Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Трета глава

Крайл-Ниш Хлар се обърна от масата си, когато край него премина Тиан. Тоя я желаеше откакто дойде в манифактурата преди три години. Уви, Тиан беше безразлична към него. Това нараняваше Ниш, както всички го знаеха на шега. На местния диалект името му значеше „незначителен“.

Ниш беше нисък и това беше проклятието на живота му. Идваше от поколение на ниски хора и презираше предците си заради това. Не беше грозен, имаше гъста тъмна коса, която обграждате черепа му и блестящи очи, които можеха да стават както зелени, като цвета на океана, така и сиви. За съжаление неговата бледа кожа беше нашарена с пъпки — истинско мъчение, а мъхестата му брадичка подбуждаше подигравателни усмивки за „скитника с валмото пух“.

Той обаче имаше силно тяло — широки квадратни рамене, твърд като камък и плосък корем и добре оформени крака, които караха жените, които работеха с него често да ги коментират неприлично, както и масивни бедра. Той беше също, както и сам си мислеше, добре подготвен за разплод.

Въпреки това, мислеше Ниш навъсено, той не извличаше предимства от това. Дори и при острия недостиг на мъже, жените от манифактурата и миньорското селище до нея не бяха очаровани от него. Той беше сигурен, че това е защото е нисък и пъпчив, и нямаше брада. Колко мразеше само това тяло!

Нямаше какво да се направи, разбира се. В тези времена дори и грозните мъже имаха своя избор от партньорки. А освен това той имаше и други привлекателни черти — беше умен и от добро семейство. За съжаление той имаше един интимен дефект. С жени, по-млади от майка му, той ставаше убийствено неподвижен.

Макар и не особено сръчен в ръцете, Ниш притежаваше жива интелигентност и бързо се учеше. Имаше и невероятна памет — за имена, видени лица и неща, както и чути разговори. Това беше от голяма полза за него, особено в другото му тайно занимание.

И двамата — баща му Джал-Ниш Хлар, и майка му — Раний Мел, бяха екзаминатори. Но най-неразбираемото е как двамата са могли да направят такава грешка с него. Всяко дете на изток, а вероятно и в целия свят, навършило шест години, се предаваше на екзаминаторите, за да установят те какъв талант, интелект и креативност притежава то за работа с ръцете или ума си. На тази основа децата бяха разпределяни за техните доживотни задължения — селянин-работник, миньор, писар, занаятчия, търговец, войник, за разплод. Нямаше място за детство; войната с лайринксите продължаваше от сто и петдесет години. Войниците и другите умрели трябваше да бъдат заместени. Децата трябваше да работят. Целият свят беше подчинен на една цел — оцеляването.

Екзаминаторите идваха отново, когато детето навършеше единадесет и за трети и последен път — на шестнадесет, за да бъдат сигурни, че не са направили грешка. Някои обещаващи таланти изчезваха по-рано, докато други се развиваха по-късно.

Ниш беше щастливец като писар при един от големите търговци ит Фасафарн, търговски град на южното крайбрежие на Ейнунар. Фасафарн беше не замръзвало пристанище, през което беше доставяна огромна част от богатството на юга и оттам поемаше към пазарите чак до Крандор и дори до Туркад, преди да падне. Той беше научил основните езици и писмени системи на познатия свят и беше идеално подготвен за работата. Ниш обичаше да се среща с влиятелни хора и да му бъде помирявано да превежда техните документи. Той сам планираше да стане търговец един ден и да направи толкова пари, че да си купи, каквото си пожелае.

Тогава, на шестнадесет, дойде катастрофата. След като премина последната екзаминация, само след час дойде известието, че собствените му родители го изпращат отвъд планините, за да стане чирак в забравената от Бога манифактура. Ниш беше съсипан. Изобщо не се и досети, че преместването го спасява от армията. Родителите му само настояха: „Дръж очите и ушите си отворени и записвай всичко, което видиш и чуеш“. А Ниш слушаше родителите си. Затова и записваше всеки ден, а веднъж месечно огромното му писмо беше изпращано заедно с другата поща.

