края на своя.

— Не! — извика тя. — Ти си единственият ми приятел, Джо.

— Тогава е по-добре да си създадеш повече приятели. Не са много миньорите, които доживяват до седемдесет и шест. Няма да доживея до осемдесет, нито пък искам. Но какви са твоите планове, Тиан? Знам, че имаш нещо наум, когато се загубиш в мечтите си и се усмихнеш на себе си, сякаш мислиш за някой далечен любим.

— Ще последвам мечтите си — тя се спря, понеже не виждаше как би могла да обясни за младия мъж, дори и на Джойън. — Има само един проблем…

Той загреба остатъка от яхнията с ориза и го натика в устата си.

— Какъв е той?

— Трябва ми друг кристал, Джо.

— Защо? — той се спря насред хапката си.

— Шлемът и кълбото са безполезни без кристал. Той е… все едно ти да не можеш да си откриеш очилата за четене. Можеш да видиш думите върху страницата, но не си способен да разбереш какво означават.

Той погледна Тиан с интерес.

— Е добре, гредите ми за покрива са все още тук. Няма да е чак толкова опасно да намерим друг, предполагам.

— И някой стар кристал ще свърши работа — Тиан вече се почувства виновна. — Не е необходимо да е някой специален — жаждата й за кристали я караше да иска още — кристал, кристал, кристал — каквото и да струва това.

— Не мисля. За да успееш в това, което си решила да направиш, ти трябва най-добрия кристал — той стана. — Отивам да се разходя. Да ми слегне вечерята преди лягане. Ако искаш, преоблечи се и се изкъпи.

— Благодаря ти.

След като той излезе, Тиан изми подноса и го остави срещу огъня да съхне. Съблече дрипите от гърба си и се изкъпа с помощта на кофата и навлече панталоните си и ризата без ръкави. Легна до огъня, придърпа дрипите върху себе си и скоро заспа.

През нощта отново сънува младия мъж на терасата, както и катастрофалното бедствие, помело неговия свят. Като че ли този път картините изглеждаха по-безнадеждно от всякога. Нейният сън обаче взе неочакван обрат, познат и в една от приказките, които някога й разказваше нейната баба. Това беше история за влюбена жена, жертвала живота си, за да спаси своя любим. В съня обаче младата жена беше Тиан. Тя трепна под завивките, издаде лека въздишка и после отново потъна в съня си.

Тиан се размърда, когато Джойън се прибра към полунощ. Тя се надигна, усмихна се и отново заспа.

Джойън поклати глава, свали ботушите си и сам легна в своето студено легло.

 

 

Когато се събуди след зазоряване, Тиан откри, че леглото на Джойън е празно. Тя се облече в своите дрехи, щастлива, че вече може да носи тях и закуси с ориз, яхния и ментов чай. Едва тогава тя забеляза до вратата оставена плоча, на която с тебешир се четеше: „Слязох долу в мината. Ще се върна на обяд. Бъди внимателна. Оставям ти няколко стари вещи — бяха на съпругата ми.“.

На леглото лежеше дебела жилетка и панталони с вълнена подплата, както и вълнен спален чувал. Бяха с идеално качество, Тиан никога не беше имала подобни. Това я накара да благодари на Джойън на ум.

Може би вече стражите от Тикси я търсеха. Тя опакова всичко, с изключение на една риза. Никога не се знаеше какво щеше да й потрябва. Като знаеше, че Джойън нямаше да я пусне, без да има нещо за ядене, тя взе един стар хляб, малко месо, шепа оризови топки и бучка сирене и ги опакова грижливо.

Като изтри написаното от него, Тиан отговори кратко върху плочата: „Благодаря ти, Джо“. Тя приключи подготовката си, провери навън и се измъкна в гората. После се изкачи на едно дърво, за да види чиста ли е околността.

Беше светла ветровита утрин, а вятърът постепенно се усилваше, така че по едно време клатеше стените на колибата. Дървото й обаче беше в безопасност, а и Тиан се радваше на новите си дрехи. Нищо не се случи, само случайни минувачи сновяха по пътеката към селото. Мина следобедът, а Джойън още не се появяваше. Тиан слезе от дървото и се върна в колибата за хляб, сирене и вода. Тогава разбра, че я наблюдават.

Дълго преди Тиан да реши да се върне до колибата, един нисък човек мина наперено по пътеката. Носеше униформа на нисшестоящ занаятчия. Това беше противният Ниш.

Нея ли търсеше? Новините за бягството й вероятно бяха достигнали до манифактурата. Дрехите, по които можеха да я разпознаят, бяха по леглото на Джойън, но сега тя нищо не можеше да направи с това.

