Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Шестнадесета глава

Ниш беше разпитан от Джал-Ниш и Фин-Ма. Сякаш че отново го биеха на позорния стълб, дори и по-лошо. Баща му беше студено гневен, Фин-Ма — резервирана и резултатна в работата си. Само веднъж Ниш я забеляза да гледа през прозореца, като че ли мислеше за нещо друго. Тя изглеждаше тъжна. Какво беше това?

По-късно Ниш отново беше разпитан, но заедно с Ирайзис, което за него беше още по-трудно. Тя на два пъти излъга баща му, без лицето й да трепне, а после изгледа Ниш, сякаш го подозираше, че я предава. На Ирайзис като че ли не й пукаше. Сякаш имаше желание да умре.

Тя призна, че е тормозела Тиан, както и че е откъснала страницата от работния й дневник и е откраднала нейния метод за блокиране аурата на контролерите. Тя решително отрече всички други престъпления, в които я обвиняваха. Невинна ли беше за тях, или пък просто признаваше вината си, едва след като беше доказана като извършителка? Ниш подозираше, че тя беше виновна и по време на разпита трябваше да признае, че се съмнява в нея. Ирайзис изобщо не реагира.

След като разпитите свършиха, гневът на Джал-Ниш порасна още повече.

— Тя трябва да е шпионинът — дочу Ниш баща му да прошепва на Фин-Ма през паузата между разпитите. — Ще я окова и измъчвам, за да бъда сигурен.

Той имаше предвид ужасни мъчения, които се прилагаха рядко дори и на най-закоравелите затворници. Ниш беше шокиран. Ако това се случеше, той нямаше да го понесе.

— Не те съветвам да го правиш, въпреки че си сигурен, че е виновна — каза Фин-Ма. — Майка й е стара приятелка на скрутатора.

— Не, не — каза кратко Джал-Ниш. — Няма да мине тоя номер.

Той задържа Ниш и Ирайзис през цялата нощ, а после ги изпрати в мината да помагат в търсенето. Ниш, клатушкайки се зад Фин, раздиран от болка и клаустрофобия, дори и не помисляше за бягство. Една съдба, още по-лоша от това да отиде на фронтовата линия, беше да живее в свят, където всеки имаше своето място, а да остане извън закона заличаваше шансовете му за всякаква реабилитация.

Те слязоха долу в мината и достигнаха до осмо ниво, докато Ниш, който не беше спал с дни, изглеждаше като мъртвец. Тялото на Джойън беше открито, но старецът беше мъртъв. Междувременно търсачите срутиха и останалата част от покрива, което погреба още двама миньори и цялото кристално находище под тонове скали.

Нямаше и следа от Тиан, поради което те се усъмниха дали изобщо тя е била в мината. Два дни след като започна търсенето приключи. Мината отново се върна към старата си роля — да доставя руда, за да захранва нуждите на манифактурата.

Ниш трябваше да помага в разчистването, докато се смрачи, а после отново беше подложен на разпит от баща си.

— Ти ме посрами пред очите на скрутатора, момче! — изръмжа Джал-Ниш. — Не мога да ти го простя.

— Какво ще кажеш на майка ми? — беше единственото, което синът искаше да знае.

Перквизиторът, който крачеше нагоре-надолу, спря отведнъж. Единственото, от което се страхуваше дори повече от реакцията на скрутатора, беше какво щеше да каже жена му.

— Моля те, татко, дай ми още един шанс.

— Ти опетни семейството — каза студено Джал-Ниш. — Може и да си затворя очите, ако времето го позволяваше, но заради войната — не мога, независимо какво ще каже майка ти. Ти превърна триумфа на Тиан в истинско бедствие. Ако те освободя, скрутаторът ще мисли, че съм същият негодник като теб. А какво ще стане с нас тогава?! Знам, че Раний ще се съгласи с нас тогава. — Той отново заснова по стаята, още по-нервно отпреди.

