Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Четиридесет и трета глава

На следния ден Тиан научи за какво я искаха. Клетките бяха направени от най-тънкото кометно желязо, включително и пода, а понякога стените им бяха от скално стъкло. Всяка имаше специфични свойства, които увеличаваха ефекта от изкуството по преобразуване на плътта. Поискаха от нея да извлече енергия от полетата на Калисин и да я прекара през решетките на клетките, за да я концентрира вътре. Лайринксите се надяваха, по този начин да направят своите същества по-големи.

— Няма да го направя — каза Тиан. Тръпки преминаха през нея. Лиет се обърна, хвана Тиан за главата с ноктите и стисна, докато те пробиха кожата на пет места. Тиан не смееше да мръдне. Лайринксът беше достатъчно силен, за да откъсне лицето й. Лиет я задържа за минута, докато Райл извика:

— Достатъчно!

Лиет пусна Тиан.

— Ще го направиш ли сега?

— Не.

Лиет стисна зъби, но Райл просто изтръгна амплимета от пръстите на Тиан и го постави на една висока полица. Като я хвана за ръката, той я отведе в стаята и я заключи вътре.

Тиан знаеше какво да очаква сега, а може би и заради това копнежът й по кристала изглеждаше по-силен от всякога. Или може би знаеше, че Райл никога нямаше да отстъпи. В следващите двадесет и четири часа тя се катереше по стените. На следващата утрин тя започна да вика, което й припомни най-лошия спомен от всички: ужасната нощ, когато я заточиха във фабриката за разплод. Когато Райл се появи отново, тя отстъпи.

Само веднъж да докосне амплимета и копнежът й си отиваше. След час тя беше до масата, готова да направи всичко, което се изискваше от нея. Тя блокира мисълта за предателството трябваше да го направи.

Въпреки че отдели часове наред на работата си с амплимета, тя беше неспособна да визуализира странното поле тук. Нейният обичаен начин на работа тук нямаше ефект.

— Не мога да го направя.

Райл се намръщи.

— Още един опит да ни забавиш ли беше това, занаятчийке?

— Това не е като полето, с което съм свикнала — запелтечи тя, уплашена от яростта им.

— Опитай по-сериозно!

Тя го направи, но не с по-голям успех. Вечерта обаче, докато си играеше с едно малко парченце стомана на масата, Тиан забеляза, че по него имаше по-малки частици. Тя се опита да го вдигне и се наложи да го изтръгне от повърхността на масата. Беше малко магнитче, а може би самата маса беше по-голям магнит. „Може би целият връх беше!“

Стаята изведнъж изчезна и внезапно тя го видя. Тя се намираше в един стоманен връх, издаден над земята, като основата му беше в пламъци, а върхът му — в лед. Тя можеше да си представи топлината, която минаваше от единия край до другия, излъчваща се във всички посоки, преди да бъде погълната от океан от леден въздух.

Сега Тиан усети различна, още по-трудно доловима енергия. Стоманеният връх изглеждаше като направен от хоризонтални ивици, ориентирани по един или друг начин, но от всяка се излъчваше енергия в различни посоки. Това беше като… Тиан се опита да намери сравнение. Тогава го направи — чрез едно упражнение, което майстор Баркъс я беше научил още преди да започне да се обучава като чирак.

Той и беше показал как да търка парче стомана с магнетит, докато металът се намагнетизира, а след това с него тя можете да повдигне и нокът. След това той посипваше стоманени стружки върху хартия и под нея започваше да мърда нокътя. Стружките също се мърдаха, следвайки посоката на магнита.

Формата на полетата (имаше поне две тук, за разлика от другите точки, с които беше работила) й подсказваше, че върхът беше един огромен магнит или сбор от магнити. Тиан беше правила и други експерименти с магнити, създавайки разнообразни рисунки. Като движеше магнита в телена намотка, тя създаде кръгло поле около намотката. Това толкова много я очарова, че тя за малко изостави работата си, за да се наслади на явлението и после майстор Баркъс я смъмри. Тиан никога повече не си позволи да работи с магнити. Нямаше време за игрички в манифактурата.

