Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Двадесет и шеста глава

Събуди се!

Студ. Галактики от бавнотечащ лед, като замръзнала млечна каша, която се втвърдяваше отново.

Събуди се, Тиан!

Скърцащ лед; вледенена кръв, разделена на три слоя — червен, жълтеникав и прозрачен. Замръзнали очни ябълки.

ТИАН, СЪБУДИ СЕ, МОЯ ЛЮБОВ!

Така скърцаше замръзналият сняг. Тя изстена; раздвижи се. От клепачите й падна скреж. Всичко я болеше, сякаш в нея се образуваха ледени игли.

Умираш, Тиан!

— И аз искам. По-добре от това.

Не! — извика той, сякаш прободен от болката. — Грижа ме е за теб. Спаси себе си, Тиан, а после — и мен.

— Как мога…? — прошепна тя.

Използвай амплимета. СЕГА!

— Страх ме е.

Ще умреш, ако не го направиш. Това е единственият шанс. За всички нас.

Тя пропълзя до кристала, ронейки ледени сълзи. Болеше толкова много. Тиан се присегна към него, но все още не го докосваше. Не можеше да се придвижи напред, докато думите му не я съживиха отново.

Тиан, моя любов!

Сълзи от точкова емоции потекоха по бузите й. Истинска радост! Минис, нейният измъчен принц, я обичаше. Той го каза. Разбира се, и тя ги обичаше, въпреки че преди не го осъзнаваше. Би направила всичко за него.

Тиан продължи да пълзи в леда, чупейки ноктите си, драскайки гърдите, брадичката и коленете си. Жиците сякаш я изгаряха, докато притискаше кълбото към гърдите си и търсеше източник на енергия. Полето от точката на манифактурата беше слабо тук, сякаш някаква друга сила го отблъскваше. Нямаше достатъчно в него да се запали и свещица.

Тя не откри и най-малка следа от полето. Отне й доста време да търси. Тя се опита да задейства кристала да търси полето още по-интензивно, но не успя. Появи се само малко слаба и мъглива светлина, която скоро избледня съвсем.

Тя отново остана в мрак, като накара ума си да се изпразни от всичко, с изключение на сиянието на кристала. Появи се бледа плетеница, с тънки жички в мъглата. Тя можеше да открие по-интензивните полета с амплимета, но не и нормалното, слабо поле. Сякаш енергията на полето трябваше да проникне изпод земята.

Линии и равнини, сфери и цели групи фигури започнаха да се оформят. Това ли бяха различните видове полета? Те изглеждаха по-концентрирани от всички, които тя беше забелязвала до момента.

Тиан нямаше идея какво бяха те или какви сили съдържаха. Изкуството изискваше разбиране, но тя не знаеше нищо относно това как е оформена и структурирана земята. Ако се опиташе да извлече от тези източници, вероятно това би я убило.

Когато разгледа разнообразните форми, една от тях й напомни нещо, което беше виждала и преди. Това беше дълга мрачна равнина, прорязана от скали, със случайни светли лещи нагоре и надолу. Дълъг планински тунел се разделяше от ръбеста зона. Тази форма вероятно беше зона, свързана с полето. Напрежение точно около ръба, трупано хиляди години, беше готово да се освободи.

Със сигурност представляваше източник на енергия, достатъчен да я спаси, стига да го освободи. Тя се съсредоточи върху равното поле. Амплиметът направи това още по-лесно. Като помнеше предупреждението на Тириър, тя се опитваше да извлече потенциала възможно най-внимателно. Нищо не се случи. Тиан внимаваше с визуализацията, настройката. Всичко изглеждаше правилно. Тя си представи субетеричната пътека и опита отново. Нищо.

Къде беше сгрешила? Тириър говореше за този аспект на геомагьосничеството, но тя не разбра какво имаше предвид. Може би нямаше предвид да се извлича енергия не чрез субетеричната пътека, ами чрез хиперравнината. Тогава как, в този случай?

Тиан се опита да се върне към състоянието, от което нейното вътрешно чувство успяваше да установи някаква мимолетна връзка с хиперравнината, но не успя. Тя се облегна назад, по-изчерпана от всякога. Беше лудост да мисли, че ще научи едно ново изкуство само с малко инструкции.