Ниш отново се опита да накара баща си да се смили, но уви — без успех. След като времето се оправи отново за пътуване, Ниш трябваше да се качи на кораба за фронта и да отплава двеста левги на север. На фронта, ако не бъде убит и изяден веднага, той щеше да получи шанса да се реабилитира. До отпътуването си обаче той щеше да остане в манифактурата.

За щастие времето беше сравнително спокойно за есенния сезон. Бурите периодично атакуваха кораба с лапавица, вледеняващ дъжд, мокър сняг и студена мъгла. Дори веднъж Ниш беше благодарен за това. На следващата сутрин той лежеше на сламеника си буден, като слушаше воя на вятъра, но изведнъж цялата стена се разтресе. Последва нов мощен тласък и шум, сякаш нещо гръмна.

Земните трусове не бяха рядкост тук, а понякога бяха опасни. Ниш скочи от леглото, обу си ботушите и отвори вратата.

— Какво беше това? — извика той към пазача навън.

— Не…

Нов силен удар сякаш разтресе цялата манифактура.

— Това не е земетресение — извика Ниш. — Нещо атакува входната врата. Бързо на поста си!

Пазачът, изплашен, както и всички в манифактурата, изтича към вратата. Ниш се стрелна по краткия път към спалното помещение на жените. Там изплашени жени и любовни двойки падаха едни върху други в стремежа си бързо да се облекат. В спалното помещение на мъжете сцената беше същата.

— Ей, спящите, събудете се! — извика той. — Врагът е пред вратата. Бързо, бързо!

Той продължи до другия край на спалните помещения, като удряше с пръчка по вратите на работниците, които имаха самостоятелни стаи. Забавляваше го да вижда объркаността на всички, включително на баща му.

Гол, още не разбудил се, Джал-Ниш не изглеждаше като истински ръководител, лишен от дрехите си. Коремът му висеше, както и долната устна. Той затвори вратата с ритник, но не и преди Ниш да успее да види Уики, младата чиновничка от кабинета на отчетничката, която седеше със зяпнала уста.

Ниш беше шокиран, останал безмълвен от отвращение. Собственият му баща! Сега обаче нямаше време за това. Като остави вратата отворена, Ниш отново извика:

— Атакуваха портите, перквизитор! — като реши нарочно да използва титлата, вместо името на баща си. Лицето на Джал-Ниш се сви в спазъм, но синът му избяга.

Фин-Ма също се появи, хванала в ръцете си две малки деца, които се опитваше да занесе на сигурно място. За пръв път нейната студенина беше изчезнала, тя изглеждаше притеснена.

За Ниш беше интересно да разбере как реагираха хората на ужаса. Управителят Джи-Хад се опитваше да запази хладнокръвие, но въпреки всичко тичаше. Нямаше и следа от надзирател Граист. А двама подзанаятчии, едри мъже, известни с физическата си сила и гордостта си, се бяха скрили ужасени в стаята си.

Ирайзис обаче не беше. Вратата й беше отворена, когато Ниш достигна до нейната стая. Той я намери с дълъг нож в ръката, почти колкото малка сабя, обула панталони до коленете.

— Къде е врагът? — попита тя.

— Пред портите.

— Къде ли е скъсаната ми риза? — тя се огледа наоколо. — Ах, по дяволите — изтича навън, а великолепните й гърди се полюшваха.

Ниш я последва, като подозираше, че го прави нарочно. С разветите си коси и белезите по гърба тя изглеждаше точно като от картините на Миса, великият стар герой на революцията.

Те изтичаха навън. Запалените факли светнаха в мрака. Беше още тъмно навън. Светлината разкриваше само сенки и мъгла.

Стената отново се разтресе, а в този миг един снаряд проби огромна дупка в портата. Ниш се огледа дали това не беше камък, изстрелян от мощен катапулт, който да се е разтрошил от удара на парчета.

— Какво е това? — извика той на най-близкия страж. Преди обаче да получи отговор, стражът беше ударен право в гърдите от по-малък снаряд, който го изхвърли на значително разстояние от портата, за да го остави мъртъв на земята.

