Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Петдесет и осма глава

— Къде сме по дяволите? — извика Ниш, като се взираше в непроницаемия мрак…

Слаунд тъжно се изкиска.

— Не и в морето, във всеки случай. Блато, ако се съди по мириса. Не много дълбоко.

Оказа се вярно, когато се зазори след няколко часа. Те бяха пробили тънкия лед на едно дълбоко до кръста езерце. Наистина, около него имаше блата, както и малко вятър, разнесъл миризмата им. Балонът стоеше изправен. Слаунд се покатери до мангала, като докладва, че не беше видял нищо, макар и да беше огледал във всички посоки. Олеи също хвърли един поглед наоколо и отново се оттегли в кошницата си, Ниш нахрани гълъба с два полузамразени плъха от едно сандъче. Птицата изкряка и се опита да го захапе за пръстите.

— А сега какво? — попита Ниш, докато дояждаха хляба и сиренето от закуската.

— Да съберем тръстика за гориво — каза Слаунд. Нищо не можеше да го разстрои. Без съмнение беше прекарал доста лоши дни още като войник.

Ниш сграбчи стиска тръстика.

— Това не дава топлина. Никога няма да се вдигнем отново.

— Ще ги натопим в катрана. Поне ще се издигнем достатъчно високо, за да намерим дърво.

Ниш се съмняваше. Експедицията отново се превръщаше в бедствие и то изцяло по негова отговорност. Те може би никога нямаше да могат да се измъкнат от това място. Може би щяха да загинат тук.

Прекараха целия ден да събират тръстика. Беше упорита работа в смразяващата вода и полепващата се по тях кал, а след девет часа работа през целия ден, купчината тръстика пред тях беше потискащо малка. Олеи също излезе от кошницата и събра стиска тръстика, която подаде на Ниш с вид, все едно му правеше някакъв голям подарък. Това беше точно това за нея, както се досети Ниш, но сега не беше в настроение. Той извика нещо на следотърсачката, която отново се оттегли в кошницата си, дълбоко наранена и не излезе оттам цяла нощ.

Беше прекалено късно да тръгнат още този следобед. На следната сутрин, както беше предсказал Ниш, влажните тръстикови стъбла съвсем трудно произвеждаха каквато и да било топлина. Стъблата, които бяха потопени в тръстика, бяха по-полезни, но и те експлодираха веднага, след като ги допираха в мангала. Първият път, когато това се случи, Ниш падна от стълбата право във водата, а когато се показа, беше покрит в миризлива кал. Ако това се беше случило, докато балонът беше във въздуха, то Ниш щеше да бъде убит.

— По-малко течност — каза несмутимият Слаунд, като извади Ниш от водата целия черен.

Беше почти обед, когато вече бяха готови да тръгнат, но балонът не помръдваше. Кошницата беше заседнала в калта. Трябваше да я разклатят, за да я освободят и едва тогава тя се издигна. Веднъж полетели отново във въздуха, те хванаха течението на вятъра и се понесоха на запад над блата, езера и отново блата. Нямаше и пръчица от дърво, която да се вижда.

Слаунд застана до ръба, весел както винаги. Ниш се сви в ъгъла до кошницата на Олеи, придърпа палтото над главата си, за да се предпази от снежинките и съвсем се отчая.

Той страдаше от изстиналия си нос, чийто секрет се стичаше по бузите му. Неочаквано една ръка докосна рамото му. За негово учудване, това беше Олеи.

— Ти си тъжен, Ниш — каза тя нежно.

— Никога няма да се измъкнем оттук. Никога няма да я намерим. Отново се провалих.

Тя седна тихо зад него. Ниш беше развълнуван. На нея й пукаше за него.

— Виждам дървета! — извика Слаунд.

Ниш скочи в кошницата. Една ниска горичка се виждаше в мъглата, достатъчно добре. Вързопите тръстика вече свършиха.

Беше почти тъмно, когато те се приземиха в гората. На следващата сутрин за няколко часа те събраха дърва. Натовариха ги в кошницата. Изведнъж Олеи изкрещя.

— Какво става? — извика Ниш.

— Някой идва.

Висок мъж се приближаваше към тях, като размахваше дървено копие и викаше на някакъв непознат диалект. Зад него вървеше тълпа от разгневени селяни.

