Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Тридесета глава

Джал-Ниш сериозно ги накара да побързат през остатъка от деня и нощта. Полето тук беше силно, но пейзажът — непознат, затова трябваше да се движат внимателно при оскъдната налична светлина. Беше рисковано, но Джал-Ниш не им позволяваше да спрат. Механиците на кланкерите непрестанно дъвчеха листа от нига, за да се поддържат будни. Нигата беше дрогата, която помагаше на войниците да се борят с умората и студа. Всички бяха на ръба на силите си, съзнавайки колко уязвими бяха. Половин дузина лайринкси, атакуващи най-често вечер, можеха да ги нападнат.

Точно след зазоряване, когато бяха пресекли по-голямата част от едно куполовидно плато, те се натъкнаха на следи.

— Това е! — извика един от войниците.

— Не мога да видя нищо — Джи-Хад се изкачи на платформата на стрелците, взирайки се през далекогледа, а Ниш и Ирайзис също се изкачиха.

Джал-Ниш започна да разглежда малките отпечатъци.

— Това са ботушите на Тиан. Не разбирам. Сякаш доброволно е вървяла.

Арпъл разгледа следите, хапейки напуканата си устна.

— Ако можеш да разкриеш това само според отпечатъците, то значи си дяволски по-добър следотърсач, отколкото аз някога бих могъл да бъда.

— Не е избягала! — каза Джал-Ниш.

— Би ли избягал от някакво същество, което е три пъти по-голямо и два пъти по-бързо от теб? Ако бях на нейно място, ще правя точно каквото ми каже то.

— Затова ти си сержант в гарнизона на Тикси, вместо генерал на фронта — изсмя се Джал-Ниш.

Арпъл подвикна след него.

— Бил ли си се някога с лайринкс, перквизиторе?

— Не — отстъпи назад Джал-Ниш.

— Тогава млъкни, преди да те направя за срам пред всички. Не знаеш за какво говориш… а и има само едно нещо, което мразя повече от всичко: когато задникът, който седи в креслото, говори повече от устата. Виждал съм стотици от моите момчета да умират в лапите на лайринкс, перквизиторе. Мъртви и изядени! По-достойни мъже, отколкото ти ще бъдеш някога; те се бият за своите семейства и страната си. Не ми говори за лайринкси! Не ми казвай каква ми е работата! И не се подигравай с моята смелост, докато не докажеш своята. — Той тръгна гордо напред с високо вдигната глава.

Джи-Хад само добави тихо:

— Може да е само сержант, сър, но Арпъл петнадесет години се е бил с лайринксите. Убил е пет звяра, два — съвсем самичък, и това го прави един наистина корав мъж.

Колоната тръгна по-бързо, като следваше стъпките в снега. Войниците сложиха ските, тъй като пътят им ставаше все по-труден. Ирайзис само се подсмихваше.

— Какво му е смешното? — попита Ниш.

— Хубаво е да видиш някого, който се справя по-добре от баща ти. Той е такъв лицемер.

Ниш се забавляваше също от случилото се, макар и да не го показа пред баща си.

— Струва си да се види дали Арпъл би се справил по-добре от баща ми. Той е сериозен враг.

Внезапно пред тях металът изкънтя. Машината спря.

— Това не звучи добре — каза Ирайзис.

Ниш изскочи от кланкера.

— Какъв е проблемът? — попита той Пър-Дид, който беше приклекнал до предния крак.

— Род заседна, мисля. Трябва да го изтегляш.

Ниш изруга. Това щеше да бъде трудна работа, особено предвид вледеняващия въздух, а и нямаше как да сложи ръкавици.

Тъниз и Ниш прекараха цял час, за да извадят заседналия крак. Работата беше дяволски трудна и когато изкараха крака, те не можеха да открият какъв е проблемът. Тъниз приклекна, смучейки пръста си.

— Добре, къде е загадката? — озъби се тя.

Ниш отвърна с намръщен поглед.

