Йън Ървайн
Геомансър (25)

Двадесет и четвърта глава

Устата на лайринкса се отвори широко. Предните му зъби бяха дълги, колкото палеца й и ужасяващо остри.

Съществото я придърпа по-близо, като се опитваше да каже нещо. От устата му излезе само задушен звук, сякаш имаше кост в гърлото.

— Чзъррк! — каза то. — Зхърптк!

Тя си помисли, че ще се хвърли върху нея. Но щом лайринксът отвори уста по-широко, тя забеля стрелата в гърлото му, която се беше забила откъм врата. Надолу в гърлото му течеше кръв. Той се опита да извади езика си, но не успя. Със свободната си ръка, загубила три пръста в битката, впи нокти във врата си. Стрелата обаче беше забита надълбоко и той не можеше да я извади.

Съществото се закашля, от което още повече кръв потече в гърлото му. Още едно покашляне и Тиан цялата беше оплискана в кръв. Лайринксът се давеше в собствената си кръв. Очите му се кръстосваха; той се пое въздух, а от гърдите му се изтръгна гърлен звук, все едно водопроводчик чистеше запушена отходна тръба. Тиан се претърколи настрани, секунди преди лайринксът да се строполи, впил нокти във врата си. Целият под стана в синкава пяна.

Тиан се изправи, а краката й трепереха, докато гледаше как кръвта изтичаше на вадичка от съществото. В носа я удари неприятна миризма. Приведена от кашлицата, Тиан заобиколи съществото. Стрелата се беше забила в мускула точно от дясната страна на гръбначния стълб. Друг звяр също лежеше наблизо. Той изглеждаше мъртъв, но Тиан искаше да се увери. Живият лайринкс се опитваше да обърне глава и отново да си поеме дъх.

За разлика от другите лайринкси, които беше виждала, на този му липсваше едното крило, както и рудиментарните израстъци под раменете. Нещо сбъркано имаше в него, сякаш тялото му не беше неговото.

На земята лежеше и едно копие. Ако го забиеше с все сила във врата на лайринкса, можеше ли да го убие? Тя вдигна копието, втренчена в кървавата рана, като си представяше удара на метала в кръвта, как съществото се гърчи и вика… Тиан се колебаеше, а в този момент лайринксът се обърна към нея, издавайки болезнено стенание и очите му срещнаха нейните.

Тя искаше да му нанесе смъртоносния удар. Не беше готова обаче да го направи. Никога преди не беше убивала живо същество, но сега трябваше да го направи. Не смееше да рискува да го остави жив, а после той да я последва.

Големите му очи хипнотизираха. Сини шарки изпъстряха врата му отгоре и отдолу. Тиан усети неочакван прилив на съчувствие и се учуди дали лайринксът не се опитваше да я постави под контрол. Някои лайринкси бяха магьосници.

Тя удари с копието в раната. Лайринксът извика и се замята наоколо, като изтръгна копието от ръката й. С крак съществото успя да я удари в бедрото — все едно я удари овен. Преди да успее да стане, лайринксът се хвърли върху нея, а копието все още стърчеше от врата му.

— Гларр! — извика то. — Минчкър!

— Не те разбирал! — изпъшка тя. Беше и трудно да схване какво искаше да каже. Цяло чудо беше, че изобщо можеше да говори с такава рана.

— Извади го… — каза звярът със сподавен от кръвта крясък.

Тиан я болеше толкова много, че не можеше да помръдне. Тогава лайринксът я хвана за рамото със здравата си ръка и толкова силно я стисна, че ставите й изпращяха. Ноктите му се забиха в кожата й.

— Извади го!

Нямаше избор.

— Добре. Само ме пусни.

Лайринксът пусна рамото й, но незабавно я хвана за крака.

— Мини отзад. Извади го. Не… опитвай отново.

Тя заобиколи, като се чудеше дали да не го предизвика. Така обаче рискуваше той направо да скъса крака й. Като гледаше раната, която нейното копие беше направило във врата му, тя усети, че и прилошава. И все пак пораженията очевидно бяха малки, защото в подобен случай човек направо би умрял. Тиан хвана копието. Дали да не го забие рязко още по-дълбоко? Лайринксът щеше да й счупи глезена. Като извади острието, тя остави копието на земята.

