Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Осемнадесета глава

Нямаше начин да спори, затова Ирайзис не се притесни, въпреки че нямаше и идея как щеше да се справи със заръката на перквизитора. Как щеше да работи с Олеи, която се страхуваше от светлината, звука и допира? Как щяха да общуват двете?

Като отиде в работилницата на Тиан, тя седна и хвана главата си в ръце. Някой я излъга. Не беше съвсем ясно дали Тиан не е била шпионин или саботьор. Ирайзис беше позволила на чувствата и амбициите да я заслепят. Тя беше набедила друга занаятчийка и щеше да си плати за тази лудост. Съществуването си, изградено с толкова усилия, тя го сриваше сама. А после нямаше как да си го върне отново…

— Какъв напредък имаш, занаятчия?

Гласът на Джал-Ниш я изтръгна от размишленията. Тя хвърли поглед към закръглената фигура, запълваща вратата.

— Това е друг тип проблем — каза тя, задушавайки се. — Трябва да помисля в дълбочина над него, за да създам работещо решение. — Дори за самата нея лъжата не прозвуча убедително.

— Спешно е! — каза той студено.

— Много проблеми трябва да се разрешат: общуването с Олеи; да се открие как точно работи нейната дарба; създаването на устройство, което преди не е било правено. Това не са задачи, които могат да се изпълнят за един следобед. Може би дори са невъзможни…

— По-добре ще бъде да са възможни.

Ирайзис дотолкова се уплаши, че главата й клюмна и се удари в работната маса. По-лошо от всичко друго беше смъртта; срамът от фабриката за разплод беше за предпочитане, макар и да излагаше семейството й.

Ирайзис мразеше семейството си заради това, което й бяха причинили, както и затова че непрестанно трябваше да следва поставените от тях цели и постиженията, които изискваха от нея. Случващото се около Ирайзис би разстроило страшно много майка й. То би довело до това тя да изгуби своето място в йерархията на собственото си семейство, което щеше да я остави в семейните Истории като измамница и лъжкиня. Името й щеше да бъде очернено до края на Историите, които в Сантенар дълго се помнеха. Всъщност Историите бяха ядрото на цивилизацията и корените на всеки един, те предаваха живота му такъв, какъвто е бил.

Дори и неграмотните селяни знаеха наизуст своите Истории, поне десет поколения назад или повече. И най-низшите в обществото семейства имаха Истории. Историите на семейство Стърн възлизаха двадесет и шест поколения назад; осемстотин седемдесет и една години. В годините на детството си тя ги беше учила наизуст. Най-висшите семейства имаха трихилядолетни Истории, записвани от личен хронист. Нейните семейни Истории разкриваха коя е. Океан, в който тя плуваше през целия си живот.

Тя излезе, като заключи вратата и тръгна към стаята на Ниш. Той още спеше. Седнала на ръба на леглото, тя го гледаше докато светлината започна да отслабва съвсем. Дори и Ниш, който само преди седмици се молеше да има нейното тяло, сега странеше от нея. Не можеше да го укорява, но я заболя. Можеше да си тръгне преди той отново да я отхвърли, но нямаше къде да отиде.

Като изхлузи ботушите и чорапите си, тя се плъзна под завивките, Ниш беше топъл. Тя притисна студеното си тяло към него, докато се отпусне, а после заспа.

Когато се събуди, беше вече тъмно. Ниш се търколи, за да стане от леглото, внимателно поставил ръка под гърба й. Тя го придърпа към себе си, като пазеше раната му.

— Ирайзис? — прошепна той.

Като усети напрежението му и тя се стегна.

— Да? — каза Ирайзис в ухото му. — Ако искаш да си вървя, само кажи.

Той стисна ръката й, сякаш беше загрижен.

— Ти ми спаси живота.

Тя не отговори.

— Какво правиш тук, Ирайзис?

— Трябваше да дойда или да се самоубия.

Ирайзис!

Тя изплака, но се престори, че кашля.

