Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Част трета
Съгледвачката

Двадесет и трета глава

Ирайзис седна на кожения стол в стаята, която й беше отредена някога като майстор и се заслуша в бурята навън. Вятърът свистеше между сградите и се превръщаше в истинска виелица. Времето отговаряше на настроението й. Опитът с Олеи щеше по-скоро да се провали. Ами тогава какво щеше да прави?

Друг на нейното място щеше да замине за някъде и да започне нов живот. Ирайзис обаче не би могла. Цялата й същност беше свързана със семейството и занаята й. Въпреки че понякога се обръщаше срещу тях, че и ги беше пренебрегвала, тя по-скоро би умряла, дори и в немилост, отколкото да живее без своето семейство.

Ниш доведе Олеи долу на зазоряване, когато манифактурата беше възможно най-тиха. Дори в такъв момент Олеи се чувстваше зле. Тя трепереше от всеки звук и щом някой се приближеше, се свиваше до стената.

Работилницата на майстора се състоеше от две стаи. По-голямата беше нещо средно между кабинет и ателие с огромно бюро от розово дърво в средата, обградено от три кожени стола. До стената беше долепена широка работна маса, отрупана все още с инструментите, които Баркъс беше използвал, преди да умре. На другата стена имаше вградена библиотека, в която се събираха няколко дузини подвързани тома, свитъци и папки. По-малката стая беше пълна със занаятчийски инструменти, чертежи и макети, пълни и непълни механични устройства, както и всякакъв вид материали. Ирайзис беше открила кълбата с паешка коприна тук.

На подноса до вратата имаше ядене и пиене. Ирайзис нервно потропваше с крак, когато Ниш дойде, заедно с Олеи, подобна на маскирано кученце с наушници. Той затвори външната врата, заключи я, после — и вътрешната врата.

Олеи изглеждаше притеснена. Ирайзис се учуди дали това не беше заради обичайното притеснение на момичето от непознатото, или пък заради това, което то си мислеше, че очакват от нея. Олеи стоеше на вратата, клюмнала глава на една страна, като душеше въздуха.

— Искаш ли нещо за ядене, Олеи? — каза високо Ирайзис.

Наушниците пропускаха, макар и съвсем тихо, някои звукове и Олеи подскочи, сякаш че не знаеше, че Ирайзис беше тук. Имаше толкова много миризми в стаята, а тя не беше доловила тази на Ирайзис. Миришеше на стари книги, плесенясал килим, розово дърво, масло и димяща киселина от масата, гореща восъчна свещ и на риба меч, очевидно поставена на огъня. Ирайзис имаше половин дузина ароматни свещи: цветя и розмарин, както и силно ароматно кедрово масло. Беше го направила нарочно, за да види дали Олеи щеше да се обърка.

— Не, благодаря — каза Олеи, като имитираше гласа на Ирайзис. Тя се разходи стъпка по стъпка из стаята, като веднъж се удари в бюрото, после — в стола, макар това да беше още първата й обиколка. От време на време докосваше разни неща и ги миришеше.

Ниш стоеше близо зад нея. „Не може да откъсне очи от малката крава“, помисли си Ирайзис. Това я ядоса. Можеше ли да ревнува от съгледвачката? Със сигурност — не.

— Кажи ни какво правиш, Олеи — каза нежно Ниш.

Може би прекалено нежно и затова Олеи погледна наоколо по същия начин, както когато чуваше шепот. Той повтори думите си по-силно. Тя погледна Ниш и произнесе, но този път със собствения си нежен и вял глас:

— Мрежата тук е различна. Тя е усукана и няма нови възли.

— Без съмнение, особено по отношение на артефактите на стария занаятчия — каза Ирайзис. — Ако можеш да използваш Тайното изкуство, то ти си на правилното място. Той имаше много магически инструменти. Когато бях малка, ми ги показваше.

— Мога да видя само два — каза Олеи с гласа на Ирайзис. Тя вече не използваше този на Ниш. Това също дразнеше Ирайзис. Тя отговаряше на въпросите на Ниш. — Търся мрежата и се опитвам да те локализирам в нея.

— Как изглежда мрежата? — попита Ирайзис.