А каква ли сила имаше магнит, голям колкото планина? Каква сила само трябваше да има!

— Мога да видя полетата — каза тя.

 

 

Минаха седмици, време на изтощителна работа. Ден след ден Тиан прекарваше на стола си, наблюдавайки необичайната двойка полета, като се опитваше да ги съедини безопасно, а после да създаде сияние около клетките. Работата я вълнуваше, дори когато си легнеше да спи, а сутрин главата я болеше, когато Лиет нахълтваше в стаята, за да я изкара от леглото. Всеки път, след като използваше амплимета, Тиан сънуваше най-дивите кристални сънища за чудовища, чиято плът биваше преобразувана.

По цял ден работеха. Лайринксите нямаха почивни или празнични дни. Нито пък имаха идея какво означаваше почивката. А пък културата им се свеждаше единствено до музиката на вятъра. Мястото не беше украсено: никакви занаятчийски или керамични изделия, никаква мебелировка, освен най-основно обзавеждане. Тя знаеше, че лайринксите можеха да четат и пишат, въпреки че не видя книги, свитъци или други видове документи. Но, разбира се, това място беше само работилница или лаборатория, посветено на нуждите на войната. Къщите на лайринксите или гнездата им, може би бяха напълно различни. Още повече, техният език — неразбираем, както и начинът, по който говореха с кожата си. Най-великите им поети и оратори може би рецитираха до нея, но тя не знаеше нищо за тях. От своя страна Райл може би казваше истината. Може би лайринксите бяха изгубен народ, без дори своя собствена История.

Въпреки усилията й, лайринксите нямаха прогрес. Тиан се радваше на това. Те внимателно криеха истинската цел на техните експерименти, но непрестанното създаване на нови същества, които се гърчеха, вряскаха и умираха на масата беше ужасяващо. Не можеше да понася мисълта как лайринксите биха могли да ги използват, ако успееха в опитите си.

Тиан се презираше заради сътрудничеството си с врага. С напредването на работата тя се изпълваше с отвращение от себе си. Бунтуваше се многократно, но всеки път те просто й вземаха амплимета. Всеки път агонията ставаше още по-голяма.

Лайринксите ставаха все по-ядосани заради това, че не можеха да разберат как да използват амплимета и полетата, до които Тиан би могла да се добере. Години наред техните най-талантливи мансери бяха работели върху пленени контролери, но без ефект. Те просто не можеха да използват такива устройства.

Всеки ден след като привършеше работа, те подлагаха Тиан на разпит, като се опитваха да изтръгнат тайната й. Те я накараха да демонстрира своето занаятчийско умение от най-базисните принципи, сякаш трябваше да обучава начинаещи чираци. Прекараха седмици да я гледат и изучават, докато тя изследваше полетата под и около върха. Наблюдаваха я със странни уреди, някои от тях — полумеханични-полуживи, подобни на живи версии на контролерите. Коулънд намекваше постоянно, че Тиан нарочно осуетяваше работата им. Лиет пък отправяше индиректни заплахи.

Нямаше разлика. Те разбраха как се работеше с инструментите й, както и природата на полетата тук. Можеха да усетят първичната енергия, в която върхът се къпеше — затова и дойдоха тук още в самото начало. Те можеха да визуализират полетата с помощта на пленените контролери и с амплимета. Но не можеха да извлекат енергия, независимо колко много се стараеха или колко изобретателни бяха. Просто нямаха тази способност.

 

 

„Трябва да съм най-голямата негодница в Сантенар“, помисли си Тиан една нощ, както лежеше в леглото, притиснала ръце към пулсиращите си слепоочия. Работата през този ден беше изключително изтощителна. „Заслужавам да бъда убита и изядена.“

Тя се почувства странно откъсната от своето тяло, сякаш идваше поредният кристален сън. Или пък беше кристална треска? Толкова много я караха да работи напоследък. Тя потъна в дрямка, но болката продължи. Предметите в стаята започнаха да губят очертанията си.