— Ти си отвратително щастлив от това, старши занаятчия.

— Тъниз, моля те, мразя обръщенията с професионална окраска. Много по-лесно се оправят нещата с една усмивка.

Ниш откри, че му харесва да работи с нея.

— Ти си от Крандор, нали? Как така си стигнала толкова далеч от вкъщи? — Тя беше от манифактурата, но Ниш не знаеше почти нищо за нея.

— Хайде обратно да поставим крака, съгласен? — каза тя, докато работеше. — Да, аз съм от Ророс, един от най-големите градове на Крандор. Мъжът ми беше занаятчия във флота. Не съм го виждала от три години, а децата… — Тя млъкна, като се бореше с теглича, който не искаше да влезе в гнездото си.

Ниш укрепи механизма.

— Колко деца имаш?

Тя прехапа устни.

— Две момчета и едно момиче: на седем, пет и четири години. Дойдоха новини, че мъжът ми е изчезнал. Корабът му е потънал, надолу от крайбрежието на Тикси. Тогава чух, че не е изчезнал, а че е бил пленен от враговете. Армията нищо не можеше да направи, затова аз тръгнах да го търся.

— Как получи разрешение? — попита Ниш.

— Аз… нямам. Оставих децата на баба и дядо и се преместих. — Кафявите й очи срещнаха неговите. — Прекалено се забавих. Мъжът ми беше изяден. Опитах се да се върна вкъщи, но… във време на война и без документи… — Тя млъкна за миг. — Трябваше да продължа живота си, а тази манифактура се нуждаеше от старши занаятчия, така че ме изпратиха тук.

— Може би децата ти липсват.

— Не спирам да мисля за тях. И за съпруга ми — радостта в гласа й се беше стопила. — Да приключваме с това.

Наново сглобеният крак проработи и те продължиха. Замръзналите ръце на Ниш бяха изранени на няколко места.

— Мразя да съм занаятчия в такова време — каза той на Ирайзис, точно когато баща му минаваше покрай него.

— Можеше да бъде по-различно, ако беше вложил малко усилие в това — каза студено Джал-Ниш.

Те продължиха, по-бързо от преди. Когато кланкерът се удари в една пряспа, раненият Дър изпъшка. Очите му за миг се отвориха, а после пак се затвориха. Ирайзис сбута с лакът Ниш в ребрата. Той се огледа наоколо.

— Какво?

Олеи се взря в Дър, а гърбът й потрепери като на котка, която се бореше със змия.

— Какво става. Олеи? — запита Ниш.

Тя отстъпи назад от ранения мъж, докато лакътя й не се удари в метала на кланкера. Като се огледа наоколо с див поглед, тя повдигна наушниците си и набута по-навътре восъка в ушите си. Като свали очилата си, тя се вгледа в Дър. С ненужна припряност тя постави маската над очилата и опипом откри ръката на Ниш. Той я отпусна в нейната. Тя силно притисна ръката му към носа си, което я успокои.

Кланкерът затрополи, като се спускаше бързо надолу по един лек наклон. Видимостта извън предната част на амбразурата беше силно намалена.

— Какъв е проблемът? — попита Ниш, вдигайки маската на Олеи, така че тя да прочете по устните му.

Тя отдръпна ръката си, но не я пусна.

— Виждам колко го боли.

— Виждаш болката? — повтори като ехо Ирайзис.

— Кървавочервена бучка в моята мрежа, която се свива като кука и се върти на всички страни. Куки, улавящи всички. Опитах се да му помогна, но междувременно червеното стана жълто. Изгоря. Той ме мрази! — Гърбът й отново се преви. — Просто исках да бъда мила с него — каза тя с гласа на Ирайзис.

— Дър не знае какво прави. Толкова много го боли — каза Ирайзис с рядко съчувствие. После мило се обърна към Ниш. — Може би притежава скрит талант в Тайното изкуство. Много хора са такива, но не го знаят. Може би Олеи е навлязла прекалено надълбоко и подсъзнанието й е казало да отстъпи.