— Извади… стрелата.

Тя обви с пръсти стрелата и я дръпна нагоре. Не успя.

— Забита е много дълбоко — каза тя, отвратена от кървавата рана.

— Използвай… копието.

Усилията й да извади стрелата още повече разкъсаха плътта. Операцията беше ужасна, без да се споменават стенанията на лайринкса. Той агонизираше. Искаше й се звярът да умре, въпреки че това едва ли щеше да освободи хватката около глезена й.

— Продължавай! — задавяше се лайринксът в кръвта си. — Ако аз умра, умираш и ти.

Тя повярва.

— В торбата ми има инструмент, който може да помогне.

— Покажи ми. — Той не пусна глезена й.

Тя трябваше да извади всичко, за да открие комплекта с инструментите си. Увити в плат, имаше чифт пинсети.

— Да — каза лайринксът. — Използвай ги!

Тиан навлезе навътре в раната, сграбчи стрелата в основата и мощно я дръпна. Стрелата не помръдна.

Като я захвана здраво, тя стъпи с ботуша си на врата на съществото и задърпа с цялата си сила. Лайринксът извика. По цялото му тяло се стече кръв. Той разтърси главата си, но Тиан продължи да дърпа, докато накрая изкара острието от плътта. Зейна дълбока дупка, а от нея шурна лилава кръв, която скоро се съсири. Кървенето спря.

Тя хвърли стрелата и окървавените пинсети на пода. Лайринксът се свиваше в конвулсии, а от гърлото му потече адска смесица от кръв и слуз на пода. Накрая той се обърна с лице към Тиан. Какво беше направила тя? Беше спасила врага, а той сега може би щеше да я изяде.

Звярът отвори очи. Тиан и лайринксът се гледаха един друг. Той беше шест, осем, може би десет пъти по-тежък от нея, целият в мускули, кости и броня. Дори и с една ранена ръка, той можеше да я разкъса.

— Добре, ще ме изядеш ли, или какво? — гласът й беше тънък.

— Как се казваш? — дълбоко от гърлото му се чу глас, малко по-чист от преди, но все още трудно произнасящ думите. Това заради раната ли беше, или пък просто заради странните звуци в неговия език?

— Казвам се Тиан Лийз-Мар.

— Името ми е… Райл. Какво работиш?

— Не работя.

— Всеки работи, дребно човече. Носиш инструменти.

— Бях занаятчийка.

— Занаятчийка? На контролери? — той издаде мъркащ, гърлен звук.

Защо го спомена? Уплашена, тя се опита да разсее съществото.

— Според хората, аз не ставам за нищо друго, освен за разплод.

Райл погледна неразбиращо. Той преглътна и заговори по-ясно.

— Майка ми е отгледала четири малки. И все още е в бойната линия.

— Някои от хората смятат, че жените са за разплод, а мъжете трябва да работят и да се бият. — Тя почувства, че беше грешка да признае това на звяра.

— Без съмнение защо толкова лесно ви разбиваме — каза лайринксът. — Разхищавате таланта на половината от населението си. Вашият вид е истинска грешка — гласът му стана по-силен и уверен, и Тиан разбра, че той добре говори езика. Още повече — акцентът му беше като нейния. Тя се учуди кой ли го беше научил.

— Жените са прекалено ценни, за да бъдат рискувани. Ако изгубим голяма част от тях, целият ни вид ще бъде застрашен. Трябва да раждаме, за да оцелеем. — Тиан усети, че използва аргументите в защита на фабриката за разплод.

— И ние трябва да оцелеем, човече. Ами ако избием всичките ви мъже, как ще оцелеете вие, беззащитни жени? Те трябва да оцелеят, за да защитят децата. Всичките ще ви изядем. Ние сме най-силните.

— Вие сте просто варвари!

— Защо така? — каза спокойно Райл.

— Вие ни изяждате!

— А вие не ядете ли други животни? — каза лайринксът, като се престори на учуден.

— Те са просто животни. Ние сме интелигентни. Ние сме хора!