Пук! Огнени езици се спуснаха по гърба й и полазиха настрани, като изчезнаха в тъпа пробождаща болка в областта на корема. Пук! Още огнени езици последваха първите.

Картина, далечна и извън фокус: човек, висящ от един гравиран купол. Върху тялото на друг пък, който се намираше в стаята, сякаш падаха звезди, които да го наказват. Всяка звезда имаше меко ядро в центъра, от което излизаха заплашителни пипала, подобно на медуза. И като медуза те го обвиваха, като го бодяха и пареха.

Имаше нещо странно с този затворник — с високо, добре пропорционирано телосложение и тъмна коса. Бавно тя го фокусира и нейната собствена болка изчезна, останала само като копринена нишка през гърба й, като милувка.

Мъжът отметна глава назад в агония. Устните му бяха издрани до зъбите. Сякаш се взираше в очите й, укорявайки я за погазеното обещание.

— Невярна приятелко — процедиха зъбите му през ударите. — Защо ме изостави?

Беше Минис, нейната любов. Той беше повдигнал надеждата на своя народ, а тя го беше разочаровала. Тиан напълно се разбуди и мечтата й изчезна. Той беше причината, заради която тя все още живееше; само да можеше да го спаси. Той беше нейната съдба и ако го направи, ааким щяха да оцелеят. С тяхна помощ човечеството би оцеляло срещу лайринксите. Тя повече нямаше да бъде предател. Тиан би могла да бъде жената, спасила света.

Но най-напред тя трябваше да избяга от Калисин и да извърви разстояние от сто левги през Тиртракс. Това нямаше да е лесно. Тараладел и Мириладел, обградени от лед през последните тридесет години, в по-голямата си част бяха покрити с реки, блата и отдалечени езера, които достигаха на юг от Великите планини чак до вътрешните морета на Талаламел и Милмиламел. Нямаше как да се пресече тази страна от изток на запад, особено след като ледовете се размразят. Нямаше пътища или мостове, които да я пресичат. Целият местен трафик минаваше в посока от север на юг, с лодка през лятото и с кораб — през зимата, въпреки че зимата беше толкова студена, че малко хора си позволяваха да пътуват. Те се свиваха в колибите си и се молеха храната да им стигне до пролетта. Как би могла да пресече тази страна сама?

Резето хлопна. Като изскочи от леглото, Тиан бързо се облече. Ако не беше успяла, Лиет щеше да нахълта и да я хване гола.

Днес Лиет изглеждаше изключително раздразнена. Тиан беше само по панталони, вкарала едната си ръка в ръкава на ризата, но в същото време лайринксът я извлече през вратата. Лиет направо беше полудяла, Тиан вървеше, препъвайки се зад нея, като се опитваше да се облече.

Като влязоха в работилницата, Лиет блъсна Тиан:

— Захващай се за работа! И гледай да се справиш по-добре, отколкото вчера, защото днес може да бъде последния ти ден.

Това влоши нещата още повече и денят се оказа напълно непродуктивен, както и предишните. Като се стъмни Лиет беше извън себе си от яд. На няколко пъти, като й хвърляше поглед, докато работеше, Тиан забелязваше как лайринксът гледа. Изражението на очите й беше смущаващо. Внезапно Лиет подскочи, хвърли се към вратата и заключи. Тиан се учуди защо.

Като се върна до масата си, лайринксът започна да подрежда инкубационните бурканчета, Тиан изхвърли споменът за случката от ума си и се концентрира изцяло върху полето, когато изведнъж Лиет мина зад нея и свали ръката й от амплимета. С помощта на някакъв инструмент, подобен на кожена работническа щипка, лайринксът откъсна парченце кожа с размер на нокътя на кутрето от вътрешната част на лявата ръка на Тиан.

