Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Петдесет и девета глава

Тиан се събуди рано през нощта, копнеейки за своя любим. Тя се беше опитала да се свърже с него, преди да си легне, но не беше успяла. Този път се беше почувствала различно, сякаш съвсем го нямаше. Като че ли той не съществуваше.

„Аз съм просто една глупачка — каза си тя. — Той е прекалено зает или е отишъл на място, където не мога да се свържа с него, тъй като амплиметът работи само край пресечни точки. Но той ми каза да се свържа с него, когато изпробвам устройството. Той не би изчезнал в такъв критичен момент. А това означава…“

Нямаше как отново да заспи, затова тя се надигна тихо и отиде в своята работна стая. Мястото сега изглеждаше различно. Тиан се учуди защо този път кръгчетата във форма на поничка светеха. Слабо, почти извънземно, те светеха.

Тя докосна лампите на стената, за да ги изключи, затвори вратата и остана в мрака, загледана в своя уред. Той изглеждаше като жив, готов за употреба. Последната стъпка беше да постави амплимета в него и да извика Минис отново. Дори и часовете имаха значение сега — Минис беше поставил ударението именно върху това.

Тя отви амплимета, който светеше толкова силно, че беше трудно да се гледа в него и го отнесе в зиксибюла. Тиан можеше да усети нарастващата енергия в стаята. Косата й се разроши, платът на дрехите и изпращя и се разкъса на няколко места.

Когато тя беше само на няколко крачки от зиксибюла, нещо в машината щракна и светлината от амплимета се разля в стаята. Кръгчетата светнаха. Чу се нисък бучащ звук и Тиан усети как една вълна премина през нея. За миг стените и тавана изглежда сякаш се наклониха. Тя премигна и отново всичко беше нормално, въпреки че бученето оставаше. Зиксибюлът сам се беше активирал. Какво ли щеше да се случи, ако постави амплимета вътре?

Тиан спря, почувствала, че нещо не беше на ред. Тя сравни машината с картината от съзнанието си. Тя беше, както се казваше, перфектна във всеки детайл, но защо тя продължаваше да усеща тази тревога? Може би името „зиксибюл“ звучеше неприятно — странно и враждебно.

„Ще го нарека «порт-ал»“ — реши тя и внезапно се почувства по-добре.

Тиан прекара нощта да проверява отново и отново уреда. Неспособна да открие каквато и да било грешка в порт-ал, тя отново повтори тестовете. Всичко работеше точно както й беше казано да очаква. Изтощена, тя легна на топлия под и потъна в сън за час.

Като се събуди на зазоряване, тя се опита да се свърже с Минис. Тя искаше да провери дали машината работеше добре, преди да постави амплимета вътре. Той обаче не отговори. Поне й остави време да се приготви. Тя отиде в банята, взе си топъл душ, последван и от един студен, и се изтърка, докато се усети чиста като бебе. Днес, ако всичко минеше добре, тя щеше да се срещне със своя любим, Тиан искаше да изглежда по най-добрия начин.

Тя не знаеше много за това как да изглежда добре. Досега най-много да подрежеше косата си с нож. А сега й трябваше много повече.

Тиан си облече специалните дрехи, които беше купила преди месеци в Гайзамел. Преди няколко дни тя ги беше изпрала, за да премахне от тях всяка следа от миризливата си торба. Дрехите й бяха с комплект от хубаво оскъдно бельо, над което тя щеше да постави блуза с къси ръкави с прасковен цвят. Тя й придаваше сладък вид. Материята беше подобна на коприна и прилепваше върху гърдите й, което я караше да се чувства самоуверена. „Но пък — помисли си тя, — Минис е любимият, който сам ме е избрал, така че той ще се възхити на гърдите ми. Скоро ще ги милва.“ През нея премина сладка тръпка.

