Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Втора глава

Това напомни на Тиан, че не беше виждала майка си почти месец. Не че очакваше с нетърпение тези моменти, но те бяха още едно „свещено задължение“. От друга страна, след заплахата на Джи-Хад тя едва ли беше в състояние да мисли логично. Е добре, защо тогава да не посети Марни.

— Слизам надолу към Тикси — каза тя на Нод, който стоеше на портата. — Да видя майка ми.

Този път той не поиска да види дали и е разрешено.

— Надявам се, че ще си дойдеш отново, Тий. — Нод притеснено набута края на брадата в колана си, а после го извади.

Нод все още поддържаше старото схващане, че мъжете и жените са равни, но никой друг днес не мислеше така. В стари времена, жената е можела да прави всичко, което е способна, съвсем като мъж. Уви, войната стовари тежко бреме върху човечеството. Населението намаляваше стремително, и преди всичко друго, от жените, способни да раждат, се очакваше да го правят. Майката на Тиан беше шампионка в това. За двадесет и една години тя беше дала живот на петнадесет здрави и невероятно даровити деца.

Тиан не искаше да мисли за това.

— Ще се върна, не се тревожи — тя хубаво се загърна с палтото си и пое надолу по планината към Тикси, мислейки върху думите на Джи-Хад.

Скрутаторът от Ейнунар, обширната провинция, към която спадаше тази земя, беше доста сенчеста фигура, ръководител на шпионския апарат, на провинциалната тайна полиция, съветник, и с други думи, истинската власт зад гърба на провинциалния управител. Той беше член на Съвета на скрутаторите, за които се говореше, че управляват работите в източните земи. Никой не знаеше как се беше появил Съветът, както и дали имаше връзка с официалната власт. Сигурно членовете му знаеха прекалено много, за да бъде той развален. Това беше всичко, което тя знаеше, но за повече не се и интересуваше. Никой не искаше да попадне в полезрението на скрутатора. Тиан потрепери, а ходът й стана по-тромав.

Манифактурата се намираше в суровия Глайнинар, малка държавица, част от Ейнунар, в края на един източен склон на Великите планини. Тази верига от непокорими остри върхове започваше чак отвъд Ха-Дроу в ледения юг, като ограждаше Мириладел, Тараладел и ледниците, и стигаше до края на заобиколения с фиорди полуостров Ейнунар — разстояние, възлизащо на около сто левги. От север една планинска верига, също толкова обширна, започваше чак от източната част на континента Лауралин и свършваше чак при известния, баснословно богат субтропичен Крандор.

Само при мисълта за топлина Тиан упорито продължи напред. Това беше една бедна гранитна страна, която не ставаше за нищо, освен да растат дървета в нея. От пролетта до есента тук ръмеше, освен когато не валеше силно. Студена мъгла падаше през нощта, а дори и през редките топли дни откъм морето отново идваше мъгла. От есента до следващата пролет всичко замръзваше — бури, сняг и лапавици седмица след седмица.

Тя подмина няколко души. Те отиваха от Тикси към манифактурата. Макар и да познаваше много от тях, тя не спря никого да се поразговорят. Никой нямаше време тези дни. Най-хубавото, което можеше да се очаква от някого, беше едно приятелско „здрасти“, най-лошото — рязко кимване. Земята беше изхранила суров народ; а войната го беше направила още по-сдържан.

Тиан беше срамежлива и не се чувстваше на място сред хората. Тя трудно създаваше приятелства, затова и никога не знаеше какво да каже и усещаше, че хората я осъждат, и то не за това, което беше тя самата, а заради факта че нямаше баща и беше родена във фабрика за разплод. Дори и цялата военна пропаганда не можеше да изтрие това петно, поне от нейния ум. Тя се почувства сама в света.

Започна да ръми. След час или два Тиан седна да си почине, само за минута. Ако останеше за по-дълго, студът щеше да пропълзи чак по плътта и костите й. Тя съзерца за кратко тъмните борове, обгърнати в мъгла и лишеи, които стояха като забити в земята знамена, готови да устоят под напора на вятъра. Те притежаваха някаква необичайна красота. Вземайки парченце изронил се гранит, тя го завъртя между пръстите си, докато то се раздроби на малки късчета, които се изгубиха в кишата. По-добре да върви. Нямаше какво да прави тук повече.

Мина час и повече, докато Тикси започна да се мержелее сред сивия въздух с високите си сгради с жълти керемидени покриви. Вратите и рамките на прозорците преливаха в синьо. Всички мислеха еднакво в Тикси. Със своите двадесет хиляди жители, това беше най-големия град в радиус от сто левги.

