Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Шестдесет и първа глава

Хаани стискаше ръката й.

— Тиан, бързо!

Тиан стана, като се почувства сякаш жива е замръзнала. Около нея се чуваше само силно пращене. Сини ледени висулки висяха от порт-ал. Тя усети мириса на прах и смътно си спомни звука от падащите отломки.

Хаани упорито я дърпаше.

— Виж какво стана.

Амплиметът беше угаснал, но туистиконът още светеше, като цветовете на повърхността му се сменяха, както и вътре в него. Вертикалното кръгче изглеждаше, като че ли гореше. Малкият пръстен от светлина в него се фокусира най-напред в някаква точка над главата на Тиан, а после се разпространи във всички посоки. Той беше пробил дупка в стената, както и в центъра на широкия коридор отвън, а някъде на разстояние от сто крачки от дупката в коридора се виждаше друг пръстен от светлина, чийто диаметър се простираше от пода до тавана. Въздухът в него трептеше. Това трябваше да е портата, но нищо не излезе от нея.

Нещо проблесна в ума й, фрагмент от времето, когато тя беше в безсъзнание: викове, светлинни и огнени експлозии, викове на страшна агония, като че ли живи хора се преобръщаха във въздуха. Картината бързо изчезна. Последва нова — хиляди души, потънали в печал и неистов плач. Тиан изпита истински ужас. Какво се беше случило с ааким, докато преминаваха през портата? Как бяха свършили тези хора?

В далечния край, нагоре тя видя светлина. Един грамаден език от бяло-син лед се плъзна по склона на планината. Дали не беше направила смъртоносна грешка?

„Малката глупачка е направила зиксибюла да се върти в погрешната посока“ — беше казал Витис.

— Не мислиш ли, че трябва да бягаме? — Хаани хвана Тиан за ръката, докато край тях падаше ледът.

— Не знам.

Ледът спря да пада. Подът се разклати на два пъти и с тътен по-голямата част от планинския склон се вдлъбна. Малки камъчета се разлетяха навсякъде. Част от пода се срина. По-голямата част от леда и камъчетата се плъзнаха надолу.

Двете затичаха към отвора. Беше ужасно студено. Големият ледник изви склона на планината точно под тях, а инерцията ги блъсна обратно към стената. Скалата Отдолу се отвори, а после изведнъж стихна.

Навън те можеха да чуят гърма от падащия лед, както и тътена, когато той се приземяваше. Тиан потрепери. Блузата, панталоните и сандалите съвсем не бяха за такава ситуация.

— Нещо се случва отзад — каза Хаани.

Големият пръстен изгасна. По отсрещната стена танцуваха само сенки.

— Той идва! — извика Тиан, прегръщайки детето. — О, той идва, Хаани!

Тя изтича напред. Силен тътен разтресе пода. В основата на кръглата порта се появи тъмна фигура. Фигурата тръгна напред, а около нея се извиха концентрични окръжности с цветовете на дъгата. Сякаш пред нея имаше някаква прозрачна бариера.

— Не може да мине — каза Хаани.

Тогава се появи бляскава бяла светкавица, последвана от гръм. Трусове разклатиха пода, а плосък диск мъгла се оформи на равнината на портата. Тъмната фигура премина през нея и изведнъж мъглата изчезна.

— Какво е това? — прошепна Хаани.

— Аз… не знам. Може би някакъв кланкер.

— Какво е кланкер?

Разбира се, че детето не знаеше. В тази страна нямаше кланкери. Войната още не беше стигнала дотук.

— Това е машина, която се движи сама, без да я теглят коне, волове или сърни.

— О…

Пред тях започна да се очертава една дълга, заострена муцуна от блестящ синьо-черен метал, появи се кабина с кръгли перила, покрита с куполообразен метален капак. От нея пушеше рядък, жълтеникав дим. Корпусът беше дълъг и широк, със значителни подутини, необясними извивки и издадени напред части. Задната й част беше подсечена надолу. Изглеждаше като творба на скулптор, но ако беше така, той трябваше да е най-великият гений на света. Машината изглеждаше страшна, но едновременно с това и същинско произведение на изкуството.