По лицето на Олеи се изписа инатлив израз, тъй като й беше трудно, но после тя се замисли.

— Ти ли го направи? — Олеи вдигна пред себе си блузата от паешка коприна.

— Да — каза Ирайзис. — Харесва ли ти?

— Хубава е. От другите дрехи ме сърби и сякаш ме изгарят. — Тя потрепери. — Мрежата изглежда точно така, както искам. Понякога я променям.

— Как изглежда сега? — попита Ниш.

Тя се намръщи под маската.

— Ветрила.

— Ветрила? — извика Ирайзис. — Какво значи това по дяволите?

Олеи се премести по-близо до Ниш.

— Харесвам ветрила! — каза тя упорито. — Магьосникът Фламас, който ме остави да живея в неговата кула, имаше стотици от тях. Те бяха красиви. Във всички цветове; на всякакви фигурки. Разпознавах ги само с пръсти.

— Олеи, нашите умове не могат да видят, каквото виждаш ти — каза Ниш. — Не те разбираме какво имаш предвид под „ветрила“.

— Моята мрежа е ветрило. Огромно ветрило пред мен, прегънато стотици пъти. — Тя разпери ръце. — Сега то е тюркоазено, но мога да променя цвета, ако искаш.

— Не ми пука какво е проклетото… — извика Ирайзис, но Ниш я прекъсна.

— Всичко пред мен е върху ветрилото, като милиони драсканици. Хората гледат различно на нещата. Уж са по-светли, но са толкова заплетени. Понякога и аз не мога да ги разбера.

— Какви хора? — попита Ирайзис, заинтригувана. — Искаш да кажеш, че можеш да видиш всеки човек по света?

— Разбира се, че не! Само хората с дарба. — Презрението й беше очевидно. — Повечето са просто малки точици, които не мога да видя отвътре, но някои хора изглеждат като блестящи заплетени кълба, особено тези, които използват Тайното изкуство. Джал-Ниш ме научи на това.

— Можеш ли да ме видиш? — попита Ниш разпалено.

— Ти нямаш никакъв талант. — Тя го каза толкова дръзко, че отговорът й го накара да търси начин как да й се подмаже.

— Мен също не можеш да ме видиш — каза Ирайзис с мъртвешки глас.

— О, не. Теб мога да те видя! Но ти не си възел, а голяма черна топка.

След кратка пауза Ирайзис проговори.

— Каза ветрила.

— Другото ветрило е зад мен. То е небесно синьо, много по-малко. Не мога да го видя толкова добре. Отстрани също има ветрила. — Тя разтвори ръце. — Нагоре, надолу. Едното, което е долу, е кафяво, но не мога да видя много от него.

— Брилянтно! — каза Ирайзис. — Това ли и било талантът, за който толкова дълго се борихме да разкрием? Да дрънка за ветрила? По-добре да повикаме перквизитора направо да ни отреже главите още сега.

Олеи замръзна с разперени ръце. Ниш изгледа бясно Ирайзис.

Олеи бавно се завъртя с разперени ръце, докато погледът й срещне този на Ниш.

— Да ти отрежат главата? — прошепна тя.

— Ако не намерим занаятчия Тиан и не я върнем обратно, това ще се случи с нас — каза Ниш. — Надяваме се, Олеи, да създадем магическо устройство, което да използваме заедно с теб, за да разберем къде може да е Тиан.

— Не е задължително да бъде ветрило — каза Олеи. — Може да бъде нещо, което аз искам да бъде. Понякога светът е като яйце, което плува във въздуха, пълно с разноцветни искри. Или…

Ирайзис хвана един кичур от косата си, сякаш беше готова да го откъсне и започна да скърца със зъби.

Ниш клекна пред Олеи.

— Проблемът е, Олеи, че не разбираме как ти виждаш света. Ние не го виждаме като ветрила или яйца, не знаем как да използваме твоята мрежа, за да открием Тиан. Трябва да я намерим, иначе ще загубим войната и лайринксите… — той замлъкна, когато тя потрепери.

— Тя трябва да го знае — каза Ирайзис.

