Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Двадесет и осма глава

Пушекът беше по-лош от всичко. Тиан се претърколи и избухна в кашлица, която изпръска камъка в червено. Сякаш храчеше парченца от дроба си. Тя остана притисната в скалата. Защо толкова дълго време трябваше да умира?

Туп! Нещо падна на пода, а по главата й се посипаха малки парченца лед. Тя се претърколи по гръб. Една сянка пробягна навън, като котка към топка. Смътно приличаше на мечка Хюрн, беше голяма.

Съществото одраска леда, а звукът отекна в ушите й. Като се скри под една ледена купчина тя притисна носа си към един камък и си пое дълбоко дъх, като се опитваше да задържи дъха си. Драскащият шум се чу още по-силно. Като избърса очите си, Тиан зареди арбалета си и седна. Това я накара да се почувства по-добре.

Звярът подскочи във въздуха и се преобърна, докато се приземяваше. Той залепна на задните си крака на земята, драскайки с нокти. Тя затвори очи. Въпреки че всичко я болеше, Тиан се стегна.

Още едно тропване; отново се чу драскането. Тя не посмя дори да погледне. Тиан задържа дъха си. Арбалетът се изплъзна от ръката й. Последва по-силно тупване. Мечката още веднъж се преобърна. Краката й се обърнаха и тя изрита убежището на Тиан.

Отвън нахлу вледеняващ въздух, но на Тиан й хареса. Беше по-вкусен дори от виното, което нейната майка понякога й беше предлагала във фабриката за разплод.

Главата на чудовището се провря под леда. Не, не беше мечка Хюрн, а лайринкс. По челото му имаше следи от замръзнала кръв — без съмнение, тази на жертвите му. Тя се присегна към арбалета. Погледът и се размъти. Бавно тя разбра — това беше Райл.

— Можеш ли да се прилепиш към гърба ми?

— Не! — извика тя, притискайки се към скалата. — Не!

Той хвърли арбалета й настрани, придърпа я и грабна под мишница. Тя се закашля от миризмата му — силна, но не и неприятна. Тиан не се съпротивляваше. Нямаше смисъл.

— Къде ме водиш? — каза тя уплашена.

— Не се страхувай. — Той започна да се катери по леда, съвсем несмутен от теглото й. — Връщам дълга си.

— Торбата! — извика тя.

Райл спря.

— Какъв е проблемът?

— Трябва да си взема торбата!

Той отново започна да се катери.

— Ще се върна обратно за нея.

Тиан клюмна. Каквото и да искаше да направи с нея, или пък на нея, тя беше прекалено слаба, за да се противопостави.

 

 

Мракът беше пълен, дори и точица светлина не се виждаше, когато Тиан се събуди. Скалата притискаше раменете й. Тя опипа наоколо. Още скали. Беше странно, тя нямаше идея къде се намира. Искаше й се да притежава сетивата на прилеп, да се движи безгрижно в мрака. Не й беше студено, но беше толкова слаба, че не можеше да мръдне дори ръцете си. Почувства се уплашена за себе си. Всяка част от тялото й я болеше; можеше да усети всяко от нервните си влакна. Какво и беше причинил амплиметът?

Въздухът беше застоял. Тишината я обграждаше, а миризмата на кръв и плът, както и мъртвите тела на войниците й подсказаха, че се намира в галерията на мината.

— Ехо! — извика тя. Звукът се върна като ехо. — Ехо! — извика тя. — Райл!

Нямаше отговор. Това беше нейният шанс да избяга. Тиан усети внезапна носталгия към манифактурата, дори и към своята студена килийка. Само да можеше да се върне вкъщи.

В този момент тя си представи укоряващото лице на Минис. Но ти даде дума, Тиан.

Тя изстена високо. Не можеше да се прибере вкъщи, но как би могла да последва Минис? Тиртракс беше на стотици левги оттук, най-негостоприемното място в света. Щеше да отнеме години, дори и да имаше достатъчно пари и провизии. И където и да отидеше, стражите щяха да я разпитват, чиновниците — да й искат документи, а накрая — да я хвърлят в затвора, тъй като нямаше право да пребивава.

Беше абсурдно да си мисли, че можеше да върви до Тиртракс. Невъзможно. „Откажи се — каза си тя. — Просто не можеш да го направиш и никой няма право да го очаква от теб.“ Но къде можеше да отиде тя?

„Минис — помисли си тя. — Моя бедна, изгубена любов. Избрал си погрешния човек. Бих искала да те спася, ако можех, но не мога. Просто не съм достатъчно силна…“ — тя легна на пода и заплака.

 

 

Тиан се почувства крайно изтощена. Защо Райл я беше спасил и накрая я беше оставил тук? Беше изчезнал с амплимета й? Това ли искаше Райл наистина? Тя простря ръка и напипа торбата. Вътре бяха шлемът и малкият кристал.

