Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Двадесет и втора глава

След дълго лутане Тиан попадна на задънена галерия. Тя се върна назад, не далеч от входа на деветото ниво, близо, до което имаше коридор, който тя не беше забелязала вчера. На ляво или надясно? Тя пое наляво и скоро попадна на друг кръстопът. Тиан се спря, като се намръщи. Лесно можеше да се загуби тук. Като се върна при входа, тя погледна в шахтата. Отгоре се чуваше стрелба. Вероятно се готвеха да продължат да я преследват.

Тя отново затича към първия кръстопът, като се опитваше да запомни броя на стъпките, мечтаейки си да имаше карта, за да опише пътя. Като чираче, често я караха да запомни плановете на цели проекти и после да ги възпроизведе след седмица или дори година по-късно. Можеше ли все още да прави това? Като минаваше, Тиан започна да създава карта на мината в главата си. Картата може би нямаше да е точна, тъй като тя можеше да прецени само посоките, но беше по-добро от нищо. Ако не умреше от глад или пък преследвачите й не я убиеха, тя се надяваше да намери дългия маршрут, за който говореше Джойън: пътят, който водеше до другата мина.

Тя ходеше напред-назад, като се опитваше да създаде в главата си точната карта: лабиринт от коридори, в чийто център като зрънце се намираше самата тя. Тя за миг изгуби контрол над мисълта си, но после отново го възвърна.

Беше изминал цял ден, преценяваше Тиан по стомаха си, преди да успее да обрисува цялото ниво. Да се съблюдават връзките между хоризонталните галерии, шахтите и подпорите беше трудна работа. Уменията й в картографията бяха повърхностни. Тя обаче сякаш се забавляваше с трудностите; колкото по-трудна изглеждаше работата, толкова по-добре.

По-ниските нива бяха частично наводнени. Много й се искаше да имаше голямата греда с кука на Джойън, за да провери нивото на водата. Без нея, единственото, което й оставаше, беше да влиза във водата и да се надява тя да не покрие рамената й, тъй като багажът й беше прекалено тежък, за да преплува с него.

В повечето случаи водата достигаше само до бедрата й, но беше ужасно студена и пропускаше през ботушите й. Накрая на деня Тиан беше изтощена, а дрехите й — мокри, полепнали на бедрата й.

Тя си намери място да преспи през нощта, съблече дрехите си и ги прегледа за щети. Дрехата беше станала червена. Като си представи какво би казала Матроната в този случай, Тиан избухна в смях. Прозвуча странно, чу се и ехо. Боже, струваше й се, че ще полудее.

Тиан мислеше за светещия от само себе си кристал през целия ден. Беше различен от всеки друг хедрон, на който се беше натъквала. Никога не беше оформян, той естествено притежаваше форма, придобита след половин милиард години кристализация. Искаше го отчаяно и това я тревожеше. Можеше ли да се установи връзка между тях само след като го беше използвала веднъж? Цялата й воля се насочи към това да си го осигури.

Тази нощ тя отново сънува младия мъж, въпреки че този път беше различно. Те бяха в противоположни ъгли на една стая и само се гледаха един друг. Той се затича към нея. Тя към него — също. Той простря ръце, по лицето му се четеше желание. Тя застина на мястото си. В този сън той искаше нещо от нея. Какво беше то? Тиан се обърна уплашена. Той пусна ръце, отпусна рамене и залитна.

Още със събуждането си Тиан си припомни идеално съня. Чувство на безпомощност, липса на представа какво очакваха от нея — странно. Поради тази причина тя не си намираше и партньор. Да споделя живота си с друг означаваше да изгуби контрола, за който толкова много се беше борила.

Емоциите за нея бяха на заден план! Тиан преоблече дрехите си — отдолу сухите, а отгоре — мокрите, и с пакета на гърба, намотката от въжето на рамо и блестящия кристал в ръка потегли.

Като приближи кръстопътя на деветото ниво, Тиан разбра, че картата, която беше проектирала, е изчезнала от ума й. Тя се спря паникьосана, а стомахът й се сви. Как се случи това?! Без да може да контролира дори къде отива, тя чувстваше, че не е нищо повече от един беглец, безправна личност, която не принадлежи към никое съсловие на обществото.

