Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Петдесет и седма глава

Стаята, пазена от тримата стражи, отне доста време на Тиан и Хаани, за да я намерят, тъй като дори и за толкова много време те бяха видели само малка част от Тиртракс. Зали и коридори се простираха във всички посоки, издялани в сърцето на планината, заедно с безбройните нива, нагоре и надолу.

Хаани първа намери стаята. Имаше много стаи, пазени от по трима стражи, въпреки че само върху една беше описаният от Минис символ, знак на вечността.

Когато Тиан го докосна с кристала си, в ума й се появи картина на ключалката. Това не беше като никоя друга ключалка, която беше виждала досега. Как работеше? Тя си представи въртящите около орбитите си камери. Изведнъж механизмът изскърца и вратата се отвори, само при допира й. Тиан влезе с Хаани, която потрепваше с ботушките си. Стаята беше пълна с машини и устройства, по-големи и по-малки, въпреки че нищо не можеше да се каже относно каква функция биха могли да изпълняват.

Едно от тях беше обвито в стъкло, като камбановиден буркан, чийто диаметър беше голям като на подпорна колона. В него имаше един предмет с форма на гъба, изработен от груба керамика, подобна на тухлите, с които се облицоваха пещите в манифактурата. От безброй малки дупчици излизаха разклонения на жички или фини стъклени тръбички, а понякога и двете. Предметът беше монтиран върху грубо изрязана базалтова плоча с кръгови медни апликации, разтопени върху полираната й повърхност. Множество стъклени тръбички излизаха от едно гнездо в основата му. Някои имаха мънички жички във вътрешността си.

Друг предмет беше шестоъгълна призма от тъмнозелен минерал, със странични ивици, а повърхността му беше стъклена със сребърна облицовка. Кристалът изглеждаше като турмалинов, макар и по-идеален от всички, които някога Тиан беше виждала.

Имаше много и различни метални предмети, някои с груба форма, други — полирани до блясък. Някои предмети имаха кристали или оформени детайли от гладка керамика, свързани с кабели, жици и нишки.

Имаше устройства, задвижвани от различни механизми, няколко часовника. Някои от тях бяха с идеално оформени детайли, а в зъбните колела на други бяха проврени пръчки, колелцата им се задвижваха от ремъци или жички, виждаха се и механизми, чието предназначение Тиан не можеше да разбере. При други предмети механизмът беше плътно скрит вътре, на някои — в кристални кутийки или от оцветено стъкло.

Повечето изглеждаха без входни или изходни устройства, което най-много учуди Тиан. Тя разбираше как един часовник можеше да бъде задвижван от пружина, която се навиваше с ръце или как в една мелница, която използваше енергията на водата, можеше да се движи смилащото колело. В тези устройства обаче тя не можеше да намери нищо, което да ги задвижи или пък да ги накара да работят, веднъж вече пуснати. А в далечния край на стаята, отново странно за нея, тя видя една огромна метална плоча, висока пет педи и три — широка. Функцията й беше трудно определима.

Поне ден мина, а Тиан още не беше разгледала машините, нито пък техните части, както и коя с коя беше свързана. Тиртракс имаше малко прозорци, а през тънките стъкла често не ставаше ясно дали беше ден или нощ.

Тиан се усети, че трябваше да е станало късно, и се огледа за Хаани. Детето обаче не се виждаше. Тиан не можеше и да си спомни кога я беше видяла за последно. Със сигурност преди часове. Тя отиде до вратата. Хаани отново не се виждаше. Къде би могло да е отишло проклетото дете?

Тиан извика името й, но отговор нямаше. Тя обиколи коридора, но нямаше и следа от детето. То можеше да бъде във всяка една от хилядите стаи. Може би Хаани се беше почувствала безнадеждно изгубена или пък беше паднала в някоя шахта. През ума на Тиан преминаваха десетки ужасни възможности.

— Стига! — извика тя високо. — Нямам време затова, Хаани!

Чу се крясък на дете. Тиан изтича с вик.

— Хаани? Къде си? Какво става?

Защо, защо я беше оставила сама? Може би тук живееше някой планински хищник. Беше идеалното скривалище. Сега той беше при Хаани, а цялата вина беше на Тиан.