Тиан усещаше липса на енергия дори да си свали шлема, затова загриза малко кейк и надигна бутилката. Напитката беше замръзнала; металът се залепи на устните и. Тя изпусна бутилката. Главата й се замая. Тя започна да заспива, а в съзнанието й се завъртяха странни кръгове.

Това беше хиперравнината! Тя усети полето и затърси пътека през хиперравнината. Беше сякаш се опитваше да намери път през непрестанно променящ се лабиринт. Нещата се променяха с всяка секунда. А после за стотни от секундата тя зърна пътека, дебела не повече от нишка, и се закрепи за нея. Амплиметът светна и кълбото се затопли между пръстите й, като разпростря такава топлина, която тя не си беше представяла да почувства досега. Но това не беше достатъчно.

Тя загуби пътеката, но намери друга и извлече малко количество енергия. Дълбоко в планината находищата започнаха да се активират, едно по едно. Ръбът на шлема потрепери. Жиците бяха горещи. Не болезнено горещи, а приятно. Тиан разтърка кълбото по лицето и ушите си, но то скоро започна да изстива. Беше необходима повече енергия. Тя извлече повече и отново почувства лек трепет, но не и топлина. Като свали ботушите си, тя допря пръстите на краката си до жиците.

След всеки опит тя се сгряваше все повече. Но този вид топлина не стигаше, студът превалираше над нея. Това, от което се нуждаеше, беше топлината на огъня, не на чаша чай например, количество топлина, което тя не можеше да почерпи чрез толкова тънка пътека. Тя затърси по-голяма. Тиан знаеше какво й трябваше сега.

Трябваше й широка пътека — намери я. Тя извлече толкова, колкото можеше, а кълбото внезапно стана толкова горещо, че не можеше да го задържи. Пушек изпълзя от яката на палтото й. Тиан загаси появилото се тлеещо огънче.

В недрата на планината преплетените рудни жилки се скъсаха в цялата зона по разлома се отвори в разстояние на три левги. Мраморната зона слезе надолу, а гранитната се изкачи една педя нагоре. Не беше много, но освободената енергия беше колосална. Цялата планина се разтърси, като изпускаше вълни във всички посоки.

Сякаш целият свят се обръщаше. От сферата изригна топлина. Сякаш премина през отворената врата на някоя от пещите в манифактурата. Оранжева светлина се излъчваше във всички посоки и помиташе снега от пътя си, подобно вълна вряла вода. На разстояние от няколко педи повърхността замръзна като стъкло. От леда се отразяваха многоцветни отблясъци. Беше красиво.

Планината се успокои и снегът започна да се топи и да тече по склоновете й като бяла кална пързалка. Първоначално беше като голяма издутина, но след минута целият склон на планината се раздвижи. Във вътрешността на течащата маса се оформи лавина и потече по склона с ужасяващ звук, какъвто Тиан не беше чула през целия си живот. Снежните преспи се стичаха една след друга, заедно с огромно количество скална маса.

Камъкът точно зад гърба й завибрира диво. Тиан задържа горещото кълбо и шлема до гърдите си. Търкалящата се лавина прокънтя точно над нейното убежище, като след нея се чуваше само съскащ звук, подобен на свиренето на орган. Околният сняг направо беше пометен, а земята под него се разтърси под ужасяващото количество сняг, лед, скала и случайно попаднали дървета. Цялата тази маса се стовари и напълни доляната.

Тишина. Тиан отвори очи, като едва можеше да повярва, че е оцеляла. Беше ден, затова и успя да види плътната сфера от лед, напълнила долината. Зимното слънце беше застанало долу в чистото небе. Бурята беше отминала. След лавината се виждаха само голите стъпаловидни склонове.

Минис, прекрасният Минис, я беше спасил, въпреки всичко. Сърцето й се изпълни с любов към него.

— Минис?

Отговорът долетя сякаш още по-далече отпреди.

Тиан, ти си жива. Мислехме…

— Имаше лавина, но оцелях. Какво трябва да направя? Кажи ми как да ти помогна.

Може да е прекалено късно. — Той избърса носа си. — Изригванията станаха по-лоши от всякога.

— Няма значение! — тя се страхуваше, че Минис щеше да изчезне завинаги, преди дори да го беше срещнала.

Ах, Тиан, ти умееш да обичаш толкова дълбоко и вярваш така предано. Но ако искаш и ти да ми помогнеш, има един начин…

Тя знаеше, че трябва да му върне помощта и искаше да го направи. Това беше свещено задължение. Дори и така да беше обаче, думата „дълг“ от негова страна я уплаши.

