Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Петдесет и пета глава

На сутринта, след като го беше осенила идеята за балона, Ниш нахълта в стаята за събрания, за да намери там събрани до един всеки занаятчия и подзанаятчия в манифактурата. Както и една ниска едра жена, която никога преди не беше виждал. Тя имаше мазна коса, изтъняла в краищата; дрехите й бяха съвсем нечисти парцали. Ниш се зачуди какво ли прави тая чистачка на събранието, поне така я преценяваше Ниш. Той се гордееше със собствения си вид.

— Това е механик Мълейнт — каза скрутаторът. — Изпратих й послание с пощенски гълъб и тя пристигна през нощта.

Ниш зина с уста, но веднага си пожела да не беше го направил, тъй като Ксервиш Флид се взираше право в него. Мръсното същество всъщност беше страхотен механик, наистина забележително. Това, че скрутаторът толкова бързо я беше довел, направо удивляваше. Дори и посланието му да беше изпратено до Тикси с пощенски гълъб, едва ли Мълейнт можеше да го получи преди три сутринта. А сега беше едва осем, така че тя трябваше да е пропътувала разстояние през нощта. Явно беше и по-смела от него.

— Мълейнт — каза скрутаторът, — моля, говори.

— Събрали сме се тук, за да обсъдим един спешен проект — каза механикът. Тя извади голям чертеж, базиран на скиците на Ниш от миналата нощ. — Това е скица как да направим въздухоплавателен апарат като огромен детски балон. Достатъчно голям, за да носи хората във въздуха… — Тя погледна към Ксервиш.

— И сто левги, ако е необходимо.

— Точно така. Балонът ще се издигне с топъл въздух от отоплителен механизъм. — Мълейнт показа една кутия, която висеше точно под балона. Под нея пък висеше плетена кошница.

След дълга тишина, всички заговориха.

— Не може да се направи! — Един по-силен глас отзад се чу над другите.

— О? — каза механикът хладно. — Кой казва така?

— Аз съм Портис, старши подзанаятчия.

— И истински наш пророк — промърмори Ниш на Ирайзис. Портис беше направил живота му черен, откакто Ниш беше дошъл.

— Какви са възраженията ти, Портис? — попита механикът.

— Балонът трябва да е огромен, за да повдигне такава тежест. Може би висок, колкото стените на манифактурата.

— Така е — каза Мълейнт.

— Вятърът ще го разкъса на парчета.

— Не е така! Вятърът ще го носи. Освен това, той ще бъде здраво направен. — Тя показа скицата на приспособленията за устойчивост — тънки кабели и стратегически поставени скоби. — Ако смяташ, че това е недостатъчно, тогава създай нещо по-добро.

Портис не отстъпваше.

— Горещият въздух ще изстине, а балонът ще падне и ще убие всички в него.

— Отоплителният механизъм ще загрява въздуха постоянно.

— Балонът ще се възпламени тогава.

— Виж тук — проектирала съм и вентилационна тръба.

— В този случай ще бъде прекалено тежък.

— Тогава, старши подзанаятчия Портис, ще имаш грижата да го направиш по-лек! Както и ще отидеш с него на изпитателния му полет, затова го направи здрав и безопасен. Вие, подзанаятчиите, очаквам от вас завършен модел на опитен балон тази вечер, след вечеря. Вече изпратих в Тикси за материали. Ще започнем да го правим сутринта.

 

 

Три дни след като за пръв път видя Тиан, Олеи я изгуби.

— Усетих я — каза тя на скрутатора и Ниш следобеда. Те бяха в една мрачна стая и Олеи не носеше маска или очила. Скрутаторът харесваше да я гледа в очите, когато говореше с нея.

— Видях кристала й по-ясно от преди. Почти можех да я видя, както и повечето от съществата с нокти. Те преобразуваха плът. Беше ужасяващо! Видях съществото, което направиха. То искаше да я изяде. — Олеи подскочи и прекоси стаята.

Ниш се вгледа в оформените й задни части, но изведнъж разбра, че скрутаторът го гледаше. Като се засрами, Ниш се обърна.

— Продължавай — каза Флид на Олеи.

— Тиан беше ужасена. Тя направи така, че от хедрона да излезе огън.

— Огън? — извика скрутаторът.

