Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Седма глава

Тиан се върна от мината, все още разсъждавайки върху наблюденията на Джойън, че кристалите, в купчините пръст, стават безполезни. Безразлична към студа, тя събра цяла шепа хедронови частици и ги постави на различни места в манифактурата, за да тества ефектите от излагането им. Тя нямаше нужда да ги крие, тъй като те изглеждаха като обикновени частици кварц.

Като се връщаше обратно към кабинката си, Тиан се шмугна в библиотеката и отиде до стелажа, където се намираха Великите Истории. Тези книги, от които имаше двадесет и девет, бяха най-високото постижение на Историите и всяко дете ги беше учило. Копията в манифактурата бяха подвързани в червена кожа, подсилена с месинг и захванати към рафтовете с месингови верижки. Тя ги повдигна, една по една. Всички Велики Истории бяха там, без една — Историята на огледалото.

Тя отиде при библиотекаря, стар, бял като мрамор мъж, с тънки сбръчкани ръце и постоянно навлажнени очи.

— Здравей, Гърлейс — каза тя. — Търся една от Великите Истории.

— Всички са на рафта — той не свали очи от каталога.

— Не, една липсва. Историята на огледалото.

Той я погледна остро, отвори уста и отново я затвори. Той изглеждаше като гръмнат. Очите му се наводниха.

— Няма История на огледалото.

— Но… това е тридесет и третата история. Трябва да…

— Няма! — изсъска той. — И ако продължаваш с това, ще вкарам името ти в каталога на скрутатора.

— Моля за извинение. — Тиан му благодари у си отиде. Значи Джойън е бил прав. Но защо историята е била иззета?

Навън Тиан беше извикана в кабинета на Джи-Хад. Управителят седеше зад масата си. Той не каза нищо, когато тя влезе и затвори вратата, въпреки че се беше изпънал цял като струна. Той й показа стол. Тя седна.

— Защо сте искали да ме видите, управител?

Той се втренчи в нея с дълбоките си очи:

— Това! — Джи-Хад хвърли един контролер на масата.

Тиан го изгледа втренчено. Това беше този, върху който Ирайзис беше работила през последния месец, въпреки че беше толкова изпочупен, че не можеше да бъде поправен. Тя го взе.

— Как се случи това?

— Ирайзис те обвинява — каза Джи-Хад безизразно.

— Мен — преглътна Тиан. — Защо бих направила такова гадно нещо?

— Защо ти и Ирайзис сте в конфликт? Защото я мразиш? Може би защото врагът ти плаща? — той разпери ръцете си, сякаш й предлагаше избор, вместо да я обвини, но изведнъж тя се почувства отчаяно уплашена. Фабриката за разплод беше най-малкото й безпокойство. Джи-Хад гледаше на всичко толкова жестоко, като перквизитора в детството й. И преди всичко, Ирайзис беше негова втора братовчедка. Кръвта вода не ставаше в такива моменти.

Беше й трудно да контролира гласа си:

— Аз… аз не обичам Ирайзис, но не я и мразя. Само се опитвам да си върша работата и да правя най-доброто за войната.

— Пазачите казват, че ти си единствената, която е дошла там тази сутрин.

— Нощният пазач прекарва по-голямата част от смяната си, докато клюкарства на пещите. Тя никога не е наоколо, когато приключвам работа.

— Дневният пазач казва същото. А контролерът на Ирайзис е бил смачкан в твоята кабинка.

— Може би някой се опитва да се отърве от мен — каза тя просто.

— Обвиняваш Ирайзис ли?

— Не вярвам тя да счупи контролера си, дори за да се отърве от мен. Тя толкова обича работата си.

— Тогава кой? — извика Джи-Хад.

— Не знам, управител.

— Съветвам те бързо да намериш. Веднъж да разбере за това перквизитор Джал-Ниш, може да реши да ни посети. Той не е толкова доверчив, колкото съм аз, Тиан и бързо си прави заключенията. Ако той е срещу теб, нищо, което аз кажа, не ще промени умозаключението му. Това е всичко.