Туп-туп! Този път още по-близо. Тя застана неподвижна, обзе я силна тревога. „Успокой се. Можеш да го направиш. Картата ще се възстанови по спомените ти. Поеми си дълбоко дъх, няколко пъти. Изпразни ума си от всичко друго.“

Тиан не можеше да си спомни картата — беше толкова уморена. В тунела проехтяха откъси от войнишки марш. Паниката я накара да бяга. Тя почти се предаде на страха.

Трябваше да се постарае, бавно, стъпка по стъпка. „Започни от началото, момиче — толкова пъти й беше казвал старият майстор. — Опитваш се да направиш повече, отколкото умът ти може да поеме.“

Нямаше да се остави да я победят. Като си представи началната точка на входа на нивото, Тиан отново започна да обрисува в съзнанието си картата. Тя нарисува мислено пътека до мястото, където седеше сега. Важните места сякаш сами изплуваха в съзнанието й, за да ги локализира.

Тя тръгна напред, като бавно обрисуваше наново лабиринта: всички галерии и тунели, през които беше минала, дойдоха сами на мястото си. Тя не мислеше за нищо друго; изведнъж картата сама експлодира в съзнанието й — детайлна и пълна. В този момент тя разбра къде трябваше да бъдат дългият тунел и другата мина.

Тя криволичеше около два часа през тунелите, като й се наложи на два пъти да прекоси участъци с дълбока до гърдите и вода. Беше студено и неприятно, но тя не се интересуваше — водата беше пречка и за нейните преследвачи, така че те по-трудно можеха да я хванат. Трябваше да претърсят всеки коридор.

Веднъж попаднала в големия тунел, Тиан се движеше, колкото може по-бързо. Тя трябваше да върви все направо или пък да не си почива, а отчаяно се нуждаеше от сън. След като повървя още няколко часа, Тиан пресметна, че беше направила пет хиляди крачки: една левга. Тя седна за кратка почивка и глътка от шишето на Джойън. Имаше само вода; брендито беше свършило отдавна. Жалко — точно сега й трябваше нещо да се стопли.

Гладът й беше станал постоянен спътник, но тя нямаше какво да направи. Поне вече не чуваше да я преследват. Нямаше спокойствие. Може би преследвачите й знаеха накъде е хванала тя и бяха пратили хора да я заловят. Или пък просто я дебнеха, чакайки подходящия момент. Преди всичко, те си мислеха, че преследват лайринкс.

Тя вървеше все напред. С всяка стъпка се чувстваше все по-изтощена. По-бавно и по-бавно. Всичко я болеше, освен стомаха, който вече изобщо не го чувстваше. Тиан си отдъхна за няколко часа, но без да заспива дълбоко, понеже се страхуваше да не я издебнат. Загуби представата си за време. Един, два или три дни вървеше вече? Картата й в ума ставаше все по-богата. Измина почти пет левги, нагоре-надолу, като се опитваше поне да запази посоката.

По едно време Тиан се уплаши да не я преследват. Тя не знаеше и как да го разбере. Нямаше нито звук, нито светлина. Преследвачите й бяха останали далеч, но все пак бяха там.

 

 

Тиан навлезе в тунела, който беше пълен с вода на дъното. Тя премина през водата, а краката си вече чувстваше толкова тежки, че крачеше през водата като през сироп. Толкова ли беше дълбоко?

На места водата достигаше до врата, брадичката, дори до устните й, а после спадаше отново. След десет минути ход, тунелът свърши точно пред една гладка скала. Толкова гладка — изглеждаше като каменна врата и след малко Тиан откри дръжката, чрез която да я отвори. Тиан не се изненада: имаше много стари тунели в тези планини, а през зимата цели села се подслоняваха в тях. Тиан стоеше, взряна в бледо сивата каменна врата. Стените на тунела бяха от гранит, а вратата — от мрамор, поне това откри Тиан, като изпробва в камъка острието на ножа си.

Тиан натисна дръжката; вратата се вдигна вертикално със скърцащ звук, а когато достигна максималната височина на отвора си, силно издрънча. Водата нахълта през отвора, като блъскаше яростно Тиан в краката. Тиан се наведе и се промуши през отвора. От другата страна отново хвана дръжката, като се опитваше да разбере дали може отново да спусне вратата срещу преследвачите си. Чу се още по-силно скърцане, каменната плоча падна надолу. Със затварянето на вратата от тавана паднаха малки парченца скала и синя глина.

