Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Тридесет и пета глава

Като следваха инструкциите на Олеи, търсачите влязоха право в последната пещера. Водеше ги Ирайзис. Двама войници с извадени копия се приближиха до входа на пещерата, покрит с меча кожа. Ирайзис в пристъп на отчаяние разкъса кожата и нахълта вътре. Пещерата беше празна.

— Отишла си е! — каза тя горчиво.

— Преди часове. — Арпъл откри зачервените въглени в пепелта.

— Сега виждаш ли колко е важна следотърсачката ти — каза Ниш на входа, — така че й се довери за това, което прави.

— Със сигурност — отговори перквизиторът. — Тя доказа ценността си. Обзалагам се, че ще я намерим много ползотворна за нуждите на войната.

Когато Ирайзис излезе, Олеи се разтрепери и се притисна по-близо до приятелите си. С груб смях Джал-Ниш се обърна и заповяда да се претърсят всички пещери и да се даде сигнал на кланкерите да извикат другите войски.

Пресните още следи водеха към планината. Катерачите ги последваха, докато далече отдолу кланкерите пресичаха долината. Силите се събраха в късния следобед.

Вечерта започна да вали сняг. Опитаха се да последват следите със запалени факли, но като падна мрак и те ги загубиха в дълбокия сняг. Направиха лагер под една отвесна скала и за пръв път от толкова много време имаха на разположение цяла нощ, за да спят. Сутринта продължиха търсенето, заедно с Олеи. Тя посочи на юг и в следващите дни продължаваше да им дава упътване за посоката, тъй като нямаше и следа.

Снегът валеше силно и кланкерите, заради широките си корпуси, трябваше да се движат бавно. Бяха заредени с полуразмразеното гориво, а честите повреди трябваше да бъдат оправяни от Ниш и Тъниз. Ниш откри колко много мразеше тази работа. Накрая винаги пръстите му бяха замръзнали и кървяха, а ругатните на баща му кънтяха в ушите му. Всяко действие беше десетократно по-трудно, отколкото ако се налагаше да го извършва в цеха на манифактурата. Дори непоклатимата Тъниз понякога ругаеше.

Нямаше вятър, но студът беше смразяващ, най-вече през нощта. На третия следобед ги застигна буря. Не можеха да се движат през целия следващ ден, а на петия ден вятърът докара нови снежни облаци. Те се бореха със зимата, бавно и бавно, но накрая кланкерите бяха принудени да спрат.

— Какво е това? — извика Джал-Ниш. Трябваше да вика, заради вятъра, в противен случай нямаше да го чуят. Всички се събраха зад кланкерите.

— Полето е прекалени слабо — каза Симмо от втората машина. — Изтощихме прекалено маховиците през последния четвърт час и те не могат повече.

— Какво значи това, че сме заседнали? Некадърни глупаци!

— По-напред има още една пресечна точка, сър и тя е силна, но не можем да уловим нейното поле. Странно е, перквизиторе, сър. Никога и е съм виждал такова нещо.

— Какво искаш да кажеш?

Симмо се посъветва с другите механици, преди да отговори.

— Изглежда е двойна точка. Никога не сме се натъквали преди на такава. Не можем да се справим!

— Тогава вземете занаятчията да ви покаже. За това е тук! Занаятчия Ирайзис, ела тук.

Ирайзис застина, нещо в корема й се преобърна. Това беше краят! Щяха да я разобличат. Нямаше как да преметне Джал-Ниш. Като хвърли отчаян поглед към притеснените лица, тя улови погледа на Ниш. Той също беше като попарен.

Тя отново прие известното си арогантно изражение. Най-малко щеше да се предаде без бой, дори и да се случеше най-лошото. Като стисна инструмента си, тя пристъпи напред.

— Смятам, че ще трябва да модифицирам контролерите — каза тя.

— Колко време ще отнеме?

— Колкото е необходимо, сър. Не можем да рискуваме с това.

— Започвай.

Като се качи в кланкера, Ирайзис започна да разглобява контролера. Кай-Ара се беше навел до нея, като следеше всяко нейно движение, сякаш контролерът беше важен колкото детето му. Той си поемаше дъх всеки път, когато тя разглобяваше по едно разклонение на контролера. Беше му трудно да се концентрира.

— Кай-Ара — каза тя с приятен глас, — дали ще бъдеш така любезен да ми донесеш тук и другите контролери?

Той се подчини и тръгна, но многократно се обърна назад.

— Ниш! — извика го Ирайзис. Той дойде. — Стой при шлюза и не давай на никого да влезе вътре.

— Ами Кай-Ара?

— Най-вече не и хленчещия глупак или баща ти.

Олеи се домъкна зад Ниш, като сложи главата си под ръката му и се заозърта с големите си очила. Ниш я показа, като кимна към нея.

