Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Четиридесет и девета глава

Първият импулс, който усети Тиан, беше да избяга. Тя бързо можеше да се измъкне със ските. Но жените и детето нямаха никакъв шанс, ако то ги атакуваше.

Нея ли искаше да улови или амплимета? Тиан беше забелязала погледа в очите му, когато беше видяло кристала. Като извади острието, колкото и безнадеждно оръжие да изглеждаше то, тя отстъпи назад. Оттук нататък щеше да бъде нужен много кураж от нейна страна.

Тиан се отказа да мисли за опасността. Ако се поддадеше на паниката, щеше да бъде напълно неспособна да продължи оттук нататък. Нилатл можеше да бъде от другата страна на реката, като дебнеше сърна или заек. Ако пък гонеше нея, то, в случай че поемеше към колибата, щеше да стигне право до тях. Тя се спря на половината път, като не знаеше какво да прави. Тогава чу викът.

Беше женски вик, креслив, а изведнъж изчезна. Вик на агония, заради самата нея или за някого, когото обичаше. Нилатл трябваше да е там, в колибата.

Тя пое със ските обратно, по-бърза от всякога. Докато тичаше със ските, тя опита острието. Беше ужасно остро. Жесток гняв обзе сърце то й. Ако нилатл ги беше наранил, тя щеше да го разпори с радост.

Не чу друг вик. Тя не чу нищо, освен ударите на сърцето си в ушите си. Този път тя не видя признаци на живот край реката. Сякаш целият свят беше изчезнал.

Краката й омекнаха, когато сви по речния бряг и пое по пътеката през разпръснатите борове. Когато дърветата изчезнаха, гледката й стана по-ясна. Колибата се виждаше зад следващите дървета. Всичко изглеждаше като преди. Тя забърза ход, но не видя никого.

— Флууни? — каза тя с мек глас. — Джийни? Лисса?

Нямаше отговор.

— Хаани? — прошепна тя. Детето също не отговори. Може би бяха отишли до езерото да ловят риба или да изпробват лодката.

Тя се плъзна със ските още няколко метра напред. Видя задната част на колибата, а зад нея беше и лодката. Нещо сякаш прободе Тиан в сърцето. Тя огледа околностите: нагоре към дърветата, надолу към реката. Не видя нищо, но може би нилатл се беше слял с околността, променяйки цвета на кожата, като лайринкс. Като продължи още малко напред, тя видя голяма, свита фигура в сянката зад колибата. Изглеждаше като женска фигура.

Тиан се опита да свали ските, които обаче не се изплъзваха от ботушите й, затова тя, понеже не искаше да губи време, се свлече и запълзя по колена и длани. Тиан не изпускаше острието от ръцете си. То проблясваше пред нея и се спря точно пред… едно женско лице. Зелено-русата коса на жена лежеше на земята. Тиан разпозна палтото.

— Джийни? — прошепна тя, като се протегна към косата. По краищата имаше кръв, както и по палтото и земята под нея. Лицето й беше разкъсано, трудно можеше да се познае. Без съмнение беше мъртва.

Тиан се приведе над нея, с острието в ръка, но изведнъж странен шум откъм колибата привлече вниманието й. Пронизителен шум. Трябваше да влезе вътре. Тиан се затича и се втурна в колибата.

Гледката, която очите й срещнаха, беше ужасяваща. Лисса лежеше на пода, още по-лошо изгризана от сестра си. Стените бяха до половина в кръв, а оскъдните вещи в колибата бяха разпилени навсякъде. Флууни лежеше върху пропитите с кръв кожи до отсрещната стена, а очите й се взираха празно. Чук от камък, използван за стриване на месо, висеше от ръката й.

Ужасният шум идваше от тялото на Лисса, което още мърдаше, макар че не беше ясно дали още беше жива. Косата на Тиан настръхна. Нилатл явно беше в тялото на жената, като още се хранеше. А къде ли беше малката Хаани?

Тиан обиколи огнището, като наблюдаваше тялото внимателно. Кракът й се натъкна на нещо остро — нож за месо. Тя го вдигна и го постави пред лицето си, готова да се защитава с него.