Тиан продължи пътя си. През ръба на тунела минаваше дълъг ръб. От другата страна на ръба Тиан забеляза розов гранит, който по-нататък преливаше в прозрачен мрамор, украсен със сини и виолетови нишки. По-нагоре се простираше голяма кухина.

Тиан премина край скалата, събрала в себе си толкова цветове, която накрая се превръщаше в естествена пещера с размерите на фабриката за разплод. В центъра имаше езеро. Подът беше неравномерен, по-висок отляво, където вдлъбнатини и издатини бяха наредени амфитеатрално, подобно седалките в театър.

Тиан пи вода от басейна, после напълни бутилката, изми си лицето и ръцете и тръгна. Тя се спусна в една от вдлъбнатините и след няколко крачки достигна до пещерата, която се разклоняваше на няколко ръкава. Вероятно един от тях беше изходът, който тя толкова време беше търсила. Изтощена до крайност, тя си направи легло между издатините и заспа.

 

 

Сънува дълъг сън, все как я преследват. На няколко пъти се пробуди от силни шумове — до нея достигаше ехо от ударите на метал и камък. Сякаш каменоделец работеше наблизо, с изключение на това, че ударите бяха откъслечни и разделени от дълги интервали тишина.

Шумът беше по-скоро интригуващ, отколкото обезпокоителен; всеки удар разбуждаше Тиан за секунда, а после тя отново потъваше в сън. Скоро тя изпадна в полудрямка, каквато не беше имала от седмици.

 

 

— Там е! Там горе! Внимателно сега!

Викът накара Тиан да се събуди. Пещерата вонеше на горящ катран. Тя стана и разтърка очи, за да пропъди съня.

Четири катранени вадички пламтяха долу, близо до тунела, където беше влязла. Друга вадичка горящ катран пълзеше точно срещу нея. Светлината разкриваше силуетите на войници в униформи, които тя не разпозна.

— Мърда! Стреляйте сега! — извика един мъж в сержантска униформа.

Тиан се хвърли напред. В камъните край нея се пречупиха остриетата на стрели.

— Спрете! — извика тя.

Настъпи тишина, която беше нарушена от вика на сержанта:

— Коя си ти?

— Аз съм от Тикси! — тя не искаше да каже името си. — Не стреляйте!

— Покажи се. Ръцете горе.

Тя изпълни заповедта, бавно и внимателно. Петима тежковъоръжени войници се натрупаха около нея. Тя не познаваше никой от тях.

— Аз съм сержант Намбл, от гарнизона в Морин — каза водачът им. Той беше висок мъж с рана на лявата буза. — Какво правиш тук?

— Да си виждала лайринкса? — добави мургав, най-дебелият от всички, войник.

— Няма лайринкс — каза тя тихо.

— Какво говори тя? — извикаха войниците. — Къде е отишъл?

— Може би лайринксът се е превърнал в това мизерно момиче — каза един висок плешив мъж. — Най-добре да я убием, за да сме сигурни. — Той извади сабята си и процепи с нея въздуха.

Сержант Намбл го избута настрани. В очите му блесна опасна искра, той улови Тиан за яката и я разтресе.

— Това си била ти! Теб сме гонили през цялото време.

— Да! — прошепна тя, ужасена от него.

— Коя е тя? — попита друг войник. По акцента му се съдеше, че идва отвъд планините.

— Това трябва да е избягалата от фабриката за разплод — каза дебелият войник. — Лудата!

— Млъквай! — извика през рамото му сержантът. Лицето му беше станало виолетово, с изключение на белезите, които имаха жълтеникав цвят. — Осъзнаваш ли какво ни струва?

— Стреляхте по мен! — извика тя.

— Глупаво момиче! — Намбл я зашлеви през лицето.

Плешивият войник извади сабята си. По долната му устна се появиха лиги.

— Позволи ми да я довърша — каза той алчно.