Тя си спомни Матроната от фабриката за разплод, която със същинско задоволство посочи за гърдите й, че едната беше по-малка от другата. Тиан беше наблюдавала внимателно другите жени в банята на „Норуол“. Сега разбра, че се беше сравнявала с тях.

С блузата беше комбинирала тъмнокафяви панталони от същата материя, тесни около кръста и задните части, широки в краката и после — стеснени към глезена. Да не би да не си подхождаше блузата с панталоните? Тя не можеше да каже. Черни сандали допълваха тоалета й, въпреки че тя се тревожеше, че кафяви биха вървели повече. Искаше й се краката й да бяха по-малки.

— Изглеждаш добре — каза Хаани, седнала в спалния чувал.

— Благодаря ти. Трябва да си подстрижа косата. Не вярвам да си намерила ножици някъде…

— Какво са ножици?

Като запретна ръкава си, Тиан направи режещо движение с пръстите си.

— О, браунис? Видях в една стая на следващия етаж. Ще ти покажа.

Хаани изскочи от леглото. Тиан я последва по-спокойна, като тренираше походката си, нещо между полюшване и пързаляне. Тя си помисли, че походката й изглеждаше доста глупаво, но се надяваше Минис да я намери съблазнителна.

— А огледало?

Хаани знаеше тази дума. Имаше много огледала на борда на кораба.

— Има много огледала. Във всички стаи горе има.

Помещението, където влязоха се оказа поредица от стаи, вероятно нечии покои. Огледалото беше голямо, от полиран метал, внимателно изрязано по ръбовете. Тиан изчисти праха от него с една покривка.

Косата й беше суха, раздърпана и дълга, неподстригвана, откакто напусна фабриката за разплод. Тиан я разреса с четката си, взе ножиците и после ги остави с отчаяние. Тя разгледа лицето си, широко, с високи скули. Каква прическа щеше да й подхожда?

Тиан подстрига бретона си равно, на три пръста над веждите. Така беше по-добре. Тя успя равно да подстриже косата отстрани, точно над ушите, но малко я изкриви отзад на тила.

— Хаани…

— Да?

— Мислиш ли, че можеш да подстрижеш косата ми отзад? Трябва да е идеално равна.

— Разбира се — каза Хаани с цялото доверие, което можеше да вдъхва едно осемгодишно хлапе. Тя се захвана за работа. Безпокойството на Тиан нарасна, когато гъстите кичури взеха да падат по пода.

— Може би малко по-високо тук, и тук — каза Тиан.

— Така е по-добре — каза Хаани весело, когато Тиан се изправи, за да избърше подстриганата коса от врата си. — Изглеждаш красива, Тиан.

Не беше много по-добре, но беше по-добре, въпреки че изглеждаше повече като подстрижка на малко момиченце, отколкото като на млада жена пред първа среща с любимия си. Е, нямаше какво повече да се направи.

— А дали и Минис ще мисли така? — каза си тя на себе си, без да иска Хаани да я чува.

— Разбира се, че да. Ако не я хареса, значи е грубиян, наглец и аз изобщо не бих го погледнала.

Тиан досега не се беше замисляла за това. Какво ли мислеше Хаани за Минис? А и как щеше той да реагира на нея? Тиан се притесни и загриза ноктите си, като междувременно отново провери всичко. Не забеляза нищо специално. Тиан се паникьоса, а после си спомни за един подарък, който Марни й беше дала в отчаян опит да накара дъщеря си да изглежда по-женствена. Огърлица от сребро и аметист, щеше да подхожда.

Тиан провери дали нейния собствен подарък, кованият пръстен от злато и сребро, който тя изработи с толкова усилия, беше на сигурно място в кесията й. Там беше. Тя си пое дълбоко дъх.

— Готова ли си, Хаани?

— Разбира се.

— Ами къде са твоите чисти дрехи?

— Те са до леглото. Ще ги облека за минута.

— Да слезем долу за закуска. А после ще си измием зъбите. Провери дали добре си си направила косата, а после ще започваме.