— Хайде влизай, Олеи! — извика Ирайзис. — Но няма да казваш и дума, разбра ли?

Като се сви, Олеи седна на мястото си.

Ирайзис работеше упорито около час, като се опитваше да визуализира с инструмента си странната двойна точка и да се опита да настрои контролера на Кай-Ара към полето. Въпреки студа, тя започна да се поти. Двойната точка беше най-странното нещо, което някога беше забелязвала — голямо, светещо кълбо, както и едно по-малко, които обикаляха едно около друга. Около тях се въртеше розова мъгла, както и помежду им, а те блестяха. Това я притесняваше и тя се опита да визуализира съответните полета в съзнанието си, но главата я заболя изведнъж и тя се задъха. Имаше нещо опасно в това поле. То се променяше от слабо към силно, по-бързо, отколкото тя можеше да го улови.

Ирайзис се дръпна. Сърцето й биеше. Имаше нещо много погрешно. Дори и когато се опитваше да настрои контролерите към точката, тя се страхуваше какво щеше да се случи, ако го направи.

Някой скочи вътре през задния шлюз.

— Какво става? — извика Джал-Ниш.

— Не го пускай вътре, Ниш.

Шлюзът беше оставен отворен.

— Какво става, занаятчия?

— Оказа се неочаквано трудно.

— Защо? — В очите на Джал-Ниш блесна нещо плашещо.

— Никога преди не съм работила с двойна точка и не мисля, че някой е работил. Ако сгреша, то може да изгори хедрона и кланкерът да остане тук цяла зима.

— Уф! Фин-Ма винаги е казвала, че си измамница.

 

 

След няколко часа работа, Ирайзис откри как да настрои контролера към полето, въпреки че нямаше и идея как да се справи с резките промени в интензивността на полето. Тя не можеше сама да направи теста, тъй като не можеше да извлича сила от полето. Ирайзис плануваше Кай-Ара да направи това. Това беше единственият и шанс да избегне позора. Но ако откажеше…

Кай-Ара беше склонен да помогне. Той би направил всичко, само да я махне от кланкера. Ирайзис разчиташе на това — именно затова избра да ремонтира именно неговия контролер най-напред. Другите механици също бяха заедно.

Тя седеше до Кай-Ара, като му обясняваше какво да прави, когато Джал-Ниш вдигна сина си, за да го отмести от входа на шлюза и нахълта в кланкера.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика той.

— Аз… — Тръпка премина по гърба й. — Показвам на Кай-Ара как да направи теста.

— Проклета да си! Това е работа на занаятчията. Няма да рискувам нито един механик с това, дори да имах цяла дузина.

— Но той е единственият… — започна тя отчаяно.

— Никога! Аз мога да загубя теб, ако се обърка нещо. Не мога да загубя него!

Ирайзис преглътна.

— Но аз се нуждая от помощта му.

— Ще го направиш сама, занаятчия. Какъв е проблемът? Преди няколко седмици беше майстор. Трябва да си правила това хиляда пъти.

— Това е… всъщност не е този вид пресечна точка — каза тя едва чуто. Ирайзис хвърли поглед на Ниш, сякаш го молеше за помощ, но той гледаше надолу и чистеше леда от ботушите си.

„Това беше — помисли си тя. — Кошмарът ми най-накрая се сбъдна. Ако можех да го направя, бих извлякла толкова много енергия от полето, че ще раздробя кланкера на парчета и ще ги унищожа всичките в него!“ — Много й се искаше да го направи, но нямаше възможност: апокалипсисът беше само мечта.

— Много добре — продължи тя. — Всички да се дръпнат назад, в случай че нещо се обърка. Не мисля, че подобна точка е била използвана някога преди.

— Просто разреши проблема — каза Джал-Ниш. — Ако можеш.

„Това ли е пъклената му игра — помисли си тя, — за да ме унижи пред всички?“ Това беше неговото отмъщение.

Джал-Ниш я послуша и се дръпна назад от кланкера. Кверистката остана на мястото си. Дали не го направи, за да се подиграе на Ирайзис?

— По-добре се дръпнете — каза Ирайзис на Олеи и Ниш. Ниш не посмя да срещне погледа й, сякаш сам се опитваше да се скрие от предстоящото унижение. Тя не можеше да му се сърди.

Той обаче остана на мястото си, както и Олеи. Това беше изненадващо. А може би Олеи знаеше, че съвсем нямаше опасност. Ирайзис започна, като се опитваше да открие полето с контролера. То беше прекадено силно, дори за нейния инструмент. Ако беше слабо обаче, нямаше начин да помръдне такава тежка машина като кланкера.

Като позволи на опасните сфери да циркулират свободно в ума й, Ирайзис се концентрира върху спиралите от мъгла, които се въртяха между тях. Тя търсеше силна спирала, но не прекалено. Талантът й може би щеше да се върне обратно.

