Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

Олеи прекара нощта, преди да тръгнат, клатейки се. Писъкът от бурята проникваше през наушниците й, като я лишаваше дори от спокойствието на съня. Тя наистина се нуждаеше от него. През последните няколко седмици тя се прости със спокойното си съществуване и наистина искаше да си го върне. Години наред беше живяла в малкия свят на съзнанието си. Там беше безопасно, тъй като тя не искаше да вижда прекалено далеч, нито да достига прекалено надълбоко. Някои от възлите в нейната решетка не можеха да бъдат развързани; тя не го и искаше. Ако се опиташе, можеше да си навлече само непоносима болка. В ранното й детство я раняваха достатъчно, докато разбере разликата между нежността, безразличието и жестокостта. Кое и беше непознато и кое я притесняваше? Нещо непрестанно я караше да търси шпиони, доносници или пък хора като нея, които в момента прохождаха в живота и то благодарение на съзнанието си. Те яростно бдяха над личния си живот.

Сега дори това убежище беше загубено. Тя беше тласната към външния свят, с неговото безмилостно слънце, постоянния шум и всичко останало, което измъчваше нейните сетива. Още по-лошо, щяха да й вземат това, което тя беше събрала в своята решетка, да развържат възлите. Ами тогава? Силните винаги атакуваха слабите. Всичко, от което можеше да очаква защита, беше един млад мъж и никой друг.

Ниш се отнасяше с нея любезно, но Олеи усещаше нещо изгарящо в него. Какво всъщност искаше той? Тя съвсем не вземаше под внимание Ирайзис. Олеи беше срещнала дузини като нея, хора, които бяха любезни, само когато им беше угодно и зли, когато това им носеше изгода. Ирайзис може би беше смела и дръзка, но и прекалено егоистична.

Какво щеше да се случи с нея, след като им даде това, което им трябваше? Щяха да я изоставят навън ли? Изложена на кошмара за сетивата, тя щеше да полудее.

Тогава защо се реши да тръгне? Защото Ниш беше мил с нея и й вдъхваше доверие. Беше повече от това. Олеи никога не беше се надявала на любов, въпреки че знаеше какво представлява това чувство. Любовта беше друг кошмар, невъобразим и ужасяващ.

И все пак тя отдавна мечтаеше за нежност. Споменът за любезността на Ниш беше като красив отживял аромат, с подправки и машинно масло. Сякаш паешка коприна милваше тялото й. Нежността беше защитата й от светлината. Нежността беше като восъка в ушите й. Нежността беше абсолютна тишина.

Нежността на Ниш я стопляше в студената нощ. Тя искаше повече от това. Всичко, което искаше, би го дала на него.

 

 

Писък събуди Ниш посред нощ. Джал-Ниш крещеше след някого по коридора. Време беше да вървят. Ниш се изсули от завивките. Беше толкова студено! Прекарал младежките си години в жилище с централно отопление, той не можеше да свикне с това място.

Облечен с пет ката дрехи, той тръгна към столовата, където го чакаше Ирайзис. Ядоха набързо, седнали до немития прозорец, през който се процеждаше сивата светлина на зората. Ниш доведе Олеи, само за да избегне мърморенето на Джал-Ниш. Бурята беше навяла толкова много сняг, че вратите не можеха да се отворят. Трябваше да се изрине снега, преди да се пуснат кланкерите; иначе нямаше как да бъдат приведени в движение, макар и снабдени с широки подложки на краката. Току-що работата беше започнала, когато звънеца за спешни ситуации иззвъня от наблюдателната кула на вратата.

— Какво е това? — извика Джи-Хад.

— Движение в гората, сър. Врагът.

— По местата! — извика Джи-Хад. Хората се разтичаха във всички посоки. — Колко са враговете, войнико?

— Най-малко шест, сър.

— Шест — промърмори надзирателят, задъхан от бързане. — И са навсякъде. Не е било атака от изолирана група лайринкси предишния път. Зад всичко това стои внимателна стратегия и ние сме безпомощни да я спрем. Какво искат лайринксите всъщност? Нашите контролери или нашите занаятчии? Ах, бедничката Тиан, не искам да умирам заради нея за нищо на света!

Те прекараха следобеда и цялата нощ будни. Лайринксите бяха забелязани на няколко пъти и веднъж катапултите изпратиха камъни срещу стените, но не атакуваха. Сутринта нямаше и следа от тях.

Джи-Хад също беше притеснен.

— Плануват да ни атакуват или се опитват да си върнат обратно Тиан?

Още повече часове отне пускането на кланкерите по пътеката, така че едва към обяд хората успяха да се съберат пред вратата.