Като изпразни торбата, тя уплашено затърси в нея. Занаятчийският инструментариум се беше разпилял вътре и вещите изпадаха на пода. Дрехи, порции храна, спален чувал, сапун, всичко беше там. Амплиметът го нямаше.

Райл я беше оставил на пода, достатъчно далече от телата на войниците. Тя слезе долу, като затърси фенерче. Миризмата на мърша се беше усилила. Ръката й напипа нещо твърдо — мъртвец.

Тиан обиколи трите мъртви тела, а после влезе в тунела. Трябва да беше близо до втория, третия или четвъртия тунел, край мястото на битката. След като обработи информацията в ума си, тя знаеше къде да търси. Пакетът с катранени пръчки трябваше да бъде някъде вляво.

Отне й доста време да го намери. Тя мина зад мъртвия лайринкс, подхлъзна се на локва кръв и в миг изгуби представа къде точно да търси пръчките. Като се опита отново да си спомни, тя тръгна напред и този път опипом ги откри.

 

 

Една от пръчките имаше залепен малко недоизгорял катран по повърхността си. Като разтърка силно два камъка, докато се появят искри, Тиан запали пръчката като факла. Пламъкът я стресна. Като потърси гърненцето с катран, тя намаза с още от него факлата и пламъкът освети цялата пещера. Така тя можеше да разгледа целия тунел. Амплиметът обаче не откри.

Не намери и пинсетите, с които извади стрелата от врата на Райл. Празното пространство в нейния инструментариум беше като току-що изваден зъб. Тя разбра по кръвта къде точно беше паднал Райл, както и къде е извадила стрелата, тъй като на мястото кръвта беше виолетова. И пинсетите обаче, и стрелата, ги нямаше.

Райл се появи зад нея. Тя извика. Светлината в ръцете му идваше от амплимета, чийто лъчи се отразяваха от кожата на лайринкса в жълто.

— Какво правиш с кристала ми? — извика диво тя. Ядът направо замъгли разсъдъка й.

Лайринксът се усмихна нежно, показвайки всичките си зъби. Какво означаваше това — той се забавляваше или беше гладен?

— Не мога да виждам в мрака — каза той.

Тиан съжали, че е извикала и отстъпи назад.

Усмивката на лайринкса стана още по-широка.

— Няма да те изям, малко човече.

Това не я успокои много.

— К-къде беше?

— Проверих тунелите, за да съм сигурен, че никой не ме преследва.

— Идвал ли е някой?

— Не и по този път! — С наранената си ръка той показа обратния път към кристалната мина. Регенериращите му пръсти вече бяха стигнали до размерите на детски пръсти. — Скалите са се размърдали. Тунелът е блокиран.

— Какво искаш да правиш с пинсетите ми?

— Какво?

— Инструментът, с който извадих стрелата от врата ти. Бяха точно тук. — Тя му показа очертанията от кръвта.

— Не съм ги докосвал — каза той.

— Те бяха заедно със стрелата. Трябва да си ги взел.

— Не съм. За какво са ми?

— Тогава някой е бил тук.

— Един се е върнал — водачът.

Скова я страх. Джи-Хад трябва да я е търсил и да е намерил занаятчийските пинсети. Да се помага на врага беше непростимо престъпление и сега той дори имаше доказателство. Тиан постави ръцете си на очите си, като се опитваше да мисли. Не можеше. Беше толкова уплашена. Когато отвори очи, Райл се взираше в нея.

— За какво съм ти?

— Заради моя дълг — отговори той.

— Ти ми спаси живота. Дългът е платен.

— Не и ако ти загинеш веднага, щом си тръгна.

— Имаш блестящ морален кодекс — каза тя саркастично.

— Със сигурност! Изобщо, защо да имаме кодекс?! Ще те придружа до вкъщи.

Ако тя се прибере, то Джи-Хад най-вероятно щеше да я екзекутира за предателство.

— Вече нямам дом.

Той я изгледа замислен.

— Къде би искала да отидеш?

Тиан се паникьоса. Къде можеше да отиде? Всички места бяха еднакво безнадеждни. В този случай тя можеше да поеме към съвсем безнадеждното — Тиртракс. Без съмнение щеше да умре по пътя, но поне би удържала обещанието си към Минис. Това я накара да се почувства по-добре.

— Искам да отида на юг! Към планината Тараладел.

— Имаш ли семейство тук?

— Не, но по-далече на запад, в планините на Мириладел, отивам да намеря един мъж, който никога не съм срещала.

— Ах! Един уреден брак?

Тиан поруменя.

— По някакъв начин; не още, но се надявам… — Тя не продължи. Всичко беше толкова нереално.

