Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Тридесет и седма глава

Тиан се събуди от тропот и удари, които разклатиха цялата постройка. Силна светлина проникна през леда. Тя изтича до входа, но всичко изглеждаше на мястото си.

— Райл? — извика тя през стената.

Нямаше отговор. Тя чу още тропот, болезнения рев на лайринкс, още викове. Със свистящ шум нещо мина през стената и закова мечата кожа за пода. Беше копие, изстреляно от кланкер.

Тиан не загуби време да се чуди — тя знаеше, че я преследват, както и че кланкерите са стигнали дотук. По някакъв начин те бяха се озовали тук, което издаваше недвусмисленото желание или да я върнат обратно или да я унищожат. Защо? Не беше, защото е избягала от фабриката за разплод. Нито един беглец не си струваше такъв лов. Защото беше спасила живота на лайринкса враг? Може би. Историите съдържаха много разкази за предателства и с цената на всичко, предателите биваха унищожавани. Съветът на скрутаторите отново даваше пример.

Възможно е да бяха тръгнали на лов за нея, защото тя беше занаятчийка. Тайната на контролерите би била безценна за враговете и Джи-Хад искаше да се убеди, че те не са стигнали до нея.

Във всеки случай тя не би могла да се прибере вкъщи. А да се предаде също нямаше да я спаси. Пред болката тя беше неспособна да мисли за каквото и да било. Като се хвърли върху палтото си, тя извади копието и зачака. Слаби викове долетяха отвън, както и рева на лайринксите. Къщата се клатеше всеки път, когато изстреляна от катапулта скала я уцелваше. От покрива падаше лед.

Чувството, че е попаднала в капан нарастваше. Тиан удари в стената с копието, но направи пробив, не по-голям от юмрук, когато отвън дойде страховитото ехо от човешки викове и предсмъртните стенания на лайринкс.

Шумът от битката не спираше. Тиан разбра, че беше безсмислено да се опитва да пробие леда. Появи се и Райл. Той изрита вратата и извика:

— Приготви се!

— Моите хора са дошли! — Тя не отбеляза този факт с радост.

— А преди това се опитаха да те убият.

Райл започна да драска с нокти по стената: нагоре, надолу, настрани. Подобно изражение тя не беше виждала на лицето му. Страх? Или пък ярост заради това, което се случваше навън?

Едно голямо парче лед падна в стаята. Райл подскочи и го изрита обратно. Болезнени викове дойдоха от другата страна. Той закова копието в стената и върза китките й с кожа.

Райл откърти от стената парче лед с почти човешки ръст. Като постави рамото си под него, той се опита да го вдигне, за да го извади напълно. Блокът не помръдна. Като клатеше главата си, Райл напъваше с все сила.

Още един леден блок се откърти от стената, благодарение на острието на копието. Покривът на постройката започна да пада. Какво беше по-добре: да се остави да бъде пленена или отнесена от Райл? Можеше ли да избегне и двете? Нерешителността я парализира.

Изведнъж из ледената дупка се появи войник с диво, обагрено с кръв лице, Тиан се дръпна назад.

Войникът извика:

— Бягай, занаятчийке!

Райл я дръпна зад себе си.

— Ако искаш отново да видиш кристала си — прошепна той в ухото й, — ще дойдеш с мен.

Тиан се опита да преглътне. Сухият й език раздразни небцето й.

Лицето на войника стана още по-сурово и той вдигна арбалета. От това разстояние той нямаше да пропусне целта. Пръстът му захвана спусъка. Райл завъртя бързо, но ударът го запрати към стената и ръката на Тиан беше свободна. От звяра се изтръгна въздишка. Войникът хвърли арбалета и се спусна срещу Райл с копието си. Лайринксът се дръпна и избегна удара, след което изтича настрани. Войникът го подгони.

Тиан направи две стъпки, но силна болка я смъкна на колене. Тя извика, отчаяно копнееща за кристала, без дори да се замисля за битката, разгоряла се в другия край на стаята. Едно размазано лице се появи отнякъде. Допълзя Ирайзис, с кървава сабя в ръце, и се хвърли върху торбата на Тиан. Като не намери, каквото търсеше, тя опря острието на сабята до гърлото на Тиан. Отстъплението сега стана по-трудно.