 

 

Тиан още веднъж се опита да се свърже с Минис, но без успех. По-добре да се залавяха за работа. Безпокойствата й относно машината не бяха отминали, но вече беше прекалено късно да се направи каквото и да било. Тя внимателно разгледа амплимета. Той беше прашен, покрит с прахоляци на няколко места и с една сребриста черта, която се беше образувала от натиска му срещу шлема. Тя го избърса с чифт чисти кюлоти, включително и сребристата черта на повърхността му.

— И така — каза тя, като преглътна, с треперещо чувство в стомаха, — това беше! Хайде, Хаани. Да видим какво можем да направим.

Тя влезе в стаята, където стоеше порт-ал, с амплимета в ръка. Тиан изглеждаше като девойка от древността, която носеше данъка към свещен храм. Хаани подскачаше след нея, като си пееше детска песничка. Това беше просто поредният ден за нея.

Тиан беше щастлива заради това. Тя не искаше да мисли какво би могло да се случи, ако машината се повредеше: ако я изгореше на пепел, или пък оставеше тялото й непокътнато, но лишено от разсъдък. Тя си представи Хаани коленичила над тялото й, объркана…

Стоп! Най-вероятно нищо нямаше да се случи, тъй като те я бяха научили как да го използва. Като изпъди лошите мисли, тя се изправи пред порт-ал. Стъклените фигурки блестяха, както преди. Бученето също не спираше. Когато тя се приближи, блясъкът стана още по-силен, чу се и слаб вой. Воят стана по-силен. Тя се спря. Също и воят. Направи още една стъпка. Воят отново се чу. Искрата вътре в амплимета блесна.

В центъра на най-малкото кръгче, което затваряше туистикона и беше обградено от едно по-голямо, вертикално, висеше една кошница, направена от същия кехлибарен талк, както и краката на порт-ал. Той всъщност повтаряше формата на амплимета, с пантите си, които позволяваха той свободно да се отвори на две части.

Тиан се протегна и леко удари кошницата, за да я отвори. Кръгчетата блеснаха в светлина. Воят стана още по-силен, като отекваше навътре в ушите й. Тя усети натиск на челото си, сякаш се опитваше да проникне през гумена повърхност. Колкото по-близо идваше, толкова по-голямо съпротивление усещаше.

Светлината сега беше толкова ярка, че тя трябваше да отклони поглед от нея. Видимостта й се стесни до тесен хоризонтален отвор, който позволяваше да се види само централната част на порт-ал. Тиан направи още една крачка, но нещо като че ли я бутна назад. Амплиметът не мръдна. Минис не й беше казал за това.

Тя нямаше да се провали, толкова близо до целта. Трябваше да има някакъв начин. Тиан завъртя кристала откъм един от пирамидните му върхове, който сочеше към кошницата, а после го вдигна. Амплиметът се отклони леко, а после спря — усилията й да го помръдне сякаш се удряха в стена. Другият му край пък съвсем не работеше.

Оставаше само едно нещо да се направи и тя го направи най-неохотно, въпреки предупрежденията на Минис за използването на амплимета тук. Като извади кълбото с жици от торбата си, тя постави амплимета вътре. Блясъкът от порт-ал изчезна. Воят — също. Щом постави шлема полето отново се появи. То беше различно от другите полета, които беше виждала, съставено от многоцветни вълни и стълбчета, които излъчваха във всички посоки от порт-ал. Тя почувства, че беше видяла повече от всякога сега, а вълните и стълбчетата се разкриваха в измерения, които тя преди беше неспособна дори да си представи.

Съпротивлението се оказваше по-силно от всякога. Тиан тръгна напред, докъдето успя да стигне. Като държеше кълбото изправено в ръка, тя затвори очи и започна да мести мънистата с другата си ръка. Без значение колко силно се опитваше, тя не можеше да извлече нищо от полето. Нямаше и време да се чуди защо. Трябваше да опита отново с геомагьосничество.

