Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Двадесета глава

Олеи се беше свила в ъгъла и трепереше. В стаята беше студено, но въпреки това тя беше хвърлила дрехите си. Панталоните и ризата й бяха направени от най-фина агнешка вълна, която и бебе би могло да носи, без да му е трудно. Тя обаче усещаше плата, изтъкан от тънки нишки да опъва кожата й с всяко движение.

Тя постави пръсти в ушите си. Това я предпазваше от какофонията, която смущаваше мисълта й. А звукът беше навсякъде. Олеи можеше да чуе шумът на машините на долните етажи. Чуваше как мишка се катери по тавана и то сякаш мъж вървеше с миньорски ботуши. Тя можеше да чуе дори най-безшумните движения, които паяк правеше с крачетата си, как изпукват ставите му, как плете своите нишки.

Обонянието й беше особено развито. Олеи усещаше, когато миньорите пълнят наново пещите, както и каква руда слагат. И макар дори огнярите понякога да не го забелязваха, за Олеи разликата беше като между ябълка и лук. Тя дори можеше да определи от коя посока духа вятърът само от аромата на въздуха.

Източните ветрове идваха с миризма на сол, морски водорасли и риба, някъде около Тикси. Северните ветрове идваха с мириса на катран, амоняк и битови отпадъци от отводнителните тръби. Южните носеха аромата на борови връхчета и смола, макар и само през топлите дни. Западните ветрове не миришеха, тъй като в тяхната посока имаше само лед, сняг и планини.

Олеи познаваше всеки, преминал покрай нейната врата, също като кучетата, които запомняха по мириса. Тя можеше да разпознае поне сто души; някои от тях — мръсни, други — чисти, трети — маскирали лоша хигиена с парфюм. Един нещастник например имаше развалени зъби, които тя можеше да надуши още като стъпеше той в коридора.

От всички, които знаеше по миризмата, по имена познаваше едва четирима. Джал-Ниш имаше сладникаво зловонен мирис с металически нотки. Тя го познаваше добре, тъй като през целия път от Фасафарн вървяха заедно. Тя се сви веднага щом го разпозна по аромата. Той се представяше за загрижен за нея, но тя знаеше, че не е. Джал-Ниш искаше отчаяно да бъде скрутатор и се страхуваше само от две неща — гнева на своята съпруга Раний Мел и да не би да не се хареса на скрутатора на Ейнунар Ксервиш Флид. Ароматът му припомни на Олеи забравени от детството спомени.

Олеи също познаваше кверист Фин-Ма, която се миеше със сапун от розови листенца. Вероятно го правеше по шест пъти на ден, тъй като ароматът се беше просмукал в нея. Фин-Ма говореше тихо, може би по най-болезнения начин, който Олеи беше чула от години. Тя беше наистина загрижена, не само за себе си, и полагаше истински усилия в работата си. Но пък и тя носеше своята мъка.

Третият човек беше Ниг-Га, жената, която носеше храна и чистеше на Олеи. Тя имаше силен и сложен мирис, такъв, че Олеи се чудеше дали не се къпе само веднъж годишно. Последната беше Ирайзис, която също миришеше на сапун и цветя, но нейният собствен аромат беше по-силен — истинска жена. Олеи не знаеше какво да прави с нея. Гласът на Ирайзис беше силен, въпреки че тя се опитваше да го контролира, но Олеи откри внимателно скрита топлина в него.

Ароматът, който най-много я заинтригува, нямаше име. Това беше мирисът на младия мъж, който дойде с Ирайзис, а следващия път падна на пода в стаята й. Аромат на мускус и подправки, който я стопляше по неразбираем за нея начин. Примесен с метал, машинно масло и кръв. Тя не познаваше гласа му. Тя го беше наранила, което го правеше специален в нейните очи. Много хора я бяха карали да страда преди, по тя не беше наранила никого. Той беше много специален мъж. Олеи искаше отново да го види. Сега тя го очакваше.

Умът й се върна отново към Фасафарн, където тя беше живяла през по-голямата част от осемнадесетте си години. Олеи не беше глупава, въпреки това, което хората мислеха за нея. Нямаше значение. Тя не можеше да чете или пише, тъй като само отражението на светлината от хартията изгаряше очите й. Животът й се определяше от опита, а тя имаше повече опит, от който и да е друг в Сантенар.