— Къде е той? — извика тя. — Къде е кристалът?

— Взеха ми го — прошепна Тиан. — Не разбираш ли? — Тя протегна трепереща ръка.

Ирайзис се втренчи в кървясалите й очи. Тиан задържа дъха си, като очакваше да бъде пронизана в гърлото, но Ирайзис й обърна гръб.

— Какво правиш? — извика биещият се войник. — Взимай я!

— Тя е без значение — извика Ирайзис през рамо и се втурна през тунела навън. — От значение е кристалът.

Райл избута войника до тунела с удари от здравата си ръка. Мъжът, намерил убежище там, извика:

— Помощ! Намерих занаятчийката.

Тиан гледаше, вцепенена отвътре, обвила торбата с ръце. Нищо, освен кристала нямаше значение сега — тя трябваше да си го върне обратно.

Райл изрита малко лед в лицето на войника, сграбчи я и събори големия леден блок от стената със здравото си рамо. Отвън нахлу смразяващ въздух. Като я обви с ръце, лайринксът се хвърли с гръб към стената. Войникът се хвърли с копието напред, но Райл скочи върху куполовидния покрив и изрита един леден блок с двата крака. Блокът падна, а след него и още. Покривът се срина почти целия.

Войникът изчезна под ледените блокове. Райл конвулсивно се сгърчи във въздуха, закърнелите му крила безрезултатно се опитаха да го издигнат, но накрая той се сгромоляса. Тиан видя своя шанс да избяга. Тя изтича до ъгъла, но краката й тежаха, сякаш бяха оковани. Опита се да продължи, но мисълта за кристала не й позволяваше. Може би беше поела по грешен път, който щеше да я отдалечи от кристала.

Райл се огледа наоколо, а погледът му се губеше от една в друга посока. Като не я видя до стената, той пое по друг път, изчезвайки в падащия сняг.

Къде можеше да бъде кристалът? Може би в главната от ледените къщи. Като допълзя покрай стената, тя се изправи лице в лице с Джи-Хад. И двамата спряха, загледани един в друг. Джи-Хад беше силно ранен. Следите от ноктите на лайринксите бяха свалили кожата и сега през тях се виждаха гръдните кости и ребрата. Палтото му беше пропито със замръзнала кръв.

Дори и в този момент, лицето му светна.

— Тиан! — Той простря ръце. От едната му обляна в кръв ръка липсваха два пръста.

Тиан застина с отворена уста. Реакцията му й се стори странна.

Той направи една залитаща крачка към нея.

— Какво става, занаятчийке?

Усети, че се задушава.

— Аз… аз не мога — въздъхна тя. — Трябва да намеря кристала… — Тя отстъпи назад.

— Защо, занаятчия? Защо? — Джи-Хад падна на колене.

Тя се обърна, в стремежа си да избегне погледа му, но се натъкна на Райл, който я сграбчи. Тя оказа слаба съпротива. В мига, преди лайринксът да я отнесе, тя хвърли последен поглед към управителя, сякаш за да му вдъхне надежда, останал сам върху ледените блокове. Той се загледа след нея. Тя знаеше, че никога нямаше да го види отново. Отчаяние и отвращение от самата себе си се смесваха в сърцето й.

Райл прелетя през мъглата и се сниши зад друга ледена къща.

— Къде ме водиш? — прошепна тя.

— Далече — каза лайринксът.

— Ами другите лайринкси? — Устата й беше пресъхнала.

— Те ще загинат, докато ни защитават — каза Райл тежко.

— Дори и децата?

Тя видя сега болката, която се изписа по лицето му, още по-трогателна, понеже беше малко вероятно той да има деца.

— Уви! Има много войници и кланкери. Вие, хората, сте смъртоносно изобретателни. Нямаме шанс. Катапултите убиха трима от нас в съня им. — Главата му се завъртя наоколо, а после той силно я разклати, като че, за да се съвземе.

Двама войници изтичаха между ледените къщи, като извикаха и трети, който Тиан не можеше да види.

— Покривът падна. Тя трябва да е останала под него.