— Свършено е с мен, Ниш. Ще бъда осъдена за измамата, която извърших.

— За какво говориш?

Тя му разказа за сляпата Олеи — търсача, както и какво искаше от нея Джал-Ниш.

— Търсач! — извика той, но викът му се превърна в стон и той падна обратно на възглавниците.

Тя попита:

— Добре ли си? — Тя се изненада, че макар и вече той да не можеше да й бъде полезен, по някакъв начин беше загрижена за него.

— Чувствам врата си като отсечен със сабя.

— Раната е ужасна. — Тя се загледа в тавана, почти невидим в тъмнината. — Натъквал ли си се на търсачи преди?

— Чувал съм да ги споменават, когато бях писар, въпреки че никога не съм срещал. Дори може и да е ставало въпрос за Олеи.

— Какво си чул?

— В повечето случаи, да се надяваме, само несъстоятелни теории. Господарят ми твърдеше, че те се отговорът на молещите се. Негов приятел, един проклет адвокат, мислеше, че цялата идея е просто една безсмислица, загуба на време и пари. Баща ми също нямаше обяснение. Все пак вярваше, че това работи. От всичко, което съм чул, заключавам, че търсачите са странни хора, доста нестабилни.

— Олеи е такава! Тя има дори повече недостатъци от мен — изсумтя Ирайзис.

— За какво говориш? Ти все още си занаятчия и можеш да бъдеш отново майстор, като чичо ти. Един ден дори може да станеш чаник. А и след великите ти дела тази сутрин, кой може да повярва…

— Ниш! — тя стисна ръката му и той спря. Изобщо нямаше желание да й говори повече така. — Вярно е, произхождам от дълга семейна линия занаятчии и майстори. Двама са достигнали до върха в професията и са били възнаградени с титлата чаник. Аз не съм една от тях, Ниш.

Още в деня, когато майка ми разбра, че е бременна, тя започна да прави планове за мен. Първите думи, които съм чула, не бяха думи към бебе, а планове за бъдещето ми, отражение на нашето минало. Смяташ, че баща ми и чичо ми са постигнали много, понеже са станали майстори? В действителност те принизиха семейството. Преди в семейството ми е имало чаници, а днес — майстори. Снижаваме се. Какво е следващото? Работници в рудник? Аз трябваше да възстановя престижа на семейството.

Бях в капана на семейните Истории. Другите деца имаха играчки; на мен ми подариха малък комплект инструменти, даваха ми излишни хедрони и счупени на части стари контролери. Започнах да ги сглобявам още като се научих да ходя. Когато станах на шест, започнах да изработвам части за контролери. На дванадесет можех да направя всичко; най-малката частица на джобен хронометър, най-деликатната бижутерия, перфектни лещи. Исках да бъда бижутер; знаех, че притежавам рядкото умение да правя красиви неща. Дори контролерите ми бяха истински произведения на изкуството.

Семейството ми дори и за момент не биха го позволили. Бижутер? Един обикновен занаятчия! Все едно да им кажа, че ще отворя бордей, така биха реагирали. Трябваше да бъда най-добрият занаятчия на всички времена, за да издигна отново семейство Стърн до върха, от който беше паднало. Това ми се повтаряше всеки ден. Задушавах се от техните амбиции. Това беше единственият проблем.

Ирайзис спря тук. Ниш не каза нищо и след няколко минути тя продължи.

— Нямам таланта да откривам полето. Нито каквото и да било друго! Аз съм измамница.

Той седна и запали фенера.

— Това не е възможно, Ирайзис. Ти правиш най-красивите контролери, които някога съм виждал.

— Аз лъжа и мамя, манипулирам останалите, за да направят това, което аз не мога. Правя това от четиригодишна, когато открих, че съм загубила таланта, предаван в семейството ми от пет поколения.

— Какво? — Той я изгледа в очите.