Имаше шестнадесет в отряда на Ирайзис, водени от сержант Арпъл, професионален войник, дошъл от бараките на Тикси, заедно с десет пехотинци от градския гарнизон. Те седяха зад един надраскан кланкер. Механикът му беше младият красив Кай-Ара, който веднъж привлече вниманието на Тиан. Стрелецът беше Пър-Дид, нисък и набит мъж на около шестдесет, с мазолести ръце и ноздри. Неговата прошарена коса беше обръсната, с изключение на дълга конска опашка на врата.

Имаше и други две групи, всяка съставлявана от по един нов кланкер, неговият механик, стрелец и подразделение от десет войници. В единия отряд бяха също перквизиторът Джал-Ниш — командир, Джи-Хад — негов заместник, кверистката Фин-Ма и един старши занаятчия. Част от работещите в манифактурата щяха да пътуват със или в кланкерите, за да вземат също участие в боя с лайринксите. Ниш се молеше машините да се окажат качествени, да не се развалят, за да не се налага останалите занаятчии да ги оправят и то в такова страшно време.

Лекият сняг проникваше дори в дрехите и ботушите. Страшната буря беше затрупала пътя отвъд мината, така че оттам нататък те можеха да се придвижват само със ски.

Войниците стояха по местата си, начело с Арпъл. Зад тях бяха Ниш и старшият занаятчия — висока, тъмнокожа жена на име Тъниз, родена в далечния Крандор. Тя беше висока и стройна, с тесен ханш като на младо момиче. Гъстата й кестенява коса, беше подстригана съвсем късо и стоеше изправена на главата й. На дългия й врат бяха наредени много емайлирани гривни, а зъбите й бяха подострени, което й придаваше леко страховит вид, когато се усмихнеше.

До нея стоеше Ирайзис, по-нататък — крехката Фин-Ма и жилавият Джи-Хад. Ирайзис беше застанала възможно най-далеч от кверистката, като не правеше и най-малкото усилие да прикрие своята неприязън. Фин-Ма се правеше, че нищо не забелязва. Най от края беше Олеи, най-дребничката тук. Облечена в зимното си облекло на няколко ката, тя изглеждаше като мъничка бъчвичка. Широка периферия скриваше наушниците, очилата и маската й. Нейното лице беше обвито от маска тип балаклава, направена от паешка коприна. Тя непрестанно мърдаше в дрехите и подскачаше от крак на крак.

Ниш усети, че нещо го свива в корема. Дузина лайринкси биха унищожили отрядите. А неговият страх сякаш се беше изписал по лицата на всички.

Джи-Хад изглеждаше разсеян, взирайки се във вратата и тропайки с крак.

— Нашата мисия е лесна — каза Джал-Ниш. — Занаятчия Тиан е била пленена от лайринкс и трябва да я върнем обратно, каквото и да ни струва. Който го направи, ще бъде щедро възнаграден. Без нейния талант тази манифактура не може да мине.

Ирайзис тропна с крак, с което нарочно вдигна шум. Джал-Ниш я изгледа предупредително.

— Как се случи това, сър? — попита сержант Арпъл. Горната му устна беше цялата в белези, което го правеше да изглежда сякаш имаше две усти.

Джи-Хад разказа за боя в галерията и за ужасяващия му край. Младите войници се уплашиха.

— Изпратих Гъл и Хърни да предупредят в манифактурата и отново да се върнат за Тиан.

— Смела постъпка, сър — каза Арпъл. — Не са много хората, които притежават подобна смелост.

— Бях ужасен — призна Джи-Хад, — но аз съм управителят. Това беше моят дълг.

— Тогава се оправи с него — извика перквизиторът, който презираше героите. — Всяка минута звярът я отдалечава все повече от нас.

— Тиан вече не е в галерията — заключи Джи-Хад. — А и лайринксът мисля, че е мъртъв. Снаряжението й също е изчезнало. Трябва да я е отвлякъл.

— Защо им е на лайринксите да я отвличат, сър? — прехапа Арпъл горната си устна.

— Може би искат тя да ги научи как да правят контролери — каза Джал-Ниш. — Ще хванем краткия път до мината. Веднъж да влезем в галерията с нашия търсач — той кимна към Олеи, — ще разберем къде е отишла. По местата, тръгваме!

Преди да са направили обаче и няколко крачки, някой излетя през вратата, като крещеше:

— Татко, татко! — беше малко тъмнокосо момиченце на пет или шест, с червени панделки на косата. То тичаше към управителя, простряло ръце.

Джи-Хад я вдигна, а след нея се появиха още пет по-големи момиченца, които вървяха едно след друго. Всяко от тях прегърна баща си, а после се върна на мястото си. Една едра, бледа жена стоеше на вратата, с отчаян вид.

Когато тя пристъпи напред, перквизиторът извика:

— Това не е парти, управителю, подложен на проверка. Мърдайте, всички!