Кланкерът спря внезапно, като хората вътре се разтресоха. Войникът изстена. Те излязоха, за да видят какъв беше проблемът. В това време Олеи изскочи от отворения шлюз, преди Ниш да успее да го затвори.

— Предният крак — каза Кай-Ара. — Трябва отново да го свалите.

— И този път го поправете надеждно — намръщи се Джал-Ниш. — Ако звярът се скрие заради вашата некадърност…

— Намекваш, че аз съм некадърна? — каза Тъниз, като го гледаше право в очите, показала зъби. Тя демонстрираше превъзходство над перквизитора.

— Не — каза тихо той.

Те отново свършиха предишната си работа, но не можеха да открият грешка.

— Ще провериш ли контролера, моля те, Ирайзис? — попита Тъниз.

— Това е някой от твоите, нали Ирайзис? — каза Ниш бясно, смучейки замръзналите си пръсти.

Проблемът беше в контролера и Ирайзис го поправи за минути. Постоянното клатене на машината беше разкачило едно от разклоненията на контролера от основната му част.

После продължиха, но само след няколко минути кланкерът отново спря.

— Какво има пък сега? — извика Джал-Ниш от съседната машина. Минаваше следобедът.

— Изгубихме полето — каза Кай-Ара. Той излезе навън и започна да говори нещо на останалите механици. Всички се събраха.

— Къде е сега тя, Олеи? — попита перквизиторът.

Олеи не чу. Ниш я удари по рамото. Тя вдигна маската и той й направи знак да извади восъчните тапи.

— Къде е Тиан, следотърсачке? — повтори Джал-Ниш, по-високо. Ядът вече говореше в него по-силно от всичко, а той не се предаваше лесно.

— Не мога да я видя — каза тихо Олеи.

— Защо не можеш, проклета да си?! — Той сви дебелия си юмрук. Тя отстъпи зад Ниш.

— Дър може да ни помогне — намеси се Ниш, точно преди Олеи да изпадне в едно от своите състояния. — Смятаме, че има неоткрит талант в Тайното изкуство. Той предава агонията си на нея и затова тя не може да види.

— Ами! — избухна Джи-Хад пред събралите се.

Всички се ядосаха. Те се събраха в разпръснати групички, като потропваха с крака, за да се стоплят. Небето беше чисто, но духаше силен вятър.

— Изгубихме ги! — Перквизиторът откъсна ядовито парче наденица със зъби.

— Не може да са много далече напред — каза Арпъл. — Няма сняг по следите им. Ще ги хванем. Натам има голяма река. Механиците да внимават, може и да изглежда добре замръзнал, но не стъпвайте на леда, преди аз да съм го пробвал. Макар и на някои места да бъде безопасно за човека, то за кланкер може да е рисковано.

— Какъв е проблемът с полето? — попита Ниш Ирайзис.

— Може и да не е прекалено сериозно, Кай-Ара се връща и даже се усмихва.

Механикът се върна на мястото си.

— Има поле — каза той.

Джал-Ниш се зарадва.

— Реката е добра новина. Имам своя коз и времето да го разиграя май е дошло.

— Какъв е той? — попита Арпъл.

— Ще видиш! — Джал-Ниш изглеждаше неестествено самодоволен. Очевидно нямаше да каже.

Арпъл извика войниците.

— Преднината им е не повече от час. Ако ги хванем…

— Виждам ги! — извика един от войниците, плъзгайки се със ските си наоколо. — Не са далеч. От другата страна на реката.

Арпъл даде инструкции със слаб глас, като завърши:

— След тях, възможно най-бързо. Перквизиторът обещава цяла макара сребро на този, който улови жената жива, и още една — за нейния кристал.

— А ако някой я нарани, ще го нарежат на части! — добави Джал-Ниш. — Така че стреляйте над главите им, ако са близо със звяра.