— Можем първо да се възползваме от нея — каза широкоплещест добре изглеждащ мъж с подчертана брадичка. Той започна да си сваля дрехите. Тиан се опита да се защити, но друг войник я хвана за ръцете.

Това не можеше да се случи.

— Ти си пълна измет! — извика тя бясно. — По-добре да ме изяде лайринкс!

— Това е единственото, което ще става от теб, като приключим — каза красивият мъж.

— Ще обладаеш жена без съгласието й, Пелф? — каза Намбл.

— Тя е беглец — каза Пелф. — Ако не ти харесва, върви си.

— Моля ви, недейте! — прошепна Тиан.

— Аз ще се погрижа за нея — каза плешивецът с кръвнишки поглед.

Намбл го хвана за ръката и тръгна в тунела.

— Оставете ги да се позабавляват. Утре може всички да сме мъртви — каза плешивият.

Останалите трима я хвърлиха на камъка. Тиан се бореше отчаяно, но те бяха прекалено силни. Някой й сложи окови на ръцете. Тя викаше с цяло гърло. Една груба ръка влезе в устата й.

— Хей? — чу се вик отдолу. Сержантът изтича надолу, за да чуе какво ставаше на входа на тунела.

— Хей? — чу се отново викът.

— Да? — попита предпазливо Намбл. След известно време се появи Джи-Хад, следван от десетина войници и един водач.

— Как стигнахте дотук? — попита Намбл учудено.

— Бих искал да те попитам същото.

Тиан силно захапа ръката и я накара рязко да се отдръпне. Тя си пое дълбоко въздух.

— Какво става? — извика Джи-Хад. — Чух женски крясъци. Войниците пуснаха Тиан. Тя се изправи. Долу дочу, че се водеше разговор.

— Проклети глупаци! — извика Джи-Хад. — Това е занаятчия Тиан! Ако сте я наранили, перквизиторът лично ще ви нареже на части! Слизайте тук долу.

Войниците слязоха, вперили очи в него.

— Откъде да знаем? — каза сержантът. — Никой не ни каза, че я искаш.

— Кретени от Тикси! — вбеси се Джи-Хад. — Вие да не би да се мотаете наоколо, за да тормозите всяка жена, която срещнете?

Никой не смееше да срещне погледа му.

— По дяволите! — извика Джи-Хад. — Махайте се от пътя ми! Тиан, аз трябва…

Преди отново да помръдне, се чу тупкащият звук. Същият от съня на Тиан.

Управителят се обърна натам.

— Какво е това? Сержант, иди и виж.

Всички замръзнаха по местата си. Тиан можеше да чуе уплашеното дишане на Джи-Хад. Никой не проговори. Чук-чук-чук.

Намбл обикаляше на пръсти от единия вход на друг, като се опитваше да разбере откъде идва звука.

— Чух го и преди — каза Тиан.

— Кога? — извика Джи-Хад.

— Преди няколко часа.

— Може да е някой от мината — каза Пелф.

— Тази мина е изоставена от двадесет години — каза Джи-Хад. — Работеше, когато баща ми беше още жив.

— Може да има златотърсач — каза плешивият мъж, който искаше да убие Тиан.

— Или пък мечка — предположи сержантът, — която чупи кости от коза.

— Казах млък! — изсъска Джи-Хад. — Гъл, Дом, Хантс, Вен-Кой, Троун! Застанете на входовете на тунелите и слушайте. Всеки да си приготви оръжието и да се прикрие.

Петима от войниците заеха позиции.

— Вероятно нищо обезпокоително — каза Джи-Хад, разхождайки се напред-назад. Още едно почукване.

— Дойде оттук — каза ниският побелял Хантс, грозноват мъж с белези от шарка и превръзка на лявото око. Той стоеше на входа на средния тунел. — Да отида ли да видя?

— Да! — каза Джи-Хад. — Хей, как ти е името? — обърна се той към добре изглеждащия войник.

— Пелф, сър!

— Ти си смел мъж, Пелф. Тръгвай с него.

Двамата тръгнаха, като осветяваха напред с фенерчетата си. Тиан отпусна окованите си ръце и заслиза надолу, после спря. Всички бяха напрегнати. Джи-Хад настъпи неволно едно фенерче на пода и се взря в третия тунел. Нямаше повече звук.