За пръв път тя срещна Джал-Ниш преди дванадесет години, когато беше дете и на шест години държа изпита си пред екзаминаторите. В обикновени времена тя би била определена като идиот и изхвърлена на улицата или пък затворена в специализирана институция, ако решаха да продължат мъченията й, но Джал-Ниш не беше обикновен екзаминатор и бяха отчаяни времена. На екзаминаторите беше заповядано да търсят деца с необикновен талант, особено някакъв, свързан с Тайното изкуство. Човечеството се бореше за оцеляването си и никой не знаеше кои способности можеха да се окажат жизнено необходими в борбата срещу врага — война, която този свят никога не беше изживявал.

Олеи беше най-необикновеното дете, което Джал-Ниш някога беше срещал. Зрение, слух и осезание — потиснати, тя живееше главно чрез обонянието си, за разлика от обикновените хора. Тя усещаше структурата на нещата, както и силите, които ги държаха заедно или пък ги разделяха. Олеи можеше да излезе навън със затворени очи и да опише вятъра. Тя можеше да го види в три измерения, като вълни от въздух, които прииждат, спадат и отново се въздигат.

Още по-важното беше, че тя можеше да види Тайното изкуство в детайли, с цялата му същност, останала неразгадана за другите.

Олеи често беше чувала Джал-Ниш да говори за нейния уникален талант. Дори и в най-лошите й моменти чувството, че беше специална, я караше да продължава напред. Перквизиторът беше разказвал за нея на много магьосници, за да разбере каква полза можеше да има от нейните способности. Никой не му каза нищо, тъй като нямаха нито търпението, нито проницателността, за да разберат Олеи. Тя веднага разбираше, когато някой искаше да я използва. Тогава Олеи изпадаше в кататонен ступор и нищо не можеше да я изкара от него. В това състояние можеха да я наранят и много хора го направиха. Без значение.

Олеи не беше избягала, защото не можеше да оцелее навън. Тя просто се оттегли. Накрая старият Фламас, последният магьосник, на когото тя беше дадена, я остави в една от килиите на своята кула и забрави за нея. Даваха й храна веднъж дневно, като на останалите затворници, а на всеки няколко дни — по една кофа студена вода, за да се мие. Мръсотията от килията се оттичаше по една отводнителна тръба.

Това беше най-хубавото нещо, което можеше да й се случи. Килията беше тъмна; през тежката врата трудно проникваше звук. Мирисът беше неприятен, но пък си беше нейният. Беше толкова топло, че не й се налагаше да носи омразните си дрехи. Тук беше за нея по-подходящо откъдето и да било другаде, поне откакто напусна утробата на майка си, за да открие, че светът е истински кошмар за сетивата.

Олеи прекара пет години в килията, като оцеляваше единствено благодарение на разума си. Тя стана жена и способностите й разцъфтяха. За да задоволи усета си към ред, тя започна да изгражда върху една мрежичка триизмерен модел на света, но такъв, какъвто го виждаше със сетивата си. На физическите обекти като замък, кула, земя или скала обърна по-слабо внимание, но на одушевените посвети много усилия. За всеки обект, който не познаваше, тя поставяше мислено по един възел в мрежичката.

Един ден тя разкри за самата себе си една отдавна непонятна й тайна — лайринксът. Преди да го открие, тя имаше своите страхове; сега обаче се страхуваше повече от всякога. Този пришълец я ужасяваше.

Когато за пръв път си го представи, тя започна да крещи. Толкова силно, че извикаха магьосника Фламас, забравил я тук с години. Той си спомни името й, чак след като му припомниха историята, но откри, че нищо не можеше да се направи с това момиче и извика Джал-Ниш. Тогава Олеи беше на шестнадесет и я взеха за третия и изпит.

Джал-Ниш разгледа нейния случай и разбра, че… с нея може би беше направил откритието на века, стига да намери начин как да я използва. Той спечели за себе си званието перквизитор, но за последните две години оттогава не беше регистрирал никакъв напредък. Като не желаеше да остави Олеи на хора, които можеха да пречупят таланта й, и благодарен от факта, че тя можеше да му донесе огромна полза в бъдеще, когато научи ужасните новини за Тиан, той просто взе свръхчувствителното момиче със себе си.

Пътуването си беше истинско мъчение за Олеи. През целия ден тя стоеше в копринен чувал, който висеше на въжета от покрива на вагона. Дори и тогава обаче тя усещаше сетивата си изключително натоварени, тъй като на моменти вагонът спираше. Тогава тя надаваше силни викове и всички се чувстваха раздразнени. Джал-Ниш постави пазач до чувала, за да не би някой от пътниците да го хвърли в някоя пропаст по време на пътуването.