— Отпред — стражите, а стрелците и пехотинците със ските ще се наредят отстрани — заповяда Арпъл. — Готови да контрирате всеки пробив.

Войниците се върнаха бързо в машините. Кланкерите караха на пълна скорост по склона. Склонът беше обграден от огромни купчини сняг от двете страни, които всеки момент можеха да се спуснат под формата на лавини, право към реката. Олеи започна да цвърчи зад Ниш и Ирайзис. Ниш се опита да погледне през амбразурата, за да разбере какво става, но главата на Ирайзис му пречеше.

— Какво става? — попита той раздразнено. — Дръпни се да видя.

Тя го избута.

— Напредваме. Лайринксът я отнася. Все по-бързо. Никога не съм си представяла, че такова същество може да се движи толкова бързо. Все пак нашите скиори са по-бързи. Те ще го обградят. Много са смели! А то може да ги разкъса.

Ирайзис се умълча. Ниш се опита да я дръпне, за да види по-добре.

— Спрете! — извика Кай-Ара. — Не мога да се концентрирам.

Ниш се отдръпна уплашен.

— Ирайзис? — прошепна той.

— Лайринксът се е скрил между скалите. Ако остане и се бие оттам, ще се лее много кръв. Ах, отново го видях.

Над кланкера нещо се изстреля. Той се разтресе, разтрисайки и тях.

— Стреляме! — извика Ниш. — Виждаш ли?

— Загубих видимост. Беше прекалено близо! Смаза на парчета един огромен камък. Не бих искала да съм наблизо.

Катапултът отново се готвеше да стреля. Още един кланкер даде огън.

— Отляво на звяра! — извика Ирайзис. — Те рискуват.

— По-добре да е мъртва, отколкото да помага на врага.

 

 

Тиан и Райл прекараха целия ден, заедно с голяма част от следващия да пресекат едно широко плато, осеяно с камъни, които стърчаха наоколо. Нямаше свлачища нагоре. Тиан беше нащрек дали щеше да й се отвори възможност да избяга, но нямаше такава. Райл не я изпускаше от поглед, а и той можеше да ходи толкова бързо, колкото тя — да тича.

Към средата на втория ден, той спря, за да се нахрани Тиан. Тъй като сам не се нуждаеше от храна, той се покатери на една скала, за да я гледа. Той прекара много време в това. Слънцето стана още по-ярко. Очите му започнаха да се мокрят, дори след като стисна клепачи. За един миг той изглеждаше объркан. Дали лайринксът изпитваше слабост?

Тиан отвори един пакет оризови топки. Нишки от сив мухъл ги обвиваха отвън и отвътре. Тя отхапа от топката. Не можеше да си позволи да разхищава храна. Тиан беше свикнала на различна храна — единствените пъти, когато се хранеше добре, беше по време на посещенията мри майка си.

Топката ориз миришеше лошо отвътре и тежеше в стомаха й. Тиан след това започна да яде от едно парче изсушено месо. Това я накара да си спомни за разговора с яденето на червено месо. Челюстите я заболяха; влажното месо я отвращаваше. Внезапно самата мисъл да яде месо й се стори отвратителна. Тя го изплю на земята. Без съмнение Райл щеше да намери това за неразбираемо. Затова Тиан го набута в снега с ботуша си.

Те продължиха пътя си, но Тиан започна да изостава. Лайринксът вървеше прекалено бързо за нея и сега тя се чувстваше невероятно уморена. Стомахът й започна да бълбука като казан на вещица; вкусът на месото сякаш отново се връщаше в гърлото й. Като се влачеше, навела глава, внезапно нещо в стомаха й се надигна и тя повърна без предупреждение.

Дори и след това обаче тя не се почувства по-добре. Остра болка пропълзя в червата й; тя обаче трябваше да издържи. Лайринксът се втренчи в нея, сякаш искаше да запомни всяко нейно действие. Може би защото наистина искаше да изучи добре човешкия род.

