Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Част четвърта
Създателят на плът

Тридесет и четвърта глава

— Ставай! Тръгваме.

Тиан се събуди. Райл беше на входа, взрян надолу. Тя се измъкна от мечата кожа, прекалено паникьосана, за да остане в пълно съзнание. Лайринксът трябва да беше прострял дрехите й през нощта, защото всички, освен палтото, бяха сухи. Тя се облече бързо с четири ката дрехи, всичките миришещи на пушек. Ботушите бяха още влажни, но поне държаха топло.

След пет минути тя беше готова.

— Какъв е проблемът? — Тя се изправи на входа.

Той само посочи надолу към планината. Надолу се виждаха две колони маршируващи войници, които се движеха като гъсеници по заснеженото поле. Следите им оставаха по снега, идеално прави, по целия път до реката. Лошият спомен пак се върна — четирите кланкера, които ги бяха обградили и ги обстрелваха. Опитваха се да ги убият. Нейните собствени хора щяха да извършат това, за да не я отмъкне Райл! Лоялността й към манифактурата изчезна. Тя трябваше сама да продължи пътя си оттук нататък. Засега обаче щеше да остане с Райл, тъй като нямаше възможност да избяга от него.

— Как са ни намерили? — промърмори Райл. — Добре прикрих следите.

— Заради огъня? — предположи Тиан, въпреки че пушекът беше малко, а входът беше точно срещу реката. — Или заради лешоядите?

— Виж колко правилни са следите. Те вероятно имат средство, за да намерят теб; или твоя кристал.

— Не знам дали това може да се прави от разстояние, да ни намерят така… — Тя знаеше толкова малко за Тайното изкуство, особено за употребата му при такава цел. Очевидно обаче беше възможно, щом лайринксите откриваха контролерите по сиянието им…

— Трябва ли отново да вържа китките ти? — попита Райл.

Чувството на безпомощност, когато потъваше в реката с вързани ръце, беше ужасяващо.

— Няма да се опитам да избягам.

— Едва ли има смисъл от това.

Райл се плъзна в мрачината и скоро изчезна съвсем. Склонът на планината пред тях беше стъпаловиден. В състояние, като нейното, катеренето беше невъзможно, затова и след първите няколко крачки той я взе под ръка. Райл изглеждаше не особено разтревожен от допълнителния товар и продължаваше да се катери с ноктите на ръцете и краката си.

Устремен към върха, той я хвана през гърдите.

— За да не паднеш — поясни той.

Тя се опита да не мисли какво би станало, ако той паднеше.

 

 

Те следваха пътеката три дни. Тиан нямаше избор в този случай; нямаше идея накъде отиваха, въпреки че държаха югозападна посока, което горе-долу съвпадаше и с нейното желание.

Тя на няколко пъти видя кланкерите през първия ден, но после ги загубиха някъде назад, а следобеда вече нямаше и следа от тях.

Всеки ден беше почти като предишния. На зазоряване хапваха малко мече месо — печено за нея, сурово — за него — а после вървяха, докато Тиан имаше сили да продължи. Когато се уморяваше, те спираха, Тиан хапваше, а Райл я слагаше на гърба си и вървеше до вечерта, а и до по-късно, ако теренът му позволяваше. Накрая те спираха за вечеря и заспиваха в някоя снежна пещера или под някой навес.

— Мисля, че вече ги изгубихме — каза Райл следобеда на третия ден.

Тиан си почиваше зад един голям камък, изгладен от вятъра. Тези дни времето беше хубаво, но срещу тях се виждаше огромна купчина облаци.

— По-добре да си намерим подслон за през нощта, както и за утре.

— Знам едно място. — Лайринксът посочи едно стъпаловидно плато в далечината.

Тя се загледа в нарастващите облаци.

— Може би няма да успеем.

— Няма къде другаде.

Като я грабна на раменете си, той започна да тича. Свикнала с това, тя просто заключи врата му между бедрата си, сякаш яздеше кон и се хвана здраво за раменете му. Предстоеше им състезание с времето, а вероятно те щяха да загубят. Развръзката дойде бързо — изля се студен дъжд и запада сняг на парцали. Още преди да са достигнали основата на платото, вече валеше силно.

Той спря на ръба на една пожълтяла скала, счупена в основата си, откъдето можеше да вижда по-надалеч.

— По-добре да намерим пещера — каза Тиан.

Райл я свали от раменете си и я сложи на земята. Платото пред тях рязко се издигаше от земята. Безспирният вятър разбиваше камъните на парченца и ги отнасяше далече.

— Какво ще кажеш за някоя от тях? — извика тя, когато минаваха през поредица от малки пещери, подобна на гигантска медена пита в скалите.

— Знам къде отивам.