Първата година в манифактурата беше истински кошмар за Ниш. Всички други чираци — момчета и момичета, бяха по-високи. Кожата му се обрина в отвратителни пъпки. По-лошо — той знаеше много по-малко в областта на занаятчийството — създаване, конструиране, работа и поправка на военните машини — отколкото дори шестгодишните хлапета в манифактурата. Но най-лошото от всичко беше, че се разпространи клюката как той се е провалил като писар и е бил изпратен тук поради липса на друга възможност. Ако пък отново се провали, щели да го изпратят като работник в рудника, съвсем като роб.

Ниш не можеше да понася това. То беше за него и най-силната мотивация: на всяка цена трябваше да стане занаятчия. Макар и малко да му се отдаваше, щеше да го усвои.

Когато му липсваше сръчност и опитност, Ниш го компенсираше с упорита работа и остър ум. Работеше денонощно, докато така се умореше, че заспиваше прав. Той направо побъркваше с въпроси обучаващите го, като ги караше да му показват отново и отново как работят двигателите на военните машини и накрая се научи, макар и трудно на тънкости, които другите умееха с лекота.

На края на първата година го наредиха сред най-нискостоящите чираци, с глупаците и хронично мързеливите. Но той не беше най-ниско стоящият, което му се стори голямо постижение. Родителите му не го насърчаваха особено в редките си писма, макар че той смяташе, че се гордеят с него. И най-вече, той си обеща да работи още по-усърдно през следващата година.

След две години, той се нареди вече към средната група. Това му спечели злобната похвала на майка му и покана да празнува вкъщи осемнадесетия си рожден ден. Той се притесняваше родителите му да не се опитат отново да му сменят професията, като може би го изпратят в армията. Въображението и широката начетеност му бяха разкрили какво всъщност е войната. Той не искаше да я изпробва — най-малко на бойното поле.

Когато се прибра вкъщи, Ниш откри, че баща му е този, който си беше сменил професията. Джал-Ниш беше сега перквизитор, натоварен да открива злосторници, подривници и предатели, навсякъде, където можеше да ги намери. Това беше важен, щедро платен пост; Джал отговаряше само пред скрутатора на Ейнунар. Може би един ден той също щеше да бъде дори скрутатор.

Накрая на третата година Ниш се издигна над средните чираци, но за голяма негова мъка там и си остана. Острият ум и усърдната работа, без значение колко силни, не можеха да го издигнат повече, просто защото му липсваше занаятчийски талант. Това адски го дразнеше, но Ниш беше всичко друго, освен способен да търси вината в себе си и писа на баща си, че предвид ситуацията, той иска да се върне отново към работата си на търговски писар.

Баща му не изрази изненада, нито разочарование. Джал-Ниш лаконично написа: „Справяш се добре. Не забравяй да пишеш всеки ден“.

Ниш мислеше непрестанно за частите на кланкера, с които се беше борил цяла сутрин. Те съставляваха най-долната част на механичния крак, а да ги сглобява беше работа, която той изключително ненавиждаше. Частите бяха направени в дузина различни цветове на манифактурата, а само една да беше мъничко дефектна и монтажът ставаше истински кошмар. Понякога той прекарваше цели дни в най-усърдна работа, само за да открие, че една част трябваше отново да бъде преработена, а целият му труд отиваше на вятъра.

Той тресна корпуса с мръсен юмрук. Винаги беше покрит с грес. Ниш мразеше това — той искаше да изглежда по най-добрия начин. Жените в манифактурата се шегуваха със занаятчиите, обикновени „сглобячи“, както ги наричаха, защото това беше гадна работа. Много от „сглобячите“ бяха жени и приемаха леко шегата, но Ниш ненавиждаше да я чува. Обикновените занаятчии бяха под него в йерархията, въпреки че и той практически беше такъв. Пръв между равни, но отново в същата гилдия.

В този момент Тиан мина край него. Най-уважавани в тази манифактура бяха занаятчиите с тясна специализация. Те работеха с ръце, но само с ценни неща: злато и сребро, платина и живак, мед, кехлибар, и кристал. Те никога не се цапаха, като работеха това, а най-добрите имаха наистина брилянтна мисъл. Още по-важното беше, че те работеха и по усет. Имаха специални таланти, сходни с Тайното изкуство, което беше сфера на маговете и магьосниците.