Ирайзис изтича до стената с развети коси.

— Това е лайринкс! — извика тя и се спусна към наблюдателната кула над лявата порта, като стискаше факлата. Няколко огромни камъка паднаха след нея, без да я улучат. Тя прелетя стъпалата на кулата с факлата в ръка.

Напоената с катран купчина слама, поставена там за случай на опасност, избухна в пламъци, като освети пространството между портата и гората, но остави защитниците в сянка. Ниш хвърли още една факла в сламата и сам затича към наблюдателната кула, където Ирайзис зареждаше арбалета отново, насочен към гората. Тя стреля. Чу се остър вик.

Още един камък полетя в мрака и полуразрушената врата беше откъртена от пантите. В същия момент три лайринкса нахълтаха в двора и настъпи ужасяваща схватка.

Ирайзис стоеше боса в снега, спокойно зареждаща арбалета. Сякаш не усещаше снега, въпреки че кожата й беше станала виолетова.

— Върви по дяволите! — извика тя. Арбалетът заяде.

Ниш, използвайки занаятчийските си умения, успя да го освободи и отново й го подаде.

Ирайзис зае позиция: права плътно до стената и стреля. Тъп звук, като куршум, попаднал в плътта, я накара да изпита задоволство.

— Уцелих те! — Тя затърси още стрели наоколо.

Ниш беше като ударен от гръм от промяната в нея. Никога не я беше виждал толкова жизнена. Той погледна настрани. Мишената й лежеше неподвижна, а от украсения с гребен череп струеше кръв. Възможно ли е тя да беше предателят? Не, това беше безсмислено.

Другите два лайринкса бяха пред портата. Ниш изтича до купчина скали и грабна една толкова голяма, колкото можеше да носи. Прицели се и я хвърли. Този път изпусна и скалата се разби на стълбите. Той грабна друга и този път уцели лайринкса точно в рамената. Звярът се завъртя в кръг от болка — ръката му изглеждаше счупена, а после падна с вратата в двора на манифактурата. Последваха викове и писъци.

Ниш забеляза друга скала и я метна срещу лайринкса. Друг звяр обаче хвърли нещо срещу Ниш; последният усети сляпа болка в гърлото и падна с глава върху купчината скали, където почти изгуби съзнание, а единственото, което усещаше, беше агонията във врата, пълзящия по тялото му студ и шуртящата кръв.

След малко го взеха и отнесоха. Единият от носачите беше Ирайзис, чиято гръд се полюшваше над лицето му. От мъглата и болката обаче не можеше да види много.

 

 

Той беше поставен на една маса в столовата, а дузина хора се взираха в него. Един от тях беше баща му, а неговото лице изпитваше истински ужас, какъвто Ниш не беше виждал преди. Може би Джал-Ниш наистина беше загрижен за него.

Отстрани до него седеше лечителят Тул-Кин, но Ниш не беше щастлив да види точно него. От толкова близо, бузите и носът на лечителя изглеждаха като зачервена маса от напукани кръвоносни съдове, а дъхът му смърдеше на домашно приготвено бренди от ревен, което миньорите пречистваха в селото. Манифактурата беше на сух режим само лека бира беше разрешена — но на лечителя беше разрешено да използва бренди, заради операциите. Едно нещастно изключение.

— Хайде! — извика Джал-Ниш. — Извади копието, преди кръвта му да изтече.

Тул-Кин скръсти дебелите си ръце.

— Не смея. То е между артериите и кърви от три страни. Малко да помръдне и може да умре.

— Пиян глупак — извика Джал-Ниш. — Къде по дяволите е Джи-Хад?

— Отиде да преследва враговете, сър — чу да казва някой Ниш. — Един от зверовете е влязъл в кабинета му. — Ниш усети леко замайване, въпреки че умът му беше още чист. Щеше да умре, защото на лечителя му липсваше смелост да се опита да го спаси.

— Този негодник ли е единственият лечител, с когото разполагате? — настоя перквизиторът.