Още един спазъм накара Тиан да се превие на две. Докато миеше устата си, лайринксът приклекна до нея.

— Това често ли е проблем при човеците?

— Храната е лоша — простена тя, бършейки сълзите от очите си.

Той отвори порциите с храна, подуши всичко и опита една мухлясала топка ориз.

— Това не би ме наранило.

— Добре де, но ти си по-жилав от мен! — извика тя. Тиан твърдеше, че бързо ще й мине. Ако само лайринксът знаеше колко й беше зле, вероятно щеше да я изяде.

Те отново продължиха пътя си, но само след половин миля Тиан отново беше принудена да спре. Тя се скри зад една скала, където за пореден път изпразни стомаха си. Тя тъкмо се измъкна иззад скалата и погледна към торбата си, когато Райл скочи от един голям камък и бързо върза китките й с кожа. Тя съвсем не разбра какво стана. Райл я метна на рамо, взе торбата под мишница и затича напред.

Силата му беше феноменална — той тичаше с премерена стъпка, толкова бързо, колкото Тиан никога не би могла.

— Какво правиш? — извика тя, борейки се безпомощно.

Той не отговори, но когато двамата се изкачиха по една височина, тя видя зад себе си тъмните фигури на войниците.

Райл забърза. Войниците постепенно започнаха да изчезват. Той тича около половин час, поне по нейна преценка, преди да се спре на един хълм, осеян с камъни и после прескочи на друг.

Туп-туп, туп-туп — звук, който Тиан познаваше много добре. След тях се чуваше тежкият ритмичен звук на кланкерите. Един кланкер се появи отстрани, последва трети. А накрая се появиха поне тридесетина войници.

Такава сила лесно можеше да убие един лайринкс, особено омаломощения Райл. Всеки кланкер беше по-добре въоръжен и брониран от него и можеше да се движи на пълна скорост толкова дълго, колкото полето позволяваше. Оръжията му включваха катапулт. Те можеха да изпращат камъни на всички страни.

Стискайки Тиан, Райл прескочи една скала и продължи, но преди да са стигнали далеч, лайринксът извика и се хвърли на една страна. Тиан падна, като разчупи втвърдилия се сняг на прах. Ударът в земята я накара да се задъха. Една голяма скала се разцепи на парченца край тях. Друга стана на прах някъде вляво.

Тиан се вдигна на крака. Коремът й се чувстваше зле. Това ли беше шансът й да избяга? Тя се опита да избяга, но лайринксът я спъна с крака си изотзад. Случайно фиксира с поглед напредващите кланкери, стрелците, които огъваха лъкове, сякаш изпаднали в някаква лудост. Копията не бяха по-дълги от тези, които носеше пехотата, но бяха по-дебели, а остриетата им бяха от закалена стомана. Те можеха да унищожат всичко живо.

Лайринксът се движеше бързо, подобно на кон в тръс, като дъхът му процепваше въздуха. Стиснал Тиан, той скоро щеше вероятно да предизвика следващото повръщане. Тя едва сдържаше дъх. Очите й бяха пълни с влага, която се стичаше и замръзваше по бузите.

Райл спечели преднина пред кланкерите, които бяха по-бавни, заради скалистия терен. Още едно копие полетя към тях, но падна настрани. Все пак, след около половин час тичане с все сили, Райл спря и се наведе, като издиша дълбоко. За миг тя забеляза паниката в очите му.

Той продължи, като се спусна надолу по склона на огромния хълм, който те пресичаха в последните два дни. Склонът се спускаше стъпаловидно под тях и беше покрит с тонове сняг. Кланкерите бяха разпръснати наоколо, докато войниците на ски обикаляха, оставяйки криволичещи следи на другия фланг. Райл можеше да се движи само напред. Ако се отклонеше, то имаше опасност да го убият. Кланкерите вече се приближаваха и скоро щяха да бъдат на идеално разстояние за стрелба. Нямаше шанс за бягство.