— Беше четвъртият ми рожден ден, бях облечена в рокличка и носех панделки — най-красивото дете на тържеството! — каза злобно тя. — Всеки правеше трикове със семейния талант, всеки се опитваше да бъде над другия.

— Какви трикове?

— О, знаеш. Обикновените неща.

— Нямам идея. В моето семейство нямаше такъв талант, нали знаеш?

— Извинявай — предположих, че всички знаят. В семейството ми си правеха номера толкова често, колкото миеха съдовете например.

Какво правеха, Ирайзис? — попита той раздразнено.

— Извличаха енергия от полето, за да си правят номера. Като например посред лято у дома да вали сняг или да накарат храната сама да се сготви в чиниите на масата. Глупави дребни неща, които можеха да забавляват глупави дребнави хора! Както и да е, на рождения ми ден чичо Баркъс, старият занаятчия, постави хедрон в ръцете ми и ме накара да покажа на другите какво мога. Той твърдеше, че аз съм най-брилянтният занаятчия в семейството, макар и да бях най-младата. Братята, сестрите и братовчедите ми вече ме мразеха, след като чуха, че аз ще бъда по-добра от всички тях, взети заедно. Нямаш представа какъв натиск усещах, но и как се стараех да направя най-прекрасния трик с хедрона.

Постарах се много. Знаех, че бях най-добрата, тъй като правех трикове, откакто се научих да ходя. Толкова много го исках и бях толкова нервна. Можех да почувствам таланта си някъде дълбоко в себе си, но не можех да го разкрия. Започнах да си мисля, че е невъзможно да го разкрия. Колкото повече се стараех, толкова талантът се отдалечаваше от мен. Изгубих го в онзи ден и никога повече не го открих. Получих добър урок — спря тя с горчивина. — Не се отказвай, но и никога не бъди прекалено загрижен. За каквото и да било!

— Не разбирам — каза Ниш. — Какво изгуби?

— Способността да откривам полето. Мога да го виждам по-добре от всеки друг, в съзнанието ми се визуализира как да извличам сила от него, както и проектирам неговата субетерична пътека. Но когато се опитам, нищо не се случва.

— Какво направи?

— Единственото нещо, което може да направи едно сладко малко момиченце. Избухнах в сълзи. Мама се скара на чичо, настъпи истински скандал, като всички се обвиняваха един друг. Татко ми даде специален подарък. Мама постави хедрона в ръцете ми и направи трик, който приписа на мен. Тя замрази цветята във вазата така, че когато ги хвърли на земята, те се счупиха като стъкло. Възрастните ръкопляскаха, братовчедите ми се мръщиха, по-голямата ми сестра ме удари с юмрук, докато никой не гледаше и накрая всички се прибраха по домовете си. И онзи ден аз научих два важни урока. Да използвам красотата ми, и да лъжа! Семейството ми не би искало да чуе истината, затова продължих да лъжа. Дори се научих да мамя майка си. Не беше трудно; тя искаше да я правят на глупачка.

Достигнах дотук достатъчно лесно. Беше лесно да излъжа чичо Баркъс, а и бях толкова добра с ръцете, така че никой не мислеше, че всъщност не можех да извличам енергия от полето. Лъжата и измамата ми служеха добре, първо като помощничка в работилницата, после — като чирак. Като станах занаятчийка беше дори по-лесно. Имах на разположение другите занаятчии и чираци да изработят това, което аз не можех, като се правех, че просто искам да ги обуча. Имах рядък талант на учителка, плод на отчаянието ми. Когато това не ставаше, аз изпадах в ярост или използвах женствеността си. Мразех себе си, Ниш, но не можех да се върна назад. Живеех в ужаса, който сама сътворих.

Ниш протегна ръце да я прегърне, но тя се изплъзна.

— Екзаминаторът ме прелъсти на изпита, когато навърших единадесет — продължи тя. — Позволих му; не виждах друг начин да избегна разкриването ми. На изпита, когато бях на шестнадесет, аз съблазних екзаминатора по същите причини. Направих го съвсем съзнателно. С хитрост създадох впечатлението, че съм изключително способна, а като се добавеше и произхода, не оставаше място за недоверие.