— Огън, като от виолетово ветрило. Кристалът стана толкова блестящ, че направо нарани съзнанието ми. Изобщо вече не можех да виждам решетката. Огънят изгаряше дупки в стената. Тя изчезна. Оттогава не съм я виждала.

— Каква стена? — попита скрутаторът.

— Една кула, прилична на планина, с вода навсякъде около нея.

— Какво още знаеш за това място, Олеи?

— Това е всичко. Видях го само веднъж.

Ксервиш извади една карта от чантата си.

— Кулата е една планина, на югозапад оттук. — Той прокара една линия по картата. — Езерото Калисин! Има огромен връх в средата му, от естествена стомана. Много странно място. Имаше слухове за лайринкси там!

Той пристъпваше напред-назад.

— Тогава няма да се нуждаем от балона — каза Ниш, разочарован, че идеята му нямаше да се реализира.

— Разбира се, че ще имаме нужда от проклетия балон! Тя може и да е избягала, тъй като Олеи така и не можа да я види. Ако Калисин е мястото, където те извършват своите занимания по преоформяне на плътта, то трябва да открием какво правят. От хедрона е излязъл огън, достатъчно силен да отвори дупки в стена! Ако по някакъв начин Тиан е открила истинските му възможности, ние трябва да се сдобием с него, преди врагът да го направи.

 

 

Имаше много опити през последните седмици, но всичките бяха неуспешни. Два балона избухнаха в пламъци още на земята. Друг изгоря във въздуха, като от него върху миньорското селище полетяха само останки и тела, включително и това на нещастния Портис. Друг балон пък съвсем отказа да се издигне; имаше пукнатина. Едва следващите няколко бяха малко по-успешни. Последният от тях прелетя над планините, а вятърът го отнесе чак до платото, където преди се беше разиграла битката с лайринксите.

Олеи повече не видя Тиан. Тя беше изчезнала от очите й като експлодирала звезда. Работата върху последния балон продължаваше. Той беше проектиран да вдигне десет души — Ниш, Олеи и осем войници, водени от Ръстина — както и цялото им снаряжение. Те трябваше да заловят Тиан и отново да я докарат в манифактурата. Връщането се планираше за времето, когато се появеше подходящият вятър. Нямаше проблем с балона.

Най-хубавата част от зимата мина, докато се сглоби балонът. Беше направен от обработена с катран коприна, опъната върху рамка от леко дърво, подсилена с жица. Балонът беше лесно възпламеним, но това не можеше да се избегне. Точно под отвора му имаше мангал, изработен от същите керемиди, които се използваха за пещите, и от тел. Под него висеше платформа с форма на кошница, където щяха да ядат, спят и живеят. Горивото за мангала също щеше да стои в кошницата, но щеше да се наложи то отново да се зарежда по време на пътуването. Нямаше да могат да вземат още на тръгване достатъчно, за да стигнат до Калисин, въпреки че ветровете бяха изключително благоприятни.

За завършения балон, почти петнадесет педи висок — без да се счита кошницата — и широк десет педи, беше употребена цялата коприна в Тикси. Една клапа на върха му можеше да се отваря с въже, за да се изпуска горещият въздух и да се поддава балонът на контрол при приземяване.

Скобите на балона го държаха полуизправен, така че той изглеждаше готов всеки момент да излети, дори и да нямаше горещ въздух в него. Тестваха го с различни видове гориво, докато подзанаятчиите измерваха опъна на пружините, прикрепени към земята, за да видят колко бързо можеше да го издигне всеки вид гориво. Дървото можеше да се използва в краен случай, а освен това трябваше да бъде сухо и заемаше прекалено голямо пространство. Катранът или въглищата за пещите бяха по-добър избор, но пушекът от катрана беше изключително вреден, а въглищата също изискваха много място. Най-доброто беше да се използва чиста дестилирана течност от катран, изгорен в херметическа пещ, макар че тя беше опасна за употреба и леснозапалима и при най-леката искра.

Една вечер Ирайзис отиде при скрутатора и помоли да й разрешат да тръгне с балона. Не можеше да спре да мисли за кристала на Тиан.

— За какво ти е, по дяволите?! — Той смръщи вежди. — Какво би могло да оправдае отсъствието ти оттук?