Тиан прецени какво щеше да се случи, ако войниците убиеха Райл, както им диктуваше дългът. Ако пък я осъдеха за колаборационизъм с врага, можеха да я екзекутират или пък просто отново да я изпратят във фабриката за разплод. По-скоро би умряла.

Те се спуснаха надолу по стъпаловидния склон. Райл подскочи по леда, върху който се белееше хлъзгавия сняг. Лайринксът прескачаше огромни разстояния безразсъдно. Една погрешна стъпка с тази скорост и двамата с Тиан щяха да бъдат мъртви.

Бум! Една огромна скала експлодира отдясно на Тиан, като ги обсипа с дребни камъчета. Лайринксът изскимтя и разтри едното си око със свободната си ръка. Кракът му се подхлъзна на леда и той почти щеше да падне. Тиан се разтресе.

Райл се възстанови за минута и отново затича. Още една скала прехвърча над главите им, като веднага отнесе снега от един голям камък край тях. Лайринксът се втурна наляво, като криволичеше между скалите. В подножието им той седна да си отдъхне. Очите му се срещнаха с тези на Тиан. Тя не можеше да прочете изражението в тях.

Кланкерите се спускаха по склона в три направления, като авангардът напредваше със ските си. Деляха ги само минути. Защо Райл не я изоставяше?

Надолу по склона имаше една купища камъни, изтръгнати дървета и издигнати могили от сняг — коварни условия, които може би бяха непреодолими, въпреки няколко то снежни пътечки измежду купчините сняг. Там втвърденият сняг би бил достатъчно твърд, за да се пресече безопасно. По-нататък пред тях лежеше леко възвишение. Отляво то приличаше на замръзнала река.

Още една скала падна край тях и разцепи цяло дърво. Райл се издигна във въздуха с Тиан под мишница. Това беше труден терен за всеки кланкер. Лайринксът излетя над снежната покривка. Те преминаха над върха на хълма и се озоваха над една широка, дълбоко замръзнала, криволичеща река, в която се чернееха само няколко тъмни локвички незамръзнала вода в центъра. Още по-нататък Тиан успя да види друг покрит със сняг връх. Нямаше къде да се скрият, а кланкерите щяха да хванат Райл, докато се изкачваха по склона. Накъдето и да хванеше, машините щяха да го заловят. Тиан все още сякаш чуваше вика на Минис: „Тиан, защо ме изостави?“.

Денят вече преваляше. Скоро обаче нямаше да се смрачи. Лайринксът продължаваше. Тиан се възхищаваше на смелостта му. Те преминаха второ възвишение и пред тях се ширна реката. С гърлен звук Райл се плъзна, за да спре.

По-надолу, върху леда от другата страна на реката, стоеше четвърти кланкер и още десетина войници, по пет в полукръг от всяка страна. Зареденият катапулт беше насочен точно към Тиан и Райл. Изведнъж скалата изчезна от катапулта. Нещо прелетя над главите им и се разби над тях. Облак сняг се разсея във въздуха.

Райл скочи на ръба на една лавина. Като прескачаше безразсъдно от един покрит със сняг камък на друг, той издаваше диви викове, сякаш предизвикваше противниците. Една погрешна стъпка означаваше край за него. Тиан усещаше опасността, лайринксът се изправяше сам срещу цялата тази сила.

Той направи четири гигантски скока, един след друг, като се плъзгаше, залавяше се с нокти, със зъби, устояваше, а мускулите му го тласкаха напред. На три пъти Тиан помисли, че той щеше да падне върху нея и да я смаже. Но той успя. Войниците трескаво се прегрупираха. С последния скок той стъпи точно на ръба на лавината и се засили право към реката.

Райл почти я пресече. Той би могъл да го направи, ако не беше един от следващите го кланкери, който се спускаше също тъй дръзко по склона и намери чисто място да премине реката. Като пренебрегваше инструкциите на Арпъл, кланкерът бързо навлезе право върху покрития със сняг лед.