Тя излезе. Жестока тръпка я завладя. Тя беше чула всичко за новия перквизитор. Преди да стигне до кабината си, тя намери друга причина да се притеснява. Перквизиторът беше баща на Ниш. Тя беше унизила дребния занаятчия и сега той беше любовник на Ирайзис. Беше без съмнение чии думи щеше да чуе Джал-Ниш.

Единственото й занимание беше работата, но то не можеше да пропъди препускащите в главата й мисли. Новият кристал не се нуждаеше от оформяне; беше идеален такъв, какъвто беше. След като го събуди с инструмента си, Тиан грижливо го почисти от няколко остри ръба, а после го монтира на шлема си, за да пасне. До вечерта тя го постави на място. Пасна идеално. Изръкоплясквайки сама на себе си, тя се отпусна. Беше едно произведение на изкуството, толкова хубаво, колкото тя можеше да го направи. То обаче не й достави удоволствие. И отново, когато остави инструментите си, Тиан имаше усещането, че някой, от някакво разстояние, я наблюдава.

Чувствайки се неудобно с тази мисъл, тя затвори очи и положи глава на масата. Вратата се отвори. Ирайзис стоеше там, а тя беше последният човек, когото искаше да види.

— Чух за контролера ти — започна Тиан.

Такава ярост премина по лицето на Ирайзис, че Тиан замръзна:

— Не казвай нито дума повече! — изръмжа Ирайзис.

Тиан погледна надолу към шлема, като се чудеше какво беше другото, което искаше Ирайзис.

— Намери ли вече отговора? — Ирайзис взе един от повредените хедрони.

— Не, но напредвам. А ти?

— Не моите контролери бяха тези, които се развалиха.

— Мислех, че ще искаш да помогнеш, за успеха на войната — каза тъжно Тиан. Малка победа, но я накара да се почувства по-добре.

Очите на Ирайзис се впиха в кълбото и шлема:

— Какво е това? Друга играчка за копелетата — твоите братя и сестри?

Вече двадесет години никой не обиждаше по този начин. Тиан стисна юмруци. Ирайзис широко се изсмя:

— Ти идваш от фабриката за разплод и именно там ще завършиш. Единственото, за което те бива, е да лежиш по гръб с ръце върху рамената.

Тиан скръцна със зъби, но нищо не каза. Това повече щеше да подразни Ирайзис, отколкото друг отговор.

— Добре, какво е това? — избухна Ирайзис.

— Мислех си, че някой с подобно огромно занаятчийско наследство ще познае от пръв поглед.

— Само ми кажи!

— Това е опит — каза Тиан, — да разчета историята на повредените контролери и да открия защо са се развалили.

В очите на Ирайзис светна искра:

— Никога няма да проработят — сграбчвайки шлема, тя го претегли в ръце и после го постави на главата си, където той седеше като палачинка. — Дори не пасва!

— Главата ми е по-малка от твоята.

Ирайзис завъртя шлема, разтваряйки със сила неговите крачета, които го правеха да изглежда като паяк. Тя присегна към кълбото, където още беше повреденият хедрон, но само като го докосна, кристалът в шлема лумна в бяло. Чу се звук като от счупване, съпроводен със свистене. Ирайзис извика, извади шлема и го хвърли на масата.

— Добре ли си? — Тиан не можеше да разбере какво се беше случило.

Ирайзис залитна като пияна, очите й гледаха кръстосано. Пръстите й яростно разтриха слепоочието. Тиан я сложи в стола. Кожата, под която кристалът беше светнал, се беше изприщила и няколко кичура жълта коса се бяха накъдрили.

Очите на Ирайзис се оправиха и тя зашлеви Тиан през лицето с цялата тежест на ръката и рамото си. От удара Тиан падна настрани.

— Ти, скапана малка крава, направи го нарочно. Стой далеч от мен, чуваш ли?

Тиан се отдръпна, разтърквайки бузата си.

Ирайзис скочи от стола като че ли под нея беше избликнал извор. Тя изглеждаше с уплашено изражение, което беше рядкост за нейното лице. Какво и беше направило това нещо?

— Това нещо е повредено като теб, Тиан. Нищо няма да изкараш от него.

— Ти просто не го разбираш — каза Тиан, когато Ирайзис се приготви да излезе. Тя не можеше да издържи на нападките, пък и рядко имаше последната дума в споровете си с Ирайзис. — Може би ти ще отидеш във фабриката за разплод.