— Също и старата Рузия, сър — каза един непознат глас, — но тя е сляпа и болна. Имахме също и Мъл-Лим, аптекарят. Той имаше опитна ръка и работеше добре с триона за кости, в спешни случаи, но…

— Но проклетият глупак е мъртъв — извика Джал-Ниш. — Самоубил се е, ако не го е направил някой друг. Той погледна навъсено сина си. — Колко поетична справедливост…

Ниш забеляза иронията, но не можеше да я осмисли.

Изведнъж се чу силен шамар, ругатня и отнякъде се извиси гласа на Ирайзис.

— Дръжте си ръцете далече или ще ви пръсна мозъците на пода. Разкарайте се от пътя ми — тълпата отстъпи. Ирайзис беше навлякла една долна риза, под която прозираха гърдите й.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика Джал-Ниш.

— Спасявам живота на безполезния ти син — каза тя спокойно. — А ако не успея, поне ще сложа край на страданията му. — Тя държеше в едната ръка парче медна тръба, а в другата — занаятчийски чук.

— Проклета да си! Тул-Кин, назад!

Тул-Кин беше изтикан в ъгъла, където продължи да пие жадно от бутилката. Когато му я взеха, ръката му трепереше толкова силно, че не можеше да държи ножа.

— И така? — каза Ирайзис арогантно.

Джал-Ниш затвори очи за миг, а когато ги отвори, в тях блестеше сълза.

— Той ще умре ли?

— С бързината, с която губи кръв — каза една от сестрите, — му давам не повече от час.

Перквизиторът махна с ръка.

— Не смятам, че можеш да направиш нещо по въпроса.

Ирайзис се наведе над Ниш и измери раната.

— Твърдото тяло вътре представлява къс метал, дълъг колкото ножче за бръснене. Триъгълно напречно сечение, а всеки край е заострен. Влязло е в мускула през врата. Острието се е забило до гръбначния стълб. Ако го издърпаме или го извадим от другата страна, рискуваме да срежем вената и в този случай той ще умре за минута.

Тя взе парчето метална тръба, провери дали диаметърът е достатъчно широк и го вкара в прореза във врата на Ниш. Той извика и припадна от болка.

— Още по-добре — промърмори Ирайзис и нагласи тръбата точно над подаващото се острие. В момента, когато я побутна, се чу лек звук като от изсмукване. В тръбата започна да се стича кръв.

По лицето на Ирайзис изби пот. Около масата имаше поне дузина човека, но никой не каза и дума. Всички сдържаха дъха си.

Ирайзис работеше внимателно с тръбата, сякаш се опитваше да отстрани метала, без обаче да рискува и с най-малкия натиск да нарани вената. Тя извади тръбата, попи кръвта с блузата си, наклони тръбата и отново я вкара вътре. Времето течеше.

— Вдигни му главата! — каза тя внезапно.

Джал-Ниш изпълни нареждането. Той изглеждаше поразен.

Тя мръдна главата му надолу, за да задържи врата.

— Дръж я здраво.

Като извади малка запушалка от джоба си, тя я зави за края на тръбата. Ирайзис взе чука си и само с един удар, който накара присъстващите да се разтреперят, вкара изцяло тръбата. Ниш се събуди, извика и се сви конвулсивно.

— Дръжте го! — извика тя. — Или ще го изгубим.

Присъстващите се спуснаха да задържат здраво Ниш за масата. Ирайзис извади чифт клещи от джоба си и сграбчи края на тръбата. Той се показа от другата страна на врата на Ниш и тогава Ирайзис с едно чисто движение изкара тръба и острие в едно. Ниш потрепери.

От двата края на раната шурна кръв, заради напъна на разкъсаната артерия.

— Какво става? — извика Ниш. — Умирам, така ли?

Ирайзис остана неподвижна и само въздъхна. Ризата и ръцете и бяха подгизнали от кръв. Кръв струеше и от края на тръбата. Тя се взираше в гърлото му.