— Някаква идея какво казва тоя?

— Крадем дърветата му.

— Има дървета навсякъде. Те са пораснали от земята.

— Без значение, негови са. — Слаунд скочи на земята и започна да вика срещу тях, размахвайки сабята си. — Разпали огъня — каза той през рамо.

— Готови сме за издигане.

— Отвържете въжетата.

Ниш се покачи нагоре. Балонът вече оказваше натиск върху възлите. Той ги развърза, но балонът започна да се издига прекалено бързо. Като се страхуваше да не падне, Ниш завърза въжето около китката си. Балонът цял го разклати. Едно копие прелетя между краката му.

Олеи извика ужасено. Въжето започна да се свлича. Ако в този момент то се беше откъснало, то Ниш щеше да бъде мъртъв. Те бяха вече над короните на дърветата.

Ниш стисна въжето с лявата си ръка. Тогава Слаунд скочи в кошницата и сграбчи ръката на Ниш, за да бъде сигурен, че няма да падне. Ниш слезе на пода с помощта на войника. Олеи също помогна да го свалят, а когато той вече лежеше на пода, тя се наведе и го целуна по носа, изумителен жест на интимност от нейна страна.

— Виждам морето — каза Слаунд.

Слънцето вече залязваше.

Ниш полази на колене.

— По-добре да се приземим. Не можем да си позволим да прелетим морето.

— Тогава какво?

— Ще съберем гориво и ще чакаме да задуха южният вятър, за да ни отнесе на север от планините.

— Не би трябвало да чакаме дълго — каза Слаунд. — Сякаш духа право от Южния полюс.

Наложи се да изчакат цяла седмица. През това време те отидоха да се срещнат със селяните и сключиха с тях уговорка да купуват гориво. Ниш беше достатъчно пестелив да им плати с медни монети, което ги направи неочаквано щастливи. В замяна те им доставиха цяла планина от дърво, достатъчна да захранва мангала през цялото време. Но ако въздухът в балона изстинеше, то щеше да отнеме часове, за да го затоплят.

Вятърът духаше от запад, от север и дори от изток, но не и от юг. Ниш се измъчваше. Какво се случваше с Тиан? Олеи усети последния път, когато я видя, че ставаше нещо сериозно. Между другото те вече разбраха къде се намираха — някъде между градовете Рънсил и Татусти. Олеи беше успяла да види добре Тиан, някъде близо до връх Тиртракс. А и от последния път тя не беше мръднала.

Късно през нощта, на осмата вечер от престоя им, те се събудиха от силен трус на кошницата им. Вятърът духаше с все сила, а вихрушката хвърляше ледени кристали в кошницата. Това беше силен южен вятър, който вдигаше балона все по-високо.

— По-добре да излитаме — каза Слаунд.

— Не смея да излетя по това време.

— Ще стане още по-лошо! Ще загубим вятъра, ако останем тук.

Вятърът духаше с все сила и насочваше балона в правилната посока. Ниш си помисли, че балонът щеше да се разбие. Преди да се усетят, поредният мощен порив на вятъра разкъса въжетата от едната страна.

— Прережете въжетата — извика Слаунд, като извади ножа си.

Ниш направи същото. В противен случай с тях беше свършено. Преди да успее да постави острието върху останалите вързани въжета, те се откъснаха сами. Кошницата се удари в земята, а пламъците от мангала застрашително се надигнаха към намазаната с катран тъкан. Ниш сдържа дъха си уплашен.

Туп-туп, кошницата се удари в поредното препятствие, което я наклони за миг, но после я изстреля обратно във въздуха. Те се понесоха настрани, почти паралелно на земната повърхност.

Ниш се изкачи по стълбата, като се държеше с една ръка, докато с другата вкарваше все повече дърво в мангала.

— Искам да се издигнем възможно най-високо — каза той, когато отново стъпи в кошницата. — При такъв благоприятен вятър можем да изминем максимално голямо разстояние.

Скоро мангалът вече беше нажежен до червено, а балонът разви максимална скорост. От хилядите езера луната се отразяваше в сребристо.

— Колко далеч трябва да стигнем? — попита Слаунд.