Той подуши въздуха.

— На мен, малка Тиан, вие ми миришете като животни. Само за това, че сте съзнателни, вие не сте по-добри от животните, нито по-ценни. Защо да не те изям, ако съм гладен? Защо ти да не ме изядеш?

Тя потрепери при тази мисъл.

— Не мога. Няма да е честно. Освен това…

— Какво?

— Вероятно вкусът ти е отвратителен.

— Как малоценният ти вид е успял да се наложи в този свят? — каза лайринксът. — Има поне сто вида съзнателни същества във вселената, малка Тиан. Ние се изяждаме един друг, щом изникне нуждата.

— Ще ме изядеш ли? — гласът й нервно потреперя.

— Не!

— Защо не?

— Не съм гладен. Освен това…

Недовършената фраза увисна във въздуха между тях. Това заплаха ли беше или нещо по-лошо? Предстояха мъчения, за да изтръгне най-важните за войната тайни? Или… Тя беше чувала ужасни истории какво се случваше с пленниците на лайринкси.

— Какво? — извика тя. — Как ще ме използваш?

Лайринксът се отдръпна, а устните му се свиха в нещо, което на Тиан й заприлича на усмивка. Тиан си спомни, че при тези същества мимиките на лицето често имаха напълно различни значения.

— Не мога да го разбера вашия вид. Защо ме обиждаш?

— А вие защо воювате с нас? — попита Тиан.

— Защото вие ни атакувахте още от момента, в който се появихме на земята.

— Вие започнахте.

— А ние смятаме, че сте вие.

— Но това е нашият свят. Вие се опитвате да ни го отнемете.

— Превърнахте Сантенар в бунище. Един разрушен свят. А това не е вашият свят.

— Това е наше право…

— Как така? — каза лайринксът. — Кой е дал такова право на човешкия род?

— Ние сме на върха…

— Според нашата философия никой вид не може да си присвоява права. Самата идея за това е илюзорна. Как се осмелявате да поставяте себе си над другите същества! Човечеството просто може да разрушава, за да не бъде разрушено?! Заслужавате да бъдете изядени.

— Защо трябва да се бием и да умираме? — каза Тиан. — Не можем ли да живеем заедно?

— Природният закон не го позволява.

Райл облиза устни. Дали не облиза челюстите си? Дали не беше изгладнял от разговора? Тиан отстъпи крачка.

Той се усмихна.

— Ако щях да те изяждам, нищо нямаше да те спаси.

— Защо няма да го направиш?

— Ти ми спаси живота. Дължа ти го заради честта си.

Тиан сдържа усмивката си при споменаването на думата „чест“ от страна на един лайринкс. Но всъщност какво ли знаеше тя за лайринксите, освен типичната военна пропаганда?

— Ти ме задължи да го направя — каза тя. — Щях да те убия.

— Но не го направи — това ти дължа.

Всичко й дойде в повече. Тя не можеше да стои на краката си от глад. Опита се, но й се зави свят и припадна.

 

 

Когато дойде на себе си, съществото кръжеше около нея.

— Ранена ли си?

— Умирам от глад. Не съм яла от дни.

— Често не ям по цяла седмица — каза Райл. Коленете му се подгънаха и той седна. — Обаче след това мога да изям цяла антилопа, или малък… — той спря за миг. — Малкият ти корем вероятно ще се напълни и от една хапка. — Той я сграбчи за бедрото и я повдигна. — Няма ти нищо. Яж! Няма да те нараня.

— Какво ще правиш? — попита тя, като взе една от порциите на войниците, които беше прибрала. Стана й неудобно, че съществото, дори и седнало, беше по-високо от нея. Лайринксът гледаше изпънатата си наранена ръка. Преди време от ръката му се подаваха кости, на мястото на липсващите пръсти. Сега обаче тези участъци бяха покрити със сивкаво розовееща кожа.

— Какво правиш? — попита тя.

— Регенерирам ръката си.

— Как?

— Това е нещо, което умеем да правим; някои животни от вашия свят — също.

Райл толкова силно се беше концентрирал, че капчици пот се появиха по челото му.