Дори оттук тя можеше да забележи фабриката за разплод. Официалното й име беше „Дворецът на майките“, но всички от поне тридесет години я наричаха „фабриката за разплод“. Нейните стени от жълт камък остро контрастираха с мръсния сив цвят на заобикалящите я сгради. В един суров свят това трябваше да символизира награда за добре свършена работа, най-важната от всички. За Тиан, която живя на това място, докато навърши шест, то имаше съвсем различно значение: то беше символ на един свят, който се опитваше да отнеме правата й.

Отвъд и малко по-надолу от Тикси, тя беше виждала, неколкократно и съвсем случайно, океана. Цветът му напомняше стомана, а в огромната му шир се виждаше айсберг, който се рееше като голямо снежно плато. Оттам нататък останалите обекти приличаха на точки на хоризонта.

На градската порта се вдигна врява, тъй като Тиан беше забравила пропуска си от манифактурата. Въпреки всичко пазачът я пусна, след дълъг спор, Тиан знаеше, че отново трябваше да се легитимира. Когато влезе в града, тя внимателно започна да се вглежда в лицата на минувачите, като се надяваше да разпознае лицето на баща си. Тя не го беше виждала, нито знаеше името му, но беше сигурна, че ще успее веднага да го открие, тъй като лицето му щеше да прилича на нейното.

Както се промушваше през пазарните сергии, една матрона просъска в лицето й:

— Върви да изпълниш дълга си!

Други я изгледаха обвинително, разпознали, че е още неомъжена по ръката й — без пръстен. Изчервена от срам, Тиан се опитваше да не им обръща внимание. Тя беше готова да изпълни своя дълг, но не още.

Свивайки към „фабриката за разплод“, тя премина през входната врата, кимвайки на пазача. Отвътре мястото беше луксозно, макар и леко западнало. Украсените с орнаменти тавани бяха боядисани в дузина цветове. Стените бяха облицовани с тапет, а скъпи картини, тъкани и безупречна мебелировка допълваха интериора. Поднос сладкиши стоеше недокоснат на една масичка. Вероятно щеше да бъде изхвърлен. Устата на Тиан се напълни със слюнка.

„Фабриката за разплод“ беше най-известната рожба на пропагандата, знак за едно бъдеще, когато жените щяха да бъдат оценявани само заради факта че дават живот на новото поколение, състоящо се от войници за бойните полета и други жени, които отново да раждат.

С усилие тя отвори вратата към покоите на майка си и влезе в тях. Като една от най-плодовитите родилки в историята на това място, Марни имаше най-голямата стая с най-луксозното обзавеждане.

Леглото й беше по-голямо, отколкото стаята на Тиан в манифактурата. Тъмночервените чаршафи бяха от коприна, възглавничките — от кадифе. Марни се беше пльоснала върху разбърканите чаршафи, а на корема й спеше бебе. Копринената нощница, която изглеждаше направо цинично в сравнение със скромния вид на Тиан, едва покриваше дебелите бедра на Марни. Една огромна гърда, пълна с мляко за бебето, се подаваше цяла навън.

Марни отвори очи.

— Тиан, скъпа моя! — зарадва се Марни. — Къде беше? Не съм те виждала с години!

Тиан се наведе, за да целуне майка си по бузите, Марни изглеждаше като изтегнало се прасенце, и дори не се сети да прибере гърдата си или да дръпне надолу нощницата си. Тиан успя да усети миризмата на любовника й и се почувства отвратена. Издърпвайки стола си по-далеч от леглото, тя седна.

— Съжалявам, майко. Работехме по седем дни в седмицата.

— Не ме наричай „майко“, викай ми Марни. Какво правиш чак там? Ела по-близо. Не мога да те видя.

— Съжалявам, Марни. Просто нямам време за себе си.

Марни я измери с поглед:

— Изглеждаш ужасно, Тиан! Категорично си много слаба. Защо не искаш да ме послушаш? Твоето не е живот — работиш ден и нощ в ужасната манифактура. Ела си у дома. Всяка от дъщерите ми може да получи място тук още утре. Добре ще те храним, за да напълнееш. Можеш по цял ден да си лежиш в леглото. Никога няма да има нужда да ходиш на работа.

— Харесва ми да работя. Добра съм в това, което правя и усещам, че върша нещо полезно — както винаги, Тиан усети, че куражът й се изпарява. Тя обаче се опита да си го възвърне.