— Можеш ли да видиш фенерчетата им? — попита той.

— Не! — каза високият Гъл до него.

— Нито пък аз — промърмори Джи-Хад.

От тунела долетя писък.

— Какво беше това? — прошепна Гъл.

— Дайте още фенерчета! — извика Джи-Хад с жест към него. Войниците се струпаха наоколо.

— По-добре да им помогнем — каза Гъл, като не искаше сам да го направи.

Последва тъп звук и писък; в тунела се чу бяг. Пелф изскочи от входа, без сабя и фенер. От устата му се изтръгна продължителен стон.

— Какво е това? — извика сержантът. — Какъв е проблемът?

Пелф продължи да тича. Джи-Хад го улови за рамото и го дръпна, а после го разтърси силно.

— Говори, по дяволите!

Пелф се задави и по брадата му потече лига.

— Цяла група лайринкси. Дошли сме право при тях!

— Колко са? — попита Джи-Хад.

— Какво стана с Хантс? — извика Намбл.

— Мъртъв е. Лайринксът му изяде главата. Вървеше като обезглавен петел. Мозъкът му течеше навън… — Пелф повърна върху ботушите си.

Джи-Хад пребледня, но запази самообладание.

— Ние сме петнадесет, плюс водача. Колко са те, Пелф?

— Видях три. — Долната му челюст се изкриви.

Войниците се размърдаха неспокойно.

— Не е добро съотношението — каза сержантът. — Мисля, че е най-добре да се оттеглим, докато можем. И да изпратим някого да предупреди в манифактурата. За всеки случай — добави той с по-нисък глас, — ако вземате предвид мнението ми.

— Добра идея. Ръсп, отивай с водача. Тичайте и не спирайте за нищо на света.

Ръсп, мъж, колкото висок, толкова и широк, каза:

— Мисля, че ще бъда повече от полза тук, сър.

— Може би си прав. Гъл…

— Аз ще отида — каза Пелф. — Можем да вземем и жената. Да не ни се пречка.

Тръпки полазиха по гърба на Тиан.

— Отивай на поста си, Пелф! — каза Джи-Хад. — Няма да я оставя в твоите ръце. Разчитам на теб да водиш отбраната, тъй като показа доста кураж срещу една невъоръжена жена.

Гъл и водачът, един стар миньор, който Тиан беше срещнала веднъж или два пъти, на име Хенри, потеглиха бежешката. Войниците се наредиха в полукръг на входа на третия тунел.

Тиан не мислеше, че имат шанс, нито пък тя. Тя започна да пили оковите си с острието на ножа върху мрамора. Беше тежка работа, от камъка хвърчаха искри. Изведнъж силен шум разтърси тунела. Беше плясък на крила или може би броня, която се удря върху камък.

— Идват! — прошепна Джи-Хад.

Войниците поставиха фенерчетата наоколо във вдлъбнатините и издатините, където намериха. Тези в центъра на кръга насочиха копия напред, а останалите извадиха сабите си. Изглеждаха като ужасени юноши. Двама, въоръжени с арбалети, отстъпиха назад.

Още един шум, като че ли камък се търкаляше по пода. Въоръжените с копия войници се поколебаха за миг, но после куражът им се възвърна — те се наведоха с копията напред и сгъстиха редицата си. Четиринадесет чифта очи се взираха в черния отвор на тунела. Тиан бясно пилеше оковите в камъка.

Без предупреждение едно черно същество изскочи от тунела, вляво на средния вход. Друго се появи от дясностоящия тунел. Те профучаха покрай мъжете със сабите и атакуваха въоръжените с копия. При първата атака трима бяха мъртви. Четвъртият войник успя да прониже с копието си единия лайринкс преди оръжието му да бъде счупено, а той — мъртъв.

— Наредете се при мен! — извика Джи-Хад, който седеше отпред, заедно със сержанта. — Стрелци, огън!

Арбалетите стреляха над главите на войниците. Лайринксът със зеления гребен падна, уцелен в окото. Другият беше ударен в рамото, но, въпреки раната, той продължи да се бие. Съществото беше със здрава броня.