Нещо помръдна в тялото на Лисса. То изглеждаше като противно око, втренчено в Тиан от влажната плът. Тиан искаше да извика; искаше да повърне. Трябваше да си спомни, че Лисса беше мъртва, така че не чувстваше нищо.

Нилатл излетя от тялото й, покрит с кръв и ивици плът. То се плъзна по пода, право към Тиан. Беше бързо, макар и не толкова бързо като преди. „Дано раните все още да го боляха“ — надяваше се Тиан. Изглеждаше й доста голямо: сега беше колкото малко кученце.

Тя отстъпи наляво, като се пазеше между котела и огнището. То стоеше точно срещу нея. Тя вдигна ножа пред лицето си, за да държи звяра на разстояние, макар и без да го наранява. Главата й започна да пулсира, а очите отново я заболяха. Нилатл отново влизаше в ума й.

Като отново плесна във въздуха, то се приземи на задните си крака и скочи. Тя се хвърли настрана. Ноктите му одраскаха ръкава й, съществото се преметна във въздуха и отново се хвърли към гърлото й. Раните му се отвориха от напрежението и за щастие, атаката му беше неуспешна. Като се приземи отново, тя го изрита силно в муцуната.

То се удари в стената, падна и остана неподвижно. Тиан го изгледа внимателно, понеже подозираше, че хитрува. Мина минута. Тя направи една стъпка към него, навела острието надолу, после — още една. Преди да го прободе, тя усети напрежението в задните му крака.

Замръзна. Нилатл скочи, но вместо да се хвърли към лицето й, както очакваше тя, то се хвърли към пищяла й. Зъбите му пробиха ботуша, панталона й, чорапа, кожата и плътта; тя усети зъба му в костта си. Тя го настъпи здраво по врата с другия си крак. Нейната хватка го накара да отпусне захапката си, но не и преди зъбите му да разкъсат глезена й.

Тиан се опита да го смаже с ботуша си. То извика пронизително; тя усети, че то се предава. Ноктите му одраскаха мръсния под и то изрита конвулсивно настрани. Тиан усещаше адска болка, която й пречеше да мисли логично. Всичко, което искаше, беше да го нарани така, както то я беше наранило; да го убие, преди то нея.

Вероятно го беше наранила доста, тъй като то с мъка се изправи на задните си крака. Преди да се подготви за поредната атака, тя отново го изрита. То се удари в котлето и излетя право в огъня. То изпищя зловещо, но успя да изскочи от огъня. Тиан, отстъпвайки назад през стаята, настъпи една дървена халба и се подхлъзна. Като падна, тя удари лакътя си и ножът изхвърча от ръката й. Едната й ръка се схвана.

Ударът я нарани; тя едва можеше да помръдне. Нилатл се приближаваше към нея, като се движеше по-бавно сега, но тя долови неговия познат мирис на мърша. То я гледаше внимателно. Тя очакваше, че то ще отгризе ръката й на един път, но то остана точно на крачка от кея, взирайки се в лицето й.

Гладно съм!

Играеше ли си то с нея или пък сега се страхуваше? Тя стисна малкото острие в другата си ръка. Тя би могла да пререже тялото му, но острието беше от обратната си страна, а тя не можеше да го обърне.

Нилатл изви гърба си. Очите му бяха хипнотизиращи. То се протегна към нея, като отвори устата си, която беше кървавочервена. Синият му език започна да се развива. Тя се почувства като парализирана. Хипнотизираше ли я то?

То щеше да я упои с отрова, а после — да изяде лицето й за удоволствие. Тя се опита да помръдне ръка. Бистра течност потече от върха на езика му Тиан стисна очи.

Последва удар в плътта и нилатл излетя. Зад нея се поклащаше смъртно наранената Флууни, а кървавият чук висеше в ръката й.

Нилатл изскимтя, повлече се по пода и мина под завесата, оставяйки следа от морава кръв. Флууни падна на колене. Лицето й беше станало бледосиво, но цялото й чело беше червено.