— Какво…? — каза Ниш.

— Млъкни, Ниш! Няма да умреш, поне не и толкова жалко. — Ирайзис се огледа в тълпата. — Може ли някой да шие? — Всички лица изглеждаха пребледнели. — Разбира се, че не можете, идиоти! Дайте ми чантата на лечителя и бутилката му.

Донесоха й ги бързо. Ирайзис намери игла и конец и спокойно заши врата на Ниш, а после дезинфекцира раната с бренди.

Накрая тя остави иглата, конеца и бутилката на масата, взе инструментите си и, без дори да се обърне назад, се върна в стаята си.

 

 

Устата на Ниш беше суха, тежеше му главата, а вратът го болеше неудържимо, така че да не може да помръдне. Имаше бледи спомени как някой седеше до леглото му и докосваше челото му, но сега само Ирайзис беше там.

— Ти ми спаси живота — каза той, протягайки ръка към нейната.

— Дори и за минута не си помисляй, че ми пука за теб — отсече тя.

— Тогава защо?

— Заради благоразположението на баща ти, разбира се! Трябваше да спечеля него или щях да отида във фабриката за разплод.

— Ох! — Той изпусна странния поглед в очите й, неспособен да обърне глава. — Но ако ме беше убила…

— Струваше си риска. Обичам да рискувам, особено когато нещата не могат да вземат по-лошо развитие.

— Тогава не е ли по-добре да отидеш за наградата си? — Той се опита да бъде максимално саркастичен, колкото му позволяваше врата. — Преди всичко, това и очаквах от теб.

Тя сви рамене.

— Имам малко бульон. Не бих искала да умреш и да развалиш всичко.

— Разбира се, че не!

Тя натопи лъжицата, гребна и я поднесе към устните му.

— Отвори!

Той направи, каквото му каза и наистина хареса бульона, който нямаше нищо общо с редките и промити бульони от столовата. Като облиза устни, той заключи:

— Хубав е!

— Разбира се, че е. Сама го направих. Специално.

Тя го нахрани, а после си излезе, без да каже и дума. Ниш остана да лежи, като чувстваше как кръвта пулсира чак до ушите му. Малкото усилие го беше изтощило.

 

 

Ирайзис беше на работната си маса и сглобяваше един контролер, когато вратата се отвори и на прага се появи Джал-Ниш. Той буквално нахълта навътре, което, в съответствие с неговата фигура, го правеше да изглежда смешен.

— Да? — попита тя надменно, макар и малко уплашена, заради всичко, което този човек би могъл да й направи. През по-голямата част от живота си тя все намираше повод от какво да се страхува, макар и рядко да го показваше. Сега обаче дори една дума от перквизитора щеше да бъде достатъчна Ирайзис да бъде изпратена на тежък принудителен труд или пък да бъде превърната в роб. Гордостта й не можеше да го позволи.

— Дойдох да ти благодаря, че спаси живота на безполезния ми син.

— Безполезен? Може би. Все пак има някои таланти — каза тя с подигравателно циничен поглед.

— Не искам и да знам — отвърна той сприхаво.

— Обзалагам се, че искаш. Знам всичко за твоите нощни приключения. — Тя отметна назад жълтата си коса. — Кажи каква е съдбата ми. Каквато и да е, искам да знам сега.

Той сновеше по цялото помещение, улавяйки периферните и погледи, но сякаш наистина не знаеше какво да прави с нея.

— Има повече неща за теб, отколкото показват докладите от разпитите.

— Какво казва Фин-Ма за мен? Виновна ли съм за измяна, дори убийство, както вярва еднократния ми любовник?

— Сега има… място за съмнение.

— Така ли?

— Трудно е да си представи човек как предател ще убие един от враговете толкова брилянтно.

— За какво бяха дошли лайринксите?

— Бяха просто скитаща се банда — Джал-Ниш беше объркан. — Кой може да знае защо идват, къде и какво искат да извършат?

— Чух, че единият от зверовете е влязъл в кабинета на Джи-Хад. Такива слухове не идват напразно.