Тя прекара в ума си първата, после — втората, накрая — третата спирала. Очите на Ниш и Олеи не се отделяха от нея. Ирайзис си представяше какво щеше да се случи. Истинско унижение. Джал-Ниш нямаше да я изостави тук — нейните способности бяха ценни за манифактурата — но веднъж върнали се обратно, щеше да я унижи пред всички за некомпетентността. Хронисти и разказвачи щяха да прииждат от къде ли не, поканени от него, за да опишат в детайли падението й и нейното наказание.

— Побързай, занаятчия! — Перквизиторът подаде глава през задния шлюз.

Сега или никога. Ирайзис си избра едната от спиралите, които се въртяха и се опита да извлече енергия от нея. Нищо не се случи. Като скърцаше със зъби, тя избърса ледените капчици от челото си и се опита отново. Пак нищо.

Перквизиторът се изсмя. Как само се забавляваше Джал-Ниш.

— Не можеш да го направиш. Ти си измамница, Ирайзис. Винаги си била измамница. Каква отвратителна история само! Иска ми се още сега да видя лицата на семейство Стърм като чуят историята.

— Мога да го направя! — процеди през зъби тя. Как се осмеляваше само да намесва семейството й! Всеки знаеше как неговите предци са се влачели позорно, за да стигнат до върха. Ако можеше, с удоволствие би го унищожила на мига.

Тя опита отново и отново, докато вените на шията й съвсем се подуха. Ирайзис стисна зъби; от гърлото й се изтръгна вик, но дори и искрица енергия не влезе в контролера.

Джал-Ниш се смееше високо. Ирайзис искаше отново да смаже лицето му, но първия път именно това й беше докарало проблемите. Тя се огледа наоколо диво. Олеи беше свалила очилата си и сега се взираше в Ирайзис със страховито внимание. Странно, това накара Ирайзис да си помисли за драскотини върху разперени ветрила.

Като затвори очи, тя се приготви за последен опит. Ирайзис се концентрира върху една точка в червената мъгла, но сега за нея това беше като възел на ветрило. Като се остави да потъне в него, той сякаш се сви още повече и след това се разтвори като пъпка на роза. От него се ширна пътека, каквато тя никога досега не беше виждала.

Внезапно Ирайзис видя, че пътят за нея беше затворен, но тя толкова силно искаше да продължи, че без да се усети, се втурна напред и удари главата си в металната стена на кланкера.

Машината обаче не мръдна; разклоненията на контролера не можеха да се сгънат и по най-лекия начин. Тя се беше провалила. Ирайзис съзря суровото изражение върху лицето на Джал-Ниш.

Перквизиторът обърна глава на другата страна.

— Какво е това?

Тя не можеше да отговори; сякаш хиляди звънци звъняха в главата й.

— Не знам — чу да казва кверистката.

— Маховикът се върти — каза Олеи.

Звукът постепенно се засилваше. Постепенно маховиците се завъртяха на пълна скорост. По някакъв начин, невероятно, чудодейно, контролерът беше започнал да извлича сила от полето.

— Ти го направи! — извика Ниш, като я прегърна и целуна по челото. — Знаех си, че ще можеш.

— Това е работата й — извика ядно Джал-Ниш. — Не виждам защо вдигаш чак толкова врява. Да оправи и другите и да побързаме след лайринкса.

Ирайзис настрои и останалите три контролера към полето и инструктира механиците как да действат с тях. Когато всичко беше готово, тя се върна при кланкера и докосна бузата на Олеи с върха на пръстите си, в знак на благодарност. Тя нямаше и идея какво беше направила Олеи, нито пък как, но това сега нямаше значение. Така или иначе то беше направено и временно спаси Ирайзис. Нищо обаче не се беше променило. Ирайзис знаеше, че не можеше, да направи това сама. Нуждата й от кристала беше по-голяма от всякога.

 

 

Следобедът на петия ден те напреднаха, тъй като времето за кратко се подобри и достигнаха до едно заобиколено със скали плато. Според последните инструкции на Олеи, лайринксът се беше качил по него. Вече се движеха по-внимателно, като след смрачаване преходът биваше преустановен. Джал-Ниш разработваше план как изненадващо да хванат врага. Той прекара много време с Ръстина, червенокосата сержантка, чийто войници се присъединиха към тях при реката. Двамата стояха клекнали в снега, перквизиторът говореше, а Ръстина дращеше по снега с ножа си. Каквото и решение обаче Джал-Ниш да вземеше, той щеше да го запази за себе си.

— Без съмнение татко планува още един триумф над нас — каза Ниш горчиво на Ирайзис.

— Трябва да продължи да се доказва колко е умен… — Тя прекъсна фразата си, тъй като Джал-Ниш се приближи.

— Ами ако горе те притежават свой град? — каза Ниш на баща си.