Толкова малка раничка, но тя накара Тиан да се свлече на стола, усещайки, че ще припадне. Лиет разряза парченцето кожа на още по-мънички части, прекалено дребни, дори да се видят, а после ги разбърка в бурканче с жълтеникава течност, подобна на бульон. В течността бълбукаха въздушни мехурчета. Тя прекара останалата част от деня, концентрирана върху работата си, докато Тиан извличаше енергия, за да поддържа сиянието в металните съдове. Лиет неколкократно смени течността.

Един ден по-късно едно кълбовидно късче материя започна да расте на дъното в бурканчето. На третия ден пъпчиците върху него се оформиха в два крайника, после — четири, после — повече, а по-късно броят им отново се върна на четири. Формата на материята не изглеждаше определена; или пък Лиет постоянно я преобразуваше? Тиан подозираше, че Лиет беше добавила и друга тъкан в бурканчето, когато нямаше някой край нея. Веднъж тя забеляза новообразувана кръгла коричка върху подмишницата на лайринкса. Дали не беше използвала собствената си тъкан? Ако беше така, вероятно се опитваше да го прикрие. Може би беше забранено.

След седмица съществото започна бързо да расте, а крайниците му започнаха бързо да се разделят, докато то заприлича на морска звезда с четири разклонения, всяко от които завършваше с дузина по-малки, прилични на пръсти, навити пипала.

На четвъртата нощ, когато тялото на съществото беше с размера на яйце, а крайниците му се удължиха до шест пъти по-голям от първоначалния си размер, то започна да проявява координация, ако не и интелигентност. Всички лайринкси от върха дойдоха да го видят, струпвайки се в стаята на малки групички. Имаше стотици от тях. Около Тиан настана глъчка. Тя не можеше да избяга.

Тиан разтри ръката си. Нараняването бавно зарастваше и под добре оформената коричка все още я болеше. Отвратена, ужасена и очарована същевременно, тя също не можеше да стои далече от бурканчето. Съществото беше уникално, странно. Всеки един от краищата му беше различен: някои — като пръсти, други — прилични на нокти, пера и нишки, фини като коприна. Целта на някои от тях тя би могла да си представи, а на други — не. Какво ли имаше Лиет наум за тях?

Върху тялото на съществото започнаха да растат люспести плочки. Те се удебелиха до степен крайниците му да не могат да мърдат. То лежеше на пода на бурканчето, докато Лиет не го извади и уби с един-единствен удар на внимателно почистения си нож. Когато го направи, през главата на Тиан премина болка. Мина без последици, освен неприятното съчувствие към убитото животно.

Лиет разряза трупа, написа няколко бележки за него и го смачка на каша за следващия си експеримент. Въпреки всичко, следващите три опита бяха провал; за няколко дни съществата умираха.

Райл също беше зает с изкуството да преоформя плът. Създанията, които сътворяваше, бяха все от един и същи тип — удължено тяло, с тежка броня и шипове на гърба, с дълги крака и къса остра опашка, а главата беше назъбена и снабдена също с предпазни плочки. Въпреки всичко експериментите му не вървяха добре. Тиан често виждаше това, което вече разпознаваше като стресови шарки върху кожата му: черни и червени орнаменти.

Тиан не разбираше защо тази специфична форма на съществата беше толкова важна за него, а и Райл не би го казал. Той създаваше своите същества отново и отново, използвайки всякакви тъкани, чиито произход не беше ясен. Всеки път, когато съществата достигаха размера на дебела мишка, Райл припадаше от напрежение. Съществата му продължаваха да растат още ден-два, преди да се превърнат в трепереща, некоординирана маса. Райл започваше да стене и да удря своя чувствителен гребен в стената. Следваше поредното съвещание с Коулънд и другите старши лайринкси, крясъци, викове и резки промени в цветовете на кожата. Накрая всички се разотиваха, а Райл се връщаше към работата си.

— Чудя се… — започна късно една нощ Райл, около месец след като Лиет беше взела пробата от ръката на Тиан.