— Това форма на магьосничество ли е?

— Може да се каже. Без него никога нямаше да оцелеем.

Нямаше никакви други промени. Регенерацията трябваше да бъде бавен процес, доста изтощителен, тъй като Райл промени окраската си на пастелно зелено и синьо. Той трудно можеше да се държи на краката си сега. Може би Тиан трябваше да избяга, ако беше достатъчно бърза. По-добре би било да го направи, преди да са дошли другите лайринкси.

— Ти си различна от хората, които досега сме срещали — войници и въоръжени мъже — каза Райл. — От такива като теб обаче можем да научим много за човешкия род.

Тиан методично предъвкваше всяка хапка от храната си: гъсто оризово тесто със зеленчуци. Дали лайринксът говореше за нейното предателство? Като спаси живота му, макар и под неговия натиск, вероятно тя извърши точно това.

Тя стана, като гледаше Райл с ъгълчето на окото си. Той протегна ръка, сякаш да препречи пътя й, но после я отпусна. Това беше нейният шанс. Внимателно; не трябваше да го дразни, за да не използва той сила. Тя отиде малко по-нататък, за да провери дали Пелф и другите бяха мъртви. Тиан затвори очите им. Мъртвата плът я накара да потрепери. Очите на Райл я следваха, макар че звярът лежеше неподвижен. Тя събра вещите си в торбата и я пренесе по-далеч.

— Къде отиваш, малка бездомнице?

Тя хвърли поглед към входа на дългия тунел.

— Другият лайринкс отиде натам. Трябва да намеря друг път.

— Смела си — каза лайринксът, — но се страхувам, че ще умреш по същия начин. Навън вие виелица. Или пък… — Райл изпъна главата си напред и я изгледа кръвожадно.

— Какво?

— По-добре да дойдеш с мен.

— Не! — тя се отдръпна. — Знам какво искаш. Няма да нахраниш с мен новоизлюпените ти лайринкси. — Самата мисъл я накара да извика. Тя си представи как лежи безпомощна в хранилката, докато някакъв проклет лайринкс я разкъсва на части.

— Ние раждаме, също като вас — каза Райл. — Толкова малко ли знаеш за нас?

Всъщност тя не знаеше нищо, освен ужасни слухове и каквото беше видяла с очите си.

— Освен това, аз съм ти длъжник. — Той си тръгна.

— Не искам да те обидя отново — каза тя внимателно, — но как бих могла да знам, че държиш на честта и думата си?

— Бих те убил и изял дузина пъти досега. — Райл мощно удари с юмрука си и кожата му се промени в обичайното сиво, което звярът носеше в битка.

Тиан отстъпи назад.

— Сега показваш истинския си цвят. — Това беше неочаквана игра на думи; но тя не я хареса.

Тиан взе арбалета и колчан стрели от един от мъртвите стрелци и зареди оръжието.

— Мога да те убия.

Кожата му стана тинесто зелена, Райл се подхлъзна и падна, като удари бузата си в пода.

— Не се съмнявам, че можеш, в сегашното ми състояние — каза той пресипнало. — Но ще го направиш ли?

Ако я беше атакувал, тя щеше да го простреля, но сега, когато лайринксът лежеше безпомощен и я гледаше, не можеше. Тиан отиде до отвора на средния тунел и взе своя кристал, който блестеше на земята. Райл широко отвори очи и Тиан съжали, че е привлякла вниманието му. Той не помръдна. Приличаше на паднал балон, нищо общо с живата бойна машина от плът, в която лайринксите се превръщаха при битка.

Тя влезе в тунела. След няколко минути я спря едно от лежащите тела на пода. Главата лежеше на известно разстояние от група, като се познаваше само по побелялата коса — нещастния Хантс. Окото с превръзката се взираше в нея.

Като заобиколи трупа, тя продължи, но скоро стигна до задънен край. Тунелът свършваше в една гладка скала. Светлината разкриваше един лост долу. Когато Тиан го дръпна, вратата се завъртя, пропускайки струя леден въздух. Небето беше мрачно сиво, със същия цвят като пейзажа навън. То изглеждаше зловещо.