Джи-Хад направи крачка към съпругата си, спря се, помаха й с ръка, а после се обърна. Лицето й се сбърчи. Най-малкото момиченце започна да плаче. Джи-Хад тръгна напред с безизразно лице, без да се обърне назад.

 

 

Олеи тръгна с последния кланкер, заедно с Ирайзис, Ниш, Кай-Ара и Пър-Дид, стрелецът, който освен в най-студеното време, седеше най-отпред в кланкера при оръжията.

Олеи не беше виждала кланкер преди, а сега, носеща едновременно очила и маска, също не можеше да го види добре. Тя не се нуждаеше да го вижда; останалите й сетива достатъчно добре го усещаха. Усещаше миризмата на дестилат, грес и гранясало рибено масло. Миришеше и също на метал, храна с подправки и острия мирис на работещите части на кланкера. Смрадта на кланкера съвсем задушаваше мириса на хората в него.

Кланкерът, макар и спрял, беше невероятно шумен. Запаленият му мотор обаче произвеждаше тропот, който Олеи чуваше дори и през наушниците й като неприятен, дразнещ звук. Маховиците виеха, тръните съскаха, чуваше се скърцане.

Това обаче беше нищо пред начина, по който тя усещаше машината. В нейната мрежа кланкерът беше един така блестящ възел, който друга машина не беше създавала досега. Възелът израсна от хедрона в сърцето на машината, хедронът, който черпеше сила от полето, разположен вътре в контролера и благодарение на него работеха огромните маховици, лостовете влизаха в движение, механизмите неуморно задвижваха желязото.

Контролерът и хедронът съставляваха два от аспектите на Тайното изкуство, макар и не по начина, по който ги употребяваха магьосниците, и двата предмета светнаха в нейната мрежа. Дори и да обърнеше ветрилото на своята мрежа, Олеи усещаше хедрона и енергията, както можеше да почувства струята на топлината и светлината от пещите, край които мина сутринта с Ниш.

В гърлото й се надигна вик. Прииска й се да разкъса наушниците, маската и дрехите и да се свие в снега. Това със сигурност би влошило нещата, но паниката толкова бързо я обхващаше, че тя не можеше да я задържи. Тя потрепери.

Една ръка запуши ноздрите й през маската. Беше Ниш. Като хвана ръката му с ръкавиците, тя я притисна към носа си. Това я обузда. Тя я помириса, притискайки лице към неговото.

— Сега съм по-добре — каза тя нежно. Почувства се по-добре, въпреки че й беше странно. Устните й нервно се свиха.

— Трябва да вървим — каза Ниш. — Войниците вече отидоха прекалено напред.

Тя вече можеше да почувства кланкерите. Другите два също се настаниха в нейната мрежа, с техния разтрисащ земята звук. Шлюзът на третия кланкер беше вдигнат, а Ирайзис жестикулираше гневно.

— Трябва да опозная това — каза Олеи.

Ниш я изведе да обиколи кланкера и тя докосна частите му — припокриващите се плоскости, дебелите метални крака и платформата за стрелба отгоре. Беше като броненосец, нейното любимо животно. Магьосникът Фламас имаше един в работилницата си. Тя беше докосвала това създание и усещаше как то се свиваше и променяше формата си. Споменът я накара да се усмихне и Олеи с удоволствие се върна обратно в машината.

Кай-Ара се присегна с дългите си пръсти, за да провери дали правилно е поставен контролера и дали всяко едно — от двадесет и четирите му разклонения — е на мястото си. Той свали своята „корона от тръни“, метална лента за глава с осем парченца от кристал, разположени на равни разстояния. Като сложи телените ръкавици, той сграбчи две ръчки. Като помръдна дясната ръчка, в мрежата на Олеи се появи дъга. Маховиците нададоха своя вой, когато енергията от полето, което Кай-Ара фиксира в съзнанието си, достигна в кланкера.

Лицето на Кай-Ара се успокои, когато разбра, че машината работи добре. Устата му се отвори във „фазата на мухоловката“, както подигравателно наричаше тази гримаса Ниш. Механикът изглеждаше нещо средно между човек и машина, особено докато кланкерът потеглеше.

Олеи беше очарована, въпреки че това нейно усещане се изпари, щом машината потегли със своя тракащ грохот. Звукът проникна право през нейните наушници. Възелът се изду сякаш искаше да заеме цялата й глава. Тя се опитваше да промени мрежата, но грохотът не позволяваше на мозъка й да мисли нормално. Тя притисна ръце към наушниците си. Не помогна. Олеи извика, право в ухото на механика.

Кай-Ара, уплашен, веднага спря машината. Главата му се завъртя, устата му се отвори, а очите му се ококориха.

— Какво? — извика той, усетил същата болка като нея.

— Тук някъде са запушалките за ушите й — каза Ниш на Ирайзис, като претърсваше джоба си.