— Джийни? — прошепна тя.

— Навън — простена Тиан. — Тя е мъртва. Съжалявам. — Тя се почувства дълбоко безполезна.

Очите на Флууни се плъзнаха по Лисса. Нямаше нужда да пита за нея.

— Къде е Хаани? — попита Тиан.

Една изцапана с кръв ръка посочи към избата. Тиан докуцука до там и повдигна капака. В най-далечния ъгъл се криеше Хаани. Тиан не знаеше какво да й каже. Можеше ли нещо да заличи ужаса, който тя беше видяла или си представила? Тя хвърли една кожа върху Лисса.

— Хаани, излез! — извика я Флууни.

Детето бавно се показа на светлината, а после се хвърли в ръцете на Флууни. Жената му позволи да поплаче за минута, а после го побутна към Тиан.

— Тиан ми. Тиан муму ние! — Тя погледна към Тиан. — Отивай с Тиан. Тиан е майка сега!

Хаани извика ужасена и избяга.

— Тиан муму ние. Ми! — въздъхна Флууни.

— Но… — Тиан беше почти толкова объркана, колкото и детето. — Нейното семейство…

— Всички са мъртви! — Флууни махна с ръка, сякаш да покаже касапницата в стаята. — Тиан се майка на Хаани сега. — Тя я погледна умоляващо.

Тиан не знаеше какво да каже.

— Да — прошепна тя. — Аз ще бъда майка на Хаани. Ще я взема с мен.

Флууни тихо изсумтя. Кръв потече от носа й и тя падна настрани. Тиан знаеше, че тя е мъртва, но все пак провери. Нямаше съмнение в това; целият й корем беше отворен.

Като остави Хаани да постои край леля си за последно, Тиан намери една торба, дрехи и кожи за детето. Постави ги в една дървена купа, заедно с други вещи, от които Хаани би могла да се нуждае, както и възможно най-много храна, колкото можеше да носи. Две кожи не бяха изцапани с кръв; Тиан ги взе, заедно с една палатка от тънко платно, която беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Не би могла да я носи, ако се налагаше да върви, но ако се предвиждаше със ските на равна земя, вероятно би могла.

Нямаше какво да се направи за жените; колибата не можеше да бъде изгорена, а и нямаше как телата им да бъдат погребани в замръзналата земя. Тя затвори очите им и измъкна детето изпод кожите. Хаани извика и отново се зави сред кожите. Като ги дръпна от него, тя откри, че момиченцето имаше малка играчка в ръката си, някакво същество, направено от парчета кожа, съшити едно с друго, а отвътре — слама. Играчката имаше издължено тяло, малки кръгли уши, патешки клюн и плоска опашка. Не изглеждаше като нито едно от животните, за които Тиан дори беше чувала някога. Добре, ако пък все пак й харесваше…

Тиан заведе детето при мъртвите жени, за да ги докосне и да се сбогува с тях. После, като взе торбата, тя хвана Хаани за ръка и я изведе навън.

Хаани завърза ботушите си в малките ски. Единият ботуш беше много износен. Тиан отряза парче кожа от пода на лодката и го добави в торбата си. После сложи и своите ски, хвана Хаани за ръката и двете се спуснаха по брега на реката, без да поглеждат назад. Много по-късно Тиан се сети, че Хаани не беше си взела сбогом с майка си Джийни.

 

 

Недалеч оттук нилатл откри дупка в земята, която се спускаше дълбоко надолу. То мина през нея, а когато излезе нагоре, достигна до една сигурна, суха и относително топла бърлога. Вътре живееше едно същество с патешки клюн. Нилатл бързо се справи с него и с безпомощните му малки.

Като се засити, нилатл се сви в най-топлата част от бърлогата и заспа зимен сън. Имаше много рани, а заздравяването им изискваше много време. А когато най-накрая се събудеше отново, то щеше пак да излезе на лов. Чернокосата жена и ужасният кристал нямаше да се скрият. Където и да се скриеха, нилатл щеше да ги открие. А тогава тази жена щеше да си плато за мъчението, което сега той преживяваше.