— Това е като кланкер — каза Тиан на себе си, — само че по-голямо. В него могат да се съберат цяла дузина хора, с цялото им снаряжение. Как биха могли обаче толкова красиво да изковат метала?

До тази машина кланкерите от манифактурата приличаха на изделия от селски ковач. Искаше й се да го разгледа отвътре, както и как беше направен.

— Но то няма колела — забеляза Хаани.

Нямаше нищо под корпуса на машината, тя като че ли се носеше над пода. Нямаше го и ужасният шум, с който се движеха кланкерите. Всичко, което Тиан можеше да чуе, беше нисък вой и случайно просъскване.

— Това… това е гениална машина! — каза Тиан. — Така е.

Машината се появи пред портата, пое право към тях и после спря внезапно. След нея се появи втора, после — трета. Тиан усети необяснимо лошо предчувствие. Тези машини изглеждаха по-скоро зловещи, отколкото да вдъхваха приветливост.

— Хаани — прошепна Тиан. — Мини зад мен. Скрий се между ледените блокове и не се показвай, докато не те извикам.

— Но, Тиан, какво става?

— Направи, каквото ти казах! Веднага!

Хаани сдържа дъха си, изхълца сподавено и се измъкна пълзешком. С ъгъла на окото си Тиан я видя как се отдалечаваше по пода. Тиан се сви зад една паднала колона.

Сякаш също беше готова да заплаче. Какво ли си мислеше детето сега? Още веднъж ли щеше да се случи това бедствие? Тиан се покачи върху колоната.

Трите машини обиколиха стаята. През вратата обаче излизаха все нови и нови. За минути вече имаше стотици от тях. Всичките имаха една и съща форма, но бяха различни като размери, а и в детайлите. В някои от тях можеха да се съберат едва няколко души, а в други — и петдесет. Върху някои от тях имаше хора.

Машините запълзяха към Тиан, като се подредиха зад първите три, докато оформиха двадесет колони с по сто зад всяка. От вратата прииждаха и още. Вече имаше две хиляди. Ако във всяка от тях имаше по една дузина хора, това означаваше поне двадесет и четири хиляди души. Минис беше казал няколко хиляди. Но все пак те бяха като капка в езеро в сравнение с милионите човеци. Ааким с впечатляващите си машини можеха да бъдат идеална помощ във войната.

Тиан стоеше в средата на стаята, напълно сама. Те се приближиха на около петдесет крачки, а после спряха, всичките в един миг. Беше невероятно. Свръхестествено!

Централната машина се отвори, а от нея се показа платформа, на която стояха седем души. Повечето бяха с тъмни лица, една глава по-високи от хората. Не всичките, разбира се. Една от тях, жена с бледа кожа и червена коса беше не по-висока от Тиан. Всички бяха въоръжени с лъкове, саби и други от познатите на Тиан оръжия. Отзад, в една оръжейна куличка седеше мъж, а пред него имаше оръжие, подобно на копиехвъргачка на кланкер.

Машините отляво също се отвориха, последвани от тези вдясно. На всяка платформа стояха по шестима ааким. Тиан потърси Минис сред лицата, но не го видя. Изглеждаха изтощени — наранени и изцапани — но въпреки всичко не им липсваше достойнство. Въпреки премеждията им, техните дрехи бяха хубави. Тиан хвърли поглед на собствените си одежди — покрити с прах и с дупка на коленете. Дори косата й беше разчорлена.

Висок мъж излезе отпред на платформата на централната машина. Тя разпозна Витис, макар и да изглеждаше посърнал. Очите му гледаха втренчено, той трудно можеше да се владее.