— Лайринксите ще изядат всички нас — завърши Ниш.

Олеи се задави, избяга в склада и се сви на топка. Те не я последваха.

Ниш донесе подноса с храна на бюрото, като предложи на Ирайзис. Тя отказа. Той захапа една суха смокиня, като разкъса със зъби кожата й и започна да смучи сока отвътре. Ирайзис намери звука за ужасно дразнещ.

— Не отива на добре, Крайл-Ниш!

Той вдигна очи към нея, слисан.

— От толкова време не си ме наричала с истинското ми име.

— Което трябва да ти подскаже колко отчаяна се чувствам.

— Не мога да повярвам, че ти можеш да се предадеш, Ирайзис.

— Никога няма да го направим. Никога няма да видим, каквото тя вижда, а дори и да успеем, не мога да направя устройство, чрез което да уловя Тиан. Знаеш защо.

— Започвам да разбирам.

— Какво ще кажеш на баща ти?

— Не можем да направим търсаческо устройство, ще отнеме години да го разучим и да се научим да го използваме. Истината е такава.

— Да! Не е нужно да се добавя и това, че аз съм просто една безполезна глупава измамница!

— Не е нужно — добави Ниш като ехо. — И без това е свършено с нас.

Той обиколи по стаята, като гледаше чертежите, книгите и свитъците, както и странните, наполовина довършени устройства на масата. Ирайзис откъсна със зъби малко от една овкусена с канела наденица и се загледа в прашната маса.

Някой почука на външната врата. Ниш не обърна внимание, но почукването се повтори.

— Ще отвориш ли шибаната врата?! — извика Ирайзис.

Той отвори вътрешната врата, после — и външната. Беше перквизиторът, видимо развълнуван.

— И така? — извика Джал-Ниш.

— Напредваме — излъга Ниш. — Не мога да говоря сега; по средата на работата сме.

Джал-Ниш го сграбчи за ризата.

— Имаш време до утре. Войниците на Джи-Хад са открили Тиан в мината, но банда лайринкси са ги атакували. Единствен Джи-Хад е оцелял. А Тиан… Тиан… — той се задушаваше в яда си. — Това ще ме унищожи.

— Какво? — извика Ниш. Лошо предчувствие премина в сърцето му. — Какво е станало? Мъртва ли е?

— Тялото й не е било измежду останалите трупове. Или е изядена, или е отвлечена! Ако изтръгнат тайните ни от нея…

— Може да е избягала — прекъсна го Ирайзис. — Тя е добра в това.

— Никой не може да избяга от лайринкс. Какво ще кажа на скрутатора?

Ниш се свлече на колене.

— Какво ще правим?

Перквизиторът го дръпна и оправи.

— Скрутаторът иска Тиан. Ще я намерим, ако е жива, ще я върнем обратно.

Той изрита силно Ниш в задните части.

— Имате време до утре на зазоряване. Дали ще успеете или ще се издъните — ваша работа, но и двамата ще дойдете с нас да свършим заедно вашата работа, или пък просто отивате като обикновени войници срещу лайринксите. — Той затръшна вратата в лицето на Ниш.

— Чувствам се зле — каза Ниш. — Сякаш баща ми отново ме пита за работата ми в училище. Никога нищо не му е било достатъчно.

Като си избра парче сирене, Ирайзис го захапа от твърдия му край. Ниш дращеше с нокти по паркета, което толкова дразнеше Ирайзис, че й идваше да го фрасне по лицето.

— Само едно нещо можем да направим — каза Ниш. — Да направим устройство за търсенето на Тиан е невъзможно, затова трябва да вземем Олеи с нас и да я използваме директно.

— Тя ще полудее!

— Главите ни зависят от това.

Олеи допълзя до Ниш и докосна бузата му.

— Искам да ти помогна, Ниш.

— Знам, че искаш. Можеш ли да видиш Тиан?

Олеи сви рамене.

— Не знам как изглежда.

Ирайзис се наведе към нея.

— Преди каза, че можеш да видиш жена с блестящ кристал. Можеш ли още да я видиш?

— Кристалът го няма.

— Имаш предвид, че е мъртва? — изкрещя Ниш.