— Всеки глупак може да върши това, да си губи времето с мръсните машини — пълничката й ръка намери кутия бонбони на шкафчето. После изтърси съдържанието от кутията върху обемистия си корем и започна да преглежда бонбоните. Един бонбон изчезна в пъпа й. — По дяволите! Най-хубавите вече са свършили. Искаш ли един, мила?

— Не, благодаря — каза Тиан, макар че умираше от глад. Гневът в гърдите й започна да се надига. Марни, въпреки представата, че беше най-чудесната майка на света, е била егоистична цял живот. Тя обичаше децата си само докато бяха бебета. Веднъж откъснали се от гърдата й, тя ги изпращаше в яслите, а навършили шест години, ги продаваше на този, който беше готов да даде най-висока цена за техния труд. Марни беше една от най-богатите жени в Тикси, но децата й не виждаха нищо от това богатство.

Тиан смени темата.

— Марни, има нещо, за което винаги съм се чудела…

Марки настръхна:

— Ако е за онзи негодник баща ти…

— Не е! — бързо отрече Тиан. — За теб и мен е.

— Какво за мен, скъпа? — Марни взе цяла шепа вкуснотии с шоколадов цвят и ги опита с върха на езика си. После отново се отпусна на възглавничките. Нито една тема не беше по-важна за нея, отколкото когато се говореше за самата нея.

— Искам да знам откъде имам дарбата да мисля в картинки. Когато си мисля за нещо, аз виждам неговия образ в съзнанието ми, сякаш го гледам през прозореца.

— От мен си я наследила, разбира се! А аз я имам от моята майка. Така се карахме, когато исках да дойда тук…

Тиан добре можеше да си ги представи. Майката на Марни беше дворцов философ, горда и смела жена. Нейната майка беше писар при владетеля, сестра й — илюзионист с национална известност. Колко ли е разочаровала семейството си Марни!

Марни разбира се не мислеше така. Тя затвори очи и се усмихна, сякаш виждаше някакъв стар спомен:

— Ах, Том — прошепна тя. — Спомням си всеки от миговете, когато бяхме заедно, сякаш днес ти отново лежиш до мен…

Тиан рязко стана. В такова настроение Марни беше склонна да изпада в екстаз при мисълта за бившите си любовници, като описваше на дъщеря си интимности, която самата Тиан никога не беше изпитвала и със сигурност не искаше да чуе за тях от устата на майка си.

— Трябва да вървя, Марни.

— Ти току-що дойде — извика Марни кисело. — Повече ти пука за работата ти, отколкото за мен.

На Тиан й писна:

— Всеки глупак може да прави това, което правиш ти, майко — извика развълнувано. — Ти си като свиня в корито!

Марни рязко се претърколи. Бонбоните се разпиляха по килима. Бебето започна да плаче. Тя го постави на гърдата си — това беше станало неин рефлекс:

— Аз изпълнявам дълга си по най-добрия начин, който знам! — изкрещя тя. — Родила съм петнадесет деца — всичките живи, здрави, умни и трудолюбиви.

Ядът на Тиан намаля.

— Никога не съм ги виждала — каза тя тъжно. Тиан мечтаеше за собствено семейство, каквото имаха другите.

— Това е защото те не са тук, а навън, за да изпълнят своя дълг, без да хленчат. Направих всичко, което мога за теб. Имаш най-добрия занаят, който можех тогава да намеря и това съвсем не е лесно.

— Ха! — измърмори Тиан. Майка й пак обърна всичко. Не че тя е продала Тиан за чираче, а че се е борила за нейното добро бъдеще.

— Може би обичаш работата си, Тиан, но тя не те храни.

— По-добре гладна свобода, отколкото сито робство.

— Ти си свободна, така ли? — извика Марни. — Аз мога още днес да напусна това място и ще бъда уважавана, където и да отида. А ти дори не можеш да се почешеш без разрешението на управителя. Между другото разбрах, че работата ти не върви никак добре. Не идвай да ми плачеш на мен, когато те изгонят. Няма да те пусна да влезеш.

Сега Тиан беше готова да бъде обидно пряма:

— По-скоро бих умряла, отколкото да живея като теб — изкрещя тя.

— Няма да имаш този избор! Никой мъж не би си легнал с такова грозно мършаво създание като теб.

Тиан затръшна вратата и избяга от стаята. Всяко нейно посещение тук завършваше със сълзи и гневни изблици, но никога не беше чак толкова лошо. Хората и хвърляха по някой любопитен поглед или случайно по някоя приятелска усмивка. Всеки знаеше какво се случва между нея и майка й. Отново ли нещо беше натъжило Марни?