— Коя си ти — извика гръмогласно той на разпространения в областта диалект, — която се осмеляваш да стоиш пред мощта на ааким? — Гласът му силно кънтеше, очевидно свикнал да дава заповеди. Акцентът беше странен, езикът — надут и точно както Минис, произнасяше всяка буква отделно. Това придаваше отмереност на речта му.

— Аз съм Тиан — извика тя. Собственият й глас звучеше писклив и скромен. — Аз направих устройството, което ви докара тук на сигурно място.

— Погрешно! — извика той.

Тиан направи една несъзнателна стъпка назад.

— Ти направи зиксибюла погрешно. Смени посоките. Всичко е в огледален образ. Заради твоята глупост мнозина от нашите се изгубиха в празното пространство. — Той изхълца. — Ти, пълна глупачка! Целият ми род беше пометен.

През тялото й премина тръпка на ужас.

— Съжалявам — прошепна тя, спомняйки си виковете, стенанията и агонията, които чу десетки хиляди пъти. — Дълбоко съжалявам. Направих го точно, както ми показаха!

— Ти обиждаш паметта на нашите мъртви. Не смей да се извиняваш за своята некомпетентност!

Тиан сдържа дъх.

— Следвах точно инструкциите ти. Ако лява и дясна ръка са различни във вашия свят, тогава защо не ми го казахте?

— Трябваше да провериш. — Думите му бяха като жлъч.

Тя се почувства като чираче пред сърдит майстор, но тук майсторите бяха цели двадесет и четири хиляди.

— Извиках ви, както бях инструктирана. Вие не отговорихте, както бяхте обещали. Освен това, вие знаехте какво можеше да се случи, ако преминете през портата, още преди да напуснете Аакан. Чух какво каза. Ти извади процеса от моя контрол, за да се възползва твоя род. Ти направи нещата да тръгнат на зле.

— Как смееш да ме предизвикваш! Аз съм Витис от рода Интис, първият род на Аакан! Сведи глава, като говориш с мен. Всички ли човеци са така непочтителни към по-висшите от тях?

Тя предпочете да си премълчи. Всъщност той изобщо не я интересуваше. Тя се надяваше и другите ааким да не са като него. Въпреки всичко тя не се поклони.

— Къде е Минис, моят любим?

— Любим? — каза той недоверчиво. — Мръдни се от пътя ми.

— Аз спасих твоя народ — каза тя — и то не на ниска цена за самата мен и моя вид. Много от човеците умряха, за да живеете вие, а ти не показваш никаква благодарност. Такива ли сте всичките? Бих искала да говоря с Минис.

Друг мъж, по-нисък и възрастен, избута Витис от пътя си.

— Много сме ти благодарни, Тиан — каза Луксор.

Тириър стоеше зад тях. Косата на Луксор беше стоманено сива. Тази на Тириър пък беше точно като на Тиан, но лицето й беше по-тъмно.

— Аз съм Луксор — каза мъжът, — от рода Измак.

— А аз, Тириър, от рода Натаз — каза жената. — Ние сме водачите на родовете на ааким. Не вземай присърце острите му думи, Тиан. Той видя изчезването на своя род — всяко едно дете, жена или мъж. Моля те, прости му, заради неговата скръб.

Тиан сведе глава.

— Поискай каквото пожелаеш възнаграждение — каза Луксор, — ще се радваме да го заплатим.

— Не искам възнаграждение — каза Тиан. — Не ви помогнах, за да извлека полза. — Освен Минис.

— Благородни думи — каза Тириър. — Ти направи на ааким услуга, която никога няма да забравим. Може ли да видим амплимета, Тиан? Никога не сме виждали подобно нещо.

Дали не плануваха да й го вземат? Те бяха въоръжени като за война и тя не би могла да ги спре. От друга страна, тя искаше да изгражда мостове, а не да поставя бариери.

— Там е, в стаята с дупката в стената. — Посочи тя.

— Остави го! — изрева Витис. — Сега е счупен и безполезен.

— Но… — каза Тириър.