 

 

Викове и крясъци накараха Олеи отново да се свие в ъгъла и да започне да се клати. Краката и ръцете й бяха единствените части от нейното тяло, които не бяха толкова чувствителни.

Навън беше Ирайзис, която говореше тихо, но също и очарователния млад мъж, паднал внезапно онзи път в стаята й. Тя искаше този мъж отново да дойде, за да го проучи по-добре. Ирайзис вече й беше позната. Вратата се отвори и в очите на Олеи навлезе силна светлинна вълна отвън. Тя закри очите си с ръце и се сви в отчаян опит да се предпази от външния свят.

Влязоха Ирайзис и младият мъж. Ароматът му на мускус веднага я обърка. Те оставиха вратата отворена, което направо накара Олеи да полудее. Стъпките им кънтяха ужасяващо към нея; нищо не можеше да попречи на звука отвън.

Ирайзис се наведе, дъхът й свистеше, сърцето й биеше като огромен барабан. Щеше да я измъчва ли?

Ирайзис се нахвърли, сграбчи Олеи за китката и я повдигна с лекота. Краката на Олеи увиснаха във въздуха, тя изпищя, но не посмя да свали ръце от очите си, за да се защити. Захватът се стегна, грубият плат натисна кожата й, всичко беше непоносимо.

Ирайзис проговори на мъжа. Гласът й беше с ужасяващо силни тонове, нищо общо с нежния говор отпреди. Защо искаше да я нарани сега? Мъжът отговори, не толкова силно, но Олеи така и не можеше да разбере какво казва. Той изобщо не беше любезен.

Като обърна главата на Олеи на една страна, Ирайзис прошепна нещо бързо. Прозвуча като „Сега!“.

Олеи се почувства неудобно, в ухото и стана топло. Трясъци, бомби и балони сякаш вибрираха в главата й. После в ухото и стана хладно, тя съвсем не го чувстваше. Почувства се замаяна. Какво ставаше? Губеше представа за горе и долу. Опита се да махне това в ухото си. Ирайзис държеше ръцете й. Усещанията сякаш зазиждаха мозъка й, отекваха навсякъде, не спираха. Това беше най-ужасното усещане от всички, то сякаш унищожи онази мрежичка, която тя бе изградила в мозъка си като картина за света — нейното единствено убежище.

Без предупреждение Ирайзис я обърна на другата страна, а през това време мъжът изсипа горещото вещество и в другото й ухо. Още повече шум в главата й; последва втвърдяване на веществото и за пръв път в живота си Олеи почувства пълна тишина. Тя спря да вика и просто увисна на ръката на Ирайзис, като продължаваше да прикрива очите си.

Мъжът затвори вратата и закри фенера, така че в стаята остана съвсем слаба светлина. Ирайзис постави Олеи на крака на земята, като продължаваше да я държи в неотслабваща хватка. Олеи не помръдна. Тя вече не чувстваше дори желанието да се свива и клати; просто се взираше учудено през решетката, която пръстите й нравеха пред очите.

— Сега какво? — каза мъжът.

Олеи прочете по устните му и се обърна с лице към него. Ирайзис може би беше казала нещо, но Олеи не забеляза.

— Името ми е Крайл-Ниш! — каза мъжът. — Можеш да ме наричаш Ниш, ако искаш. — Той отново се върна към краткото си име.

— Нишшшш! — прошепна тя.

Той й протегна едната си ръка, която тя помнеше по миризмата, докато той лежеше на пода. Тя не се отдръпна. Той я помилва с върха на пръстите по косата. Олеи усети как докосва с обратната страна на ръката си бузата й. Кожата беше груба, но нежна. Странно чувство, нежност. Усещане от коприна, когато прокара пръсти през лицето й. Той постави ръцете си върху нейните. Ах, ароматът от него, допирът му! Тя отдръпна ръце. Миглите й трепнаха в дланите. Усети, че трябва да му вярва, на него, непознатия хубаво ухаещ мъж.

— Миришеш хубаво, Ниш.

Пръстите му преминаха по клепачите й. Тя му позволи. Изведнъж светлината съвсем изчезна. Настъпи мрак. Олеи му позволи да завърже зад главата и маската. Ниш я удари през лицето с върха на пръстите, а после се оттегли. Ирайзис също.