Джо не се появи. Тиан излезе от къщата на Джо и пое забързано към мината, като се стараеше да не оставя следи. Не се виждаше никой на входа, когато тя се спусна в мината. Лекс беше в своята малка ниша и там пресмяташе с рабош нормите на миньорите. Като се приведе, тя мина, без да я забележи, взе един пълен с газ фенер, запали го и бързо се спусна с кошницата. Целта беше да стигне до шестото ниво.

Когато беше там, тя слезе от кошницата и освободи спирачния механизъм, за да не би някой да разбере горе по маркировката на въжето на кое ниво беше точно. Повече от това нямаше какво да се направи.

Вдигнала високо фенера си, Тиан се спусна в тунела, молейки се Джойън да е там. Винаги можеше да го изпусне, пък и беше възможно той да е отишъл в манифактурата например. Заета с мислите си, тя почти не забелязваше опасните места, които пресичаше. Промяната й от първия път беше очевидна.

Не беше далече. Притискайки се до стената, тя достигна до трите задънени участъка. Тук вече усещаше силно полето. Ако трябва и със зъби щеше да откърти кристала, който си хареса! Тя изтича напред, а после се спря. Средният участък беше затрупан с натрошени скали, заровили подпорите до средата.

Тя бавно се придвижи напред. Срутването трябваше да е станало през миналите две седмици. После тя вдигна фенера и забеляза под една скала да се подава част от ботуш. Сякаш сърцето й се преобърна.

— Джо? — прошепна тя. — Джойън?

Тя заобиколи купчината. Той лежеше по лице, а едната от подпорите беше затиснала гърба му под тежестта си. Наоколо се търкаляха малки камъчета. Тиан коленичи до него.

— Джо? — тя се наведе.

От носа му се стичаше струйка кръв. Тиан допря лице до бузата му. Плътта беше топла. Сърцето й подскочи от радост.

— Джо?

Той изстена едва доловимо, дълбоко от гърдите си. Очите му едвам се отвориха.

— Тиан?

— Аз съм! — тя хвана ръката му. — Какво стана?

— Исках да намеря за теб… най-хубавото, което можеш да имаш.

Тя си помисли за кристала, който беше видяла там в дъното — онзи път — и толкова силно желаеше. Той беше се опитал да откърти именно него, затова и скалите се бяха срутили. Наоколо се бяха посипали дузини кристали. Подтикната от силното си желание тя се хвърли върху тях пред погледа на умиращия Джо. Когато се опомни, тя се почувства отвратена от своята слабост.

— Не трябваше да го правиш, Джо. Всеки един от тези тук щеше да свърши работа. Нима смяташе да вземеш точно онзи кристал?

Очите му я накараха да погледне към дълга подпора, за края на която беше завързана нишка и кука.

— О, Джо! — тя постави ръка на челото му. — Сега ще те измъкна оттук. — Тя започна да изхвърля скалите настрани. От покрива се посипаха дребни камъчета.

— Спри! — извика той. — Може да се срутят още, Тиан. Цялата галерия!

— Не ми пука! Няма да те оставя тук.

— Тиан — извика той, като се опитваше да си поеме дъх. — Не чувствам нищо от кръста надолу. Счупен ми е гърбът и вероятно имам вътрешен кръвоизлив. Умирам.

— Не! — извика тя. — Няма да ти го позволя!

— Но така ще бъде… Аз съм един самотен старец. Целият си живот съм прекарал тук долу. Мислиш ли, че искам да живея като инвалид, който дори не може да си избърше задника?

— Искам да живееш — извика тя.

— Това е жестоко. Но искам да направиш нещо за мен.

— Каквото поискаш.

— Вземи колана ми. За теб е.

— Не искам да вземам колана ти.

— Направи каквото те моля, Тиан.

Не беше лесно. Първо трябваше да го повдигне, а после да измъкне колана. Накрая обаче успя. Коланът беше дебел и тежък.

— Пълен е с пари — прошепна той. — Има достатъчно злато и сребро да заминеш оттук.

— Не искам златото ти — каза тя упорито.

— Там, където отивам, не мога да го харча. Нямам живи роднини. Вземи проклетия колан, Тиан.

Шокирана от настоятелността му, Тиан сложи колана около тънкия си кръст, като се наложи даже да пробие с ножа си още една дупка.

— Вземи и ножа, добър е.

Като постави колана, тя закачи ножа на него. Беше непоносимо. Тиан прекоси тунела от единия до другия му край. Очите й бяха все в купчината кристали, която той толкова старателно се беше опитал да събере. Тогава тя се наведе и взе най-добрите от тях. Разбира се, те трябваше да бъдат събудени, а това беше трудно, без инструмента й. Тя се обърна към Джойън.

— Как се чувстваш, Джо?

— Не много добре. Нямам нищо против да пийна.

— Имам бутилка вода…

— Не искам от кървавата ти вода — пошегува се той. — Ще умра преди отново да докосна вода.