— Помниш ли Огледалото от Аакан? — избухна той. — Кристалът крие много опасности, само да го докоснем веднъж.

— Не мисля така — каза Тириър. — Изучила съм тези неща.

— Да се махаме бързо! — извика Витис. — Докато все още имаме това предимство.

— Но това е Тиртракс! — извика Тириър. — Това е най-великият град, който някога сме създавали. Предците на моя род са построили това място.

— Те бяха врагове на първия род! — извика Витис.

— Това е било преди много време — каза Тириър. — Повечето от хората ни умряха на Аакан. Други се изгубиха в празното пространство. Ние сме всичко, което е останало от нашия вид и не можем да си позволим разделение. Трябва да видя града и да науча защо е изоставен.

— Няма време! Маневрите от този свят вероятно са се разтреперили от енергията, освободена тук. Те вече мобилизират силите си. Ами ако сега ни търсят? Като вожд на единадесетте рода — той преглътна поредния пристъп на скръбта си, — заповядвам да тръгваме веднага.

— Много добре — каза Тириър, — но първо честно ще се разплатим с Тиан. Минис, ела тук.

Млад мъж се качи на платформата на централната машина, а останалите се оттеглиха, за да му освободят пространство. Тиан впери щастливите си очи в него. Минис беше висок, но не прекалено; добре сложен. Тъмната му коса падаше на вълни край ушите. Бузите му бяха по-вдлъбнати, отколкото си спомняше, но челото му беше все така благородно, а устните — плътни.

— Минис! — каза Тиан. — Дойдох, както обещах. Пропътувах половината свят, за да те доведа тук. Тя протегна ръце към него.

Той се взираше в нея, без да мърда, сякаш не знаеше коя е. Тиан замръзна отвътре. Може би той беше така резервиран, заради присъствието на толкова много хора.

— Минис. Ти каза, че ти пука за мен. — Тя не смееше да използва думата „любов“, не и сега. — Имам подарък за теб. — Тя извади пръстена от кесията си. Като изтича напред, тя му го подаде на няколко педи от машината. — Минис, направих този пръстен със собствените си ръце.

Тя притихна. Беше красиво бижу, но наоколо имаше толкова много красота. Всичко, което ааким правеха, беше красиво. Тя усети занаятчийските си умения толкова посредствени, а пръстенът, който беше направила, едно селско бижу, което само го дразнеше.

Минис се усмихна и простря ръце. Пръстите му бяха забележително дълги, отличителен белег на ааким. А зениците в очите му — кръгли.

— Тиан, моя любов — извика той, а гласът му звънтеше като този на Витис, но беше по-топъл. — За миг не те разпознах. Разбира се, аз обещах и спазвам обещанията си.

— Писна ми от тая безсмислица! — извика Витис и го бутна, за да излезе напред. — Погледни я каква е дрипава, малка проклетница! Не съм си представял това за теб, приемни сине мой. Сега ти си единственият ми наследник и аз не мога да позволя това. Изсипи й една торба платина и готово.

— Но, Витис, пастрок…

— Хиляди години сме били роби в собствения ни свят, приемни мой сине. Спечелихме свободата си, а нашият свят умря. Дори историята се е възползвала от нас. Но никога повече няма да бъдем роби! Моят род умря, за да устоим ние днес, а ако искаме да завладеем този свят, то не можем да си позволил, да загубим никого. Най-вече теб, Минис! Ти си всичко, което ми е останало. Двамата трябва отново да създадем рода Интис.

Пръстите на Минис, едва докоснали пръстена, се отдръпнаха.

Тиан отпусна ръката си. Тя не можеше да измисли какво да каже. Затова ли беше дала всичко, за да се отнесат с нея толкова зле?

— Тиан! — извика Минис. — Ние не сме такива. Моля те, повярвай ми, Тиан. — Той се опита да слезе, но Витис го задържа.

— Не се унижавай, момче. Ние сме ааким и трябва да създадем собствен свят.

— Моля те, пастрок.