Тя усети няколко източника на онзи вид сила. Огромни разломи лежаха под нея, там, където половината континент се беше пъхнал под другия, като образува по този начин гигантските планини. Подобна сила не можеше да бъде във властта дори и на най-могъщия геомагьосник, който едва ли би оцелял след съприкосновението с нея.

Но имаше и един източник, който тя може би щеше да успее да използва. Тиан го беше забелязала на отиване — ледниците наоколо. Те свършваха като лавини и паднали ледени блокове, но енергията, освободена дори и при един малък процеп в тях, щеше да се окаже достатъчна.

Тя се огледа наоколо и неколкократно се чудеше дали и кой точно ледник да използва. Имаше един малък, който се спускаше надолу в стръмна долина от другата страна на планината. Тя го беше видяла, докато се катереше. Но дори и малък ледник имаше удивителна сила да смила, смазва и унищожава. Тя усети структурата му в съзнанието си и забеляза слабото му място. Вече знаеше къде да го отвори. Тиан зачака.

— Какво правиш, Тиан? Защо си застанала по този начин? — дойде иззад нея гласът на Хаани.

— Шшт! — Тиан не можеше да отговори, за да не изгуби концентрация. Приближаваше, приближаваше! Дълбоката цепнатина в ледника се отвори. Тя извлече несръчно енергията от нея. Нямаше забележим ефект върху ледника, но Тиан усети прилив на ледена сила, по-силен от всеки един, с който беше работила досега. Той се изля в амплимета, а искрата светна като светкавица. Тиан бутна кристала напред.

В противоположната посока обаче силата удари Тиан, така сякаш нож прерязваше тъпан. Тя падна, като едва не се удари в стъклените кръгчета. Когато отново се изправи на крака, тя извади амплимета от кълбото, постави го в кошницата и затвори кехлибарения й капак.

Блясъкът и воят отново се появиха. Този път реакцията беше толкова силна и бърза, че Тиан беше изпратена на двадесет крачки назад към стената. За щастие обаче тя не се удари, тъй като нямаше в какво.

Тя лежеше замаяна, когато до нея с вик се приближи Хаани.

— Тиан, добре ли си?

Тиан стана с помощта на детето.

— Така мисля. — Тя се изтупа от праха и откри, че панталонът се беше разпорил на коляното й. Дупката не беше голяма, но с нея Тиан изглеждаше повече като непослушно хлапе, вместо като хубава жена, която очакваше да се срещне с любимия си.

Нямаше време да се преоблича. Кръгчетата сега бяха ослепително блестящи, а амплиметът светеше като огън през стените на кошницата, а мънистата пулсираха в различни цветове. Шумовете, идващи от порт-ал, бяха най-разнообразни — от викове до едва чути тътнежи. Цялата машина вибрираше така, че се разклащаше цяла, а туистиконът светеше в зелени вълни, които се въртяха във вътрешността му.

— Трябва да го направя сега, преди да се счупи. — Тиан приклекна до порт-ал и размърда мънистата в орбитите им, като се надяваше това да беше за последен път.

— Минис, Минис, къде си? — Съвършена белота, прорязана от няколко лъча светлина. — Минис, ела при мен. Порт-ал е готов. Готов е, за да те отведе в безопасност.

Отново нищо. Тя прекара през съзнанието си всички спомени за моментите, когато успяваше да се свърже с него. Изненадващо тя подуши дим.

— Какво правиш, Хаани? — Тя нямаше сила да погледне.

— Просто си седя — чу се тънък гласец зад нея.

— Нищо не изгаряш?

— Разбира се, че не! — каза детето възмутено.

— Това трябва да е Аакан! — каза си Тиан на себе си. — Трябва да е той. Минис! — Тя извика силно, като в съзнанието й изникна висок остров, под който течаха потоци лава, които веднъж стигнали до морето, го превръщаха във врящ казан, чиято вода пушеше.