— Сто и двадесет, може би сто и тридесет левги. — Ниш наблюдаваше как подминават езерата и реките, като ги сравняваше с картата си и постоянно нанасяше поправки. — Много бедна карта — каза той, като я обърна на другата страна. — Това голямо езеро долу дори не е маркирано, а реката завива на запад, не на изток.

— Бих казал, че е трудно за картографиране място — каза Слаунд. — Лошите карти са най-големият проблем на войниците.

— Освен ако не е направена от балон! — Той имаше една идея, която можеше да му спечели допълнителен кредит пред скрутатора. — Хей, Слаунд, ами ако прелетим с балони през всички тези земи, където войниците се бият и направим точни карти?

— Добра идея! Ето затова ти си любимец на скрутатора, а аз съм само обикновен войник.

— Не съм… Наистина ли?

— Така чух.

— Това беше преди да се издъня с мисията.

— Е, не всичко е приключило още. Колко ни остава още, как мислиш?

— С това темпо трябва да сме доста близо към обяд. Ах, балоните са страхотни. Това пътуване би ни отнело месеци през снега.

— Ако вятърът продължи. Той ни отнася, където си пожелае, а не където ние искаме да отидем.

— Да, така е, но със сигурност по-близо.

Когато слънцето се издигна, то вече се отразяваше в червено от източния склон на самия Тиртракс, вляво отстрани. Имаше не повече от тридесет левги от планините, което означаваше полет в посока изток-запад над хълмистите равнини.

— О, това е чудесно! — извика Ниш. — Ела да видиш, Олеи. Никога няма да видиш гледка като тази.

Тя се показа от кошницата, с наушниците и очилата и се загледа като замаяна в прекрасната гледка.

— Можеш ли още да видиш Тиан? Моля те, кажи, че можеш, Олеи.

— Мога. Кристалът й запълва моето съзнание. — Тя посочи към планината Тиртракс, а после отново се скри в своята кошница.

— Колко можем да се приближим дотам? — попита Ниш. Хълмът щеше да им създаде доста трудности да го извървят.

— Вятърът се обръща все повече на изток — каза Слаунд. — Поне ни отнася в правилната посока.

Това беше първият път, когато имаха късмет по време на пътуването.

— А може и да се обърне на изток, като прекосим планините — отговори Ниш.

— Или нагоре и в обратната посока, или пък ще ни насочи право към скалите. Може би е най-добре да се приземим по-рано, отколкото по-късно.

Ще продължим, докато можем. Повечето от тези реки изглеждат непреодолими.

Те се носеха към планините през следващите два часа. Все още бяха на изток от Тиртракс, лесно разпознаваем, тъй като се извисяваше поне на хиляда педи над останалите върхове. Големи ледени купчини покриваха равнината под ледника.

Като се приближаваха до планинския склон, ветровете духаха най-вече от изток, като отнасяха балона на запад в правилната посока. Натъкнаха се обаче на турбуленция, която ставаше все по-силна с приближаването към нея. Балонът се клатушкаше, а те вече се почувстваха зле. Ниш можеше вече да чуе как на Олеи й се повдигаше, но тя не смееше да излезе.

Той остави огънят да загасне. Бавно губеха височина, а Тиртракс приближаваше право към тях. Кошницата вече не се клатеше толкова силно. Мина още един час. Те пресякоха средния склон на планината, като пред тях се ширна дълга поредица дървета.

Ниш извика Олеи, почисти я с влажен парцал, изми кошницата й и я попита къде беше Тиан сега. Олеи посочи право към планината.

— Най-добре да се приземим — каза Ниш. — Няма как да се приближим повече от това.

— Натам, направо.

Пред тях имаше продълговат оголен склон, покрит с лед. На другата му страна лежеше широко поле с камъни, зад което имаше едно открито пространство, което изглеждаше сигурно, макар и да беше малко. Отвъд него се простираше доста по-неприветлива област. Като взе решение на момента, Ниш дръпна въженцето, за да отвори клапата.

Те се носеха към камъните.

— Не се ли спускаме прекалено бързо? — извика Слаунд, който висеше от стълбата над мангала.

Ниш дръпна и другото въже. Нищо не се случи.

— Клапата трябва да е замръзнала отворена. Слизай долу, бързо!