Още един крясък се чу по този път Тиан го разпозна от какво беше. Хаани викаше от смях. Къде беше тя?

Като разгледа околността, едно движение се наби в погледа й, в една дупка нещо просветна, около двадесет педи нагоре, където едно спираловидно стълбище се издигаше към тавана към следващото ниво.

— Хаани! — извика тя, като мислеше, че детето падаше.

Хаани се изстреля надолу по спиралата. Съвсем не падаше — малката проклетница се пързаляше по металната повърхност, като се въртеше все надолу и надолу. Ами ако паднеше оттук…

Но Хаани не падна. С весели крясъци тя се спусна до долу, като накрая се изстреля във въздуха и се приземи върху гладкия под.

— Е-е-е!

Тиан изтича до нея. Тя не знаеше какво да каже; искаше да смачка Хаани, да й се развика никога да не прави отново подобна глупост. Тиан обаче не го направи, само стоеше срещу нея с отпуснати ръце и замръзнал ужас върху лицето си.

Хаани забеляза изражението на Тиан и радостта й се изпари.

— Какъв е проблемът?

— Аз… — задави се Тиан. — Помислих, че те изяжда някой див звяр. А после, когато те видях, бях сигурна, че ще паднеш и ще се убиеш. О, Хаани, бях толкова уплашена.

— Просто се забавлявах. Нямаше да се нараня. Ти дори не искаш… — Тя млъкна.

Тиан знаеше какво щеше да каже малката. Това я натъжи, понеже беше абсолютно вярно. Тя беше дълбоко загрижена за детето, но в същото време я намираше и за товар.

„Колко ли егоистична крава трябва да съм — помисли си тя. — Толкова малко й трябва, а дори това съм неспособна да й дам.“

— Хаани, не исках нещо лошо да ти се случи. Толкова много те обичам. — Това беше истина, макар че Тиан го разбра едва сега. Тя обичаше това дете повече от собствените си полубратя и сестри. Повече от майка си. Повече от всеки друг, освен Минис.

— Обичаш ли ме? — прошепна Хаани.

— Разбира се, че да. Ела тук. — Тя я обгърна с ръце.

Хаани стоеше, без да мърда. Тя направи стъпка напред и се спря, сякаш това нямаше как да бъде възможно, направи още една крачка, а после се хвърли в ръцете на Тиан.

— И аз те обичам — каза тя в ухото на Тиан. — Въпреки че не си майка ми.

— Не. — Тиан видя сълзите в очите й. — Аз не мога да бъда твоя майка, нали?

— Аз имах майка, но нилатл я уби.

Настъпи тишина.

— Тогава каква искаш да ти бъда, Хаани? Леля, приятелка?

— Имах лели. Нилатл уби и тях. А… — Тя погледна Тиан. — Ти си прекалено стара, за да ми бъдеш приятелка.

— Колко стара мислиш, че съм?

Хаани я изгледа.

— Наистина стара. Поне на петдесет.

— Петдесет? Ти, малка негоднице! Заслужаваш един хубав бой, дори само защото си го помисли.

Хаани отстъпи назад, въпреки че не изглеждаше притеснена.

— На колко си?

— На двадесет. Много скоро ще стана на двадесет и една.

— Кога е рожденият ти ден?

Тиан пресметна. Бяха изминали две седмици и половина, откакто напуснаха Итсипитси.

— Не е утре, нито — другиден, а е след шест дни.

— Двадесет и една. — Хаани сякаш ги броеше.

— Мога да бъда твоя по-голяма сестра.

Хаани се замисли.

— Винаги съм искала по-голяма сестра.

— Добре, значи е уредено. Аз ще бъда твоята по-голяма сестра.

Тиан я прегърна със сестринска нежност; след миг Хаани се дръпна с думите:

— Гладна съм.

— И аз. Хайде да вечеряме. Не вярвам да си намерила вода?

— Има вода надолу! — Тя посочи надолу, а после протегна ръка. — Ела! Ще ти покажа.