Тя почувства безпокойство, пък и бурята се усилваше и нямаше друга възможност, освен да го следва. След няколко минути, когато видимостта намаля, те тръгнаха точно покрай скалите, а Тиан започна да следва Райл на минимално разстояние. Множество пукнатини прорязваха скалите. Тя се опита да запомни пътя, но после съвсем загуби нишката, тъй като всеки завой й изглеждаше като предишния. Най-накрая лайринксът се плъзна през един по-тесен процеп и от другата му страна спря.

Там беше спокойно, снегът падаше вертикално. Като извади едно въже, което до момента тя не беше забелязала, той неколкократно го нави.

— Качвай се на раменете ми!

Тя изпълни нареждането, макар и малко притеснена. Въжето на два пъти се разклати. Райл здраво се хвана и започна да се катери. Земята изчезна от погледа им, скрита от снежната фъртуна.

Изведнъж въжето свърши. Лицето на Райл се изпъна и жилестите му ръце започнаха да треперят. Той се огледа притеснен. Въжето отново се разклати, толкова твърдо, че ръцете му се хлъзнаха на нишките. Райл извика. Тиан почти се подмокри от страх, но лайринксът я задържа.

Близо до върха на платото те спряха отново. Звярът стана много внимателен. Още едно рязко движение от негова страна и двамата видяха гладката земя — върха на платото. Внезапен порив на вятъра ги отнесе настрани. Тиан беше сигурна, че ще паднат.

Тя извика и сякаш беше още по-голям лайринкс от Райл, го избута от въжето. Тя се отскубна от него и се закатери нагоре, но ръката на звяра улови глезена й. Те се влачеха нагоре, към върха на платото.

Когото се изкачиха, Тиан не можеше да стои на краката си, затова Райл трябваше да я задържи. Пред тях стояха три лайринкса в редица. Двата от тях бяха по-големи от Райл, а третият — колкото него. Те стояха свити, скръстили ръце и подвили колена. Цветовете на кожата им хармонираха в унисон, вълни от жълто и червено. Цветове, които привличаха вниманието.

— Тлрпит миржип? — каза средният агресивно.

— Мирлишимир, птах возр! — каза Райл в защита.

— Склизипт моксор! Тнарр!

Лайринксът отляво на Тиан подскочи и я хвана за ръцете. Другата му ръка я сграбчи за краката и я вдигна чак пред лицето си. Сякаш се готвеше да я разкъса или пък да отгризе главата й от врата.

— Тлампетер райш! — изрева Райл. — Тлампетер райш нарл.

Лайринксът замръзна, като ту гледаше своите приятели, ту — Райл.

— Райш нарл?

Натискът леко отслабна.

Райл посочи някъде над нивото на скалите, където се издигаше бурята. Зверовете си говореха помежду си, след което единият остана на мястото си, а другите придружиха Райл по-нататък. Лайринксът, уловил Тиан, я носеше като ненужен пакет.

След дълго и мъчително пътуване в студа около час и повече, една огромна ледена стена с неправилна форма се изпречи пред тях. Лайринксът, който вървеше най-напред, дръпна настрани няколко парчета кожа, които висяха едно зад друго, спусна се на колене и полази в дългия тунел. Последва ново парче кожа, което прикриваше голямо помещение. То беше куполообразно, подобно на иглу, направено от ледени блокове. Беше празно, освен няколко парчета кожа на пода. Няколко улея, по които лайринксите да пълзят, се виждаха по пода. Първият лайринкс се намести в улея, който беше отляво на Тиан.

Звярът я остави на крака. Последва дълъг разговор на техния език. Тиан нямаше и идея какво се случваше, въпреки че й се стори, че Райл взема предимство в спора. Едва ли обаче той щеше да я преведе през планините. Неговата честна дума беше просто една лъжа. Тя се почувства страшно разочарована, макар и да разбираше колко глупаво беше всичко това. Лайринксите бяха преди всичко врагове.

— Какво искаш от мен? — попита тя Райл.

— Да ни помогнеш във войната, разбира се.

— Но… ти каза, че ми дължиш услуга.

— Аз ти се отплатих, когато те спасих от лавината. Спасих живота ти отново и когато се гмурнахме под ледовете, за да не те убият твоите хора.

Тя изгледа жестокото му лице.

— Никога не си казвал, че си изплатил дълга си.

— Можеш ли да спреш да смяташ колко и какво ти се дължи? Ние сме във война, човече!

Тиан се почувства като глупачка. Как беше могла да му се довери?!

— Ти не ми го каза! — изсъска тя, сякаш търсеше извинение за собствената си наивност.

— Оставих те, без да те наблюдавам, след като те спасих първия път. Имаше шанса да избягаш, но не го направи. А после направих много за теб, така че ти си ми длъжница.

— Няма да предам моя народ — каза тя, но напразно. Звярът си тръгна.