Тиан хвърли поглед към кристала. От работа вече й се гадеше и тя искаше преди всичко да си легне и да спре да мисли за всичко друго. Тук долу беше по-топло от всякога; тя не можеше да свикне. През по-голямата част от живота си все беше на студено. Сега обаче копнееше за студа. Спеше на отворени прозорци, независимо какво беше времето. Когато не спеше, стоеше на прозореца, взирайки се към езерото и побелялата от сняг гора в далечината. Чудеше се дали би могла да я достигне. В последните два месеца и половина, откакто беше тук, нямаше възможност да избяга. Не й беше разрешено да отиде, където и да било без придружител, а през нощта винаги беше заключена.

— Какво? — попита Тиан безразлично.

Райл се взираше в съществото с много крайници, което растеше в бурканчето на Лиет. То беше още малко — не по-голямо от нокътя на палец.

Той погледна през рамо. Жестът му изглеждаше плах. Цветът му се промени в стоманеносив и кафяв, брилянтен камуфлаж, който го правеше забележим само като мръдне. Тиан не смяташе, че Райл имаше представа какво беше направил. Всъщност какво ставаше с него?

Лиет беше отишла обратно до стаята си преди много време и едва ли щеше да се върне до сутринта. Тя започваше рано; Райл работеше до късно, може би защото и двамата искаха да прекарват възможно най-малко време в присъствието един на друг.

Като отиде до вратата, Райл бутна резето. То издаде лек звук. Той тайно взе бурканчето на Лиет и го остави на масата си. Нахрани своето собствено същество, голямо, колкото палеца на Тиан, една мъничка топчица. То се успокои. За секунди Райл го извади от клетката, направи внимателен разрез от врата до опашката, запуши кръвоносните съдове, загреба малкото същество от бурканчето на Лиет, изсуши го и го постави в разреза, с телцето в основата на черепа и пипалцата — към гърба.

Сръчно заши разреза, а малкото същество остана вътре, със свързани кръвоносни съдове към по-голямото, а около него имаше бистра течност, подобна на желе. Като остави иглата на масата, Райл вдигна голямото същество в ръката си и започна да преоформя плътта му. Мозъкът на Тиан се замая.

След около час съществото изрита слабо. Една виолетова нишка се появи в желето, което се превръщаше в чиста кожа. Съществото отново изрита, а после се успокои.

Тиан застана до Райл, който изглеждаше днес в отпаднало настроение.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Топлината тук долу не е подходяща за нас. Ние сме същества от студеното празно пространство.

Тя беше забелязала колко мудно вървеше той в по-ниските нива.

— Не изглежда това да притеснява Лиет.

— Лиет няма броня върху кожата. — Той се обърна обратно към клетката.

— Мъртво ли е съществото? — прошепна тя.

— Не още! — Един мускул на врата му се сви. — Но е в шок. Не трябваше да опитвам. Толкова е малко.

— Не можеше ли да го направиш в по-ранна фаза, както вие правите с вашите деца в празното пространство?

— Не знаем достатъчно за другите животни.

Гледаха съществото с часове. То не помръдна, дори не изглеждаше, че диша, въпреки че Райл каза, че е все още живо. Накрая, когато беше почти зазоряване, а съществото лежеше в същата поза, Райл стана.

— Трябва да поспя, поне час.

— Аз също. В два Лиет ще дойде да ме измъкне.

 

 

Тя задряма, а мозъкът й беше пълен с картини на преоформяне на плът. В нея се събудиха горещи, почти клаустрофобични чувства, че част от нея беше попаднала в съществото. Тя седеше на прозореца, вдишвайки дълбоко смразяващия въздух, когато резето изскърца.

Лиет нахълта през вратата.

— Ела. Имам идея, трябва да работим бързо. Ще извлечеш енергия за мен и… не искам грешки.

Тиан се спусна надолу по стълбите, като се чудеше какво ли щеше да се случи, когато Лиет откриеше какво беше направил Райл.

— Какъв е проблемът с теб днес? — извика Лиет. Тиан беше застанала по средата на стълбата, без да помръдне.