— Ирайзис също беше там — каза другият.

Ръката на Райл запуши устата на Тиан. Той я извлачи по друг път.

— Къде ми е кристалът? — измънка тя. Без него мечтите й бяха нищо.

— Взе го Бизънт. С нея е в безопасност. Скоро ще го видиш отново.

Сега й стана по-лесно. Тиан се огледа наоколо. От рамото на лайринкса струеше виолетова кръв. Зад тях вятърът доведе нови снежни облаци.

— Натам отидоха! — изръмжа някой.

 

 

Нещо просветна между двете най-далечни снилау. Ниш хвърли бърз поглед в снега.

— Хей! Това е Тиан. Звярът се измъква с нея. Бързо, Кай-Ара.

Пър-Дид удари силно по покрива на кланкера и машината потегли, мудно и шумно. Стрелецът се опита да насочи оръжието, изстрелващо копията, но лайринксът и Тиан бяха изчезнали. Ниш отвори горния шлюз.

— Какъв е проблемът? — извика той долу.

— Горивото е замръзнало. Не мога да се движа по-бързо, докато то не се стопли.

— Мога ли да направя нещо, за да ти помогна?

— Нищо! — Кай-Ара рязко дърпаше ръчките, което издаваше тревогата му. — Няма какво да се направи, по дяволите!

Олеи се сви трепереща на кълбо в ъгъла. Не можеше да понесе и най-малката болка. Ниш се чудеше какво ли се беше случило с Ирайзис. Не я беше виждал, откакто битката започна. Може би беше мъртва.

Кланкерът описа широк кръг, преди Пър-Дид да открие следите, които водеха към върха на платото. Той не беше далеч.

— Последвайте ги! — крещеше непрестанно Ниш. Стрелецът се усмихна на наивния му ентусиазъм.

Кай-Ара се провикна през шлюза. Той звучеше неспокоен.

— Трябва да получа разрешение от сержанта…

— Няма време — извика Ниш. — Ако вятърът се усили, ще ги изгубим. Те ще минат на ръба и когато свалим кланкерите, те вече ще са избягали в планините, където не можем да ги последваме.

„Ако все още има кой да ги последва“ — помисли си той. Битката беше кръвопролитна. Ако се спуснеха сами долу, то можеха да станат лесна плячка на лайринксите. Дори и с оръжията, гаранция за живота си те нямаха. Колко бързо само беше загубено предимството!

Кланкерът се обърна отново в посока по следите от звяра, като летаргично заслиза надолу. Ниш проклинаше бавната му скорост. Лайринксът изглежда накуцваше, но вероятно беше достатъчно бърз.

По-напред следите слизаха в едно дере, потъваха в снега и се виждаха малко по-нататък, където снежната покривка беше по-тънка. Механикът продължи по-нататък.

Ниш продължаваше да подвиква вътре в кланкера, като пренебрегваше страха на Олеи.

— Надолу! — извика той, посочвайки. — Не виждаш ли?

— Преспите тук са дълбоки — каза Кай-Ара. — Никога няма да ги пресечем. По ръба особено са много дълбоки.

Кланкерът изглежда се засили. Караха по ръба на платото, на по-малко разстояние от дъното на дерето.

— Виждам ги! — извика Ниш. Той удари главата си назад. — Огън! Огън, проклети да сте!

Пър-Дид не стреля.

— Пълен идиот! — каза Ниш, като се изкачи на върха. — Какъв е проблемът?

Стрелецът спокойно отговори:

— Не мога да насоча оръжието толкова ниско.

Ниш отново започна да крещи заповеди:

— Надолу! Трябва да ги заковеш с копията.

— Знаем си работата, подзанаятчия — каза студено Кай-Ара. — Разкарай се от пътя ни и ни остави да си вършим работата.

Той забави ход, обърна машината и леко наклони предната й част към ръба. Механичните крака изтропаха тежко. Лайринксът вече беше видим — той тичаше в долината, влачещ Тиан за ръката. Звярът накуцваше лошо. Беше прострелян.

— Огън! — каза Ниш на себе си. — Сега; сега!