Като издаде силен боен вик, Райл се спусна по леда. Повърхността му беше хлъзгава; вятърът беше навял много сняг. Кланкерите не бяха особено натоварени, не тежаха много. Те се спуснаха в четири направления, като блокираха всеки опит за бягство. Правейки свръхчовешко усилие, Райл достигна до средата на леда. Не беше достатъчно. Те бяха обградени.

Кланкерът подскочи и се разклати на неравната повърхност. Машината забави ход.

 

 

— Можеш ли все още да ги видиш? — извика Ниш.

— Точно сега ги виждам — отвърна Ирайзис. — Лайринксът скача по камъните. Трябва да заобиколим. Това е лошо място за засада. Не мога да видя звяра. Тук е — той е от другата страна — носи я под ръка. Лайринксът сега излетя. Снишава се между лавините — прекалено тясно е за нас.

Ниш почти подскачаше нагоре-надолу.

— Хайде да те видим, егоистична курва такава!

Ирайзис го дръпна.

— Спри! Дразниш оператора.

Тя се обърна към шлюза. Гласът й стана равен.

— Бяга. Горе върху лавината е, подскача от скала на скала. Като планинска коза е — каза тя с нотка възхищение. — Единственият шанс е да го уцелим с копие.

— Нашият стрелец сега се готви — каза Ниш. — Чувам тресчотката. — Той добре знаеше този звук; едно от основните му занимания като занаятчия беше да поправя тези оръжия, които можеха да изстрелят едно тежко копие на разстояние от една трета левга. То беше смъртоносно точно в ръцете на опитен стрелец, макар и не толкова, изстреляно от движещ се кланкер. Особено на неравна повърхност.

Един звънец иззвъня пред механика. Кланкерът спря. Наблюдателният механизъм изскърца над тях. Тряс! Отново кланкерът се разклати, макар и не толкова силно, както когато стреляше катапултът. Всички в машината се разтресоха. Валеше сняг. Вятърът се усилваше, като навяваше преспи наоколо. Времето ставаше все по-лошо.

— Някакъв успех? — извика Ниш.

— Не. Прекалено закъсняхме; съвсем до леда…

Гласът й потрепери. Може би мислеше за последиците върху тях от евентуалния неуспех. Ниш със сигурност мислеше за същото.

— На реката е. Ледът трябва да е тънък; мога да видя водата под него. Арпъл никога не би рискувал кланкерите тук.

— Загубени сме — каза мрачно Ниш.

— О, да! — извика Ирайзис. — Отлично. Баща ти все пак има някакъв коз. О, да!

— Какво? — попита той изплашено.

— Още един кланкер идва от далечната страна на реката, заедно с група войници. Трябва да ги е изпратил там тайно, преди бурята, за всеки случай.

— Това е цяло щастие! — промърмори Ниш, тъй като това си беше успех на баща му.

— Може би. Лайринксът трябва да е прекосил реката отнякъде. От някоя височина те вероятно са видели нашите светлини през нощта. Достатъчно време да заемем позиции.

— Звярът трябва да е спрял — продължи Ирайзис с нисък глас. — Знае, че не може да се измъкне.

Кланкерът също спря.

— Близо ли сме? — извика почти разбеснял се от яд Ниш.

— Точно на брега на реката.

Като вдигна шлюза, той изскочи. Олеи, която през цялото време пазеше тишина, извика и протегна ръка. Беше прекалено късно. Ирайзис изтича след Ниш. Олеи също изпълзя. Светлината се губеше; снегът започна да пада все повече и повече. Джал-Ниш започна да маха с ръка към четвъртия кланкер.

— Не съм сигурна, че това е добра идея — каза Ирайзис, стъпила на леда.

— Отвратителен е. — Ниш продължи пътя си. — Но няма да се уплаша след всичко, което преживяхме. Искам да го видя уловен.