Ирайзис внимателно беше приготвила аргументите си, но след подобен студен отговор всичко изглеждаше детинско. Тя сведе поглед.

— Искаш ли да бъдеш майстор тук? — каза той спокойно. — Фабриката за разплод е само една отложена присъда, спомни си.

Ирайзис усети, че той почти четеше мислите й, както и че знаеше и винаги беше знаел каква измамница беше тя. Под нейно ръководство занаятчиите обаче произвеждаха повече и по-добри контролери от всякога, но без съмнение той искаше да я държи под контрол.

— Всичко, за което някога съм мечтала, е да бъда майстор.

 

 

Имаха още седмица работа, когато Олеи отново намери Тиан. Тя веднага им посочи на запад.

— Има планини и реки — каза съгледвачката.

— Както преди? — попита Ниш.

— Не, големи, огромни планини.

— Звучи, сякаш е тръгнала на север от Калисин — каза скрутаторът. — Към Великите планини. Тя може да е навсякъде по протежение на линия от сто левги. Няма какво друго да се направи, подзанаятчия. Ще трябва да тръгваш веднага.

— Балонът не е готов.

— Ще бъде. Ще работим нощ и ден, за да го завършим. Ще тръгнеш на зазоряване вдругиден.

Ниш маркира посоката, която Олеи му посочи на картата, която беше взел със себе си. Последната нощ виденията на Олеи бяха толкова силни, че тя се развълнува дълбоко.

— Огън и дим, Ниш!

— Лагерен огън? — попита Ниш.

— Големи огньове. Огньове от върховете на планината.

Скрутаторът беше развълнуван.

— Не разбирам. Вулкани ли вижда? Няма вулкани в тази страна, или където и да било между Великите планини и вътрешните морета. Възможно ли е инструкциите й да са напълно погрешни? — Той скърши пръсти развълнувано.

По-нататък въпросите разкриха, че вулканите всъщност са били виденията на самата Тиан, а не на Олеи. Скрутаторът не се чувстваше удобно.

— Това не ми харесва. Чудя се дали и аз също да не дойда?

Ниш изобщо не се интересуваше от това. Той така и така беше изгубил доверието на скрутатора, което беше особено неприятно, ако Флид водеше експедицията.

— Може би ще бъде най-добре да изпратя пощенски гълъб от експедицията — каза Ниш внимателно, — за да ви информирам как върви, а вие да останете тук.

Ксервиш го изгледа с внимание.

— Интересни предложения отправяш. Все пак, аз ще взема решението си сутринта. Между другото, ако ще тръгвам, то имам доста неща, които преди това ще трябва да запиша и да докладвам оттук. И аз отговарям пред коравосърдечни господари, подзанаятчия.

Ниш разбра намека.

 

 

Зазори се. През деня вятърът духаше в правилната посока, но балонът не беше готов, въпреки че всички бяха работили усърдно през нощта. Ниш беше извънредно изтощен, когато мина с тежката си торба на гръб през входната врата. Той седна върху нея и последните приготовления бяха завършени.

Ирайзис обикаляше около кошницата. Тя носеше пълното планинско оборудване, включително предпазно яке и панталони. Дали не беше решила да скочи в балона в последната минута? Ниш се надяваше да не е.

Скрутаторът също се беше облякъл. Той изглеждаше спокоен.

— Решихте ли вече, сър? — Ниш се опита да успокои нервността си.

— Мисля, че ще дойда с вас. Има много още да се научи за тези нови транспортни средства.

Сърцето на Ниш сякаш падна в колената му.

— Чудесно, сър — излъга той.

Скрутаторът смръщи вежди.

— Това не е награда, подзанаятчия. Това е отчаяна авантюра. Шансовете ни да се върнем са малки. А пък надеждата да се върнем обратно с нея жива съвсем не съществува. Разбираш ли това?

Ниш се опитваше да не мисли за това, но разбира се, Флид беше прав. Това беше самоубийствена мисия. Къде биха могли да се намерят накрая? Най-вероятно на масата на лайринксите.

— Все още можеш да се откажеш — каза тихо скрутаторът.

— И да потвърдя мнението ви за мен, както и това на баща ми?!

— Ти не знаеш какво е мнението ми за теб.