Ниш не можеше и да се надява да стане такъв занаятчия; липсваше му дарба. Но престижът беше всичко за него, а и искаше да се ожени за такава занаятчийка. Имаше четири занаятчийки тук, но само две бяха достъпни за брак. Разбира се, Ирайзис подминаваше „сглобячите“ с горделиво вирнат нос, тъй като беше от семейство Стърм — дъщеря на майстор и племенница на майстор, създадена за нещо по-добро от нискостоящ в йерархията занаятчия. Ниш я мразеше за това, но я разбираше. Тя беше като него.

Тиан беше друго нещо. Той почувства, че може да се влюби в нея. Сега той изгледа Тиан в гръб. Остави гаечния ключ и се загледа в нея. Тя беше над него, но и под, понеже идваше от фабриката за разплод и не знаеше кой е баща й. Да изгубиш баща си беше често срещано в тези времена, но да не знаеш самоличността му беше огромен провал в един свят, доминиран от герои и Истории.

Тиан вървеше с вдигната глава, макар и не колкото Ирайзис. Тя изглеждаше разсеяна към заобикалящата я среда, сякаш единственото, което имаше значение бяха нейните собствени мисли. „Ледената девица“, така я наричаха някои, но Ниш усещаше, че не е така. Той усети, че разбира и нея. Тя имаше славата на най-усърдния и умен работник в манифактурата. Но също и че сякаш постоянно се опитваше да коригира нещо, свързано със самата нея. Може би нещастната си участ да се роди без баща?

Тя носеше широки панталони и блуза от сив лен, както и стари, но добре поддържани ботуши. Повечето не бяха особено толерантни към нея, особено работниците от пещите. Гърдите й се повдигаха, когато вървеше, което разтопяваше Ниш от желание и го караше да забрави всичко.

„Направи го сега! Тя е едно тихо, малко нещо. Тя ще слуша и ще се поласкае“. Дори и без да погледне или да си даде сметка, че той е тук, Тиан премина. Тя имаше някаква бледа вътрешна усмивка. Нейната блестяща черна коса се подвиваше зад врата.

„След малко ще свие зад ъгъла и ще си отиде надолу към своята работилница в студената част на манифактурата. Давай, идиот такъв! Днес ти имаш какво да предложиш. И дори «Ледената девица» няма да ти откаже сега. Тя носи фабриката за разплод в кръвта и в корема си, чака най-добрата оферта и никой не е по-добра партия от теб.“

Като остави инструментите си на масата, Ниш изтри ръце в парцала и изтича след Тиан по пътеката. Той сви зад ъгъла към цеха на занаятчиите. Последният беше разделен от двойна врата, която задържаше праха и шлаката извън помещението.

Тиан се изгуби от погледа му. Той се втурна през вратата без дори да надене чист работен гащеризон или да си свали мръсните ботуши. Всички го гледаха втренчено, но той не обърна внимание.

— Тиан! — извика той. — Занаятчия Тиан!

Тя тъкмо влизаше в кабинката си, когато неговият див вик я накара да се обърне:

— Да?

Той изтича до нея, за момент се смрази, а после насила успя да изрече:

— Тиан, аз много се възхищавам на работата ти. Аз… аз мисля, че вие сте най-прекрасната жена, която съм срещал.

За момент той забеляза паника в очите й. После гневът избликна:

— Ако се възхищаваш толкова много — каза тя ядосано, — защо разнасяш грес и мръсотия навсякъде?

Като си спомни в какво състояние са дрехите му, Ниш се изчерви. Дълбоко отчаяние го завладя:

— Съжалявам, ще почистя.

— Не се тревожи. Какво искаш, занаятчия?

— Само да поговоря с теб. Ти си прекрасна, Тиан.

— Вече го каза.

— Би ли… Би…? — усети несигурност при вида на учудването й. Устните й бяха в червено-лилав цвят като току-що цъфнала къпина. Той искаше да ги целуне силно.

— Какво? — каза кратко тя.

— Мислех… може би да вечеряме… или да се разходим по пътеката… и после… — не можеше да преодолее смущението, тъй като чираците през това време се кикотеха и се споглеждаха. Занаятчийката Фистила Тир, в напреднала бременност, се скри зад мелещото колело, за да прикрие смеха си.

Тиан се вгледа в Ниш, като го измери с поглед от пламналите му бузи, през изцапаните с грес ръце и накрая до мръсните ботуши. Той усети, че беше убеден какво си мислеше тя. Не само, че е мръсен, пъпчив и не може да говори, но е и дребен завързак!