— Не мога да я видя.

— Откога?

— Днес. Вчера.

— Откога, Олеи? Това е важно.

— Не знам.

Ирайзис постави един контролер на масата и разпери разклоненията му.

— Това е направено от Тиан. Може да ти помогне да усетиш къде е.

Олеи изобщо не погледна.

— Няма нужда да я усещам. Ако кристалът се събуди, мога да го видя в мрежата ми.

— Жената Тиан ли е? — попита Ирайзис. — Нейният възел е като този контролер, нали?

— Не, но мога да кажа, че тя го е направила.

— Следователно жената е Тиан? — попита Ниш припряно.

— Да.

— Най-после — извика Ирайзис. — А какъв е кристалът? Като този тук ли? — тя поднесе контролера пред нея.

— Не — каза Олеи.

— Като този? — Ирайзис взе своя инструмент и го притисна в ръцете на съгледвачката.

— Не, много по-силен е.

— Какво може да бъде това? — запита Ниш.

Очите на Ирайзис светнаха щастливо.

— Чудя се…?

— Какво?

— Няма значение.

— Разчиташ ли карти? — обърна се Ниш към Олеи.

— Знам какво е карта, но никога не съм виждала. Ярката светлина наранява очите ми.

Като измъкна един от чертежите, който беше забелязал по-рано, той го разпъна на пода.

— Това е карта на манифактурата. Това е стаята, в която живееш ти… — той помълча за миг. — Разбира се, не можеш да я видиш, но аз мога добре да ти я опиша.

Тя се втренчи в него през маската. Настана тишина. Тя потрепна. Най-накрая…

— Аз ще опитам с… очилата. Само за малко.

Той взе очилата от работната маса, а после свали маската й. Тя стисна очи. Той нагласи очилата и закопча каишките.

Ирайзис, която забеляза как пръстите му нежно се докосват до тила на момичето, се намръщи.

Олеи сведе поглед.

— Можеш ли да разчетеш картата? — попита Ниш.

— Да — отговори тя плахо.

Той й обясни символите за стените, вратите, прозорците и мебелите. Изглеждаше, че бързо схващаше. Олеи живееше в свят от символи.

— Твоята стая е тук. Това е пътят, по който минахме днес. Сега сме тук.

Тя описа стените с пръст, от което той разбра, че е схванала.

— Това е символът за мащаба. По него можеш да определиш колко са отдалечени нещата едно от друго — колко стъпки сме направили.

Тя разбра как се извършват измерванията, но й беше трудно да ги прилага. Посоките бяха друг проблем, тя знаеше дясно, ляво, напред и назад, но компасът нищо не й говореше. Мрежата и — модел на света, не беше базирана в строго определени рамки.

Ниш се опита да й обясни север, юг, изток и запад, но Олеи ги свързваше с дясна и лява ръка, което направи нещата безнадеждно объркани, когато той обърна картата. Показа й друга карта — на земите между Тикси и Фасафарн. Това отново не значеше нищо за нея — да пътува през деня, макар и в чувал, беше истински кошмар, който напълно блокираше мисълта й. Олеи изобщо нямаше идея колко далеч е отишла, през кои места е минала и дори, за колко време.

— Истински ужас — каза Ниш на Ирайзис вечерта. Изобщо не бяха напреднали.

— Дай й малко почивка. Не можеш да я научиш за един ден на нещо, което повечето хора учат с години. — Тя се обърна към Олеи. — Утре тръгваме след Тиан. Трябва да излезем навън. Нужна си ни, за да я намерим. Никой друг не може да го направи. Ще ни помогнеш ли?

Олеи свали очилата и отново постави маската. Тя трепереше. Като постави ръце на очите си, тя поклати глава.

Ирайзис стана.

— Какво е това? „Не“ ли иска да каже?

— Не знам — каза Ниш.

Олеи също стана, като ги гледаше. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Ще дойда с вас — каза тя отчаяно. — Въпреки че ме е страх. Но ако ме оставите…

— И нас ни е страх — каза Ирайзис.

— Много, много ме е страх — потрепери Олеи. — Виждам създания с огромни нокти. Нокти… навсякъде…