— Хора като мен не ходят във фабриката за разплод! — изрече злобно тя. Тя беше болезнено ревнива за обиди, свързани със занаятчийските й способности. — Ние се женим и живеем в лукс. Радвай се на живота си тук, докато го имаш, Тиан. Няма да си тука дълго още.

Тиан, която преди упадъка на майка си идваше от дълга благородна потомствена линия независими жени, искаше да се хвърли срещу Ирайзис, унизена и крещяща. Но се удържа и затръшна вратата в лицето на своята съперница. За няколко дни си беше създала двама смъртни врагове. И въпреки недостига на мъже, тя не се съмняваше, че Ирайзис ще си намери добра половинка. Жени от нейния тип обикновено го правеха.

Тези контролери щяха да решат съдбата на Тиан. Ако тя разбереше защо те са се развалили, и можеше да разреши проблема, щеше да бъде в безопасност. Ако не, със сигурност беше загубена.

Тиан никога нямаше да отиде доброволно във фабриката за разплод. Тя беше оръжие на пропагандата, но също и начин да използва жени, пропаднали в други области на живота, както и тези, които никога не си намираха мъж, тъй като толкова много мъже бяха убити във войната. Цели поколения младежи бяха отишли, без да се върнат обратно.

Сега беше невъзможно да се работи. Като заключи вратата, Тиан видя по пътя Ниш, опрян на стената на помещенията. Без съмнение той събираше доказателства за перквизитора. Животът се сриваше върху нея.

В стаята си, толкова потресена от преживяното, че дори не можеше да яде или да се изкъпе, Тиан хвърли дрехите си в кошницата, пропълзя между ледените чаршафи и се сви на топка. Работата с хедрон винаги й носеше фантастични сънища, като даваше на ума й невероятно опияняващо усещане, което го правеше още по-жив. Тя се надяваше да сънува романтични сънища тази нощ. Сънищата бяха убежище и бягство. Тя никога преди не се беше нуждаела толкова отчаяно от тях.

Тиан сънува един непознат свят, мрачна страна, осветена от огромна оранжева луна, изключителна луна. Черната трева се превиваше под дъха на свистящия вятър. Мазни блата, сякаш пълни с гной, бяха разпръснати в пейзажа, а наоколо растяха сини, черни и виолетови цветя, които се отразяваха на светлината.

Тя седеше на тераса, втренчена на запад, в планини от счупено стъкло. Тиан усещаше сърцето си как туптеше, изострящият се страх личеше върху потните й длани. Пръстите й сграбчиха парапета толкова силно, че я заболя. Тя стисна челюст. Можеше да усети как скърцат зъбите й. Защо беше толкова уплашена?

В далечината се чу силен шум, като от гръм, но сякаш идваше от земята. Бризът разпръскваше мъгла около лицето й, мъгла с отвратителен мирис на сяра. Очите й се навлажниха.

Тя избърса сълзите си. Гледаше в далечината някаква нащърбена редица, задържайки дъха си, в очакване нещо да се случи. Броеше ударите на сърцето си: един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. После обратно. Още броеше, когато на хоризонта, там, накъдето се беше устремил нейният взор, избухна огромна експлозия. Ярка светлина озари цялото небе, а блестящи жълти обекти описаха параболични траектории във висините, след което паднаха, като промениха цвета си в оранжев, а накрая — в червен.

Още експлозии обагриха розовите облаци високо в небето, като образуваха форми, подобни на стиснати юмруци, наковални, черни гъби. Светлината обля облаците изцяло. Нямаше гръм, нито друг звук, освен свистящия над тревата вятър.

Експлозиите се разпространиха по протежение от един хоризонт до друг, докато накрая сякаш целият свят се разделяше на части, и разтопените му вътрешности биваха отнесени. Облаците пораснаха и станаха толкова гъсти, че търкалящите се огнени топки едва можеха да бъдат видени. Тиан се загледа, блестяща паста потече надолу по склона на планината, където за пръв път избухна експлозия. Още потоци, последвани от тъмна маса, потекоха от планината. Тиан усети нов прилив на страх.