Ниш помисли за минута. Той не беше задължен да тръгва, а и през целия си живот беше поемал възможно най-малко рискове, като никога не губеше целта от очите си. Той предпочиташе да остане в сянка, да работи усърдно и да се издигне в професията. Войната му предлагаше много възможности. А Ирайзис също беше тук.

Той срещна погледа на скрутатора. От друга страна, ако той останеше, кой щеше да се грижи за Олеи? Въпреки своето плътско желание, никой друг, освен него не се грижеше така за нея. Още повече че балонът беше негова идея и той трябваше да бъде част от експедицията. Той искаше да изкупи грешките си. Ако останеше тук, никога нямаше да изчисти петното от името си.

Още по-важно, скрутаторът беше готов да рискува собствения си живот в тази мисия, което показваше от какво огромно значение беше тя. Как би могъл да откаже?

— Ще дойда — каза Ниш. Коленете му трепереха и той знаеше, че скрутаторът го забелязва. — Дори и да има хиляда лайринкса пред нас накрая. Как по друг начин бихме могли да спечелим войната?!

Очите на скрутатора блеснаха. Костеливите му пръсти сграбчиха рамото на Ниш.

— Дръж под око всичко, което ти изглежда като преобразуване на плът. — Скрутаторът се обърна.

 

 

На сутринта механикът най-после слезе от кошницата.

— Готова е. Влизайте в нея!

Те започнаха да надуват балона с горещ въздух, вкарван навътре чрез една подвижна тръба в близост до запален огън. Те не искаха да разхищават излишно гориво, преди балонът да се издигне във въздуха. Когато го надуха, вече духаше силен вятър. Балонът се опъна на сивите въжета.

— Време е да вървим — каза Флид, който наблюдаваше небето. Беше към обед. — Времето обаче не ми харесва.

На Ниш също не му харесваше. Още повече че ако тръгнеха късно, нямаше шанс да достигнат целта си, преди да се смрачи. А да кацнат за през нощта в такъв вятър би било пагубно. А и до вечерта балонът може би щеше да е изгорял или пък паднал.

Олеи се качи в него, като се сви в своята специално приготвена подплатена кошница. Един гълъб стоеше в клетка на стената на кошницата, по него трябваше да се занесе съобщението обратно. Клетката беше покрита, тъй като гълъбите бяха доста зли.

Ниш се ръкува с механика и управител Тъниз. Като се покатери нагоре по въжето с треперещи колене, той се прехвърли в кошницата. Последни дойдоха войниците и Ръстина, чието снаряжение беше натоварено по-рано.

Ирайзис се движеше още по-разтревожена от преди, практически тичайки напред-назад. Какво ли плануваше тя?

— Идвате ли, сър? — извика Ниш към Флид.

Скрутаторът издърпа дебелите въжета на котвата на балона.

— Искам само да видя как се издигат. Да освободим няколко въжета, а останалите да ги разхлабим.

Ниш махна с ръка към него.

— Отпуснете онези въжета! — Той направи театрален жест, в който имаше нескрито самохвалство. — Отпуснете ги! Затоплете въздуха!

Направиха го, но въпреки всичко балонът не издаваше признаци да се издигне. Ниш беше щастлив.

Мълейнт смръщи вежди.

— Чудя се защо ни трябваше толкова снаряжение. Ръстина, кажи на войниците ти да слязат на минута. Ще трябва отново да поработим върху това.

Седем от войниците слязоха. Осмият започна да сваля снаряжението им. Той току-що беше вдигнал втората раница, когато един мощен полъх на вятъра разклати балона. Той се повдигна рязко, но едно от въжетата, които го държаха се откъсна. Всичко, което не беше завързано, изпопада, а Ниш се удари право в кошницата на Олеи. Гълъбът изкрещя. Олеи извика силно. От мангала излезе пронизителен звук и пламъците протегнаха огнените си езици към намазания с катран плат. Ако бяха докоснали плата, той щеше да избухне като фойерверки.

Механикът извика нещо. Ниш не разбра какво заради вятъра в ушите си. Ирайзис се хвърли към едно от въжетата, но силният вятър я изблъска.

Балонът се завъртя около оста си, като първо рязко се наклони надолу, застрашен да се размаже на земята, а после бързо се повдигна нагоре, Ниш трябваше да направи нещо, преди балонът да се срути и да експлодира. Като извади ножа си, той преряза и последното въже. Още един порив на вятъра вдигна балона и той полетя към небето, изправи се и продължи да се издига. Ирайзис извика отчаяно.