Тиан оцени положението си. Неговият вид винаги е бил враг на човечеството. Какво обаче щяха да й направят сега? Не я беше донесъл дотук за нищо.

Един голям лайринкс се изправи точно пред нея. Той имаше зелен гребен и гърди, заради което Тиан си помисли, че беше женска. Гребенът имаше дълбоки белези, липсваха първите три върха от него, а наранените места бяха обезцветени. Женските лайринкси бяха със същия размер като мъжките, понякога и по-големи, както забеляза тя. Останалите я последваха, заедно с Райл. Скоро осем лайринкса стояха пред Тиан. Райл говори с първия на собствения им език. Два от тях, със зелени гребени, изглеждаха по-млади. Всички бяха свили кожените си криле, за разлика от Райл, който притежаваше само безполезни рудименти.

— Донеси инструментите си, Тиан — каза Райл.

Тя поклати глава. С един скок лайринксът, който я беше уловил на скалите, скочи и я хвана за гърлото, като я разтърси силно.

— Глайннх! — каза заповеднически едрата женска.

Лайринксът пусна Тиан на пода. Райл изсипа съдържанието на торбата й и взе в ръка кълбото, кристала и шлема. Когато срещна погледа му, цялата й съпротива се изпари.

Тя се увери, че жичките не бяха се огънали от пътуването, и че малкият кристал не е повреден. Кълбото беше смачкано от едната страна. Пръстите й върнаха предишната му форма, като провериха дали зрънцата добре се мърдат в орбитите си. Лайринксите не свалиха очи от нея.

Тиан вдигна хедрона — амплимета, както вече мислеше тя за него. Беше горещ на допир; наистина странно. Дали това не беше сигнал, че мястото се намира точно над пресечна точка? Кристалът беше и по-тежък от преди. Райл я хвана за лакътя, като вдигна ръката й нагоре, за да могат всички да видят.

Една искра премина между игличките в центъра на хедрона, бляскайки в жълто, което я изненада. Амплиметът беше още по-блестящ от предишния път. Лайринксите извикаха в един глас.

— Тлампетер райш! — изрева Райл. — Ключът към кристала. Тя е неговият пазител!

Той се отдели с останалите лайринкси. Последва разгорещен разговор, ръкомахания, един друг се удряха в гърдите, а кожата им сменяше цветовете си. Райл изглеждаше неочаквано покорен — удариха го в гърдите толкова силно, че той се заклати назад, свел глава и едва отвръщащ на ударите.

По начина, по който говореха с Райл, както и според езика на тялото им, Тиан разбра, че останалите лайринкси го подценяват. Може би защото нямаше партньорка, или поради недъга му да няма крила? Каквато и да беше причината, то очевидно нейният могъщ защитник от преди, тук и сега беше абсолютно безпомощен.

 

 

Последва дълъг разговор, от който Тиан не разбра и дума. След малко я изпратиха в една по-малка стая, чийто вход беше блокиран от голям леден блок. Тази стая приличаше на иглу, направено от сбит сняг. Тя би могла да разцепи снега с ножа, но Райл й го беше взел. Не можеше и да помръдне огромния блок, който запушваше тунела.

Тиан крачеше напред-назад. В стаята нямаше друго, освен една дълга кожа с бяла козина. Прекалено голяма, за да бъде от някакъв вид дива котка например и прекалено груба, за да бъде от планински вол, например, така че вероятно беше от бяла мечка. Тя седна на нея, като разсъждаваше над възможностите си.

Или Райл щеше да изгуби спора, за каквото и да се отнасяше той, и лайринксите щяха да я изядат, или щяха да я накарат да ги научи да работят с амплимета и да правят контролери, както и да си служат с тях за постигане на собствените им цели. А после — щяха да я изядат. Какво щеше да се случи тогава с Минис? От очите й потекоха сълзи.

Вече чувстваше болката от отстъплението. Ако те отнемеха амплимета й, то тя трябваше непременно да си го върне. Но как би могла? Като се уви добре в кожата, тя легна на леда и се опита да заспи.

 

 

Един виолетов на цвят лайринкс я извлече по земята в голямото помещение. Тиан въртеше очи на всички посоки, но не можеше да се освободи от хватката.

— Ще ни покажеш как използваш устройствата си — каза Райл.

Къде бяха границите на предателството? Беше ли предателство, ако тя разкрие, каквото знаеше, по време на мъченията? Истинският герой би ги провокирал, за да го убият и така не би разкрил тайните на човечеството. Това изискваше повече кураж или сила на духа, отколкото Тиан притежаваше. Освен това, тя беше дала обещание на Минис; и своята любов.

— Веднага! — извика най-големия лайринкс.