Лавата течеше навсякъде, избликваща от всеки връх на губещата се в хоризонта верига, просмукваща се в нея, сякаш в неумолимия си напредък щеше да погълне целия свят.

Тиан раздвижи поглед. Сега се загледа във фигурата на терасата, като разбра, че това съвсем не беше тя, а млад красив мъж, висок и с широки рамене, с блестяща, тъмно кафява коса, къса брадичка, плътни чувствени устни. Той приличаше на гордия принц от приказките на баба й.

Изглеждаше толкова уплашен, колкото и самата тя, а тя разбра, че съдбата му беше написана в течащите от планината потоци. Той разпери ръце, оглеждайки се с ужас, сякаш търсеше някого в тъмнината.

Помощ! — Тя видя думите в устата му. — Моля, помогнете ми!

Преди звукът да я достигне, последва експлозия и рев, сякаш всички гръмотевици на света удряха заедно. Силна стена вятър притисна тревата към земята, оскъдните дървета, младия мъж на терасата. Той погледна право към нея и замръзна. Неговата изкусителна, почти умоляваща усмивка разби сърцето й нежно. Тя също се усмихна, той извика:

Помощ!

В същия миг мъжът и терасата избухнаха. Земята се разтвори под краката й и я погълна.

Тиан изгуби съня си.

Но по-късно през нощта тя отново сънуваше младия мъж да лежи до нея. Това бяха смущаващи сънища — чувствени, почти еротични. Те я караха да се чувства ужасно неудобно, но тя не искаше те да престанат.

 

 

Тиан се събуди с главоболие и смътен спомен за първия сън — експлозиите, смрадта на сяра, дивия вятър. Тя си спомни това божествено лице на младия мъж, който викаше. Колко странно! Беше сякаш той я е молел за помощ. Но преди всичко, това беше само поредния сън предизвикан от хедрон. Тя скочи от леглото и се стрелна на работа.

Първите опити с устройството минаха добре. Тя беше започнала да чете историята на кристала като буквите, които я предаваха, бяха скрити в пластовете вътре в самия него. Той предизвикваше странно, горещо усещане, което нямаше аналог. Хедроните обикновено изглеждаха студени. Въпреки всичко, досега тя още не беше разбрала какво не беше наред.

Към средата на утрото главата започна да я боли и болката се засилваше. Беше пареща, като усещането от кристала. Не толкова бързо: антракизмът е ужасен начин да се умре…

Тиан излезе навън, събра малките парченца кристал и ги постави в линия по протежение на задната част на масата. Тя си сложи шлема, но пронизителна болка я накара да го свали отново. Тя се беше сгърчила, с ръце на главата, когато се появиха Джи-Хад и смърдящия на треви надзирател Граист.

— Няма да напреднеш по този начин, занаятчия Тиан! — каза Граист.

Тя му хвърли бърз поглед:

— Работя по осемнадесет часа на ден.

— Всички работим много — каза надзирателят.

— Работя повече от всеки друг! — извика тя. После продължи по-меко. — Главата ми я чувствам като запалена, Джи-Хад, притеснявам се…

Той пребледня:

— Тогава спри. Не искам спарени мозъци в моята манифактура.

— Но аз напредвам. Направих това устройство, за да разчета хедроните — тя му го подаде.

Джи-Хад взе шлема да го разгледа и докосна кристала с върха на пръста си. Тиан сдържа дъх, в случай че ужили и него, но нищо не се случи. Не беше изненадващо. Макар и Джи-Хад да беше способен да говори, неговият мозък имаше капацитет, не по-голям от този на овен.

Тя постави хедрон в кълбото и демонстрира как трябва да работи той. Управителят и надзирателят слушаха внимателно, но вероятно не разбираха много. Това нямаше значение. Не знаеха как работят контролерите, но пък разбираха важността им за войната.

— Какво си открила? — излая Граист като генерал на новобранец.

— Всичките три хедрона показват едно и също. Работеха перфектно, когато ги инсталираха за пръв път. Имам книгите с първоначалните данни за тях, ако желаете да проверите…

Джи-Хад набързо ги прелисти:

— Вярваме на думите ти.

— Не вярвам на някого, който не се подчинява на правилата ми — каза Граист, — и тя винаги излиза без разрешение.