Тиан седна на първото стъпало, разтреперана. Тя не беше грозна или кльощава, просто гладна и изплашена. Останалите обиди минаха покрай нея. Отблъсната от лакомата чувственост на Марни, Тиан не можеше да си представи да лежи с мъж, дори за да подпомогне войната. „Никога — помисли си тя, трепереща. — По-добре да умра девствена“.

Уви, тя беше гладна за любов. Отгледана с романтичните приказки за лека нощ на баба си, тя мечтаеше за нещо подобно. Жените в манифактурата всички имаха съпрузи или любими, повечето отишли на войната, и непрестанно говореха за тях. Тиан толкова много се нуждаеше от някой, който да я обича. Тя нямаше друг приятел, освен стария Джойън.

Когато усети, че не може повече да търпи глада, тя извади една медна монета от портмонето си и тръгна надолу към продавача с количката. Оттам си купи дълга наденица с подправки, запечена в хлебче и реши да я остави за вкъщи. По пътя обаче я загриза. Наденицата беше вкусна, гореща и с много лютиви подправки. Едва половината я засити и я накара да се почувства по-добре.

Пътят през планината беше бавен и хлъзгав. Валеше, а и по това време на годината ставаше тъмно към пет следобед. Вече се смрачаваше, когато тя видя светлините на манифактурата. Тиан с мъка преодоля остатъка от пътя, влезе в манифактурата и седна в кабината си. Хедронът обвинително лежеше на работната й маса. Тъй като не можеше да открие решение на проблема, тя отиде да намери управителя Джи-Хад.

— Отиде нагоре в планината — каза портиерът Нод. — Има проблем в катранената мина. Отровен въздух, мисля.

— Значи няма да се върне днес — каза Тиан. Имаше поне четири часа път дотам пеша. — Виждал ли си Граист?

— Отиде да разблокира източващата система.

Излизайки от вратата, Тиан пое наляво покрай стената на манифактурата. Сви зад ъгъла, откривайки кратък път между цистерните, направени от големи камъни и издълбани направо в скалата, с цел да се предпазят от замръзване през четирите месеца зима.

В пространството между тях тя забеляза прегърната двойка. Имаше толкова много хора в манифактурата и толкова малко възможности за уединение, че дори и най-негостоприемните места ставаха подходящи.

В далечината майка от яслите обучаваше своите двадесет и четирима питомци как да използват прашка. Те трябваше да уцелят с малките камъчета нарисувания на един от стълбовете на акведукта крилат лайринкс.

Пътеката криволичеше между стопански дворове, хамбари, скотобойни и една кланица. Ароматът беше ужасяващ. Тиан бързо мина край няколко навеса, където работеха тъкачи и различни дребни търговци. Дерето зад тях беше пълно с купища пепел от фурните. Няколко каменни тръби извеждаха отпадните води навън през голям отвор с остри ръбове.

Тя намери надзирателя, който крещеше на група земекопачи, копаещи катран, за да отпушат едната от тръбите, под светлината на запалените факли. Те можеха да работят само по няколко минути, след това се отдръпваха, за да излезе вълната от катранов пушек и едва след това подновяваха работата си. Ръцете им бяха на мехури, носовете им течаха.

— Извинете — извика тя колебливо.

— Да? — сопна се Граист, удряйки с меча по бедрото си.

— Трябва да говоря с вас. За конт…

— Не тук! — той хвана Тиан и я извлече настрани.

Когато я освободи от захвата си, тя разтърка туптящата си китка.

— Не можеш да говориш пред копачите, занаятчия!

— Защо не?

— Духът им е достатъчно нисък. Ще го разберат погрешно и ще започнат да клюкарстват. Къде беше сутринта?

— Трябваше да отида до Тикси да видя майка ми.

— Не си искала разрешение от мен.

— Аз… аз съжалявам.

Той не би й дал разрешение, затова и тя не бе поискала, въпреки че щеше да отсъства.

— Писна ми да отсъстваш и да не се подчиняваш на правилата. Добавям още месец към времето ти на престой като работник в манифактурата. Ако отново се случи — шест месеца — изръмжа той. — Какво искаш?

Тиан не можеше да отговори. Наказанието беше прекалено в сравнение с деянието. Не й се беше случвало досега да го предизвиква, за да попита има ли той тази власт.

— Добре, занаятчия, има ли нещо? Не ми губи повече времето.

— Трябва да знам как са се развалили контролерите — каза тя бързо. — Внезапно ли са се повредили? Какви индикации са дали преди това? Нещо необичайно ли се е случило по същото време?

