Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Четиридесет и първа глава

Калисин беше най-специалната пресечна точка, място, където можеше да се проникне в латентната енергия на земята — ако някой беше достатъчно силен или достатъчно дързък, за да опита. Преди петдесет хиляди години една комета от скали и стомана беше паднала тук от бездните на празното пространство право на земята. След удара пръстенът около земята беше станал напълно плосък, а вдигналият се облак от разбити скали беше потопил земята в мрак. Последва ледена епоха през следващите тридесет хиляди години.

Останките от кометата се бяха заровили сами с времето дълбоко в земната кора под Тараладел. Скалистите частици се смесиха със стъкло, но стоманеното ядро образува дълбок басейн, който цели двадесет хиляди години седеше в течно състояние, преди земната кора да започне отново да се издига, под натиска на напиращите под повърхността й газове. Издигащите се газове разтопиха стоманата в пенливи частици, които потънаха надолу, докато останалата маса се издигна към повърхността, разтапяйки отстъпващата ледена покривка и превръщайки се горе при съприкосновението си с въздуха в твърд връх.

Сега на мястото се издигаше връх, висок двеста и шестдесет педи, точно в центъра на езерото, което запълваше кратера от кометата. Вътре върхът беше като гигантска медена пита, замръзнала стоманена пяна. Отвън, горната му част изглеждате като колекция от шапки на вещици, нашарени с червени и ръждивокафяви жилки. Буци от мазна зелена разтрошена скала и стъкло се виждаха тук-там. Най-ниската част беше покрита с обикновени скали, като тези, от които беше съставен самият връх, както и с няколко слоя донесен от вятъра прах, натрупал се след изчезването на ледовете.

Полите на върха бяха покрити с високи дървета, доста различни от вретеновидните борове в Тараладел. Тук-там лежаха блата, от които се издигаше пара, езера с бълбукаща кал и процепи в земната кора, от която извираше гореща вода, покриваща скалите с многоцветни соли. На най-горната част на върха рядко се виждаха лишеи, въпреки че беше значително по-топла, в сравнение със замръзналата земя наоколо. Там имаше обаче гнезда на орли и други птици.

Никой не идваше да събира яйцата им. Връх Калисин беше познат като място на зли духове, дълго преди лайринксите да уседнат там. Никой човек не се осмеляваше да кръстосва топлите води на езерото. Само един поглед издаваше колко злокобно можеше да бъде това място. Небето над Тараладел беше мрачно половин година, по небето над Калисин беше известно с чистия си въздух, макар и смущаван понякога от бури. Стоманените зъбери обаче бяха докосвани от слънчевите лъчи много по-често, от което и да е друго място по тези земи. Народните поверия обаче бяха натоварили Калисин с толкова страшни качества, че хората се страхуваха от него и виждаха във върха единствено място на злини. Така понякога съвсем случайно се говореше как някой рибар от далечното крайбрежие е видял крилати същества да кръжат над върха и никой не се съмняваше, че това беше истина.

Тъй като бяха същества от празното пространство, лайринксите с удоволствие се настаниха около останките на кометата. Кратерът и особено стоманеният връх бяха за тях познати и разбираеми неща — част от тяхната среда, по някакъв начин. Но имаше и нещо повече. Кометите бяха тела с невъобразимо силна енергия, а тази не беше разкрила целия си потенциал при удара в земята. Падането и ударът, разтапянето и издигането на стоманения връх създадоха нестабилност. Металната бездна, отворила се дълбоко в земята, не беше в равновесие с околното пространство. Нестабилността в тази пресечна точка откриваше мощен енергиен басейн, който очакваше своя откривател.

Кометите бяха странни неща. Лутайки се във висините милиарди години, тяхното значение за практикуващите Тайното изкуство беше огромно, главно поради необяснимите свойства. Лайринксите, които имаха тази способност, покриваха със стомана от кометите всички видове предмети. А Калисин представляваше апогеят на тяхното изкуство и желания. Те дадоха най-доброто от себе си тук, обвиха се целите в енергийни полета, за да могат да ядат, дишат и спят близо до най-магическото от всички места според тях.

Калисин беше тяхната най-голяма работилница и лаборатория. Тук лайринксите в индивидуални кабинки работеха върху най-спешния проект. Кланкерите им бяха нанесли значителни загуби, а те не бяха чак толкова много, за да ги компенсират. Трябваше да намерят защита.