Слаунд остана на мястото си, като потропваше върху капака на мангала.

— Остави това! — извика Ниш. — Няма никакво значение.

Ниш продължи да дърпа въжето, за да затвори клапата. Падаха толкова бързо, че скоро щяха да се разбият в скалите. Земята ставаше все по-близка, но в последния момент един силен порив на вятъра ги вдигна над скалите и ги понесе, но за нещастие те подминаха откритото пространство. Те се насочваха точно срещу друго каменно поле. Кошницата се клатеше във въздуха, а в този миг Ниш забеляза още едно поле с камъни, после — друго: балонът щеше да падне по средата. Слаунд извика.

Ниш се строполи и удари главата си в кошницата на Олеи. Ударът разхлаби въжетата; плата щеше да падне право в мангала. Моментално Ниш си представи какво щеше да се случи, но мангалът изгасна. Високо над главата си той чу щракване, знак, че клапата се затваряше, а балонът продължи да се носи бавно.

Гълъбът изписука бясно. Ниш се повдигна, ожулен, но не и наранен. Кошницата заседна между камъните. Ниш уви въжето около една скала.

— Добре, това беше. Добре ли си, Олеи?

— Да — каза тя нежно.

Като изпълзя, надянала наушниците и очилата си, тя огледа наоколо, а после се плъзна в ръцете на Ниш. Той нежно я стисна.

— Къде е Слаунд? — каза тя в прегръдките на Ниш.

Откриха го в другия край на кошницата, а главата му беше под странен ъгъл. Той беше мъртъв. Вратът му беше счупен от удара.

Ниш коленичи до него, навел глава. Той така и не успя да опознае войника, но въпреки всичко неговата компания му беше приятна. Слаунд ги беше зарадвал всички със своето весело присъствие.

Нямаше с какво да погребат войника, затова те подредиха камъни около него. Всъщност направи го само Ниш. Олеи нямаше никаква представа от съвместна работа, затова и не се включи. Тя само наблюдаваше — седнала — действията на Ниш. Накрая тя взе само едно малко камъче, разгледа го внимателно, завъртя го в ръце няколко пъти и го остави върху купчината над главата на Слаунд.

Когато направи това, тя се свлече толкова изморена, сякаш беше свършила цялата работа. Може би за нея да постави едно малко камъче беше по-тежка работа, отколкото всичко, което беше свършил досега Ниш. Кой ли знаеше какво се случваше в този странен, затворен разсъдък?

— Хайде да ядем — каза Ниш, тъй като вече беше следобед. — А после ще тръгнем да открием Тиан. Какво мислиш, Олеи?

Той не очакваше много, но предвид огромната отговорност, която му предстоеше, той имаше нужда поне да вярва, че някой щеше да му помогне.

— Не мисля нищо.

Ниш въздъхна. През следващите няколко месеца, докато се върнеха обратно в манифактурата, щяха да бъдат по-тежки, отколкото той някога си беше представял. Ако изобщо се върнеха. Той провери торбата на Олеи, напълни своята кесия със златото на скрутатора, от което щеше да има нужда на връщане и намести сабята на бедрото си. Като вдигна торбата на Олеи, той се увери, че слоевете вата под каишките са равномерно разпределени. Те потеглиха.

След около стотина крачки Олеи каза:

— Боли ме!

Тя хвърли торбата на земята. Когато той отново намести каишките, слънцето вече залязваше. Очевидно нямаше да стигнат доникъде днес.

Ниш започна да се измъчва. Нещата бяха съвсем различни сега. Трябваше да намерят Тиан бързо, тъй като носеха голямо количество храна, а то беше главно върху гърба на Ниш. Какво ли правеше тя сега? Най-вероятно лайринксите я бяха довели тук, защото това беше място с голяма енергия. Как тогава той би могъл да я отнеме от тях? „Мисията щеше да бъде още по-голям провал от първата“ — поне така си мислеше той, а накрая щяха да свършат в корема на лайринкса.

Те направиха лагер между скалите. Олеи, която никога не се чувстваше добре навън, веднага съблече палтото си. Късият жакет, блузата и долната блуза от паешка коприна го последваха. Тя разтърка червените петна по рамената си, както и това на гърба си, където торбата я беше ожулила, макар и да я носи само няколко минути.