— Там горе? Най-много да живеят няколко лайринкса от едно семейство.

Няколко часа преди зазоряване те се изкачиха по скалите, като промениха курса от пътеката на лайринкса, за да не бъдат забелязани.

В този момент нямаше опасност, тъй като въздухът беше пълен със сняг, а върхът на платото не се виждаше. Те направиха лагер в падината зад един хълм, закрито място, което им беше необходимо, докато времето се оправи. В дъното на скалите те се събраха и се съветваха. Всички присъстваха, дори и Олеи, на която й беше разрешено да гледа през шлюза на кланкера.

— Какво знаеш за това място? — попита кверистката Арпъл.

— Чувал съм за него — отговори сержантът, облегнал ръка на една разцепена скала. Вятърът я беше разял и сега в нея се виждаха малки дупчици в квадратна форма, очертани с жълто-кафяво по края.

— Някога хората са живели тук, особено планинските овчари и козари, но времето се е застудило преди четиридесет години, а през една от годините съвсем не е имало лято. Стадата са измрели; хората също са измрели или напуснали. Нищо не е оцеляло.

— Освен лайринксите! — каза горчиво Джал-Ниш. — А със сигурност те не ядат скали. Кой измежду вас е бил там горе? Кажете и ще бъдете възнаградени.

— Мисля, че Уолей е запознат с това място, сър — каза Арпъл след дълго колебание. Уолей…

Един ветеран с множество рани заговори из сенките. Гласът му беше мек като масло и никога не се издигаше повече от шепот. Очите на Ирайзис го фиксираха в тъмнината. Мъж с големи мускули и крака на джудже и с белези и рождени петна върху лицето, както и на гърлото. Това обясняваше и странния му глас. Тя се учуди как ли беше оцелял с такива рани.

— Познавам го, откакто бях хлапе, сър. Тук върлуваше известно време и една банда крадци. Тя всяваше ужас в Йелоу Нодий, Кънсоминр Тънгстейт и дузина от близките селища.

— Не знаех, че има селища нагоре — каза Джал-Ниш.

— Няма много. Гладът и чумата довършиха работата на разбойниците, преди повече от тридесет години.

— Какво знаеш за това плато, войнико?

— Нарича се Гарихан, сър, което на нашия диалект означава „планина с равен връх“. Поне така си спомням, че го наричаха. Аз съм единственият, който знае за него, а когато си отида… — той постепенно забави говора си.

— Какво има на върха на Гарихан, Уолей? — попита Арпъл.

— Върхът е оформен като яйце, сър. Острият му край е точно срещу нас. Ще бъде трудно да стигнем до него, в този сняг.

— Дълъг е около три левги — каза кверистката, вдигнала карта на светлината. — И две левги широк. Доста усилия ще отнеме да го огледаме изцяло. Казваш, че е гладък, Уолей?

— Доста. Има по-малки хълмове и дерета на другия край. Няма обаче достатъчно високи места за добро наблюдение.

— Къде ще трябва да направим лагера ни, ако се изкачим? — попита Джал-Ниш.

— Надолу, по заобления край, на платото. В деретата можем да се прислоним от вятъра, а когато не е замръзнало, там има и вода.

— Звучи сякаш това е най-доброто място да се скрием — каза Джал-Ниш, — ако времето остане лошо. Покажи ни го на картата, войнико.

Уолей излезе с мечешка стъпка. Ирайзис се провря да вижда по-добре. Като посочи с лишения от нокът пръст към източната страна на заобления край на платото, войникът каза:

— Имаше стъпала натам, които разбойниците преди пазеха. Ако зверовете не са ги разрушили, значи още са там. Лайринксите не ядат стъпала. Селището беше тук, но ветровете всичко са заличили.

— Къде би отишъл, ако искаше да се скриеш? — попита Арпъл.

Без колебание Уолей отговори:

— Точно тук, ще се кача по стълбището и направо на върха, сър. Там има много скали и огромни камъни. Лесно е да се скриеш, но е трудно да се опазиш. Не се вижда надалеч. Гадно място…

— Готови сме за това — каза Джал-Ниш самодоволно. — Войниците от четвъртия кланкер всичките са катерачи. Подготвен съм за всяка ситуация.

„Освен за юмрука ми в лицето ти“ — помисли си Ирайзис, като изпита истинско задоволство от постъпката си. Хубавият му нос беше смазан и дъхът му хриптеше през синусите.

Думите на Джал-Ниш за взвода от катерачи бяха изненада, дори за Арпъл.

— Ще свалим лагера по-надолу, за да не се вижда — продължи Джал-Ниш, — а моите катерачи ще стигнат до скалите докато се стъмни. Ако времето стане по-добро, те ще запалят светлина, ще опознаят терена и ще приготвят пътеката за останалите сили. Утре по това време лайринксът ще бъде вече история.