— Дай си ръцете — прошепна Ниш на Олеи. — Никой не говори.

Олеи бавно протегна ръце. Той й подаде запушалките, които тя вкара дълбоко в ушите си, а после постави и наушниците. Ниш направи знак на Кай-Ара.

С бързи движения механикът отново установи връзка с полето. Кланкерът потегли, спря, после потегли отново. Олеи протегна ръце към ушите си, но не ги запуши. Тя не чуваше нищо. Усмихна се за миг, а после отново създаде в съзнанието си мрежата, в която фигурираше блестящия възел на контролера.

 

 

Ирайзис постави ботушите си на затоплящия механизъм — дълга метална кутия, пълна с горещи камъни.

— Тук е приятно и топло.

— Наслаждавай се — каза Ниш, който беше прекарал достатъчно време в студените кланкери.

Бяха едва на половината път до мината, когато до тях достигна нисък шум и кланкерът спря, сякаш заседна. Машината се разтресе, като вълната мина през целия кланкер.

— Какво става? — извика Кай-Ара, клатейки ръчките безуспешно. Той изглеждаше на ръба на припадъка. — Загубих полето!

Всички знаеха историята за изчезналото поле в Минийн, изгубените кланкери и мъртвите войници. Ниш изскочи навън от задния шлюз и извади — взетата си назаем сабя; същото направи и Ирайзис. Пред очите им проблесна светлина. Земята под краката им се разклати, дърветата също се клатеха напред-назад. Войниците се наведоха с щитове над главите.

— По местата! — извика Арпъл.

Войниците се наредиха в кръг около кланкерите, вдигнали щитове над главите си, с извадени копия. Ирайзис оглеждаше гората. Ако това беше засада, те бяха на прекалено голямо разстояние един от друг, за да се защитават.

Нищо не се случи. Арпъл накара войниците да се строят в по-малък кръг, около първия кланкер. Трусовете спряха. Ирайзис хвана занаятчийския си инструмент, който се беше затоплил неприятно. Това не се беше случвало преди.

— Какво беше това? — извика Джал-Ниш.

— Врагът… — Джи-Хад се оглеждаше наоколо, притеснен за семейството си.

— Направи го занаятчийката с кристала си — каза Олеи. — Тя предизвика това — тя почти загуби съзнание, подала се наполовина от шлюза.

— Отново мога да усетя полето — каза вторият оператор, Симмо, подал се от горния шлюз на машината.

Фин-Ма погледна перквизитора, който я дръпна настрани.

— И ти имаш някакъв магьоснически талант — каза той тихо. — Какво ще кажеш за това?

Ирайзис, чийто слух беше привлечен, се промъкна в гората и се приближи.

— Енергия — каза Фин-Ма, — никога не съм чувствала такава преди. И не идва отдалеч.

— И аз си мислех същото. Но Тиан е просто една занаятчийка. Тя няма магьоснически талант.

— Ако погледнем родословието й… — започна кверистката.

— Млък! Не говори за това. — Той се обърна през рамо, но не забеляза Ирайзис, която се скри зад едно дърво. — Това е нещо ново.

— Какво имаш предвид?

— Този вид енергия, достатъчна да разклати планината, не може да идва от слабо поле.

— Добре, но това не е новост. Не знам обаче някой да е оцелял от сблъсъка с подобна енергия.

— Древните са го правели! — каза злъчно той. — Историите са пълни с чудесата на Рулке, както и с подвизите на Ялкара. Не разбираш ли? Това може да е отговорът за провала при Минийн. Нова, още по-силна енергия!

— Нунар е писала за подобни неща — каза тя бавно.

— С подобна енергия на наше разположение, дори и невъзможното става възможно. Не само че ще спечелим войната, но и ще заличим врага от лицето на земята. Има начин, Фин-Ма, и ако го разкрием пред скрутаторите, сме обезпечени за цял живот. Трябва да я доведем жива, каквото и да ни струва. Трябва да разберем какво точно е открила.

— Незабавно — каза Фин-Ма. — Нищо няма да споменаваме за този „кристал“. Би било трагично, ако Тиан е умряла, използвайки го.

Джал-Ниш изгледа любопитно, сякаш долови сарказъм в думите й, а после направи знак на колоната да продължи. Другите двама оператори помогнаха на уплашения Кай-Ара да седне отново в кланкера.

— Мислех, че полето си е отишло — каза той от кланкера си. Той разтърка контролера в бузата си. — Мислех, че съм го загубил.

Ирайзис също влезе в кланкера и седна до Ниш и Олеи, като се опитваше да разбере същността на чутото. Тиан беше направила брилянтен пробив или просто беше открила нов кристал? Каквото и да беше, щеше да й бъде предимство пред Джал-Ниш. За пръв път от години Ирайзис си позволяваше да се надява.