— Каквото и да ми струва!

Чувала ли си за едно място, наречено Тиртракс?

— Разбира се! — Тиртракс беше най-високият и известен връх от Великите планини и следователно в целия свят. Някои твърдяха, че е най-високият и в Трите свята, въпреки че Тиан не знаеше дали това е истина. Тъй като се интересуваше от цифри, най-вече от големите, тя знаеше, че чудовищният връх беше над осем хиляди педи висок, или шестнадесет хиляди крачки, въпреки че тази височина никога не е била измервана в крачки.

А знаеш ли, че хората ми, народа ааким, са построили веднъж огромен град в планината?

— Знам малко от Историите — каза тя предпазливо. — Знам, че робите от ааким са били докарани в Сантенар от Рълхр по прякор „Харон“ преди хиляди години, в търсене на златната флейта. Те са добили свобода преди много време и са построили градове в планините. Не знаех, че са живели и в Тиртракс.

Тогава ти прощавам — изглежда, той разглеждаше някаква карта. — Премини на юг през планината, а после — на запад от Тиртракс. А… когото достигнеш върха, свържи се с нас и ще ти кажа как да влезеш вътре. Занеси амплимета на господаря на ааким и го/я накарай да го използва. Само тогава ще има някакъв шанс за мен.

— Какъв шанс? — прошепна тя. В нея се смесиха странни чувства.

Да дойда в твоя свят. — Той изглеждаше изненадан, че тя не разбираше. — Предсказано е било преди много време, както и веднъж, когато бях дете.

— Ти гадател ли си?

По някакъв начин, въпреки че рядко моят народ вярва в това. Ах, как копнея да видя прекрасния Сантенар. А ти, Тиан, си най-красивата от всичко.

Сърцето й подскочи. Народът ааким се славеха като умни, смели хора. Те бяха победили лайринксите от Аакан. С тяхната помощ човечеството със сигурност щеше да спечели войната. А освен това, осъзна Тиан, самата тя щеше да има възможност да бъде със своя любим и щеше да се превърне в герой. Тя щеше да помогне в спасяването на Сантенар. Никой нямаше да смее да я унижава. Нищожният й произход щеше да се компенсира.

Можеш ли да го направиш? — попита Минис.

— Можеш ли да видиш какво ще се случи? — попита тя нежно.

Никой прорицател не може да види собственото си бъдеще. Нито пък ще мога да видя твоето. Знам, не изисквам много. Готова ли си да тръгнеш, Тиан?

Той искаше почти невъзможното. В целия си живот тя не беше стигнала по-далеч от Тикси, само на няколко левги оттук. До Тиртракс би било колосално пътуване.

— Не съм, но заради теб — тя се взря замечтано в лицето му, — ще отида от единия край на света до другия.

Очите му светнаха с нежност.

Моя мъничка любов… Как искам да бъда в ръцете ти! Толкова много имаме да направим, за да сме готови навреме, а на теб ти предстои толкова дълго пътуване. Ти си единствената ни надежда, Тиан. Дали ще успееш, или ще се провалиш, направи го с достойнство! Ще те почита цял Тиртракс.

И запомни, не казвай на никого; те няма да те разберат и ще се опитат да те спрат. Не казвай и за амплимета. За тези, които разбират от Тайното изкуство, това е безценен кристал.

— Само един човек знае за него — старият миньор, който го откри за мен. Уви, моят приятел Джойън лежи мъртъв в мината.

Минис се вгледа в очите й, а после лицето му изчезна. Тиан остана загледана в пространството, към точката, където досега го виждаше, мечтаейки си за първата среща с любимия, предвкусваща милувките му и тяхната първа нощ заедно. Мисълта я плашеше, но тя желаеше това да се случи. Тиан беше щастлива, че досега не е била с друг. Тя искаше Минис да бъде нейната първа и последна любов.

Друга мисъл пропълзя в съзнанието й. Само един човек знаеше за амплимета и един лайринкс! Без да се замисли, тя беше позволила на Райл да го види. Но пък как можеше да го предотврати?!

За няколко минути тя беше неспособна да се тревожи, докато ефектите от геомагьосническото й действие не я връхлетяха — извънмерна умора, горещи и студени тръпки, болка, сякаш я пробождаха хиляди игли. Тя легна, готова да ги понесе.