— Имам доклад по въпроса от бойното поле, но той не казва много. Контролерите започнали да работят непостоянно. Полето се появявало и изчезвало. Някои от краката на кланкерите имали енергия, други — не. А после полето напълно изчезнало.

— Случвало ли се е същото и с кланкери, построени от други манифактури?

— Нямам идея. Те са разпръснати в разстояние на петстотин левги, а ние нямаме достатъчно хора, които да ни доставят информация. Приоритет са ни войниците! — С кратко кимване той се върна пак към отточната система.

Чувствайки се затруднена всеки път, Тиан влезе вътре и отключи помещенията на стария майстор. Всичко беше същото като в деня, когато умря Баркъс. Новият майстор, когато бъде посочен, щеше да има пълни права над мястото, но докато Тиан беше само старши занаятчия, тя нямаше никакво право да използва тези помещения. Йерархията трябваше да бъде поддържана. Тя все още работеше в кабинката, която й бяха дали като чирак.

Тиан прекара часове, ровейки се из дневниците на майстора, опитвайки се да открие дали контролерите някога са се разваляли по този начин. Баркъс обаче се оказа един от най-неподредените хора, което беше странно, тъй като той всекидневно проверяваше нейните работни книги през осемте години, докато беше чирак. Затова Тиан се зае да изчете всичко, което пишеше, за да открие истината. Това беше трудна работа, на места тя срещаше пропуски, празни места, които я караха да спре по средата. Такива дневници тя никога не беше виждала.

Тя прегледа полиците, шкафовете и дори писмата, но не откри решение за своя проблем. Работното му бюро също не криеше никаква информация. Очевидно всичко си беше отишло с Баркъс. Изведнъж обаче най-долното чекмедже на бюрото заяде.

Отне й известно време да го освободи, след което тя го остави, за да открие какъв е проблемът. Тя беше свикнала да оправя нещата след себе си. Вероятно скобите му се нуждаеха от смазване. Тя започна да ги маже с восъка от запалената свещ и тогава забеляза, че чекмеджето беше по-плитко, отколкото показваха означените му размери. Това можеше да означава само едно.

Не й отне много време да открие ключа към загадката. Вътре лежеше тънка книга, направена от оризова хартия, с мека кожена подвързия. Тя я вдигна и прочете отгоре: „Рънсибал Нунар — Изкуството на магьосника“.

Не остана място за учудване защо Баркъс я беше скрил. Наказанието за притежание на нелегално копие от книга за магьосничество би било ужасяващо. Трактатът на Нунар беше много известен и много копия на тази книга бяха направени, а всяко едно от тях беше ревниво пазено. Защо Баркъс, скромен занаятчия от една тъмна манифактура, притежаваше нелегална книга?

Като чу стъпки навън, Тиан зави книгата в палтото си и затвори чекмеджето. Студен глас я изтръгна от мислите и:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Да прося разрешение от теб ли? — каза Тиан. Новодошлата беше Ирайзис Стърм, занаятчийка, малко по-ниско в йерархията от Тиан, но самата тя не мислеше така.

Ирайзис стоеше на прага като елегантно потропваше с крак. Ирайзис си знаеше цената. Висока и щедро надарена от природата, с царевичножълта коса и блестящи сини очи, тя биеше на очи в манифактурата. Тиан никога не беше срещала коса с подобен цвят, пък и никой наоколо нямаше сини очи, въпреки че вероятно старият майстор е имал, когато е бил млад.

— Нямаш право да идваш тук. Това са стаите на майстора. Той беше мой чичо! — Ирайзис подчертаваше това при всяка възможност.

— Отговарям пред Джи-Хад, а не пред теб! Гледай си качеството на твоята работа!

Това беше грешка. Ирайзис беше много по-добра в това да ръководи останалите занаятчии, отколкото Тиан. Освен това правеше перфектни контролери — безотказно работещи произведения на изкуството. Тя рядко работеше с кристали и затова беше особено склонна да ги критикува.

— Поне контролерите ми работят — отбеляза саркастично Ирайзис.

— Защото всички ти помагаме да ги настроиш.

— Как се осмеляваш! — извика Ирайзис. — Ако чичо Баркъс беше още жив, щеше да те сложи на мястото ти.

— Той го направи! Постави ме над теб. Сега той е мъртъв, а аз съм отговорна за твоята работа.

— Освен ако — отговори Ирайзис, — не те изпратят във фабриката за разплод да изпълниш дълга си.

Тиан нямаше изход назад. Ирайзис изпълняваше своя ентусиазирано и често, само че засега без особен резултат. Вероятно използваше предпазни средства. Това си беше сериозно престъпление, макар и не необичайно. Тиан нервно се усмихна, с очи вперени в Ирайзис:

— Мисля, че съм по-ценна тук, отколкото там.