— Да се пресичат планините през този сезон… — той се учуди. — Добре, на юг оттук те са по-малки и има проходи, но въпреки това — той хвърли поглед настрани. — Няма да ти бъде лесно.

— Не мога да чакам до пролетта. Може да е прекалено късно.

— По мое мнение, ако той не може да чака толкова дълго да се ожени за теб — каза Райл, — това няма да е добър избор.

Отново тази притеснителна употреба на думата „брак“. Тя трябваше да си припомни, че лайринксите бяха чуждоземни, с различна култура и начин на живот. Може би любовта беше без значение за тях.

— Не съм искала мнението ти — извика тя.

— Можеш да вземеш кораб, за да преминеш покрай Ръкавите, а после да плуваш в открито море.

Тиан се сети за картата в ума си, която имаше на Лауралин.

— По това време на годината? Може да бъде много опасно да се върви през планините, а входът към Талаламел може да е замръзнал. Пък и никой кораб няма да ме вземе. Нямам документи. — Както и да се придвижваше, пътуването беше скъпо. Дали щеше да има достатъчно, за да отиде толкова далеч. Нямаше и идея. Не беше отваряла колана с пари на Джойън, но със сигурност вътре нямаше много.

— Добре говориш нашия език, Райл — каза тя колебливо, като използва името му. Изглежда това променяше тяхната връзка.

— Бях отгледан заедно с човешки пленници, затова го научих. Аз съм един от най-добрите в това.

Той я изгледа продължително. Тя не можеше да срещне погледа му. Сякаш целият й свят се въртеше.

— Мога ли обратно да си взема кристала? — струва й усилие да запази треперещия си глас. Той й го подаде и щом отново се озова в ръцете й, Тиан се почувства по-добре.

— Какво знаеш за тетрарха? — той я погледна право в очите.

— Какво е тетрарх?

— Не знаеш ли?

— Никога не съм чувала тази дума преди.

Райл сдържа погледа й за момент и каза:

— Няма значение — той обиколи дебнешком галерията. Тиан го гледаше през цялото време. Какво искаше той от нея? Тайните на силата — хедроните и контролерите? Тетрархът подобно устройство ли беше?

Райл се наведе, постави крака си върху нещо на пода и рязко се дръпна. Проехтя ужасен шум, като от касапница. Лайринксът откъсна целия крак на един умрял войник и започна шумно да се храни. Тиан искаше да повърне. Това същество беше същински звяр, макар и да можеше да говори.

Лайринксът откъсна парче месо, което на нея би и стигнало за цели дни, предъвка го и го погълна на няколко пъти.

Тиан не можеше да го понесе. Веднъж да получеше каквото искаше, той би изял и нея.

Райл се разходи бавно, предъвквайки една човешка кост.

С ръце пред лицето си, тя се обърна на другата страна.

— Зле ли ти е? — попита той.

— Ти изяждаш хората ми! — изпищя тя.

— Те със сигурност не са били твои приятели? — Райл изглеждаше изненадан.

— Да се яде човешко месо е отвратително!

— На мен ми харесва.

— Няма нищо лошо в него! Просто не е правилно то да се яде. То ме кара да повърна, виждаш ли…

— Само човешката плът ли? — попита той, чупейки една кост на коляното си и хващайки с нокът част от костния мозък. Той се разтече.

— Само лайринксите ядат човешка плът — каза Тиан.

Райл я изгледа остро.

— И хищниците, както и животните, които ядат мърша — също — заключи тя, неспособна да погледне.

— А хората като хищници ли възприемат себе си? — попита Райл учуден. Няколко цветови вълни преминаха по кожата му, сякаш водни боички се смесваха върху хартия.

— Със сигурност не! Това е защото… човешката плът е свещена за нас.

— Ще ти помогне ли, ако се храня така, че да не виждаш?

— Предпочитам изобщо да не ядеш от нас.

Като сви рамене, Райл захвърли костите на една страна.

— Ще те взема в планините.

Тя не можеше да му повярва. Това същество си играеше с нея. Тя трябваше да избяга.

— Сега?

— По-късно тази нощ. Днес денят беше сравнително топъл. Като замръзне малко, тогава ще те взема.

 

 

Тиан спа зле, с неприятни, накъсани кристални сънища. Тя се събуди, за да намери Райл, който седеше до нея. Със запалена факла, той оглеждаше наоколо за заплахи. Тя подскочи.

— Какво искаш?

Райл отстъпи крачка назад.

— Време е да вървим. Имаш ли храна?

— Достатъчна за няколко дни. Колко дълго ще продължи пътуването? — Тя се почувства нереално. Сякаш говореха за пикник, но храната щеше да бъде тя. Искаше й се да бъде бързомислещ супергерой, който инстинктивно ще знае как да избяга.