Ниш приклекна при завитата палатка, с колчета в ръка. Той я беше виждал без дрехи само в една тъмна стая. Тялото й беше доста сладко. Той не можеше да свали очи от нея. Желаеше я повече от всяка друга някога в живота си.

Ставаше тъмно. Той направи огън от храстови клонки, тъй като нямаше клони наоколо. Нямаше да гори дълго, но както се надяваше, достатъчно, за да приготвят вечерята. Имаше много неща да се направят, а той трябваше сам да ги свърши. Но поне не му оставаше време да мисли за друго.

Пламъците се издигнаха. Олеи седеше на една скала, взирайки се в него или пък някъде в безкрайността — той не можеше да каже това. Искаше му се тя отново да облече ризата си. Гледката на гърдите й, на щръкналите в студа зърна… Потискайки желанието си, Ниш усети нарастващ пристъп на гняв към самия себе си, към трудното им положение и към нея.

— Цяла нощ ли ще седиш там? — каза той раздразнено. — Всичко ли трябва да правя заради теб?

Олеи реагира така, сякаш той я беше ударил с шамар през лицето. Тя стисна очи, извика, приведе се и покри лице с ръце. Започна да се клати, сякаш мяучеше.

— О, Олеи, съжалявам — прошепна той, като внимаваше да не я разтревожи повече. Тя не искаше той да се приближава до нея. На всяка негова стъпка тя се свиваше, повече отколкото дори и той, когато го биха с камшика преди месеци.

Тя скри лице в ръцете си.

— Не ме бий! — каза тя с монотонен глас, като човек, който очакваше да бъде пренебрегнат.

— Разбира се, че няма да те бия, Олеи. Наранявал ли съм те някога?

Тя не отговори. Той прекара ръка през косата си и я подложи под носа й. Тя остана неподвижна, когато ръката му докосна нейната. Дори и не мръдна. Олеи нежно измърка. Тя дръпна ръката си, но продължи да души неговата. Олеи въздъхна и той усети напрежението, което се освобождаваше от нея.

— Толкова ме е страх, Ниш. — Тя говореше толкова нежно, че той едва можеше да я чуе.

— От мен?

— Не от теб. — Ръцете й придърпаха дланта му към носа й.

— А тогава какво?

— Виждам ужасни неща.

— Тиан ли е едно от тях?

— Тиан е добра. Харесвам я. Но в планината… Има толкова много, Ниш, Всичко е толкова блестящо, не мога да видя дори кристала й. Има някаква силна…

— Магия?

— Някаква силна магия там. Тя все още не е направена, но вече ме заслепява. Ужасно е. То ще ни изяде, Ниш.

— Лайринкс ли е?

— Не мога да кажа. Има толкова много светлина. Накъдето и да погледна, тя ме заслепява като слънце. Наранява разсъдъка ми. Не мога да се отърва от нея.

— Можеш ли да видиш и нещо друго?

Тя се завъртя, с лице на запад.

— Нищо.

Завъртя се от юг на изток, в посоката, от която бяха дошли.

— Нищо.

Олеи продължи да се върти, а когато застана право с лице на изток, тя извика:

— Същества с нокти!

Следотърсачката посочи право към планината.

— Какво?! Летят? Или са в планините?

— Не знам. Изкуството е прекалено силно.

— Със сигурност летят — каза Ниш, — в противен случай няма да им се налага да използват Изкуството.

Тя се обърна в посока изток-югоизток, извика и се приведе на две, закривайки лице с ръце.

— Не! — извика тя пронизително и започна бясно да се клати. Викът й проехтя зад тях.

— Олеи? Какво става?

Отне й дълго време да се успокои.

— Това… това е черен възел в мрежата ми. Има една фигура, красива фигура, но знам, че ако се опитам да я отворя, то в нея ще видя чудовище. То иска да ме изяде. То ни мрази.

— Лайринкс ли е?

— Не. И то мрази лайринксите. То е едно пълзящо, отровно създание. — Очите й се разшириха. Той видя собственото си отражение в тях. — То преследва Тиан!

— Може би то я преследва за лайринксите.