Очите на Ирайзис блеснаха:

— Та ти не можеш да се справиш дори с бой с тор в свинска кочина! Един ден аз ще бъда майстор, над теб! Тогава ще разбереш… — Тя остана на вратата, докато Тиан излезе. Нямаше начин да върне книгата обратно.

Като се върна на мястото си, Тиан хвърли поглед към Ирайзис, която си слагаше работните очила и маската в другата част на помещението, а после се върна към работата си. Колелото се въртеше и скоро тя извади от него кристал. Въздухът се напълни със стружки.

Тиан с часове работеше безрезултатно, а главата й накрая клюмна. Тя легна на масата. Изведнъж разбра, че манифактурата беше потънала в тишина. Вероятно беше към полунощ. Тиан се довлече до стаята си, изми се в един леген със студена вода и накрая се строполи върху пълното си със слама легло.

Щом главата й докосна възглавницата, тревогите й отново се върнаха, и въпреки изтощението, тя остана будна. Премисляше проблемите си, отново и отново, но безуспешно. Накрая, разбрала, че няма как да заспи, тя запали свещицата, заключи вратата и взе забранената книга.

Не я отвори веднага. Тиан се колебаеше дали да чете изобщо книгата, или веднага да я върне в работилницата на майстора. Второто обаче беше опасно, тъй като шпионите на Ирайзис щяха да я издадат. Ако пък я предадеше на управителя щяха да тръгнат подозрения, че я е чела първо. Скрутаторът имаше съгледвачи в манифактурата и малко неща можеха да се скрият от вниманието им.

Тя реши да я изгори в някоя от пещите, когато никой не я гледаше. Освен това, ако над книгата тегнеше заклинание, тъй като съществуваше често и такъв риск, нещо можеше да се случи. Пък и книгите бяха безценни, свещени вещи и Тиан не можеше да си представи да изгори една от тях. Тя можеше да я скрие, но ако я откриеше някой неподходящ? Ако тя попадне в ръцете на врага?

Тиан отвори книгата. Хартията беше копринено мека. Текстът беше написан с различни почерци, което несъмнено означаваше, че книгата е копие. Езикът беше типичният за югоизтока диалект, така че тя можеше да прочете думите, но разбираше малко. Нямаше нищо изненадващо. Нейната настолна книга, в която се обясняваха детайли при изработката на контролери, би била също толкова неразбираема за повечето хора. Изведнъж едно заглавие прикова погледа й:

Приложение на Специалната теория за Снабдяване с Енергия на Механичните изобретения

Моята Специална теория за енергията описва разпространяващата се сила или полето, което огражда и прониква в същността на пресечните точки. Това е силата, която магьосниците са извлекли за първи път, когато са си послужили с Тайното изкуство, най-малко преди седем хилядолетия. Оттогава магьосничеството е било ограничено от нашата неспособност да разберем полето: откъде идва то, как се променя във времето и как може да бъде използвано безопасно.

Освен това, цялата извлечена сила трябва да премине първо през магьосника, което предизвиква впоследствие заболяването му, а колкото по-голяма е силата, толкова по-страшни са страничните й ефекти. Толкова велико е да се извлече тази енергия, но както многократно е било доказано, последствията са смъртоносни.

Традиционното решение е да се омагьоса даден артефакт, например огледало, пръстен или скъпоценност и просто да се задържи магията в него, колкото е необходимо. С това също има проблеми: артефактите са особено трудни за контролиране, могат да се счупят по всяко време (за това свидетелства Огледалото от Аакан), а веднъж останали без заряда, те стават безполезни, поне докато не се презаредят отново.

Още знаем, че древните са използвали устройства, които са имали способността сами да се зареждат. Не знаем как е ставало това, но как по друг начин бихме могли да обясним съществуването на устройства с толкова дълъг живот, като например Огледалото, защитената крепост Хависард на Ялкара или изобретения, които използват такива чудодейни количества енергия като легендарното съоръжение на Рулке?

Полето, най-слабата от петте елементни сили, е единственото, в което ние магьосниците, ще успеем да проникнем. Въпреки това, много може да бъде направено. Моята Специална теория ни позволява да разберем разпространяващата се сила и може би, да създадем контролер, който да се възползва от пълнотата на възможностите й безопасно. Вместо цялата енергия да бъде извлечена като премине през магьосника, с всичките ограничения на неговата немощна плът, магьосникът само ще долавя полето и ще извлича от него достатъчно енергия, за да канализира потока директно към контролера. Тогава контролерът ще може да предаде енергията и да я превърне в мощност на механизма, независимост дали това ще бъде механична карта, помпа или друга машина.