— Ние сме тук. — С дългия си жълт нокът той нарисува на пода форма, подобна на главата на вилица с две разклонения, едното по-дълго от другото. Докато рисуваше, се чу неприятен драскащ звук върху мрамора. — Тук е твоят град Тикси. — Той посочи една точка, точно на север от дългото разклонение на вилицата, чиято глава трябваше да представлява Големите планини. — Да се пресече първата верига към долината, вие я наричате Бърр… Бър…

— Бърлап! — поправи го тя.

— Бърр-ларп! Това е адски трудно… — Райл помисли за момент. — Ако е на десет левги, можем да прелетим. — Той направи гримаса.

Странно изражение премина през лицето му, почти като тръпка, а закърнелите му крила се размърдаха несъзнателно. Той ги прибра надолу.

— До Бърр-ларп е петнадесет левги и още десет до втората верига. — Той посочи с нокът второто разклонение. — Това е земята, която вие наричате Тараладел. Има дълъг път до Мириладел, твоята дестинация. — Жълтите му очи я затърсиха.

— Да вървим до Бърр-ларп ще ни отнеме поне шест дни или дванадесет, зависи от времето. Това ще бъде, ако те нося. Ще взема и храна за из път. — Като забеляза ужасѐния й поглед, той добави: — Планинска коза, риба или малко Хюрн мече. Ще напълним торбата, за всеки случай.

Като намаза с катран една факла, тя претърси торбите на войниците. Имаше повече храна, отколкото тя можеше да носи — сушено месо и плодове, лук, сирене и топки ориз, някои вече започнали да се развалят. Райл беше зает в другата част на галерията, като отново се хранеше, издавайки своите отвратителни мляскащи звуци. Добре, че беше тъмно.

Когато тя приготви храната, той се върна, мляскайки в уста човешко месо. Тиан се обърна на другата страна, отново заета. Не искаше да вижда какво става.

— Готова ли си? — попита той.

— Да.

— Дай ми едно от копията, в случай че се натъкнем на мечка.

Колко малко се страхуваше той!

— Имам арбалет.

Тя взе още няколко стрели, за всеки случай и беше изненадана, че той й разреши. Копието нямаше да й помогне срещу мечка Хюрн, пък и тя се чувстваше толкова слаба, сякаш и вятърът щеше да я отнесе. Все пак, Тиан имаше точно око и арбалетът беше нейното идеално оръжие за защита. Тя можеше, ако се наложи, да убие един лайринкс с него. Това я накара да се почувства по-добре, въпреки че арбалетът беше трудоемко оръжие и изискваше много време да се зареди.

Натоварена с много багаж, тя последва Райл. Навън той зави наляво, посоката, която тя бе взела, когато напускаше тунела. Беше студено, но нямаше вятър и луната светеше. Те вървяха край старите дървета, като се опитваха по някакъв начин да оцелеят. Звездите светеха.

Беше красива нощ за разходка, особено в компания.

 

 

Те продължиха, докато се зазори, около пет-шест часа. Беше трудно да се върви, тъй като снегът беше замръзнал. Райл изглежда знаеше точно къде отиваше. След половин час те поеха по снега, като пресичаха ливади и отново се озоваваха по ръбовете на планинските склонове, които се спускаха стотици педи надолу. Щом настъпи денят и кожата на лайринкса започна да сменя цвета си. След няколко минути той беше бял като мечка Хюрн, а после изчезна в пейзажа.

Тиан изпита смесени емоции. Дали наистина той държеше на честта си или имаше план за нея? Целите се преплитаха, желанията се завоалираха, какви ли странни страсти изпитваше той към нея?

Тиан рязко се спря, взирайки се в гърба на чудовището. Едната й ръка се плъзна към спусъка на арбалета, но тя не посмя да го освободи. Не можеше да застреля Райл в гръб. Дори и да можеше, бронята му беше дебела. За да го убие, трябваше да го застреля в окото, гърлото, междуребрията или сърцето. Ако разбира се, сърцето му беше на същото място като нейното.

Райл се завъртя и се наведе. Свитите му нокти се показаха.

— Имам усещането за опасност, малко човече.

Тя бързо отмести ръката си от оръжието. Какво си мислеше? Дори и със зареден арбалет, тя не можеше да победи един лайринкс нащрек.

Той се обърна към нея, взе стрелите и ги прибра в торбата, окачена на китката му. За първи път използваше регенерираната си ръка.

— Нуждая се от почивка! — каза тя отмаляла. — И от закуска.

— Странни същества сте вие, хората — каза Райл. — Какъв недостатък, да се нуждаеш от три яденета дневно.

— Не трябва да ям три пъти на ден! — извика тя. — Но се нуждая от почивка. Аз съм занаятчийка, не катерач. Поне бях такава…