За нещастие все още не бяха открили как да проникнат до енергията на Калисин. Помагаха си с полето, но това не беше достатъчно. Беше дразнещо да бъдат обградени от повече енергия, отколкото някога изобщо можеха да използват, и да бъдат неспособни да я извлекат. Те искаха амплимета; още по-важното беше да открият как Тиан извличаше чрез него енергия от полето. Всичко това Тиан научи, директно или индиректно, още през първия си ден в Калисин.

 

 

Мина седмица. Тиан напълно се оправи, освен че чувстваше рамото си по-уязвимо. Лайринксът не се отнасяше с нея враждебно, дори я хранеше по-добре, отколкото тя някога ядеше в манифактурата. Най-напред тя настоя да й покажат откъде идва храната й, но скоро разбра, че те уважаваха нейните вярвания и табута. Лайринксите нямаше да я хранят с човешка плът, тъй като и самите те не изяждаха своите мъртви. Повечето от тях ядяха риба от езерото. Тиан скоро заболя от тяхното меню: печена риба, супа от водорасли и корени от растение, подобно на лютива ряпа. Ядеше едно и също всеки ден.

Тя живееше в няколко стаи, почти горе на върха. Формата им беше като на стоманени балончета, затова й беше трудно да свикне. Стените бяха криви, от тъмен метал с жилчици ръжда. Спалнята й имаше кръгъл отвор, през който да влиза свеж въздух, а върху отвора можеше да спуска капак от зелено вулканично стъкло, за да не й бъде студено. Рядко го правеше. Стоманата пропускаше топлина от недрата на земята, затова и целият Калисин беше топъл. А пък и отворът беше прекалено малък, за да стане студено.

Монотонната музика по-малко се чуваше тук, но тоновете бяха по-високи, сякаш идваха от груб обой. Лайринксите бяха издълбали отвори и в другите балончета, като се опитаха да направят по този начин множество музикални рогове, в които вятърът да свири. Той пък постоянно духаше, така че роговете никога не заглъхваха.

Тези неща обаче не създаваха комфорт на Тиан. Желанието да си върне амплимета беше като постоянна болка и пристъпите й ставаха по-силни с всеки изминал ден. Тя беше безпомощна да задоволи желанието си. Тя се научи как да отключва вратата си и първата нощ се опита да го направи, но за минути я заловиха. Не я нараниха, просто я върнаха в стаята и сложиха резе.

Всеки ден я питаха за амплимета и същността на нейното изкуство и занаят. Тя отказваше да отговори, но с всеки изминат ден раздялата и с кристала ставаше все по-трудна. Скоро Тиан разбра, че беше склонна да им каже всичко, само и само поне за миг да подържи в ръце кристала. Тя трябваше да го има. Това беше единствената й надежда да се освободи. Най-важното, това беше ключът към оцеляването на Минис. Сред всичките си страдания тя не беше загубила най-висшата си цел — да върне навреме амплимета в Тиртракс.

Колко много съжаляваше, че беше разказала за своята зависимост на Райл, но вече беше прекалено късно.

 

 

— Какво правят тук твоите? — попита тя Райл на осмия ден. — Опитвате се да направите свои собствени кланкери? Затова ли се интересувате от моя занаят?

— Едва ли ще направим дубликати на оръжията на враговете ни — каза лайринксът студено. Отношенията им се бяха обтегнали, откакто го беше защитила.

— Защо не?

— Това си е чиста дегенерация. Това е да вървим срещу собствената ни природа. Всяко устройство, което използваме, трябва да бъде плод на нашия бит и традиции.

— Но със сигурност би било по-лесно…

— Защо да търсим по-лесно? — каза той ядосано. — Ние не сме хора! Не сме създадени, за да си улесняваме работата. А за да правим нещата по-добри! Това има значение, в противен случай ще се изродим като…

Щеше да каже „като вас“. Тя разбираше колко ценно щеше да бъде това за тях преимущество да спечелят войната. Беше ясно, че за тях успехът невинаги оправдаваше средствата. Средствата трябваше да бъдат част от тяхната култура.

— Какво се опитвате да направите?

— Не мога да ти кажа това.

Още една разлика между лайринксите и хората. Те по правило не лъжеха. Просто отказваха да отговорят.

— Тогава за какво ви трябвам? Откакто съм тук, само ям и спя. Започнах да се притеснявам, че ме угоявате за вечеря. — Тя опита да си направи шега с това, но не беше убедителна.

Като отвори капака на прозореца й, той показа муцуната си през отвора. Когато отново се прибра навътре, около очите му се беше оформил цял пръстен от лед.

— Наблюдавахме те и изучавахме човешкия род. Мислим, че ще можеш да ни помогнеш.