Управителят му направи жест да пази тишина. Тиан описа наблюдаваното от Джойън относно ефектите от излагането на кристалите и своите собствени експерименти. Тя мина покрай редиците номерирани парченца на масата, едно по едно.

— Оставих тези осем навън: две на слънце, две на сянка, две на мокро, две на сухо. И тези осем вътре: двете десни до пещта, още две малко по-нататък, но пак на горещо, онези две — просто на топло и тези срещу студената стена.

Джи-Хад изглеждаше впечатлен:

— Какво си открила?

— Още нищо. Досега просто навлизах.

— Уф! — каза Граист. — Казах ти, че е загуба на време!

— Тихо, младши надзирател — извика Джи-Хад.

Лицето на Граист прие ледено изражение и Тиан разбра, че си е създала още един враг.

— Разчети кристалите сега, занаятчия — каза Джи-Хад.

Тиан се молеше да не разочарова управителя. Надявайки се на шлема, тя стисна зъби заради болката и постави първото парченце в кълбото.

— Излъчва съвсем слабо сияние.

Тя го извади и започна да поставя другите, едно по едно.

Управителят взе първото парченце в големите си ръце:

— Номер едно — прочете той. — Това е било оставено на слънце?

— Така е добре.

Те гледаха, потънали в тишина, докато тя разчиташе кристалите:

— Двата, стояли на слънце, имат слабо сияние. Четирите кристала до фурната са напълно мъртви. Останалите не се променят.

Джи-Хад погледна объркан.

Тиан обясни:

— Тяхната способност да извличат енергия от полето може да бъде унищожена, ако бъдат изложени директно на слънце, въпреки че им трябва малко. Дни или седмици за голям хедрон, мисля.

— Не може твоите да са се развалили заради това — каза Граист. — Добре се грижеха за тях.

— Не, но… Имам идея — като взе шепа кристали от кошницата, тя провери и установи, че всички имат силно сияние. — Елате с мен до пещите.

Те я последваха, като Граист дори не се опитваше да скрие раздразнението си.

— Имам си работа за вършене, макар и никой друг да няма — изръмжа той.

Тиан постави две парченца срещу стената на пещта, където огънят беше нажежил въздуха до червено и още две — на място, където беше достатъчно само да се докоснеш с пръст, за да се опариш. Тя ги остави там за няколко минути, а после ги взе с клещи.

Обратно в своята кабинка, тя разчете сиянията им:

— Първите два бяха напълно мъртви. Другите имаха слабо сияние, въпреки че то изчезваше.

— Вижте! — каза тя триумфиращо. — Нагорещете ги прекалено и те съвсем няма да работят. Когато не са толкова горещи, те работят за малко, после престават.

— Ти казваш, че хедроните ти са били саботирани — извика Джи-Хад. Той си размени бърз поглед с надзирателя, чието лице беше станало чисто бяло.

— Не знам как е възможно да е било друго — каза Тиан. — Кристалите никога не са били под слънчева светлина — от времето, когато са изкопани, докато стигнат нашите работилници. Веднъж получили своите контролери, механиците ревностно ги пазят. Но ако някой ги остави и за пет минути срещу стената на пещта и те стават безполезни. Всеки може да го е направил.

— Можеш ли да кажеш кой?

— Забелязах странни следи в остатъка от сиянието, но не мога да ги разчета. Ще се нуждая от наистина силен кристал, за да го направя. Или може би с инструмента ми…

— Ха-ха-ха! — Джи-Хад задържа дъха си в съскаща въздишка. Като отиде до вратата, той погледна навън и затвори. — Тогава имаме шпионин сред нас.

— Така изглежда.

— По-добре да го откриеш, преди да го направи перквизитора — той отново погледна раздразнен.

— Опитвам се, но…

— Сега без извинения! — извика Джи-Хад. — Наши войници умират всяка минута поради недостиг на кланкери. Ако не мога да произведа нашата норма, то ще свърша на предните линии. На моята възраст!

— Само след десет минути работа и получавам главоболие.

— Тогава вземи някой да ти помага. Ирайзис не изглежда толкова заета днес.

— Тя го пробва вчера — каза Тиан. — Той лошо я нарани.

— Тя те обвинява, че си се опитала да я убиеш — каза надзирателят.