Вятърът биеше право в нея. Студът беше най-лошото, което тя можеше да почувства. Устните й започнаха да се заледяват. Тиан се сви в жилетката, принадлежала някога на съпругата на Джойън. Подаръкът я затопли и тя прекара следващата минута свела глава, мислейки за мъртвия си приятел. Когато отвори вратата отново, очите й замижаха. Имаше такава виелица, че само лайринкс би могъл да излезе в такова време.

Вратата откриваше пред погледа на Тиан стъпаловидния склон на планината. Отляво през виелицата тя можеше да види само едно тънко и високо дърво, може би на сто стъпки от нея. Надясно не виждаше нищо. Манифактурата трябваше да бъде от другата страна на планината, въпреки че в такова време не можеше да бъде сигурна в нищо. От друга страна, тя не смееше да се върне назад. Тя взе решението. Да поеме наляво изглеждаше по-сигурно, отколкото надясно. Тя тръгна наляво — бавно и неохотно по ръба.

Като премина дървото, тя стигна до един открит склон, където вятърът я пробождаше като с ледени игли. Тиан погледна надолу, но не виждаше нищо. Нагоре — също. На хоризонта падаше само снегът. Напред и назад, тя губеше пътеката само след дванадесетина стъпки. Можеше да бъде по всяко време на деня — тя загуби представа за часа. По кой път трябваше да хване? Нямаше идея. Стъпките й ставаха все по-несигурни.

Внезапен силен порив на вятъра почти я отнесе от пътя. Можеше да падне от ръба всеки момент. Условията ставаха още по-трудни. Само една погрешна стъпка и тя рискуваше да падне. „Ако продължа да вървя — помисли си Тиан, — ще умра.“

Тя се върна назад. По-добре да рискува да остане при лайринкса, отколкото да замръзне. Той можеше и да удържи на думата си. Може би беше честно същество. Студът и вятърът бяха безразлични. Те можеха да я убият без пощада.

Навела глава, Тиан се влачеше през бурята. Снегът я заслепяваше, тя не виждаше нищо. Изглеждаше много далече да се върне назад. Вероятно беше извървяла хиляда крачки, а още нямаше и следа от мястото. Една, две, три — крачка след крачка. Тиан вървеше бавно, а по веждите й ледените капки замръзваха. Всяка крачка изискваше усилие на волята и.

Най-накрая тя видя дървото. Вратата трябваше да е на не повече от сто крачки. Тя броеше всяка стъпка, за да бъде сигурна. Условията й създаваха трудности да вижда, но въпреки това, когато измина деветдесет стъпки, тя очакваше да зърне вратата като черна дупка в сивия планински склон. Тя слезе по склона. Сто, сто и една… Отворена ли беше оставила вратата или затворена? Ако беше затворена, никога нямаше да я открие. Тиан си помисли, че я беше оставила полуоткрехната, но й беше трудно да си спомни. Чувстваше мозъка си като замръзнала гъба.

Сто двадесет и една, сто двадесет и две. Трябваше да я е подминала. Тя разгледа внимателно скалата, но всичко беше сковано от лед. Възможно ли е да беше на двеста крачки? Тиан не можеше вече да си спомни. Може би беше така. Тя продължи да върви, но когато измина триста крачки, знаеше, че вече е отишла прекалено далеч.

Тиан се върна назад и скоро усети, че слиза по полегат склон, който със сигурност преди не беше изкачвала. Тя отново се обърна назад, но пътеката беше замръзнала, а следите и се виждаха само на няколко крачки назад. Тя продължи напред, но скоро затъна в дълбока пряспа.

Борейки се да се измъкне, Тиан попадна в още по-дълбока дупка, пълна със сняг и затъна чак до шия. Тя трудно успя да се изкачи на повърхността и в този миг откри, че снегът вече пада още по-силно. Толкова силно, колкото тя никога не беше виждала в живота си. Мощна виелица, в която тя би била най-голямата щастливка да оцелее.

Изтощена, Тиан постави глава на торбата си за минута. Хедронът одраска бузата й. Тя го извади. Той излъчваше слаба топлина. Хванала го в ръце, тя положи глава на торбата и заспа.