Тя се усмихна тъжно и съзря торбичката му, опряна до стената. Намери бутилката му с бренди, повдигна я и му даде да пие! Той глътна малко.

— Повече! — опита се да се усмихне той. — Знаеш, че това няма да ме убие.

— Как можеш да се шегуваш за това? — тя избърса сълзите от очите си.

— А ти защо да не можеш?!

Тя му даде да пие повече.

Той въздъхна.

— Така е по-добре. Винаги съм искал така да си отида, Тиан. Ще ми донесеш ли кирката, чука и длетото? Искам да бъдат в ръцете ми.

Тя ги постави до него.

— Бяхме дълго време заедно, добри приятели — каза той. — Ще можем да направим и последната стъпка заедно, нали? — той изпъна напред ръката си. — Ти ми служи добре — очите му се затвориха. Той промърмори откъс от някаква стара песен, популярна в младостта му. — Още ли си тук, Тиан?

— Да — прошепна тя. — Не съм ходила никъде.

— Може ли още малко бренди?

Тя отново надигна бутилката до устата му, въпреки че този път той преглъщаше по-трудно.

— Джо? — тя хвана ръката му.

— Да?

— Има ли друг изход от мината?

— Защо?

— Търсят ме. Ниш — под занаятчията, слезе в селото, когато идвах насам.

Той не каза нищо. Мълчанието му продължи дълго: Тиан си помисли, че си е отишъл. Изведнъж ръката му помръдна и конвулсивно стисна нейната. Джойън проговори:

— Имаше преди изход откъм деветото ниво. Много дълъг тунел, който излиза на юг от мината Бу-Джил. Преди много години входът му беше блокиран, но оттогава може и да са го отворили. Ние — миньорите, сме ненаситни хора; никой не може да се досети какво правим в свободното си време.

— Друг изход?

— Не… Няма други безопасни, макар че през една мина е възможно да се влезе по много начини. А златото, това е всъщност въздуха ни… — той се изсмя тихо. — Вероятно другите изходи са наводнени. Чака те дълъг път, момичето ми.

— О! — тя си спомни, че той спомена и други изходи. — Има ли друг изход?

— Кой знае? Някои миньори са крадци и през тях изнасят златото навън, но пък крадците никога не казват на честните.

Това не й помогна много.

— Още бренди, Джо?

— Колкото да си намокря езика.

Тя изля още малко в устата му. Той отново се размърда. Пръстите му се опитаха да хванат дръжката на кирката, а после останаха неподвижни.

— Джо! — извика тя.

Нямаше отговор.

— Джо?

— Имам нещо за теб… — прошепна едва чуто той. — Ще ти помогне по пътя…

— Аз имам вече колана с пари.

— Нещо друго… — той се опита да се усмихне, но не му достигаше дъх. Той потреперя, а след това остана неподвижен.

Джойън беше мъртъв. От очите на Тиан захапаха сълзи. Горкият Джо, толкова добър и любезен старец! Тя го целуна по челото, затвори очите му и постави кирката в ръката му. В същия миг нещо се изплъзна от дланта му, нещо, което хвърляше преливащи се ярки отблясъци.

Това беше кристалът, който тя беше видяла онзи път там в дъното. Кварцова двойна пирамида, светеща в най-нежните отблясъци на розовото, а във вътрешността на всеки един от краищата й имаше светеща сфера, пълна с кристални нишки, по-тънки от човешки косъм. Двете сфери бяха свързани помежду си с по-дълги кристални нишки, а в центъра имаше малко пълно с течност балонче.

Тя взе кристала и в същия миг в съзнанието й сякаш проблеснаха безкрайни лъчи, искрящи във всички посоки. Като че ли самата тя беше вътре в полето. Дори повече. Пред очите й се раждаха кръгове, сфери и линии, появили се от нищото, и постоянно променящи размерите и формите си. Те ту изчезваха, ту се раждаха отново, сякаш бяха дошли от друг свят, тъй като не можеха да се видят в този на човеците.

Кристалът беше вече събуден. Това беше екстаз, но и чувство, което я безпокоеше. Мозъкът й не можеше да осъзнае какво се случваше.

Тиан често беше виждала рутилиран кварц. В тази мина той беше широко разпространен и много от най-добрите хедрони бяха направени от него. Но никога не беше виждала нещо толкова перфектно и симетрично, като този кристал. Тя си блъскаше главата какво всъщност можеше да направи от него.

Тиан обви хедрона в парче кожа и го взе със себе си. Целуна Джо по челото и взе бутилката. В торбичката му имаше малко хляб и сирене. Тя ги изяде, сякаш поделяйки си още едно ядене със стария си приятел и отпи глътка от брендито в негова чест. Тиан постави обратно пакета до него. После тя взе своя фенер, а този на Джо остави до тялото му. Накрая напусна мината, без да се обърне.