Стрелецът не стреля. Ъгълът все още не беше удобен. Ниш се почувства сякаш го изритаха от мястото му и нещо го караше сам да стреля.

— Все още не е достатъчно ниско — каза Пър-Дид през шлюза, като избърса заледените капки от ноздрите си. — Опитай малко по-надолу, Кай-Ара.

Кай-Ара обърна машината, като подложките на краката й произведоха силен звук, когато се удариха от снега в камъните. Надолу към дерето се посипа дребен чакъл, кланкерът се обърна, и движейки се много по-бързо от преди, затропа по ръба. Някъде след около стотина стъпки те направиха нов опит да хванат звяра. Тук ръбът беше по-широк, което позволи на кланкера да слезе по-надолу. Кай-Ара го приготви на позиция. Зачакаха.

Тиан и лайринксът се появиха. Ръцете й бяха вързани, въпреки че би могла да се движи на по-голямо разстояние от звяра, вместо да го следва така близо. Беше ли тя все пак предателка?

Секундите бяха истинска агония, но Пър-Дид все още не стреляше.

— Давай! — извика Ниш, удряйки по покрива на кланкера.

— Проклятие, нещата се объркаха.

Скоро щеше да бъде прекалено късно. Лайринксът беше видим само за миг. Все пак Ниш забеляза нещо странно. Той нямаше криле.

— Готово! — извика стрелецът. — Обърни се, Кай-Ара. Ако не можем да го поразим, докато е пред нас, то ще го последваме и тогава ще го поразим.

— Проклети стрелци! — изруга Кай-Ара. — Клоуни непотребни. — Той обърна машината отново. Ниш гледаше през люка. Надолу двойката бегълци се отдалечаваше. Силна болка сви сърцето на Ниш. Той не искаше Тиан да умре.

— Малко по-надолу и направо — извика Пър-Дид.

Кай-Ара се колебаеше.

— Прекалено близо сме до ръба.

Яростта на Ниш кипеше в гърдите му. Само той ли искаше да ги залови?

— Ако не искаш да управляваш кланкера, просто го кажи! — каза той зловещо. — Сигурен съм, че баща ми — перквизиторът, може да те замести.

Кай-Ара се задави от гняв, хвърли див поглед наоколо и изведнъж наклони машината напред, настрани и отново напред. Зъбите му започнаха нервно да тракат, сякаш искаше да извика „Достатъчно!“.

Той обаче не го направи, тъй като скалата под дясната им страна поддаде и те се плъзнаха настрани. Кланкерът се наклони. Кай-Ара изпъшка и обзет от паника се опита да изправи машината отдясно, но беше прекалено късно. Кланкерът се търколи, удари се в покрива си и продължи да се търкаля.

Олеи извика. Кай-Ара — също. Ниш хвана главата си в ръце и се сви. Те се преобърнаха три пъти, преди да се приземят върху покрива на кланкера със силен удар, който наполовина го вдлъбна. Кланкерът се разклати напред-назад, металните плочи издрънчаха, а после всичко се успокои. Предметите в машината се прекатуриха, а очилата на Олеи бяха смачкани.

Кай-Ара висеше на предпазните си колани и издаваше невъобразимо ужасен звук, подобно на заек, чийто крайници бяха откъснати от бухал. От лявата му ноздра течеше кръв. Кланкерът беше смазан, а механикът никога нямаше да има друг.

— Некадърен глупак! — каза Ниш, като се опитваше да пренебрегне собствената си отговорност за проблема.

Отзад Олеи лежеше свита в ъгъла, като все още викаше. Тя беше изгубила маската и наушниците си. Като допълзя до нея, Ниш постави ръката си върху устата и носа й. След като неколкократно си пое дъх, тя спря да вика. Като й постави маската и наушниците, той бутна шлюза. Беше запушен; трябваше да го изрита. Той и Олеи изскочиха навън.

Машината се беше разбила на една скала, а катапултът беше смачкан. Пър-Дид лежеше по-далеч на склона, а по скалите имаше пръски кръв. Машината го беше смазала.

Тиан и лайринксът бяха изчезнали зад завоя. Ниш беше ядосан на Кай-Ара, но и на себе си, заради натиска, който му оказа. Цялата манифактура трябваше да работи месец, за да произведе един кланкер. Чувствата му към Тиан изглежда бяха изчезнали.