Когато обаче нямаше друг изход, не се страхувах да се самоунижа. Бих отишла при майстора или екзаминатора, за да обясня какво не разбирах или не можех да реша. Аз съм брилянтна в това да ги водя за носа стъпка по стъпка, с големия си бюст и сълзите на миглите. Знам всичко, както и Тиан знае, разликата е обаче, че аз просто не мога да го правя!

Всъщност всичко работеше перфектно, докато не умря чичо Баркъс, като остави мен и Тиан като старши занаятчии, а ние нямахме опит да работим заедно. Възникна проблем, който аз не можех да реша. Опитах да манипулирам Тиан така, както някога чичо, но тя беше прекалено умна и нетърпелива. Тя просто ми казваше какво да направя и ме чакаше да го направя. Това беше най-голямото унижение за мен, да стоя с хедрона в ръце, а тя да ме гледа в очакване. Разбира се, че не можех да го направя. Затова просто й благодарих с любезна гримаса и си тръгнах.

За щастие тя отиде да види майка си и остана там една седмица заради снега. Когато се върна, аз вече бях намерила друг занаятчия, който да направи това, което аз не можех. Никога не се доближих отново до Тиан. Тя не ме попита как съм решила проблема, въпреки че знаех — тя не беше забравила. Бях сигурна, че тя подозира моята неспособност и оттогава я намразих. Затова трябваше да се отърва от нея. Знаех, че тя можеше да ме издаде. Ужасна съм, нали?

— Как оцеля, докато беше майстор?

— Много лесно — в гласа й се прокрадва усмивка. — За мен работеха занаятчии с умения, които аз не притежавах, но пък можех да контролирам тези хора. Те не задаваха въпроси; бяха креативни, но им липсваше амбиция. Знам как да управлявам хората и знам точно какво се изисква. Но просто не мога да го направя.

— Защо тогава не го направиш с търсача?

— Да се занимаваш с Тайното изкуство е нов проблем и за него е необходим брилянтен, креативен ум. Нямам идея как да реша този проблем, нито пък другите занаятчии знаят. Ако Тиан беше тук, можех просто да се обърна към нея… — тя се усмихна насила. — Каква ирония, нали?

Той не отговори. Тя духна огъня във фенера. Ниш се оттегли да спи, а Ирайзис потъна в мрачни мисли. Защо разкри всичко това? Ниш беше същият опортюнист като нея. Можеше да я издаде, за да извлече дивиденти. Имаше само един изход. Тя леко пристъпи, като се опита да не вдига шум.

— Къде отиваш, Ирайзис?

— Никъде. За остатъка от живота ми.

Той я хвана за китката. Ирайзис се дръпна, но той не я пусна и тя го издърпа с цялата си сила от леглото. Ниш падна, като главата му се удари в ъгъла на шкафа, което го накара да извика.

По коридора се чу бяг — някой идваше. Вратата се отвори грубо и фенер заслепи погледа на Ирайзис. Тя видя фигурата на Джал-Ниш. Появиха се и други лица.

— Какво става тук? — извика перквизиторът. — Какво си направила на сина ми? — той я хвана за ръката.

Ниш разтри главата си. Струйка кръв се стичаше от превръзката на гърлото му. Ирайзис сдържа дъх, като очакваше той да я предаде. Не се и съмняваше, че ще го направи, тъй като оценяваше хората според собствените си стандарти. Тя смяташе, че Ниш ще я издаде.

— И така? — изрева Джал-Ниш. — Мърдай, жено! Искам да го видя.

Ниш се изправи на крака, като се поклащаше и легна на ръба на кревата. Той погледна Ирайзис двусмислено. Тя стоеше безмълвна.

— Татко, мога сам да решавам проблемите си.

— Не можеш! — каза кратко Джал-Ниш. — И това е очевидно.