— Да? — каза тя тихо към чираците, с което отново ги накара да се върнат към работата си. Ниш усети опасността, но пък ако не беше говорил с нея сега, вероятно никога нямаше да бъде способен да го направи.

— И двамата трябва да изпълним дълга си. Можем да споделим твоето легло! — изстреля той. — Или моето, ако предпочиташ. Аз имам…

Кожата й с меден цвят стана червено-кафява от яд. Цяла една минута тя не можеше да срещне погледа му. После обаче се окопити:

— Как се осмеляваш! — изсъска тя. — Как можеш изобщо да си представиш, че ще се отдам на един дребен мръсен занаятчия, освен това не и много добър? Само мисълта ме отвращава. Махай се!

Ниш се изчерви под мръсотията. През отворената врата Ирайзис гледаше разигралия се цирк със зяпнала уста. Този следобед щеше да настане пълен смях в манифактурата. Имаше само един начин положението да се оправи.

— Не мисля, че разбираш кой е баща ми, занаятчия Тиан? — каза той студено. — Той е перквизитор Джал-Ниш Хлар, един от най-важните хора в страната. Високопоставен инквизитор! Може да те издигне, Тиан, може и да те срине. А майка ми е главен екзаминатор, почти толкова важна — като погледна през рамо, той сниши глас. — Знам, че вие двете с Ирайзис сте съперници, Тиан. Помисли си какво можеш да постигнеш с покровителството на перквизитора. Никога няма да се страхуваш от нея, например…

Той се усмихна несигурно — нов за него жест в играта на нерви. Никога преди това той не се беше опитвал да използва влиянието на перквизитора. Ниш обаче едва ли знаеше как да го направи, въпреки че често се възползваше от бащиното влияние, докато беше писар. Липсваше му авторитет, но затова пък и с повърхностна арогантност предпочиташе да получава това, което иска.

— Какво ще кажеш, Тиан? Можем да извлечем удоволствие един от друг, а кариерата ти да разцъфти. Завинаги ли искаш да работиш в тази кочина? Ела…

— По-скоро бих се омъжила за лайринкс! — извика тя. — Не ми пука кой е баща ти. Никога няма да си легна с теб. А сега, отрепко, разкарай се от работилницата ми!

— Защо не изпълниш дълга си, занаятчия? От какво се страхуваш?

Тиан пребледня:

— Махай се, джудже!

Яростта на Ниш излизаше извън контрол, но той направи едно последно усилие:

— Ако знаеше наистина кой съм — изсъска той. — Никога нямаше да бъдеш толкова…

— Махай се! — извика тя и сграбчи от казана чифт горещи до червено клещи, за да ги размаха пред лицето му.

Ниш беше сломен. Той избяга през двойната врата, подмина лечебницата, мина покрай стената и после край пещите. Той не можеше да се върне на работното си място, тъй като всички щяха да видят сълзите от яд по лицето му. Минавайки заднешком зад пещите, той дръпна едно момче метач от топлата ниша, в която си почиваше, издърпа му ухото, че се скатава от работа и накрая сам се сви в нишата като ранено животно, за да поближе раните си. Той щеше да унищожи Тиан по някакъв начин. А после ще си легне с нея и ще я изостави.

След малко чу леки стъпки и при цялото си учудване видя Ирайзис. Тя приклекна пред него и му подаде кърпичка да се избърше.

— Занаятчия Крайл-Ниш — каза тя нежно, с което спечели благодарността му, че го нарича с цялото му име, а не накратко. — Искате ли да научите как да доставите удоволствие на една истинска жена?

Ниш щеше да припадне от почуда. Ирайзис не беше известна с любезността си. Със сигурност си правеше жестока шега. Той не знаеше какво да каже.

Навеждайки се напред, тя диво го целуна по устата. Тялото му веднага отговори. Тя се засмя и го хвана за ръка, докато увиваше кърпичката си около китката му:

— Ела в стаята ми — изведнъж обаче смръщи хубавия си нос. — Не, първо през банята, мисля. Ще липсваме не повече от час или два. Време за няколко урока — очите й срещнаха неговите. — А после ще имаме много неща, за които да си говорим на възглавницата.

— Да си говорим за какво? — попита той замаяно.

— За това кои са нашите приятели. И нашите врагове!