Витис хвърли една торба на пода. Тя иззвъня, като падна.

— Торба платина за услугата ти, Тиан.

— Проклети да сте! — избухна тя. — Не можете да ме купите.

Минис заслиза надолу по машината:

— Тиан… — извика той, с крак на стъпалото, а другия, увиснал във въздуха.

— Върни се обратно, момче — извика Витис. — Само да стъпиш на пода и повече не си ааким.

— Но, пастрок… Честта…

— Честта изисква да останеш при своите. Не можем да изгубим, когото и да било, особено теб.

Минис се поколеба и за пръв път в живота си, тя разбра, че той не беше толкова силен. Той искаше да се хареса на всички.

— Трябваш ни, Минис — каза нежно Витис. — Нуждаем се от теб.

Минис увисна на стъпалото, а лицето му прие скръбно изражение. Тиан се молеше. Със сигурност той не би могъл да й откаже след всичките страдания, преживяла заради него и всичко, което беше направила. Очите им се срещнаха. Толкова жесток копнеж се четеше в неговите. Той я обичаше, тя го знаеше. Трябваше!

Моментите се превръщаха в цяла вечност. Тя усети безброй очи върху себе си, които разглеждаха лицето й, разчорлената коса, дрипавите дрехи. Знаеше какво си мислеха.

— Добре, момче? Ще се влачиш с оная проклетница, като изоставиш твоя народ, възложил ти толкова надежди? Искаш вечно забвение? Тя ще умре след двадесет-тридесет години. А ти, дори и хиляда години да живееш, ние няма да те приемем обратно.

Минис ги изгледа продължително.

— Ами ако дойде с нас?

Витис погледна изненадан, но Луксор и Тириър си казаха нещо набързо, вероятно благоприятно за разрешаване на създалото се задънено положение. Витис се обърна назад.

— Не и като твоя жена, Минис! Тя не е ааким, а ти знаеш тъжната съдба на децата от различни родители. — Той каза по няколко думи и на останалите. — Много добре. Тя направи за нас нещо, достойно за уважение; въпреки грешката си. Можеш да я вземеш за своя наложница, като се вземат предпазни мерки.

— Ще дойдеш ли с нас, Тиан? — каза Минис с умоляващи очи. — Като моя любима?

Тиан беше смъртно обидена. Изобщо не беше помислила за това. Наложница — сделка, която така й напомняше фабриката за разплод. Но… дали това нямаше да бъде по-добре, отколкото съвсем да загуби Минис? Тя се колебаеше.

Минис се протегна към нея, ръката му се свлече, а после той отново я вдигна.

— Тиан… — Той не довърши изречението си. Нещо отляво на Тиан помръдна. Нещо се стрелна като светкавица между отломките, а после отново се скри сред тях. Тиан беше забравила Хаани. Какво ли си мислеше детето, чуло всичко това?

— Не ме изоставяй, Тиан! — извика Хаани. — Моля те, не отивай с него!

Тиан разпозна опасността прекалено късно.

— Не, Хаани! Стой назад!

При помръдването в отломките мъжът в оръжейната куличка завъртя оръжието в посока на движещото се нещо, прицели се и пусна лоста. Със смъртоносна точност той изстреля един снаряд, който можеше успешно да зашемети противников нападател. Когато Хаани се показа в мрака, снарядът я удари право в гърдите, повдигайки я от земята. Тя падна, без да издаде и звук.

Тиан изпусна пръстена и затича към нея.

— Хаани! Хаани! — Тя падна на колене до детето, което лежеше по гръб като счупена вещ. Хаани се опитваше да диша, но гърдичките й бяха размазани. В дробовете й клокочеше течност.

Хаани погледна към нея.

— Болят ме гърдите — задъхваше се тя. — Помогни ми, Тиан. Сестричке…

— Разбира се, че ще ти помогна… — Тиан едва виждаше, заради сълзите, които капеха от очите й.