Върху покрития с пепел хълм на острова тя видя хиляди хора, които се катереха нагоре с надеждата да намерят подслон, а върху тях се изсипваха тонове пепел и прах. Други се криеха в пещерите. От небето валяха вулканични бомби, като някои от тях избухваха още във въздуха. Навсякъде имаше хора, които крещяха, плачеха, умираха. Тя сякаш усети мириса на сяра.

Погледът й се насочи към склона. Пред нея се извиси огромна кула, заобиколена от дузини по-малки заострени кулички, чиито върхове бяха притъпени от блестящи сребърни копчета, куполчета или капачета във форма на купичка. Трябваше да са наистина големи, тъй като около куличките се виеше спираловидно път, който се изкачваше до върха на кулата. Пътят беше отделен от куличките посредством кабели, които от това разстояние изглеждаха тънки като косъмчета. На самия връх имаше метална платформа, идентична с тази от стената зад нея.

Каква, по дяволите, беше тази структура? Дали това не беше пътят към портата? Трябваше да е именно той, тъй като виещият се път свършваше точно на върха на кулата.

— Минис! — Тя не знаеше какво да каже, затова извика още по-високо. — Минис, кажи ми какво да направя!

Това е Тиан!

Само шепот, но той накара кожата й да потрепери. Значи все пак щеше да успее.

— Минис, направих го. Направих порт-ал — зиксибюлът. — Сякаш тази дума я натъжи. — Кажи ми какво да правя.

— Защо не ни извика, Тиан?

Тя не можеше да го види сред тълпата. А колко много само искаше…

— Извиках ви много пъти. Вие не отговаряхте.

Няма значение. Прекалено късно е. Не можем да отворим портата, Тиан. Сега сме толкова слаби.

— Тук има енергия. Мога да извлека повече, ако се нуждаете. Кажете ми как. Мога да спусна портата да се отвори тук.

Гласовете спореха; някои от тях тя ги разпозна. Грубите тонове на Витис, пастрокът на Минис. Спокойният, отдалечен глас на Луксор и Тириър, която ги приканваше да се възползват от възможността.

Какво имаме да загубим? — запита Луксор. — Така или иначе ще умрем.

Казвам, че трябва да й повярваме — каза Тириър. — Тиан стигна толкова далеч, като преодоляваше предизвикателствата и успяваше, дори противно на нашите очаквания.

А ако се провали? — проскърца със зъби Витис. — Вместо да умрем достойно в любимия Аакан, ние ще умрем в проклетото празно пространство, за да бъдем изядени като мърша. Къде е достойнството във всичко това?

Тогава остани там! — извика Луксор. — Отивай в Кладенеца на времето и умри с безценното си достойнство! За моя род аз избирам живота.

И аз — каза Тириър. — Десетте рода се съгласиха на това.

Това не ми харесва — каза Витис. — Да се повери такава тайна на едно възрастно човешко същество и на друго, което едва излиза от детството си. Какво ще направи тя с нея?

Ще има време да се тревожим за това, ако оцелеем — каза Тириър.

Да — каза Витис. — И ще се тревожим, можеш да бъдеш сигурна.

Гласуваха и беше решено. Щяха да се опитат. Минис се върна и каза на Тиан какво да прави.

 

 

Тиан се паникьоса от гледката на загиващия ааким. Животът на тези хора зависеше от нея. Тя разбираше малко от смъртоносното геоматическо Изкуство, което трябваше да се постарае да изучи още първия път. Ако великият народ ааким се страхуваше от последиците, то как тогава тя се надяваше, че щеше да успее?

Но трябваше да го направи. Пръстите й отчаяно движеха мънистата, тя изостри всичките си сетива, но този път се насочи към малкия ледник, който беше използвала преди. Сега й трябваше много енергия. Тя се обърна на запад, за да събере енергията от огромния ледник, спускащ се надолу от връх Тиртракс. Той беше най-бързият от всичките — Тиан си представи дори бученето му. Скоростта, с която се свличаше обаче, беше по-бавна дори от тази на охлюв. Чакането беше истинска агония.