Тиан я хвана за ръката. Те изтичаха и скоро се озоваха в стая, където имаше предмети, подобни на кранчета. Хаани завъртя един S-образен лост и от крана потече вода. Тя опита и другия лост до него, а резултатът беше същият. Тиан напълни канчето си. Седнаха на пода и започнаха да ядат сирене, лук и сурово месо от сърна.

— Искаше ми се да имаме нещо различно за ядене — каза Тиан. — Трябва да видим дали няма останала някаква храна. — Тя се притесняваше. Имаха достатъчно за седмица и половина или две, ако наистина я пестяха, но след това? Предстоеше им дълго и мъчително пътуване поне седмица до Итсипитси, а нямаше и откъде да купят. Ако това място беше изоставено от години, може би и векове, вероятно нищо нямаше за ядене тук.

— Мога да погледна, докато си вършиш работата — каза момиченцето.

— Добре, но няма да се отдалечаваш прекалено. И няма да правиш нищо опасно.

— Разбира се, че няма.

 

 

Те спаха в една от малкото стаи с прозорец, така че да разберат поне кога беше станало сутрин. Макар че донякъде това нямаше значение. На зазоряване те закусиха, отидоха на оглед, но не успяха да намерят никаква храна. На връщане Хаани забеляза някаква врата и подаде глава през нея.

— Какво е това място?

— Баня, бих казала. Искаш ли да я изпробваме?

— Какво е баня? — попита Хаани.

Тиан обясни. Беше доста любопитно за Хаани, която, побързала да отвори кранчетата, беше опръскана цяла с вода.

Водата беше неприятно студена; но беше по-хубава от тази, с която бяха свикнали. Хаани тъкмо беше решила да излезе от ваната, когато изведнъж нещо я изненада и тя извика:

— Хей!

Момиченцето постави ръце срещу крана.

— Какво има?

— Става… топла.

Тиан усети струята и я нагласи, така че водата стана перфектна. Какъв лукс само! Дори и във фабриката за разплод нямаше течаща вода. Това беше най-високото постижение на цивилизацията и Тиан беше напълно впечатлена от него, много по-въздействащо от архитектурата навън или пък странните машини.

На следващия ден Хаани беше заета върху някакъв проект, който пазеше в пълна тайна. Подарък за рожден ден, както отгатна и Тиан. Тя се върна обратно в стаята, пазена от тримата стражи и започна да разглобява машините. Тя можеше да си припомни всяка една от машините, които Минис й беше показал, както и по какъв начин щеше да сглоби всичко. Но да си ги спомни беше най-лесната част…

Тя започна. Без собствени инструменти й беше ужасно трудно. Към края на деня тя още не беше готова с първата машина. С това темпо щеше да й отнеме седмици. Дотогава Минис щеше да бъде мъртъв, както и те, от глад.

Тя седна на земята, избърсвайки чело, тъй като в тази стая беше по-топло, отколкото в цял Тиртракс. Хаани изтича при нея.

— Погледни какво намерих!

Тя държеше в ръце голямо парче бут, но трудно можеше да се разпознае от какво животно. Бутът беше изцяло покрит с черен восък. Устата на Тиан се напълни със слюнка.

— По-добре да го опитам първа. Може и да не е в добро състояние след цялото това време.

— Разбира се, че ще е в добро състояние — каза Хаани.

— Може и да не е, ако е на петстотин години… — Тиан обели восъка с ножа и отряза ивица от месото. Твърдо като дърво, то имаше черен цвят и обилен мирис на подправки. Тя опита едно малко парченце. Беше вкусно, въпреки че направо изгаряше езика й. Тя опита още малко. Беше свикнала на силни подправки, както и Хаани.

Те седнаха заедно и хапнаха от месото, като си прекарваха залъците с вода от крана.

— Само да имах някакви инструменти — каза Тиан. — Тази работа е толкова бавна.

— Какви инструменти?

— Всякакви. Като тези в моя малък комплект, само че по-големи.

— Намерих цяла стая, пълна с инструменти вчера — каза Хаани.

— Защо не каза?

— Не знаех, че ги искаш.