Тиан потрепери. Днес духаше вледеняващ вятър.

— Собствените ви усилия с моя амплимет не са били успешни?

— Какво те кара да мислиш така? — попита той, заинтересован.

— Поведението ви един към друг, тонът на гласовете ви. И аз изучавам лайринксите.

— И какво друго научи?

— Никога не говорите за вашите Истории, Райл.

Той изведнъж затвори прозореца.

— Ние сме изгубеният народ. Нямаме Истории.

— Какво имаш предвид?

Тя не очакваше отговор, но след като нервно се разходи из стаята и затвори вратата, Райл отново се върна при нея.

— Ние създаваме нашите неродени деца в празното пространство, за да може нашият вид да оцелее. Така правим. Още когато излязат от утробата на майка си, те свикват да се изправят сами срещу всяка нова заплаха. Ние оцеляваме; ставаме повече; но нямаме корени. Не знаем кои сме.

Имаше стотици лайринкси в Калисин, а голяма част от тях имаха една или друга деформация — липса на крила или нокти, неадекватна броня или пигментация, неспособност да сменят цвета на кожата си. Тиан се чудеше на това. Дали бяха родени така или пък телата им често биваха наранявани в празното пространство? Нито един от тях, дори нормалните, не си приличаха.

На другия ден я свалиха по няколко последователни стоманени стълби, някои от тях прави, други — спираловидни до поредици от стаи, някъде по средата на върха. Температурата нарастваше с всяко стъпало и в тези средни стаи беше неприятно топло.

Райл я въведе в една камера, където централните стени на група балончета бяха отстранени, за да се направи стая във форма на ягода. В единия ъгъл на това неудобно пространство малък женски лайринкс стоеше на пейка, направена от стомана, облицована със скално стъкло в най-бледата гама на зеленото. Това беше женската, която намести рамото на Тиан по време на процеса срещу Райл, единствената, чиято кожа не беше пигментирана. От обратната страна на пейката имаше кутия, направена от стоманени жички и зелено стъкло, като контейнер за риба.

Лайринксът носеше шлема на Тиан. Кълбото седеше на пейката. Лайринксът движеше мънистата. Ноктите й бяха свити, а дебелите пръсти — изненадващо сръчни; въпреки това блясъкът на амплимета не се променяше, каквото и да правеше.

Доведоха Тиан до кристала. Лайринксът не можеше да се справи.

— Това е Лиет — каза Райл на Тиан.

Тиан не чу. Застанала объркана срещу пейката с изумено изражение, Тиан само се протегна към амплимета. Райл я дръпна.

Отчаяна, Тиан се освободи и се хвърли срещу лайринкса. Райл я улови във въздуха, отново я върна в стаята й и я заключи.

— Няма да докоснеш кристала отново, докато не се съгласиш да ни помогнеш. Чуваш ли? — Затръшвайки вратата, той я заключи с резето.

Тиан крачеше по стаята през целия ден и с всяка минута ставаше все по-отчаяна. Желанието беше непоносимо. И през нощта крачеше, като накрая припадна в леглото си на зазоряване.

Райл скоро я събуди. Той държеше кристала в ръка, без съмнение, за да я измъчва. Тиан се хвърли срещу него като полудяла, като дращеше и хапеше. Той изглеждаше изненадан от яростта й, но просто я хвана с една ръка и я задържа, докато се успокои.

— Съгласна ли си? — попита той спокойно.

— Не! — извика тя. Почувства се замаяна, нереална. Беше толкова близо до амплимета, че можеше да усети следите от полето в точка Калисин. По бузите й се стекоха сълзи.

Той излезе от стаята и заключи вратата. Когато се върна по същото време на другия ден, Тиан вече се чувстваше сигурна, че ще полудее. Тя не можеше да спи, косата й беше разрошена, а очите й се превърнаха в жълто-кафяви ями. Изпочупи ноктите си, драскайки по вратата, а челото и беше цялото натъртено от удари в стената.

Тя лежеше по гръб, а пред очите й изникваше образа на амплимета. Тя не можеше да се пребори с този копнеж.

— И така? — попита Райл. Едната страна на кристала блесна пред очите й.

Тя вдигна глава от пода.

— Ще ти помогна — изхриптя тя, вдигайки високо глава.

— Слизаме долу. — Той тръгна надолу.

Тиан го последва до стаята с форма на ягода.

— Ето и Лиет — повтори Райл.

Тиан повтори името, „Ли-ет“ произнасяйки го с характерния си акцент. — Не, Лиет. — Тя постави ударението върху втората сричка и удължи звука „т“! После опита отново. — Лиет.