— Не съм я карала да пипа моя шлем.

— Добре, да намерим друг.

— Никой няма опита или контрола.

— Трябва да има някой. По дяволите, има хиляда души в тази манифактура!

— Ще помолиш ли ковач да направи огърлица за жена ти? Или пък библиотекар да работи в леярна? Никой не може да го направи, управител Джи-Хад.

— Тогава иди в аптеката, вземи от него отвара срещу главоболие и се връщай на работа! Всичко остава на теб, Тиан.

— А шпионинът? — каза тя тихо.

— Граист ще го поеме като основен приоритет.

— Ще започна веднага — каза кисело надзирателят. — Нищо, че имам вече достатъчно работа.

Джи-Хад надраска за Тиан разрешение да отиде в аптеката:

— Хайде, надзирател, имаме работа за вършене.

Те излязоха бързо. Управителят разбираше от руда, пещи и метал, всякакви неща, свързани с механиката, но работата тук беше отвъд неговите познания. Той не харесваше това.

 

 

Тиан се прибра от аптеката без балсама, който изискваше известно време да бъде приготвен. Като изпи няколко чаши катранена вода, тя разтърка слепоочията си и отиде да види какво правеха чираците. Дария се беше навела над мелещото си колело. Винс и Ру-Дан слагаха скоби на друг кристал, като внимаваха да не го повредят. Другите чираци също бяха заети по масите си.

— Къде е Гол? — попита Тиан.

Ру-Дан погледна, нагоре и каза нещо на Винс, който придържаше кристала, докато тя работеше умело по него, после свали очилата и маската срещу праха. Ру-Дан беше ниска и пълна, с щастливо кръгло лице, нашарено от белези на шарка над ъгъла на устата.

— Моля? — Ру-Дан приглади назад тъмнокестенявата си коса с ръка, лъщяща от кристалния прах.

— Търсех Гол.

— Не съм го виждала от час или два.

— Какво правеше той тогава?

Чирачето се поколеба, тъй като не искаше да вкара Гол в беля.

— Нищо, обзалагам се! — каза Тиан. — Като го видиш, кажи му, че искам да го видя незабавно.

Ру-Дан кимна:

— Искате ли нещо друго? Винс и аз сега монтираме кристал.

— Това е всичко — после, тъкмо когато Ру-Дан си тръгна, Тиан се сети. — Виждала ли си Ирайзис?

— Преди малко беше в твоята работилница.

Тиан усети пристъп на безпокойство:

— О, благодаря.

 

 

Няколко часа по-късно, Ирайзис се появи в кабинката на Тиан с малко бурканче в ръка.

— Минах през аптеката и ми казаха да ти дам това — каза тя хладно.

— Благодаря ти.

На етикета прочете, че трябва да нанася малко количество на слепоочията си на всеки четири часа или по-често, ако главоболието не спре.

Отваряйки капачката, Тиан взе малко от балсама на върха на пръстите си и започна да го масажира в слепоочията си. Кожата се затопли. Главоболието и, което се беше превърнало в истинско мъчение за нея през последния един час, леко намаля. Като остави буркана настрана, тя придърпа кълбото към себе си и потърси шлема.

Не можеше да го открие никъде. Тиан прерови бъркотията на масата. Ирайзис със сигурност не би го взела? Възможно ли е тя да е саботьорът? Едва ли беше възможно. Но тя нямаше да изгуби нищо, ако закопае Тиан и щеше да спечели всичко.

Тиан пропъди тази мисъл, тъй като смяташе, че е плод на натоварването в работата и глада. Срещу вратата на стола, тя видя нещо блестящо да лежи срещу стената. Шлемът й! Той беше огънат, така че да не може да се поправи. Как се беше озовал тук? Тя го беше оставила на другия край на масата.

Той не би се деформирал така, ако просто е паднал от масата. Трябва да е бил хвърлен или ударен! С нарастваща тревога тя провери кристала и веднага видя спукването, което минаваше през центъра на хексагона от сферички. Малки извити пукнатини излизаха от една точка, сякаш е бил ударен с чук.

Тиан постави шлема на главата си, макар вече да знаеше какво ще види. Той беше напълно разбит. Кристалът беше разрушен.