— Не! — Тя потрепери и започна да разтрива рамото си. Нежната й кожа се зачерви.

Ниш отиде до торбата си, намери една бутилка с олио за готвене и седна до нея, смазвайки пръстите си. Той прокара върховете им върху зачервената й кожа.

Тя се скова за миг, но после напрежението й спадна, когато пръстите му се плъзнаха по кожата й.

— Това е… хубаво. — Олеи се отпусна на земята пред него.

Той я разтриваше нагоре-надолу, отново така нежно. Вечерта беше студена, но това очевидно не я притесняваше. Накрая, когато кожата й възвърна предишния си цвят, той вдигна ръцете си. Искаше му се да продължи с масажа, но се страхуваше, да не би да нарани кожата й.

— Не спирай! — прошепна тя. — О, Ниш, никой не ме е докосвал толкова нежно досега. През целия ми живот хората само са ме наранявали. Всички са ме докосвали, но само, за да ми причинят болка. Всеки искаше да ме използва, с изключение на теб. Ти си най-нежният мъж на света, Ниш.

„Само ако знаеше!“ Той сипа още олио на дланта си, размаза го върху раменете й и надолу по гърба й. Олеи въздъхна и докато той я масажираше, тя започна да разказва за себе си нещо, което преди никога не беше правила.

— През целия си живот съм искала да бъда като останалите хора. Не можеш да си представиш какво е да пораснеш, без да те докоснат, само защото не можеш да го понесеш. Братята и сестрите ми се прегръщаха. Майка ми и баща ми — също. Толкова много исках и аз, но дори и до̀сега с дрехите им ме караше да крещя. Също и с моите. Виках през цялото време, а никой не знаеше защо.

— Винаги ли е било така? — Той плъзна длани настрани по тялото й.

— Беше наистина ужасно, когато бях на две. След като загубих близнака си.

— Имала си сестра близнак?

— Не, имах брат. Мисля, че той умря. Никой не ми е разказвал за това. Но още ми липсва. — Тя силно потрепери. — Преди това дори не си спомням. Хората имат дебела кожа; ръцете им ме нараняват.

Той запретна ръкава си и я докосна с нежната кожа от вътрешната страна на ръката си.

Тя я придърпа към бузата си, учудена.

— Хубаво е, Ниш.

— Ако сваля ризата си — каза той, — ще видиш, че отдолу имам нежна кожа, също като твоята.

Тя не отговори, затова той разкопча ризата си, остави я настрани и притисна гърдите си към гърба й, много внимателно. Пръстите му се плъзнаха край ушите й.

Тя се дръпна рязко.

— Не докосвай ушите ми — каза тя остро.

Той се отдръпна от нея.

Тогава Олеи се обърна да види какво стана.

— Това е като шум от гръмотевица в главата ми, Ниш. — Тя отново постави ръцете му върху раменете си.

Той пак започна да я масажира, като скоро се почувства достатъчно дързък да докосва гърлото и гърдите й. Тъй като тя не реагира, той прокара пръсти през браздата между гърдите й и обратно нагоре. Тя въздъхна и разтърка буза в ръката му.

Ниш масажираше кръгообразно гърдите й с пръст към вътрешна им страна. Тя въздъхна отново. Той продължи, все по-навътре и навътре, като обхождаше с пръст малките неравности, до върха на зърната й. Олеи внезапно надигна гърди и започна да диша учестено. Накрая тя дълбоко въздъхна. Главата й клюмна.

— Това е… много хубаво — промърмори тя.

Накрая той вдигна пръста си. Олеи вдигна ръка и отново постави неговата върху гърдата си. Той хвана зърното й между палеца и показалеца, като нежно го завъртя напред-назад.

След миг тя внезапно го изблъска към скалите и скочи на крака.

— Какво съм направил? — извика той.

Тя се изправи на върха на пръстите си, с насочен напред поглед и широко отворени в мрака очи.

— Случва се.

— Какво, Олеи?

Той разтърка тила си, тъй като се беше ударил в един голям камък.

— Не знам. Чувствам се като в град, чиито светлини в миг са загаснали всичките, право в очите ми. — Тя започна да се върти, докато в миг лицето й не се насочи точно срещу Тиртракс. — Идва оттам горе. В планината!