Лайринксът сви устни в странна усмивка.

— Просто ме наричай Лиет.

Тиан се приближи до пейката, разсеяна от движещия се в кутията предмет. Вътре се беше свило същество, каквото тя досега не беше виждала. То беше колкото мишка, подобно като форма на двукрак лайринкс, въпреки че видът му беше доста деформиран. За разлика от лайринксите имаше козина вместо хамелеоновата кожа и огромни розови очи.

То подскачаше на четири страни. Краката му бяха копита, а гръбната му мускулатура изглеждаше по-подходяща да носи тежки товари, отколкото да върви изправено.

— Какво е това? — попита Тиан.

— Едно бездомниче! — отговори Лиет. — Само гледай, малко човече.

Лиет обви с ръце клетката, нежно, но здраво и я стисна. Тиан усети замайващо усещане, едва доловимо, но по-различно в сравнение с чувството, което изпита по време на нощния полет с Бизънт. Усещането изчезна и Лиет отлепи ръце от клетката.

Тя се изправи, разклащайки глава, сякаш се опитваше да се отърве от нещо, загнездило се в безцветната й гръд. Пръстите й притиснаха отново клетката. Накрая тя отново я остави и затвори очи.

Тиан гледаше малкото същество, паднало по гръб и ритащо спазматично със задните си крака. Пред очите и копитата му започнаха да изтъняват и да се удължават. Случи се толкова неочаквано, че Тиан първоначално си помисли, че просто си го представя. Тя го сравни с първоначалния спомен за съществото и откри, че промяната не беше плод на въображение.

Вие умеете да придавате форма на плътта, така ли? — попита тя Райл, като си припомняше сънищата в леденото снилау.

— Някои от нас.

Това ли бяха направили с нея, докато беше заспала? Дали беше малко по-различна от преди? Тя разгледа ръцете си и по лицето и се изписа ужас.

— Не на теб, Тиан! — на Райл му беше забавно.

— Защо не? — извика тя, като отстъпи назад.

— По много причини — каза Лиет. — Но най-вече, понеже си прекалено голяма.

— Така ли?

— Дори и най-добрите сред посветените не могат да променят плътта на същества, по-едри от плъх. Това изисква много от нас. Работата е болезнена и доста изтощителна. Не можем да черпим сила извън нас, както можеш ти. Дори и цяла дузина от нас да работят заедно, ако се опитаме да променим плътта на същество, голямо колкото котка, това ще ни докара до лудост. Дори тук.

— Видях те как сам си създаде пръсти — обвини Тиан Райл.

— Това беше регенерация, което е доста различно. Замествах това, което е било загубено, а не създавах нов организъм. Телата ни могат да регенерират, дори когато сме в безсъзнание.

— Но в празното пространство…

— Също е различно. — Той хвърли поглед на Лиет. — Едва забележимо преоформяме нашите неродени. Много малко.

Тиан отново се върна към съществото.

— Ако обаче стотина работите върху това или хиля…

— Няма как да синхронизираме и фокусираме толкова съзнания — каза Райл. — Сто, по-лошо и от десет.

— Освен това — намеси се Лиет, — ако бяхме работили върху теб, ти щеше да го знаеш. Преоформянето на плътта е мъчително. Съществото, което видя, е упоено. Но дори и при това, травмата ще го убие.

То лежеше на една страна, стенейки. Очите му бяха широко отворени.

— Не изглежда толкова зле.

— По-лошото предстои — каза Райл. — Лиет трансформира само кожата и мускулите под нея. Да промени костите и органите ще отнеме дни. Преоформянето на плътта е много бавен процес, с много грешки, независимо какво говорят хората за него.

— Тогава защо го правите?

— Малките същества могат да бъдат… — Тя хвърли предупредителен поглед на Райл, а после продължи. — Имаме стотина, които могат да променят формата на плътта и още повече в другите „пресечни точки“ както вие ги наричате. Веднъж един от тях да открие нов начин и останалите го следват. Но някой ден ние ще научим как да се възползваме от енергията тук. Тогава няма да се страхуваме от кланкерите, човече.

— Значи затова искате нашите контролери! — извика Тиан. — Както и мен. Не можете да използвате полето и искате да ви покажа как. Няма. Никога! — Защо, защо не беше се възползвала от шанса да избяга, когато имаше тази възможност от снилауто?

— О, да, ще го направиш — каза Лиет, като изгледа амплимета. — Сама ще се молиш да ни помогнеш.