Тъй като съм само прост теоретик, оставям замисъла на подобни устройства да бъде дело на тези, които имат способността и интереса в подобни неща. Достатъчно е да се каже, че подобно устройство трябва да включва следните компоненти…

Тиан знаеше всичко за тези устройства, това й беше работата. Тя пропусна следващите няколко параграфа.

Процесът може предизвика появата на подвижно сияние, докато кристалът захранва контролера, може би нещо подобно светлината на зазоряване около основната точка, от която е извлечена енергията. Съвсем наблизо това сияние може да бъде усетено, въпреки че при нормална манипулация с устройството не се очаква подобно нещо…

Тиан постави книгата долу. Това беше истинският документ, където за пръв път Нунар беше разкрил принципа на действие на контролерите преди сто години. Теорията беше позволила конструирането на кланкери и някои други тайни устройства, без които войната още преди много време щеше да бъде загубена.

Тя зачете внимателно. Нунар продължаваше да размишлява над Общата теория за енергията, която можеше да разкрие тайните на пресечните точки, няколкото различни силни сили, от които се смяташе, че те са направени, как са свързани те една с друга, и най-накрая, как може да бъде проникнато в същността на подобни чудодейни сили. Нунар отбеляза, че въпреки всичко, е възможно силите на основните точки никога да не бъдат направени безопасни за използване. Тя също споменаваше свещения граал на теоретичните магьосници — Теория за съединената сила, която би могла да съедини всички сили, които магьосниците познаваха — силни и слаби сили, събрани в едно: полето. Нунар завършваше главата като постулираше, че подобна теория изглежда по-далечна като реализация от останалите.

Тиан скри книгата зад една извадена тухла в стената, точно под леглото. Изглежда тук нямаше да бъде намерена.

 

 

Тя задряма за кратко, главата й щеше да се пръсне от сънища за кристалите, а тя сякаш се надяваше да се събуди с отговорите на загадките, които я вълнуваха. Тиан трябваше да създаде устройство, с което да изпробва сгрешените хедрони и да разбере какво се беше случило с тях. Само тогава тя щеше да разреши проблема. Седнала в леглото, Тиан взе плоча и тебешир и започна да скицира.

Тя току-що беше завършила грубия чертежи загасила свещта, когато чу грохота на кланкер по пътя. Това трябваше да е Кай-Ара, който се връщаше. Почти се беше зазорило, когато тя се облече и излезе навън.

Полуспящ портиер с фенер отвори страничната врата и Тиан излезе. Джи-Хад също беше там. Трябва да се беше върнал през нощта. Тиан видя очертанията на чудовищния кланкер да се мержелеят в далечината. Той беше покрит с фенери отпред, а сам представляваше огромна конструкция, покрита със застъпващи се с плочи броня, задвижвана от четири чифта крака. В него можеха да се поберат десет души със снаряжението им. Платформата за стрелеца се разполагаше на върха, където се намираше и механичен катапулт, но беше празна.

Кланкерът влезе под навеса и спря. Механизмът издрънча, после настана тишина. Накрая се чу воят на двете стоманени махови колела, които можеха да съхраняват енергия, дори когато полето беше внезапно прекъснато. Те щяха да се въртят така още дълго, като постепенно силата им отслабваше.

Задният шлюз се отвори. От него изскочи слаб млад мъж в едната ръка с пакет, а в другата — с чанта. Той се протегна, потупа се нервно по хълбока и се огледа наоколо.

Кай-Ара не беше много висок. Неговото сухо хубаво лице имаше малка челюст. Косата му хвърчеше във всички посоки. Тъмните му очи бяха зачервени. Петно черна грес беше зацапало бузата му. Въпреки всичко това, Тиан харесваше вида му.

— Хубаво е, че машината е още цяла — каза Кай-Ара на Джи-Хад, като избягваше погледа на Тиан. — След като контролерът се повреди… мислех, че никога няма да я докарам обратно.

Лицето му помръкна. Връзката между кланкера и механикът беше много силна, почти като между двама влюбени. Заплахата за машината можеше направо да срине механика, както изглеждаше в случая с Кай-Ара. Тиан усети това.

— Трудно се свиква с нов контролер — продължи той. — Имам ужасно главоболие. За вас, сър! — той подаде чантата на Джи-Хад.

— Благодаря — управителят се обърна на другата страна, за да го отвори. Започна да чете някакъв документ, което го накара да се намръщи.