Той се колебаеше:

— Има доказателство…

— Твърдиш, че Джи-Хад е предателят?

— Това е абсурд. Лайринксът е взел счупения инструмент на Тиан, Мислим, че той съдържа доказателство за идентичността на предателя, което поне частично ще облекчи вината ти.

— Частично?

— Признала си сериозни престъпления, а и Фин-Ма ми каза, че…

— Какво? — тя сключи пръсти под масата, за да не я види.

— Каза ми, че ти си суетна, горделива и с прекалено високо самочувствие. Но това е твоята преграда, за да се защитаваш през целия ти живот от майка си, която често те е оскърбявала, от некадърния ти баща, и изобщо, от цялото ти семейство, което чрез теб се е опитвало да съживи старата си слава. Каза ми, че ти липсват морални ценности и би направила всичко, за да напреднеш, както и за да сринеш съперниците си. Ти си дръзка, дори безразсъдна и преследваш на всяка цена висшата си цел. Имаш отчаяното желание да бъдеш уважавана…

Тя не се възпротиви, за да не изгуби собственото си самоуважение.

— Всичко е вярно. — Тя си придаде отегчен вид. — Каквато съм, такава. Най-малкото, такава са ме направили обстоятелствата и собствената преценка според тях.

— Несъмнено. За това съм тук. Имам една малка работа за теб, която, ако я изпълниш, е възможно да се реабилитираш.

— Работа?

— Нещо такова — той се поколеба, а после отиде до вратата с бързи крачки, провери я и плътно я затвори. Джал-Ниш си придърпа един стол и седна срещу Ирайзис. — Да се върнем по същество… бяха проведени редица експерименти в… как да го нарека? Улавяне на сигналите отдалече, или може би проследяването им.

— Какво?

— Индиректно. Наистина става въпрос за проследяване на енергията — Тайното изкуство.

— Нямам талант в областта на Тайното изкуство.

— Доведох с мен един истински специалист, надарен с това от природата, който може да усети кога се използва енергия и къде! Смятам, че тя може да помогне за един специфичен проблем.

— Унищожаването на полето в Минийн — отгатна Ирайзис.

— Точно. Не знаем защо се е случило, или пък как. Дали това поле завинаги си е отишло или може внезапно отново да се появи?

— Дали ние сме го изчерпали — каза Ирайзис, — или пък врагът е разбрал как да го прекъсне.

— Точно. Имаш бърза мисъл, занаятчия.

Тя се прозя нарочно.

— Имаме много занаятчии и магьосници, които работят над проблема, но досега нищо не са открили — каза Джал-Ниш.

— Трябва да погледнем вътре в пресечната точка на полето — каза Ирайзис.

Той погледна странно, но бързо се окопити.

— Точно това си мислех. Това се надявам да направи и моят специалист — съгледвачът.

— Защо ми казваш всичко това?

— Талантът на съгледвача не е достатъчен, тъй като е свързан с фатална слабост.

— Нямам идея за какво говориш.

— Не го обясних ясно. Ела с мен.

Тя го последва през манифактурата, пълна с бездействащи работници. След атаката никой не можеше да се концентрира над работата. Те минаха край отворената врата на кабинета на управителя, където всичко беше разбито, свиха зад ъгъла и поеха по един дълъг коридор, където Джал-Ниш спря пред една затворена врата. Той взе фенер, запали го, освети пътя и влезе. Ирайзис го последва. Той затвори вратата. Светлината разкри дребна фигура, свита в ъгъла. Фигурата постави ръце върху лицето си, като издаде мяукащ звук.

— Олеи — каза меко Джал-Ниш, — това е занаятчия Ирайзис. Моля те, поздрави я.