— Няма да ме изоставиш, нали? — прошепна Хаани. — Не и както майка ми, баща ми и лелите ми направиха, нали? — Тя успя да си поеме въздух. Болката я накара да потрепери.

— Никога няма да те изоставя, Хаани. Ще бъда с теб до деня, в който самата аз умра.

— Съжалявам! — изплака Хаани, като се опитваше напразно да бръкне в джобчето си. — Забравих…

— Какво си забравила, малка сестричке?

— Забравих да ти дам подаръка за рождения ти ден. — Сълзи потекоха по бузите й.

Тиан също вече дишаше трудно.

— Няма значение, Хаани.

— Той е днес, а аз забравих! — изпъшка момиченцето, като се бореше за глътка въздух. — Съжалявам, Тиан! — Хаани отви едно парченце кожа, последното от парчетата, които Тиан беше отрязала от дъното на лодката. Вътре имаше една гривна, направена от сплетени ивици кожа, с шарки на цветя. — Тиан, обичам те.

От очите на Тиан потекоха сълзи, когато момиченцето плъзна гривната върху китката й.

— Благодаря ти, малка сестричке. Не си забравила. Все още имам рожден ден.

— Обичам те, Тиан. Ти ще ми помогнеш да се оправя, нали?

— И аз те обичам, повече от всеки друг.

Тя покри мъничкото личице на Хаани с целувки, докато не се убеди, че момиченцето беше мъртво. Притъпеният връх на снаряда беше счупил ребрата на детето и ги беше вкарал точно в дроба му.

Тиан вдигна Хаани на ръце, изненадана колко лека беше тя. Тя я отнесе точно пред първата от машините. Крайниците на момиченцето висяха безжизнено.

— Тя е мъртва.

— Поднасям съболезнования — каза Витис. — Нещастен случай.

— Тя е мъртва! — извика Тиан. — Едно осемгодишно момиченце. Вие сте хиляди, най-силната армия в Сантенар, а бяхте толкова уплашени, че я убихте? Майната ти, Витис. Ааким не са благородни. Вие сте най-големите мерзавци в Трите свята!

Витис преглътна яда си.

— Никой няма право да говори за ааким по този начин, независимо какво се е случило. Не ставаш дори и за наложница. Предложението се оттегля.

— Страхливци! — плю Тиан. — Клетвопрестъпници! Думите ви са нищо.

Витис хвърли на земята още една торба.

— Обезщетение за детето! Разкарай се от пътя ни, ако обичаш.

— Не можете да купите живота на едно дете, нито пък мен! — Тя хвърли поглед към Минис. Той се взираше в нея. Тя все още таеше надежда.

Той постави единия си крак на пода.

— Вече е станало и не може да се поправи — промърмори Витис, — без значение колко съжаляваме за това. Каквото и да направиш, нищо няма да промениш, приемни мой сине. Свършено е. Заеми мястото си зад мен.

„Може да се промени — помисли си Тиан, — стига поне един от вас да покаже, че съжалява. Поне ти, Минис. Моля те.“

Минис се вгледа в детето. От окото му капна сълза, той сякаш се опитваше да вземе решение. Погледът му се плъзна настрани и в този миг тя вече знаеше, че е загубила всичко.

— Наистина съжалявам, Тиан. — Той отново се покачи по стълбата и застана зад Витис.

Машините се размърдаха, всичките в един миг. Тя остана на мястото си, като че ли готова те да я премажат, без да се грижи дори за собствения си живот. Очите й гледаха Минис, а неговите — право напред.

Първата редица пое напред и я заобиколи. Следващата — също, като премина през пробитата стена. Машините заслизаха по рампа от камък и лед, по ледника и се спуснаха надолу към низините.