 

 

От смачкания кланкер дойдоха викове, нервни и пискливи. Не приличаха на виковете на войник.

Тиан избяга, зави на следващия завой и тогава, точно пред тях, разпростряна точно над бездната, се изпречи дървена платформа, покрита с обли дървени греди, която тропаше на вятъра. Една криволичеща пътека отвеждаше до платформата. На ръба й стоеше Бизънт, застанала до странна триъгълна крилата фигура. Една торба висеше на гърдите й, като вероятно в нея беше кристалът.

Тиан изтича напред с радостен вик, но щом стъпи на пътеката, над нея прелетя огромна скала от катапулта и разби гредите на парченца. Райл я дръпна на сигурно място. Каквото и да планираше Бизънт, те вече не можеха да я достигнат.

Втори кланкер се спусна по склона отдясно им, като стреляше измежду оголените пространства от платото и полетата с огромни камъни по ръба му. Стрелецът се целеше в лайринкса, а механикът му помагаше да сложи нова скала в катапулта. Тиан ги познаваше и двамата — Ранд и Симмо.

— Бягай! — извика Райл. — Лети, Бизънт! — Той посочи към скалите.

Тя направи знак с ръка, който Тиан не можа да разбере, вдигна едното си крило и, когато едно копие профуча през платформата, се гмурна дълбоко в бездната.

Тиан задържа дъха си, крилата на лайринкса се показаха нагоре и той се издигна над тях. Тиан усети пенливо чувство върху езика си, сякаш в устата й се разливаше шербет и се разтапяше по езика й. Въпреки че преди не беше го усещала, тя знаеше от какво беше. Бизънт използваше своя странна версия на Тайното изкуство, за да се задържи нагоре.

Бизънт се изви наоколо, като се превърна в истинска жива мишена за кланкера. Машината се опитваше да я фиксира и уцели с катапулта. Бизънт посочи с ръка едно равно място по-далеч по стръмния склон.

Райл се придвижи възможно най-бързо с накуцващия си крак, а Тиан се влачеше след него. Той се прикри зад големите камъни, а Тиан се сви зад него и изгуби кланкера от погледа си. Тя отново зърна измъченото лице на Джи-Хад. Той беше свестен човек. Дали наистина беше дал заповед да я убият или не? Тиан се почувства виновна, засрамена. Тя искаше да избяга в машината, да се предаде и да си понесе последствията. Тя се опита да се освободи.

Лайринксът без усилие я задържа.

— Бизънт носи твоя кристал. Ако не дойдеш, няма да го видиш отново.

Когато достигнаха заравненото място, кланкерът стреля. Копието описа дъга в небето и прониза Бизънт в крилото. Тиан си пое дълбоко дъх. Бизънт се обърна и полетя към тях с криволичеща траектория.

— Като дойде — каза Райл, — хвани се за хамута, който виси на хрилете й. — Закопчай коланите около теб. — Той сграбчи стрелата, пронизала рамото му и с пронизителен стон и рязка смяна на окраската, я извади.

— Да — каза тя. Където беше амплиметът, тя трябваше да го последва. Без него щеше да полудее. Тя се загледа в замаяното лице на Райл. — Ами ти?

Той впери изучаващ поглед в окървавената стрела.

— Ще стоя отзад, за да те защитавам.

— Да умреш ли искаш?!

— Да изпълня дълга си, за да живеят по-ценните от мен.

Бизънт пристигна стремително. Тиан се напрегна, когато големите крила на лайринкса се приближиха до скалите.

— Готова ли си? — попита Райл.

— Ръцете ми са схванати. — Тя съвсем се почувства схваната. Подобен скок за нея беше непосилен, тя не беше акробат.

Той разсече каишките, вързали китките й. Тиан сви пръстите си, но все още не чувстваше нищо.

— Скачай! — извика Райл, когато крилото се приближи край нея.

— Не мога. Ще го изпусна! — Това беше сигурно, прекалено далече й беше. Дали съдбата й в пещерата на лайринкса би била по-добра, отколкото в ръцете на себеподобните й?