Тиан не беше герой, просто беше много изплашена. Шлемът я пронизваше със студените си ръбове. Тя го затопли с пръсти, а после постави амплимета в кълбото. Концентрира се; пръстите й размърдаха мънистата. Тя търсеше комбинацията, която щеше да й позволи да улови полето тук. В съзнанието й проблесна план.

Можеше ли тя да улови полето и да насочи енергията му точно срещу лайринксите, за да ги неутрализира или да ги убие? Може би не. Беше трудно да се извлече такава сила от толкова слабо поле. За това, което искаше, само геомагията можеше да й помогне, но Тиан се страхуваше от това Изкуство. Провалът й в ледената пещера я беше научил колко малко знаеше тя за него и колко смъртоносно можеше да бъде то.

Докато разсъждаваше върху това, пръстите й търсеха нови комбинации с мънистата от кълбото. Тя започна да улавя полето. Най-малкото, поне си мислеше, че е открила поле, въпреки че подобно досега не беше виждала. Изглеждаше като две червени слънца, които се въртяха едно около друго, обвити от оранжева мъгла — красива, но странна. Тиан претвори картината в ума си. Можеше ли да използва това за нещо? Червените слънца изглеждаха опасни; не смееше да стигне до тях. Ами мъглата? Изглежда, в нея нямаше много енергия.

Мъглата се разсея и я обви, тъмна и страховита. Една гореща вълна премина през нея и амплиметът изпусна блестяща виолетова светкавица. Един от лайринксите извика. Другите ококориха очи. Главата на Тиан се разтресе. Тя падна на пода с ръце на ушите, като се опитваше да блокира звука. Главата й се удари в леда, шлемът падна и светкавицата изчезна.

Райл я вдигна. От покрива капеше вода. Когато Тиан махна ръце от ушите си, тя видя ясно наоколо. Лайринксите се оглеждаха объркани наоколо с влажни очи. Тиан усети тяхната слабост. Амплиметът отново блестеше леко, както преди. Тиан нямаше и идея каква сила улови.

— И така, Бизънт — каза Райл. — Вярваш ли ми сега?

Бизънт, голямата женска с ранения гребен, направи гримаса. Дали беше склонна да отстъпи пред един недъгав мъжки лайринкс без партньорка?

— Добре си се справил, Райл — каза тя с дълбок глас. На Тиан й отне време да разпознае говора заради акцента на лайринкса. — Кристалът е уловил нов източник на енергия. Човечето може доста да ни научи. Ще я изпратя в Калисин.

— А аз? — попита припряно Райл. — Това ли е моят шанс? Мога ли да си взема партньорка?

— Със сигурност ще станеш по-желан. Позволявам ти да си потърсиш партньорка, макар че се съмнявам, че ще изберат теб.

Позволиха на Тиан да вземе обратно вещите си, с изключение на амплимета, ножа и арбалета. Тя се върна в стаята, нахрани се с малко мече месо и заедно с Райл, излезе навън по нужда. Навън тя видя два лайринкса, които клечаха до малък, подобен на гъба обект, като оформяха около него нещо във въздуха с ръце.

— Какво правят? — попита тя.

— Гледат — отговори Райл, без нито дума повече.

Тиан очакваше кристални сънища през първата нощ и се надяваше да сънува своя изгубен любим. Този път обаче сънува кошмари, каквито никога не беше имала преди. Тя сънува, че стаята е пълна с клетки, а във всяка клетка има по един див двуполов звяр.

Мъгливо оранжево поле се вихреше около клетките, като хващаше зверовете в своя вихър, за да ги изстиска. Те трепереха агонизиращи, от отворите по телата им струеше кръв и един по един те се променяха. Купчини деформирана плът и кости, усукани сухожилия и разпорена кожа. Зъбите се клатеха и падаха от устите им, а на тяхно място се появяваха нови — остри, като на акула.

Скоро оцелелите зверове бяха трансформирани в истински чудовища. Те гледаха Тиан право в очите! Тя се събуди и цялата нощ вървя напред-назад, за да държи сънищата далеч от себе си.

Следващата нощ тя отново сънува. Това бяха сънища, които ставаха все по-ужасни, с всеки час, в който тя беше разделена от амплимета. Разтърсваха я болки и копнежи. Тя не можеше да мисли за нищо през деня, освен за това как да си върне кристала. Това беше най-лошата последица от отнемането на кристала. Тиан се затвори в себе си и й отне много време да се възстанови. Мнозина като нея обаче не успяваха…

— Какъв е проблемът? — попита Райл на следващия следобед, докато тя лежеше на кожата и се тресеше, измъчвана от своя копнеж по кристала. — Болна ли си?

Тиан не беше в състояние да измисли каквато и да било лъжа.

— Трябва да си върна кристала — прошепна тя. — Моля те. Не мога без него.

— Ах! — въздъхна той и излезе.

Едва по-късно Тиан разбра, че му беше дала истинската власт върху нея.