— Тиан дори не тича — каза Ирайзис. — Може би все пак тя е била шпионина.

— Не искам да говорим за това — извика Джи-Хад, като се взираше през шпионските си очила. — Ръцете й са вързани!

— Тя е по-уплашена от нас, отколкото от него — намеси се Олеи, застанала до Ниш.

Само Ниш я чу, но беше достатъчно разсеян, за да забележи. Вятърът докарваше нови снежни облаци в небесата и от тях навяваше сняг върху леда. Ниш чуваше машината. Звукът го караше да трепери, мислейки си за ужасната нощ, която предстоеше.

С едно движение, толкова бързо, че не можеше да се види, лайринксът дръпна Тиан пред гърдите си. Джи-Хад му извика да се предаде. Звярът не мръдна.

— Какво ще правим? — запита Ниш. — Ако стреляме, Тиан със сигурност е мъртва.

— Искам я жива — извика Джал-Ниш. Той извика Фин-Ма при себе си. — Какво можем да направим?

— Нищо… поне от това разстояние — каза кверистката. — Освен това, има хора, които ни гледат. Тайното…

— По дяволите правилата! Опитай!

Кверистката сви рамене, а после направи кръг с пръсти и погледна през него. Тя изсвири през зъби, черната й коса се изправи и едно кълбо мъгла се изви във въздуха на няколко крачки пред нея.

Олеи извика. Чу се удар, сякаш два метални щита се сблъскаха един в друг. Един облак сняг се изви отляво на лайринкса. Проехтя вик и Фин-Ма падна, сякаш ударена от юмрук сгъстен въздух.

Ниш й помогна да стане. Устната й кървеше.

— Толкова е силно — промърмори тя, събрала очи. — Върна се срещу мен.

Ирайзис гледаше втренчено инструмента си. Той за миг просветна в леко зелено, преди светлината да изчезне.

— Какво е това? — попита Ниш.

— Нямам идея, но нещо току-що активира моя инструмент и видях полето, чисто като ден да се разпространява във всички посоки.

— Звярът ли беше или кристалът на Тиан? — запита Джал-Ниш.

— Не знам — каза Фин-Ма, — но лайринксът също е силен в Изкуството. Прекалено силен за мен.

Ирайзис остана доволна. Високомерната кверистка не беше чак толкова добра.

— И ние искаме кристала — припомни Ирайзис.

Джал-Ниш й хвърли преценяващ поглед.

— Със сигурност, но Тиан я искаме повече. Ще взема главата на всеки, който я нарани. Ако звярът не се предаде, Арпъл, стреляй, като кажа:_ „За краката му!“_

— Ами ако уцелим Тиан? — каза Джи-Хад.

— Тя няма нужда от крака, за да бъде занаятчия.

 

 

Райл спря на половината път, между две дупки в леда. Тук ледът беше по-тънък. Тиан усети, че той пука под тежестта им.

— Пусни затворничката, лайринкс! — извика Джи-Хад. — После вдигни високо ръце.

Райл притисна Тиан към гърдите си. Тя усети как треперят мускулите му.

— Застреляй ме и тя също ще умре — отвърна звярът.

Тиан гледаше от един кланкер към друг. Копията сякаш бяха директно насочени към нея, готови да бъдат изстреляни. Но със сигурност… със сигурност нямаше да я застрелят.

— Огън! — извика Джал-Ниш.

Това разкритие направо я удари като гръм. Ако не можеха да си я върнат, по-скоро биха я убили, отколкото да позволят врагът да използва нейната дарба.

Кланкерите стреляха. Те се опитаха да я убият. Райл направи движение, което тя дори не успя да осъзнае. Те се хвърлиха право във водата. Шокът беше толкова силен, че сърцето на Тиан сякаш спря да бие за миг. Дробовете й спазматично се свиха. Сякаш ледът я погреба жива.