Ниш се улови за шкафа. Като погледна баща си право в очите, стиснал долната си челюст, той само каза:

— Беше просто спречкване между влюбени и не се нуждая ти да го разрешаваш. Разкарай се от живота ми, татко!

Джал-Ниш гледаше като ударен през лицето. За пръв път някое от децата му го предизвикваше. Той само кимна, протегна се и дръпна Ирайзис да стане на крака:

— Връщай се в работилницата. Пилееш времето.

— Остава тук! — извика Ниш.

Ирайзис погледна първо единия, после другия. Какво ставаше с Ниш?

— Работим заедно по твоя проблем — каза Ниш.

— За нищо не ставаш, Крайл-Ниш — каза Джал-Ниш.

— Аз съм подзанаятчия. Знам как се правят нещата; знам как да говоря с хората; знам много езици. Двамата с Ирайзис ще разберем как да общуваме с търсача и ще решим проблема ти, татко.

Лицето на перквзизитора стана непроницаемо. Той смръщи вежди, кимна и се оттегли, като остави вратата сама да се затвори. Ниш запали фенера с треперещи ръце и седна. Лицето му беше покрито с пот.

Ирайзис не мръдна.

— Защо му каза всичко това?

— А какво очакваше от мен да направя?

— Да му кажеш истината — каза тя. — Да не се заблуждаваме, Крайл-Ниш, нито ти, нито аз сме добри хора.

— Може и така да е, но аз съм научил един урок от моето детство — лоялност към семейството и към приятелите ми!

Ирайзис се опита да разбере думите му. Приятелството имаше малка роля в нейния живот. За нея съществуваха единствено отношения от типа „използвай повече, отколкото те използват“. Приятелството беше слабост, от която бяха засегнати други. Тя никога не го разбра.

— Защо, Ниш, искам да кажа Крайл-Ниш?

— Знам, че лъжеш, мамиш и заговорничиш и също, че може би ти си убила аптекаря. Но те видях тази сутрин до стената. Ти показа смелост, която аз нямам.

— Бях ужасена! Трябваше да убия лайринкса, преди той мен. Изядена от него… — тя потрепери.

— Най-смелата постъпка — каза той меко. — Уби лайринкс съвсем сама, Ирайзис. Не са много хората, които могат да се похвалят с това.

— Щастлив изстрел — каза тя предпазливо.

— Умен изстрел! А твоята операция спаси живота ми.

— Можех да те убия. Просто се опитах…

— Но въпреки всичко го направи, нали? Никой друг не знаеше какво да направи, но ти за един миг разбра. Щяха да ме оставят да умра, от страх да ме спасят. Ти опита, с риска, ако се провалиш, да бъдеш осъдена на смърт. Перквизиторът не прощава.

— Просто се сетих. Не спирах да мисля.

— Ти се сети какво да направиш само за миг. Може би това е, защото… ме обичаш, Ирайзис?

Ирайзис не можеше да си представи, че Ниш или който и да било друг, беше загрижен какво можеше да й се случи.

— Не се надценявай, мой пъпчив малък Ниш-Наш. Любовта прави глупаци и най-умните. Просто се опитах да откупя благоразположението на баща ти.

— Както и аз — благоразположението на твоето семейство! — извика той. — Ако нямаш нищо против, уморен съм и вратът ме боли. Лягам си._Лека нощ!_

Тя остана в сянката на блещукащия фенер, без да помръдне; отвори уста, но не проговори и отново я затвори.

— Какво става? — каза той раздразнено, хванал врата си с ръце.

— Нищо! — прошепна тя. — Нищо.

Тя излезе, като затвори тихо вратата. Върна се в работилницата си и седна в мрака, като отново и отново прекарваше в ума си всичко, което се беше случило. Мислите й бяха като камъни в безплодна равнина, под които тя се опитваше да намери решението. Не успя. Откри само студени сенки, както и неща, които не можеше да разпознае.