Фигурата се сгърчи, а после бавно се изправи. От началото Ирайзис мислеше, че това е дете, но после се увери, че беше дребничка млада жена, с мънички ръце и дребни тънички крачета. Тя беше гола, дрехите й — разпилени по пода, сякаш самата тя ги беше нахвърляла. Всичко в нея беше необичайно бледо. Косата й беше толкова прозрачна, сякаш съставена от вадички вода. Миглите и веждите й — също. Кожата съвсем нямаше цвят, а на светлината кръвоносните съдове под нея съвсем се очертаваха, като само между тях се появяваше лека розовина.

Олеи се обърна настрани от светлината, макар и да не беше силна. Ирайзис се чудеше да не би жената да имаше някаква ужасяваща деформация, но Джал-Ниш пренасочи светлината с фенера си от ъгъла встрани и тогава тя се обърна. Изглеждаше напълно нормална, с изключение на големите си воднисти очи. Може би беше луд учен?

— Боли — каза Олеи с равен глас. Светлината я беше наранила, а от очите й капеха сълзи.

— Поздрави, Олеи — каза Джал-Ниш.

— Здравей, Ирайзис — каза Олеи с гласче, което отразяваше акцента на Джал-Ниш. Тя обаче гледаше Ирайзис така, сякаш се взира през стъкло. Може би беше сляпа?

— Какво виждаш, Олеи? — Джал-Ниш говореше по-строго, отколкото вероятно самият той имаше намерение.

Тя се разтрепери от тона му, а после се сви.

— Моля — прошепна той по-тихо. — Не се страхувай, Олеи. Никой повече никога пак няма да те нарани. Кажи на Ирайзис какво виждаш.

Беше безполезно. Младата жена се сви на топка, скрила глава. Джал-Ниш сви рамене, направи знак на Ирайзис към вратата и взе фенера.

— Какъв е проблемът с нея?

Като затвори вратата, Джал-Ниш поведе Ирайзис надолу по коридора.

— Странна е. Всичките й сетива са толкова изострени, че не може да съществува в нашия свят. Практически е сляпа на светлината, а на тъмно вижда идеално. Шумът е за нея като физическа болка вик или плач, ежедневните звукове, които чуваме, за нея са толкова страшни, като че ли е затворена в капан с призрак банши. Осезанието също — затова и не може да понася дрехи. Дори коприната я дразни. Тя се страхува от всичко и всеки.

— Чудя се как досега сама не е сложила край на страданията си — каза Ирайзис. — Аз не бих го понесла. Не изглежда съвсем наред.

— Колко студена жена си! — каза Джал-Ниш. — Тя не е идиот; просто й е трудно.

Ирайзис потисна нетърпението си, като чакаше заключението му.

— Олеи вижда нещата. В ума си — каза той накрая.

— Както и аз.

— Ти не виждаш тези неща, които тя може. Да опитаме отново. И говори тихо.

Ти я разстрои последния път“, помисли Ирайзис.

Те отново влязоха.

— Олеи, това е занаятчия Ирайзис. Моля те, поздрави я.

Олеи се поизправи. Като се обърна към новодошлата, тя каза:

— Здравей, Ирайзис — отново повтори тембъра от гласа на перквизитора. — Помня те от преди.

Тя гледаше в една точка, някъде над главата на Ирайзис.

— Виждам форми недалеч оттук. Те са всичките тъмни, но имат кристали в сърцевината си. Много слаби кристали! — каза тя пренебрежително, имитирайки гласа на Ирайзис. Какво беше това — опит да се откъсне от отговорността на думите, които произнася?

— Твоите контролери! — каза Джал-Ниш.

— Вече ги сглобих! — изсъска Ирайзис, въпреки че не беше.

Олеи се сви, а после отново бавно се изправи, също като балерина, претворяваща на сцената цвете. В движенията й имаше такава грация, каквато Ирайзис не беше виждала преди. Любопитството й се събуди.

— Виждам и други форми, по-надалеч — каза Олеи. — Някои от тях са силни. Никой не ги използва.

— Кристалите в мината? — учуди се Ирайзис.

— Давай — каза Джал-Ниш. — Виждаш ли нещо друго?

Тя се обърна наоколо, сякаш се задушаваше, а очите и като на бухал се разшириха.