Долу скрутаторът крещеше към издигащия се балон. Думите обаче не помагаха. Ирайзис, с пребледняло лице, се взираше във Флид. Не изглеждаше да е ранена.

— Какво друго можех да направя?! — промърмори Ниш, осъзнавайки едва сега какво беше направил. Цялата отговорност сега падаше върху него.

Олеи охкаше в своята кошница. Силните трусове я бяха ужасили. Очите на Ниш срещнаха погледите на единствения войник, останал в балона. Ниш се опита да изглежда спокоен.

— Аз съм Крайл-Ниш! — Той вдигна ръка.

— Слаунд! — извика войникът. Той беше висок ветеран на около четиридесет, с тънка сива коса и бяла брада, по-рядка към устните.

Те се подредиха по ръба на кошницата, в противоположните й страни, за по-добър баланс, като гледаха как манифактурата им оставаше все по-далеч и надолу. Балонът се издигаше бързо.

— Охладете го сега! — каза Ниш.

— Не е моя работа!

Единственото, което трябваше да направи, беше да издърпа въжето на клапата, която да изпусне горещия въздух от балона. Ниш обаче късно се досети. Вече летяха над една скалиста местност и беше опасно да кацат.

Пътуваха на югозапад. Ниш беше възхитен колко бързо се движеше балонът. Ориентирите в пейзажа, които беше търсил с дни, сега изчезваха за минути. Така се пътуваше с балона! Ниш вече виждаше платото, където се беше разиграла битката.

Около час по-късно Слаунд прекъсна мислите му.

— Като че ли отново се снишаваме.

Ниш беше забравил мангала, който беше затрупан под слой въглища. Той беше още горещ, но бързо догаряше. Той се покачи по въжената стълба, която се клатеше страховито заради вятъра и сложи още плочи върху мангала. Той изригна в жълтокафеникав пушек. Ниш слезе бързо.

— Отвратителен мирис — каза той, сдържайки дъха си, като слезе отново в кошницата. Катеренето се оказа изключително уморително.

— Е, не е моя работа!

Човек с малък речников запас. Ниш вдигна похлупака на кошницата на Олеи.

— Би ли искала да видиш…?

Тя отново дръпна похлупака.

Ниш въздъхна. Предстоеше едно самотно пътуване.

Сега се движеха толкова бързо, че почти подминаха платото, преди да го разпознаят. Всичко изглеждаше странно отгоре. През късния следобед те вече летяха над първия от зъбците на подобната на вилица планинска верига и бързо се движеха към втория. Зад него беше дивата пустош на Тараладел, в чийто център лежеше кръглото езеро Калисин, където Олеи преди беше видяла Тиан. Но това беше преди месеци.

Ниш потропа по похлупака на кошницата.

— Мислиш ли, че можеш да излезеш, Олеи? Трябва да говоря с теб.

След доста време главата й се появи на повърхността, загърната в торбичка от паешка коприна и с черна шапка на главата.

— Какво? — каза тя с най-тънкия си възможен глас.

— Можеш ли още да видиш Тиан?

— Разбира се! Натам.

Тя посочи на запад-северозапад, както му се стори на Ниш. Той се наведе над картата.

— Ако сега сме тук, а я виждаш насам…

Двете линии се пресичаха в Мириладел, малко на юг от Великите планини. Но двата обекта бяха прекалено близко, така че пресичането им можеше и да не бъде особено точно.

Слаунд прекъсна мислите му.

— До залез ще сме там. Цяла нощ ли планувахте да летим?

— Определено не! Трябва все пак някъде да свърши. — Вече се носеха над втория зъбец на веригата, въпреки че равните земи на Тараладел се виждаха отдалеч. Ниш дръпна въжето на клапата и балонът започна да се спуска доста бързо. Той дръпна силно и другото въже, което отново затвори клапата. Те вече се носеха към един каменен хребет.

— Мислите ли, че можем да се приземим там? — попита Ниш.