 

 

Най-напред тя трябваше да намери изход от своето убежище и то без да го срути надолу по планината. Още и беше горещо, а амплиметът излъчваше топлина, макар и недостатъчна, за да разтопи стените на нейния затвор. Кристалночистият лед изглеждаше толкова плътен; може би дебел, колкото ръката й.

Тиан се събуди от съня за своя любим и се върна отново към реалността. Тя се страхуваше от тези обезоръжаващи емоции, които не успяваше да разбере; страхуваше се да влезе във връзка, над която можеше да изгуби контрол. Страхуваше се и от пътуването. Пътят до Тиртракс беше дълъг. Тиан не знаеше колко далеч беше той, сигурно ма хиляди левги. Много месеци пътуване, нямаше да стигне, преди да е дошла пролетта.

Въздухът стана застоял. Имаше толкова хубав въздух навън, но той не можеше да проникне повече вътре. След време съвсем щеше да й липсва, за да я поддържа жива. Арбалетът, знаеше тя, без да го беше използвала, не можеше да пробие стените.

Дали отново да не използва амплимета? Нямаше какво да изгуби. Тя усещаше енергията през земната кора и скалата, но полето беше изчезнало. Тя вече не можеше да каже къде е.

Въпреки всичко тя усещаше сиянието, близо и далеч. Светът беше пълен с енергия: в скалата, в недрата на земята, в порите на варовика… Но само това, че енергията съществуваше, не означаваше, че можеше да я използва. Уменията на Тиан бяха примитивни, а способността й за контрол — недостатъчна.

По-надолу, в дълбините на изворите в земната кора, където гранитът се разделяше на огромни жилки, Тиан усети сиянието на кристал, голям колкото слон, чието поле беше такова, на какво то тя никога досега не беше попадала. Създадено от натиска на лежащата отгоре му скала, силата на планинския вятър и случайните земни трусове и лавини, полето интензивно се променяше.

Тиан усещаше в съзнанието отпечатъка на пътеката, по която искаше да извлече енергията, през хиперравнината до амплимета и оттам да я насочи през черупката от лед. Като си пое дълбоко дъх, тя леко нагласи правилната позиция, а после, когато полето се увеличи, тя рязко извлече енергията.

Цвъртящ жълт лъч избликна от амплимета и се удари над главата й, като разби скалата на парченца. Парченца горещ камък заваляха над нея, като почти запалиха косата й. Тя ги смачка.

Същинска агония, цялата тази енергия премина през нея. Тиан викаше; тя не можеше да се спре. Кракът й изрита кълбото, което се преобърна. Тя отскочи, тъкмо когато жълтият лъч се удари и просветна, разпилявайки от стената дребен пясък. Още един, чиято искра щеше да отнесе краката й до глезените. Рана зейна върху пищяла й.

Скалата изригна и на всички страни се разлетяха дребни въгленчета. Едно въгленче запали дрехата й отдясно и се залепи върху кожата. Тя го откъсна и захвърли, заедно с полепналата кожа по него. Тиан загаси пушека върху плата. Палтото и, лежащо на пода, също пушеше. Още скали експлодираха, и още.

Тя се опита да спре енергията, но не знаеше как. Лъчът от амплимета се въртеше във всички посоки и ако само знаеше как да го контролира, можеше за секунда да разбие леда.

Тиан обаче не можеше да се приближи; беше ужасно горещ, за да го докосне. Сега скалата се топеше, разтичайки се по пода. Убежището й започна де се пълни с пара. Тиан се почувства като ученик на велик магьосник, започнал нещо, което не знаеше как да спре.

Като взе шлема, тя рязко завъртя кристала. Лъчът обаче не се повлия. Разтопената скала се стичаше надолу, заедно с леда.

Изведнъж лъчът изчезна. Тиан се отпусна, като си пое дълбоко дъх. Минис беше прав; геомагьосничеството беше смъртоносно изкуство — още по-опасно за новак като нея. Ледът беше покрит с дупки от удара на горещите камъни в него. Разтопената скала се беше просмукала в пода, преди да се възпламени от само себе си.

Въздухът беше по-лош от всякога. Тиан изрита изстудилите се камъчета, сложи в торбата кълбото, кристала и шлема и ги остави встрани. Навън ставаше тъмно. Тя затвори очи, заслушала се в изстудяващата се пукаща скала. Този път нямаше кой да я спаси.