— Какво се случи, когато контролерът се повреди? — попита Тиан Кай-Ара.

Горната устна на механика потрепери, но той се овладя.

— Бяхме точно до брега откъм Тикси. Всичко беше перфектно. Минавахме между пресечни точки Липи и Ксанпт, в посока към Ксанпт, която е наистина силна…

— Така, продължавай — каза Тиан. Тя харесваше формата, която имаше устата на Кай-Ара. Нещо, което преди не беше забелязала у него.

— Бях с контролерния шлем и предварително усетих полето на Ксанпт. Понякога две полета могат да се застъпват много хитро, а аз и е искам да заседна между тях. Маховите колела в такъв случай не биха могли да продължат да я задвижват дълго.

Той погледна настрани. Тиан кимна.

— Полето на Липи започна бясно да се изменя: на места — силно, другаде — слабо. Полетата увеличаваха енергията си все повече и повече; не можех да настроя контролера на нито едното от двете — гласът му започна да прекъсва. Кай-Ара сякаш отново преживяваше ужасната сцена. — Помислих си, че полето на Липи е изчезнало. Другите два кланкера пред мен, изглеждаше, че нямаха проблеми. — Кай-Ара пребледня и седна.

— Какво се случи тогава? — Джи-Хад прекъсна дългата тишина.

— Изгубих го. И двете полета ги нямаше. Хедронът умря и нищо не можах да направя повече. Ако се беше случило в битка… — той потрепери. — Извадих контролера, намерих начин да го изпратя обратно към Тикси и го пратих.

— Контролерът е в моята работилница — каза Тиан. — Не мога да разбера какво се е случило. Кристалът изглежда напълно здрав.

Кай-Ара изглеждаше вече вън от стреса, но уплашен като изгубено момче.

— Ако това е всичко — каза той, като люлееше контролера в ръце, — ще се прибера у дома. Не съм спал от две нощи.

— Да, благодаря ти, Кай-Ара — каза Джи-Хад. — Знам, че си направил най-доброто, което си могъл. Трябва да е било много трудно за теб.

Младият мъж си отиде. Тъмните очи на Тиан го последваха.

— Мислиш, че може да е той? — Джи-Хад я изтръгна от мислите й.

Тиан се изчерви. Точно това си мислеше. Мислеше си също, ако ще трябва да се омъжи, защо да не е за механик на кланкер? Имаше много сходни моменти в живота и работата им, пък и ако не се разбираха, той нямаше да е вкъщи през повечето време. Дори и нищо да не излезете, никой не би могъл да каже, че тя не е изпълнила дълга си.

— Да — каза тя меко.

— Странен народ са тези — механиците на кланкерите. Машините им, знаеш, винаги са на първо място.

Това не изискваше отговор. Той разклати увитата пратка, която му даде механика и се намръщи.

— Лоши новини? — попита тя.

— Друг проблем. По-лошо.

— Какво? — учуди се Тиан.

— Повечето кланкери са унищожени край брега, северно от Ксанпт. Всеки път врагът знае точно къде да ги намери.

— Кланкерите са доста шумни — каза Тиан.

— Не и тези. — Джи-Хад погледна през рамото си. Портиерът беше достатъчно далече, но управителят за всеки случай сниши гласа си. — Те използваха ново подобрение — заглушител. Не можеш да ги чуеш. И никой не знае къде точно отиват.

— Но това означава — каза Тиан, — че врагът има начин да ги открива. Като използва Тайното изкуство…

Джи-Хад се обърна рязко.

— Ей, ти, омитай се, сега!

Едър плешив мъж докосна челото му, после се отдръпна. Беше Айрин Мус, глупак с ниско място в манифактурата. Той винаги се влачеше наоколо, като надничаше през рамото на хората.

Джи-Хад отново се обърна към Тиан:

— Ако те могат да го направят, ще унищожат всички кланкери. И нас! Открий как го правят, Тиан.

— По-важно ли е то от това да открием защо хедроните се развалят? Или да създадем заместителни контролери?

— Всичките са важни — измърмори той.

— Не мога да направя всичко. Винаги съм толкова изтощена.

— Тогава остави контролерите временно на другите. На най-добрите занаятчии от всяка манифактура е заповядано да работят по тези два проблема.

Тя изправи глава:

— Значи не само моите контролери са се развалили?

— Не и според това, което чухме. Но това не означава, че си съвсем невинна.

— Доволен ли сте от работата ми, управителю?

— Нека да кажем, че ще те държа под око. По-добре се заеми с това — кимвайки разсеяно, Джи-Хад си тръгна.