 

 

С повече инструменти на свое разположение, отколкото можеше да изброи, работата вървеше бързо. Отегчена да бъде сама, Хаани също искаше да се включи в големия проект. Детето беше изненадващо полезно, като събираше и носеше частите, а след това ги закрепваше, докато Тиан ги сглобяваше. Понякога просто присъствието му помагаше на Тиан да се почувства по-добре или пък да има с кого да си побъбри.

Тиан откри, че Хаани й липсваше, когато не беше в стаята. Момиченцето запълни една празнина в живота й, която съществуваше, откакто тя беше напуснала дома си. Това дете беше нейното семейство. Истинско семейство, като това на другите хора. Скоро и Минис щеше да стане част от него.

Очите на Тиан се спряха върху детето, което седеше на масата, като си мънкаше и клатеше крачета, а в същото време завиваше един остър топаз в една тънка сребриста тръбичка. Тиан се усмихна. Детето се чувстваше вече като нейна по-малка сестра. Като вдигна поглед, Хаани отвърна на усмивката й. Приятно топло чувство се разля по цялото тяло на Тиан. И двете заслужаваха мъничко щастие. Както и Минис.

За дни зиксибюлът беше готов. Тиан обикаляше около него, като изобщо не намираше думи, за да го опише. Беше точно толкова странен, колкото подсказваше и името му. Не, не просто странен — той съвсем нямаше симетрия, макар че когато застанеше зад него, Тиан можеше да забележи някаква странна красота в него. Той се задържаше на пет тънки крака, направени от тънка, блестяща скала, която приличаше на талк, но с цвета и прозрачността на кехлибар. Всеки крак беше гравиран със сложни кръгови фигури.

На краката имаше дебела плоча, равна в средата, но назъбена отстрани, със седем изпъкнали ръба. Тя беше направена от материал, с който Тиан преди не беше работила. Имаше метален блясък — дълбоко синьо-черно. Беше лека, твърда и здрава, но когато Тиан почукаше по нея, тя иззвъняваше, като направена от порцелан. Едно наситено синьо стъкло, нашарено с фигурки, които се повтаряха на всяко ниво, беше поставено на долната страна.

Тя беше конструирала зиксибюла върху плочата. Той беше ограден от четири стъклени кръгчета с форма на поничка, като най-голямото беше две педи дълго, а най-малкото — половин. През стените им влизаха жици, които завършваха с малки парченца фолио. Кръгчетата бяха наредени от най-голямото на дъното, което лежеше хоризонтално, към най-малкото на върха, почти две педи над него. Всяко от тях беше с толкова силни магнити, че когато Тиан допря до него гаечен ключ, той толкова силно се залепи, че и двете с Хаани не можеха да го измъкнат, Тиан трябваше да го изтръгне от магнита с помощта на каменен блок, който да притисне здраво кръгчето.

Третото кръгче беше поставено вертикално върху първото и второто, като от своя страна ограждаше най-малкото, което лежеше хоризонтално в центъра. В най-малкото пък имаше друга по-малка стъклена структура, която Тиан трудно можеше да опише. Това беше тръбичка, чиито два края се захващаха един в друг, но изглеждаше като че вътрешността й става външна част, а външната — вътрешна. Тиан не можеше да разбере как беше направена. Очите й трудно можеха да следват извивките. „Туистикон“ както го наричаше Хаани.

Във, около и над тези структури бяха прикрепени множество жици, здраво вързани метални намотки, вързани тръбички и пръти, мистериозни конструкции от жица и неразбираеми механизми, които тя прекара много време, за да изучи. Всеки детайл беше свързан с всички останали, но нито един не изглеждаше да прави само едно нещо конкретно.

— Сигурна съм, че е така — каза Тиан, като отстъпи назад. Тя беше прекарала целия ден в тестови процедури. Всяка част работеше, както се очакваше. Тя се беше опитала да се свърже с Минис на няколко пъти, но така и нямаше отговор. Тя изпитваше истински ужас, но така и не смееше да мисли за това.

— За какво служи това? — попита Хаани, като жвакаше парченце зеленикаво сирене.

— Това ще доведе тук моя любим — каза Тиан. — Ах, но съм уморена. Ще започнем сутринта.