— Нямаме указания — отвърна весело Слаунд. — Преди не бях такъв дърдорко…

Ниш се вгледа във вертикално подредените плочи в кошницата. Ако хвърлеха и една от тях, то кошницата вероятно щеше да стане прекалено лека и щеше да избухне в огън; а може би и да се отвори, а всичко от нея да изпопада; всичко, освен по-малката кошница на Олеи, която беше завързана за самия балон. А после, освободен от своя товар, балонът отново щеше да се издигне нагоре. Ниш си представяше крясъците на Олеи. Не смееше да рискува с това. Като се покатери отново по стълбата, той насипа още гориво в мангала.

По-опасно беше обаче да не се приземят върху урвата — невероятно стъпаловидна, със скали и остри дървета навсякъде.

— Мислех си, че летенето щеше да бъде най-трудната част — промърмори той. — А всъщност приземяването е нашият препъникамък.

Дъното на долината беше безнадежден вариант, покрито с дървета, а другата му страна беше още по-лоша. Вече беше почти тъмно. Балонът се намери над една оголена площ на прилежащия на долината хребет. Балонът се носеше към хребета.

— Да опитаме там. — Ниш изпусна въздух от клапата.

Те бързо се понесоха от вятъра. По-нататък се извисяваше гъста гора като стена. Ниш се паникьоса, тъй като нямаше идея какво да прави. Вятърът беше прекалено силен.

Ниш затвори клапата.

— Няма да стане! Още гориво, Слаунд!

Слаунд се покатери по стълбата и напълни мангала, но Ниш разбра, че вече беше прекалено късно. Щеше да отнеме много време отново да се издигне балонът, който вече се беше почти приземил.

— Ще се ударим в дърветата!

Задъханият Слаунд вдигна нещо високо.

— Какво беше това? — каза Ниш.

— Една от войнишките раници.

Там бяха и другите раници, освен тази на Слаунд. Нямаше я раницата на скрутатора. Дали изобщо той плануваше да тръгне с тях? Може би това беше един от поредните му тестове. Ако беше така, то дали Ниш го беше преминал или се беше провалил?

Балонът бавно започна да се издига. Върховете на дърветата бяха право пред тях.

— Дръжте се — извика Ниш.

Кошницата удари върха на едно дърво, отскочи в друго, а накрая се закачи на един голям клон. Балонът се наклони надясно. Ниш и Слаунд се хвърлиха с тежестта си на една страна. Върхът на дървото се наклони, парченце плат се откъсна от едната страна на кошницата и балонът отново се освободи.

— Затвори клапата! — извика Слаунд.

— Не е моя работа — отговори Ниш, леко подигравайки се с фразата на войника. — Сега трябва да продължим.

Преди нощта не видяха друго място за кацане. Беше зловещо да се реят в мрачната тишина, без да имат и представа дали бяха на огромна височина над земята или само на няколко педи. Дори не знаеха накъде ги носи вятърът. Мангалът огряваше със светлината си лицата им.

Олеи изпълзя от кошницата си, възклицавайки от странната гледка. Слаунд печеше пържоли от антилопа на мангала. Бяха вкусни, макар и с мирис на катран.

Стана извънредно студено. Катереха се нагоре-надолу; за да поддържат огъня, а за да се стоплят, се нареждаха пред него. В ранните часове на утринта Слаунд скочи обратно от стълбата в кошницата и изтърси праха от ръцете си с думите:

— Цялото гориво свърши. Какво още можем да изгорим?

— Имаме две бутилки катранена вода, но аз не смея да ги използвам. Механикът беше измислил тръбопровод, за да я налива в мангала, но конструкцията не беше готова навреме.

— Можем да ги изсипем на тънка струйка вътре.

— Би била необходима сръчност, пък и ни трябва сухо дърво.

Те се носеха още час, като снижаваха височина, но без да имат и представа точно колко бързо.

— Тараладел е покрит с гори — забеляза Ниш мрачно. — Ще се приземим в дърветата.

— И езерата — добави Слаунд. — По-вероятно да свършим в някое езеро.

— Ако имаме късмет, в някое замръзнало. — Ниш се загледа в мрака. — Надявам се…

— Какво? — каза Олеи.

— Надявам се, че няма да се носим до морето. Ако това се случи, сме мъртви.

Едва беше изрекъл това и те се удариха в нещо. През стените и дъното на кошницата започна да прониква вода.