— Работих с Райл през по-голямата част от нощта.

— Загуба на време! — Лиет леко плесна Тиан и ударът я запрати чак в стената.

Лиет влезе през отвора, хвърли навъсен поглед на Райл, който пък се мръщеше на своето същество и се наведе над масата си. Мозъкът на Тиан започна да се замайва. Имаше съвсем бледо оцветяване върху кожата на Райл, както и никакви шарки, само мрачна сива окраска. За да запази съществото живо беше дал може би цялата си енергия.

— Къде е моят снизлет? — Лиет вдигна бурканчето на светлината. — Райл беше прекалено зает да отговори. — Какво си направил с него? — извика тя.

Той дори не я погледна. Тя прекоси със скок стаята, вдигна Тиан за рамената и я разтресе.

— Какво е направил той с моя снизлет?

Главата на Тиан се разтресе толкова силно, че тя не можеше да каже и дума. Тя само посочи съществото на Райл.

Лиет пусна Тиан и се спусна към Райл. Ноктите й се забиха в кожата на гърба му между плочите, като оставиха дълбока рана. Като остави клетката, той се завъртя и изблъска Лиет.

Тя се наведе за миг. Беше смела, но нежната й кожа я правеше уязвима, почти колкото човек. Тя се хвърли към него, като разкърви челото му с нокти. Той се сниши, подготвяйки се за скок. Тиан прикри очи с ръка.

— Спрете! — извика един дълбок глас откъм вратата.

И двамата замръзнаха на място. Коулънд се извисяваше пред отвора. След нея имаше още няколко лайринкса.

— И така? — каза тя с плашещ глас.

— Той открадна моя снизлет! — каза Лиет. — Взе го, без да попита и го сложи в своя риззик, там. И сега снизлетът ми е мъртъв!

— Истина ли е? — попита Коулънд студено.

— Истина е, че го взех — каза Райл, — но все още не е мъртво.

— Искам да му отмъстя! — извика Лиет. — Едва миналата нощ разбрах къде е грешката ми. А сега трябва да започна отначало.

— Какво ще кажеш в твоя защита, Райл? — попита Коулънд.

— Отговорът се крие в нашата работа — отговори той. — Риззик е подходящ за… — той хвърли поглед към Тиан — … работата, но е нямо същество, непослушно. Нейният снизлет е отличен откривател и приемател на сигналите, но е прекалено слаб, за да оцелее навън. Но вече поставени едно в друго, нейното в моето…

— Никога! — извика Лиет. — Неговият риззик е същото чудовище, като него самия. То никога няма да…

Нещо тропна в клетката. Съществото се изправи на крака, полюляващо се като новородено теленце. Неговата въртяща се муцунка душеше въздуха. То направи крачка напред, падна, после отново се изправи и направи още една колеблива стъпка, после — още една. С всяка следваща ставаше още по-силно.

Лайринксите се събраха около него, дори и Лиет. След минута то почти заподскача. Подскочи, превъртя се във въздуха на салто и се приземи. Притисна се към решетките, гледайки втренчено, а в очите му се четеше несъмнена интелигентност.

Райл изпусна силен вик на облекчение.

— Направихме го! — извика той, като вдигна високо Лиет и я завъртя по цялата стая, докато тя се опитваше половинчато да се изтръгне. Тя се смееше. Той отново я остави на земята, като я целуна по носа.

— Лиет, твоят снизлет е най-брилянтното творение, което съм виждал някога. Двамата го направихме!

Тя бясно изтри носа си. Той протегна ръка към нея. След значително колебание тя хвана ръката му за бицепса, а той нейната — също за бицепса.

Коулънд широко се озъби, а захапката й можеше да побере главата на Тиан, поздрави с ръка и двамата и се обърна към входа.

— Обратно на работа! Накарай го да порасне, Райл и ще изпълня най-голямото ти желание. — Тя кимна на Лиет. — А може би и на теб, дъще, ако допринесеш към работата. Това е само началото.