Докато ледникът се свличаше надолу от планината, в него се отвори огромен процеп от едната до другата му страна. Тя вече можеше да види полето му, като вдлъбната леща. С отчаяно безразсъдство тя се насочи към дълбокия му процеп и извлече от там всяка частица енергия.

Ледът се пропука, а през тялото на Тиан премина парализиращ студ. Тя падна, сякаш вече беше замръзнала. Целият порт-ал потрепери и експлодира в ослепителна светлина и разтърсващ звук. Тя си помисли, че той беше раздробен на части.

Цялата планина се разклати. Чу се звук като от сгромолясващи се камъни, нещо избумтя толкова силно, че ушите я заболяха. След това не чу вече нищо.

Хаани отчаяно стискаше ръката и.

— Тиан, кажи нещо!

Тиан се повдигна от пода, усещайки, че сякаш беше минало много време. Аакан беше изчезнал. От амплимета в кошницата струеше светлина. Стъклените кръгчета също светеха. След миг на непроницаема тъмнина, блясъкът отново се появи. Аакан — също.

Ужасяващо криви лещи сякаш отразяваха какво се случваше на върха на кулата. За миг Тиан видя отражението на Тиртракс. Огледален образ, който разкриваше как ледникът пада от погрешната страна на планината. Тиртракс всъщност беше срещу картината.

В центъра на отражението се появи звезда, а после в лещите се отвори дупка. Чуха се страшни писъци, като от изригване на снежна лавина. Над ааким сякаш се разтопи в горещия въздух огромен чадър от лед, който падна от небето като студен дъжд.

Портата! Портата се отвори! — чу тя вика на множеството.

Бързо! Преди да се е затворила отново.

Хората се хвърлиха към машини, които изглеждаха като кланкери. За миг тя видя лицето на Минис и на другите, които беше виждала преди — единствените, които знаеха всичко за портата.

Спрете! — извика Витис. — Малката глупачка е направила зиксибюла да се върти в погрешната посока. Той се върти отляво, не отдясно. Вратата може да не работи.

Прекалено късно е да се притесняваме за това сега — изкрещя друг.

Роде Интис! — заповяда Витис. — Стойте назад! Не е безопасно. Ще минете последни, след останалите десет рода! Оставете ги да рискуват; това ще върне заслуженото ни място.

Витис изтича до една сложна машина, която смътно приличаше на порт-ал на Тиан. Като се хвърли на мястото за управлението й, той започна да движи контролната й ръка в три измерения. Във всички посоки полетяха блестящи топки.

Картината, която разкриваше Аакан, се обръщаше от горе на долу и отзад напред. Дробовете на Тиан горяха, сякаш беше вдишала огън. Контролът и върху порт-ал напълно липсваше. Една гореща дупка се отвори в пространството.

Не, Интис! — извика Витис, простирайки умолително ръка, когато край него премина ескадрон войници в синьо. — Чакайте…

Изобщо не го забелязаха. Като пусна управлението на контролната ръка, той сграбчи главата си в ръце и заплака. В паническо бягство хора и машини се изкачиха по спираловидния път и преминаха през портата, но Тиан ги изгуби, а скоро — и Аакан.

 

 

На един планински връх, половин континент по-далеч, тетрархът наблюдаваше движенията на планетите, когато за миг те се разклатиха пред очите му като желе в купа. Полето само се върза на възли. Целият ефир сякаш изхлипа тъгата си, а след това се върна към своята недосегаемост. Като остави инструментите си, тетрархът записа нещо върху плочата си.

 

 

Стотици левги на юг, в една цитадела на студения остров Нуум, една жена остави перото си, наклони глава на една страна и се усмихна. Дългото наблюдение беше дало първия си плод. Тя запали един фенер и пое надолу, за да измине Хилядата стъпки до своя господар.