— Проклинам ви! — извика тя и положи нежно телцето на Хаани на пода. Тиан изтича, грабна торбите с платина и ги хвърли след машината на Минис. Това не помогна. Седнала до мъртвото дете, тя взе в ръката си слабата безкръвна ръчичка. Всичко това за нищо. Дори по-малко от нищо. Тя беше платила с живота на Хаани. Толкова хора умряха, докато тя стигне дотук с амплимета, за да спаси ааким. Флууни, Джийни, Лиса, Джойън; цели взводове войници и толкова лайринкси. Когато си представи телата им тя разбра колко висока цена беше това.

Машините продължиха да прииждат час и половина. Докато те преминаваха покрай нея, тя стоеше с тялото на Хаани в ръце.

— Заклевам се в това мъртво дете — прошепна тя, — че никога няма да обичам отново! Проклинам те, Минис и цялото ти потомство, вовеки веков. Аз ще ти отмъстя, на теб, който така ме предаде. Ще живеете, за да съжалявате, че сте ме оставили жива, благородни ааким!

Това не я накара да се почувства по-добре. Докато се взираше, без да ги вижда, вниманието и изведнъж беше смутено от шума на метал. Три машини, хванати заедно, висяха от ръба на портата. Четвърта пък се показваше над тях. Те паднаха на пода и се разбиха на части. От тях изскочиха ааким. Процесията продължи, като преминаха още двадесет и две машини и с това се изчерпа.

Тиан стоеше пред портата, с детето в ръце. Като погледна навътре, тя видя един дълъг тунел, който се виеше към безкрайността. В него имаше още стотици машини, но те не можеха да излязат навън.

Повърхността на вратата заблестя и започна да се разпуква. Съвсем внезапно тя изчезна. Отново Тиан чу ужасния плач, по който разбра, че още ааким са се изгубили в празното пространство.

Последните двадесет и две машини съставиха една редица. Те отразяваха лъчи светлина към тавана; сигнал или реквием. Тогава се обърнаха и последваха останалите надолу по Тиртракс.

Докато Тиан гледаше как изчезва надолу по склона последната машина, тръпка на ужас премина през нея.

„Трябва да създадем собствен свят“ — беше казал Витис. Такава сила, като събраната тук щеше да се нуждае от години, за да го създаде. А може би това беше планувано дълго предварително. Бяха я използвали от самото начало. Минис изобщо не я беше обичал. Ааким са му казали какво да прави, всяка дума. Тя беше предала собствения си свят, за нищо.

 

 

Ниш, скрит в сенките, гледаше редиците черни машини, които се спускаха от склона. Те смътно приличаха на кланкери, макар че от това разстояние той трудно можеше да каже колко по-големи бяха те от кланкерите, с които беше работил. Запален още като ученик от Историите, той всъщност знаеше какво бяха те.

Наричаха се „конструкти“ направени по модела, оставен от Рулке; по прякор Харен; преди повече от двеста години. Ниш не знаеше какво имаше вътре в тях. Той предположи, че имаше може би лайринкси или техни съюзници. Беше ясно: те представляваха най-голямата заплаха, пред която Сантенар се беше изправял някога, а Тиан им беше помогнала да стигнат дотук. Предателска кучка! Неговият дълг беше очевиден. Той трябваше да я отведе, за да получи тя своята справедливост, без значение каква.

Още конструкти се показаха, те заобикаляха Тиан и се спускаха надолу през счупения вход. Той дръпна Олеи под стълбите, за да видят докрай какво щеше да се случи.

Ниш ги броеше, забелязвайки колко много бяха и се опитваше да изчисли броя на враговете в тях. Конструктите бяха повече от единадесет хиляди; а враговете — поне сто и петдесет хиляди. Това беше безценна, стратегическа информация, може би по-важна, отколкото залавянето на Тиан. Той трябваше да оцелее, за да стигне до вкъщи. Но откъде бяха дошли? Огромна и мощна армада, способна да унищожи човечеството.

— Какво беше това? — попита Олеи, когато премина и последният конструкт.

Ниш отбеляза посоката на своята карта. Когато погледна обратно към портата, там нямаше нищо. Нямаше я и Тиан.

— Краят на човечеството.