— Виждам същества, които забиват ноктите си. Много! Те ловуват! Търсят. А-а-а… — Тя започна да скимти. — Те идват, за да ме изядат! Те идват! Идват!

Ирайзис помръдна, сякаш искаше да подаде ръка на младата жена. Джал-Ниш я хвана за ръкава, разтърси главата й и й посочи вратата.

— Остави я! Не понася да я докосват.

Олеи още се гърчеше. Те се оттеглиха, като този път й дадоха повече време от преди. Когато се върнаха, те я успокоиха и отново можеха да говорят с нея.

„Съществата с нокти“ както можеше да се предполага — лайринксите, не бяха далеч оттук. Олеи не каза повече за тях. Не ги виждаше ясно, поне не и по начина, по който виждаше кристалите.

— Не ми харесва това — каза тихичко Джал-Ниш. — Не можем да издържим на голяма атака. Какво правят те, толкова много, толкова близо?

Олеи вероятно дочу думите му и добави:

— Искат да я уловят!

— Кого да уловят, Олеи?

— Момичето.

— Кое момиче?

— Момичето с блестящия кристал.

— Коя е тя? — попита тихо той.

— Кристалът й блести като луната — отвърна Олеи.

— Тиан! — извика Ирайзис, а после сниши гласа си. — Нея ли искат да уловят? Възможно ли е да е още жива?

— Не знам името й — отговори Олеи, като се взираше към тавана. — Не мога да я видя ясно, виждам само кристала. Но когато тя го докосне, той блести като падаща звезда.

— Къде е тя? — изсъска Джал-Ниш. — Бързо, момиче! Къде е?

— Натам. — Олеи показа към вратата. — Или може би — натам — посочи тя надолу. — Всички пътища са еднакви. — Тя затвори очи и започна да се клати на всички страни като механизъм на пружинка: Еднакви, еднакви, еднакви…

Джал-Ниш изведе Ирайзис и затвориха вратата.

— Веднъж да влезе в това състояние, после й трябват часове да се съвземе. Ще се върнем по-късно. Ще изпратя още отряди да търсят Тиан, ако момичето наистина е тя.

— Има още една възможност?

— Така ли?

— Може би Олеи изобщо не я е видяла. Просто е повторила това, за което е чула, че си говорим.

— Внимавах да не говорим за това пред нея.

— Цялата манифактура говори за Тиан. А със слух като този на Олеи, е възможно тя да е дочула нещо отдалеч, например от другия край на коридора.

— Може би, но тя е всичко, с което разполагаме.

— Още не разбирам защо ми я показа — отбеляза Ирайзис на връщане към работилницата и.

— Не разбираш ли? Тя вижда къде е силата: в естествените обекти и предмети, като пресечните точки и кристалите, както и хората, които се занимават с Тайното изкуство. Никой никога не е можел да направи това, което тя. Помисли само как може да ни помогне тя на бойното поле, където врагът използва Изкуството. За да прелетят над нашия свят, лайринксите трябва да се задържат нависоко. С нея, те вече няма да могат да ни изненадват. Нуждаем се обаче от занаятчия като теб, който да може да разтълкува виденията й. Не те избрах, защото си толкова гениална, както може би си мислиш. Избрах те, защото си най-добрата тук, както и затова че днес на два пъти доказа смелост и инициативност. Ще проектираш и направиш контролер, който да работи специално според нуждите на Олеи, така че да открием кой използва Тайното изкуство — лайринкс или човек! А когато направиш това, ще откриеш Тиан.

— Защо е толкова важна тя? — попита тя. — Има хиляди занаятчии…

— Защото така казва скрутаторът! — извика Джал-Ниш. — Заради твоята глупост вниманието му беше привлечено към нея и сега ми е заповядано да я върна. Доколкото знам, досега всичко, което е поискал скрутаторът, го е получил! Трябва да постигнеш успех — това ще те реабилитира! Ако се провалиш, мъртва си! А сега се залавяй за работа.