Четиримата войници със саби бяха още по местата си, както и Джи-Хад. Те стояха рамо до рамо, размахвайки саби, докато стрелците с арбалета се мъчеха отново да заредят своите тромави оръжия. От средния тунел изскочи и трети лайринкс. Войниците му бяха обърнали гръб и неочакваната атака отне живота на трима. Сержантът и Джи-Хад обаче все още се биеха.

Един от стрелците стреля отново. Третият лайринкс, който беше по-малък от другите, се хвана за врата. Измъкна стрелата и прелетя по дължината на пещерата, като с едно движение хвана двама от стрелците наведнъж. Една стрела обаче удари огромен сталактит, който се счупи на парчета, а те се посипаха по главата на съществото. Едно голямо парче сериозно го нарани. Вторият лайринкс беше изкормил Намбл, но Джи-Хад го прободе между бедрата. От лайринкса потече виолетова кръв. Джи-Хад клекна, сниши се, а после се втурна в бяг през тунела обратно към хедроновата мина. Лайринксът се спусна след него, накуцвайки.

През целия си живот Тиан не беше виждала такава жестокост. Накъдето и да погледнеше, виждаше само предсмъртно стенещи мъже. Тя още веднъж удари оковите си и те се счупиха. Тя слезе долу до бойното поле. Дванадесет войници лежаха на пода. Десет бяха вече мъртви, без съмнение заради какво, а останалите — на път да се простят с живота си.

Един от тях беше красивият Пелф, мъжът, който искаше да я измъчва. Рана от ноктите на лайринкса зееше между ребрата му, а от нея излизаше розова пяна. През раната можеше да се видят частите от белия му дроб.

Въпреки всичко, Тиан можеше да чувства само жал към него. Тя постави ръка на челото му.

Пелф широко отвори очи, сякаш наново изживяваше ужаса от последните пет минути. Зениците му се въртяха на всички страни, сякаш току-що срещу тях беше насочено фенерче. Тя видя неговото отвращение от самия себе си.

— Знам, че направих най-голямата гадост — каза той, — аз вкарах всички в това.

Пелф потрепери и кървав съсирек, примесен с розова пяна, се стече по тялото му. Той погледна кръвта и стисна Тиан за ръката.

— Вземи камата ми, момиче. Извади ми очите, които гледаха това, над което нямаха право. Отрежи ми езика, който подканяше другите да те изнасилят. Разрежи предателските ми крайници…

— Тихо! — извика Тиан. — Ти умираш, Пелф. Остани в мир, преди да е станало прекалено късно.

Тя изтича до другия мъж, който беше все още жив, но смъртоносно ранен. Кръвта му се стичаше на земята, той губеше съзнание.

Тя се страхуваше да тръгне след Джи-Хад — по пътя някъде беше лайринксът. Но не можеше да остане и тук, където да гледа осакатените умиращи, а и лайринксът може би щеше да се върне обратно.

Тя се нуждаеше от храна, особено ако излезе навън, а пътят й до манифактурата щеше да отнеме цели дни. Тя прерови торбите на войниците и откри няколко порции храна.

— Имаш ли храна? — попита тя Пелф с пресипнал глас. Беше й неудобно да взема от мъртъвците и умиращите.

— Вземи всичко! — прошепна той. — Имам и злато в портфейла. Вземи и него!

Тя взе храна, колкото можеше да носи, но не и златото. Фенерчетата светеха все по-слабо. Сцената беше като картина от ада. Тиан взе пълната торба, подмина двата мъртви лайринкса и пое с нея по средния тунел.

Като повървя малко през него, изведнъж се появи малкият лайринкс. Той я сграбчи за ръката. Тя се опита със свободната си ръка да го прободе с ножа, но съществото успя да й го отнеме и я стисна здраво. Лайринксът я завлачи напред. В този момент Тиан съзря окото му, голямо и овално, жълто с кафяви точици и звездообразно оформена зеница.

Главата му беше огромна, а устата — широка, колкото черепа му. Тиан беше чула страшни истории за лайринкси. Вероятно щеше да я изтезава просто за забавление. Когато животното отвори уста, тя видя сивите му зъби. Дъхът му беше странно сладникав. Тъмносивата му кожа придобиваше хамелеановидни окраски.

— Ще си го получиш! — прошепна тя немощно.