Инстинктивно Олеи отново се сви, но откри, че не й е необходимо. Нямаше светлина, звук или друго усещане, освен това, че краката и са на пода, а маската покрива очите и. Нямаше ги онези усещания, които цял живот я бяха дразнели.

Схемата й за света беше толкова ясна сега. Възлите, усети тя, бяха толкова лесни за развързване. Мозъкът й можеше да мисли по неин избор. Олеи се отпусна на пода. В ъгъла на окото й блесна сълза. После и в другото. Тя заплака силно, нещо, което досега не беше правила. Войната беше свършила, поне в нейното съзнание. Най-накрая беше свободна от своя затвор.

 

 

Ниш и Ирайзис я гледаха, без да кажат и дума. Олеи плака дълго, после клюмна, накрая съвсем се наведе по очи върху пода. В тази странна поза, напълно гола, тя заспа.

Ниш стана да покрие Олеи с дрехите, но Ирайзис му направи отрицателен знак с глава.

— Ела навън. Свикнала е да спи така, макар и да изглежда странно. Ще се върнем по-късно.

Ирайзис затвори вратата и двамата отидоха в столовата.

— Тежка работа! — каза Ниш, като си избра чаша лимонов чай и още една с чай от кумкуат.

— Беше брилянтна идея, да напълним ушите й с восък. Как го измисли?

— И аз се чудя как никой не се е сетил за това. Много работници тук носят очила, наушници и ръкавици. Когато обаче висях от скалата надолу с главата, а ти ме гледаше похотливо, аз разбрах от какво се нуждае тя.

— Не от моята похотливост трябва да се притесняваш — каза тя весело. — Трябваше да видиш как те гледа Мус.

— Беше повече от поглед, когато слезе долу при мен — каза Ниш кисело. — Той ми причини нещо лошо. Трябваше да го спреш!

— Държах гредата — каза тя.

— И той също!

Ирайзис избухна в смях.

— Може би това ще те научи да внимаваш повече и да се отнасяш към нещастието по-мило. Знаеш, чудя се за Мус…

— Какво имаш предвид?

— Нещо, което той каза. Не мисля, че е толкова глупав, колкото изглежда.

— Не може да е.

— Ще го държа под око.

— Смяташ, че той е шпионинът? — тя не отговори и затова той продължи. — Най-добре да направим нещо по-трайно за Олеи.

 

 

Това им отне цял ден. Да създаде чифт леки очила, които напълно покриваха очите на Олеи, беше проста работа за един подзанаятчия. Той имаше добре затъмнено стъкло и изряза от него два кръга, които напълно пасваха с рамките. Ниш изпробва очилата, като погледна към слънцето и установи, че светлината съвсем слабо проникваше. Всяка допирна зона на рамката с кожата той обви с коприна. Той направи и чифт подплатени наушници за ушите й, в случай че восъкът я дразнеше.

Ирайзис също беше заета, въпреки че не каза какво правеше. Ниш се притесняваше, че времето минаваше, а и двамата с Ирайзис бяха заплашени от сериозна присъда.

Те проверяваха Олеи на всеки няколко часа. През по-голямата част от деня тя спа. По-късно я намериха да върви по стаята и да си говори сама, като носеше копринена риза, но не и панталони.

— Вероятно и е студено — каза Ирайзис, когато излязоха. — След час-два вероятно ще ги обуе.

През нощта Ниш отиде в ателието на Ирайзис, за да види какво правеше тя. Тя държеше чифт панталони на светлината на лампата, направени от най-тънък плат. Те отразяваха в синя иридесцентна светлина и прозираха, когато тя мърдаше.

— Мислех си, че само аз съм работил тази вечер.

— А аз да не би да не работя?

— В момента работиш за себе си. Ах, суетата на жените…

— Панталоните за Олеи, глупако! — тя ги вдигна. — Ти какво си мислиш?

Тя ги простря към него. Те се залепиха по пръстите му, сякаш бяха напоени с олио.

— Внимателно, Ниш!

— Хубави са! — той погали тъканта. Панталоните бяха направени от най-финия копринен плат, до който се беше докосвал някога. — Как ги направи?

— Чичо Баркъс имаше малко паешка коприна в склада. Трябвала му е за нещо, но не я е използвал. Реших да ушия дрехи от нея и направих два ката за Олеи. Тя може да ги носи под обикновените си дрехи, за да предпазват кожата й.

— Паешка коприна?

— От паяк кръстоносец. Той има най-меката нишка в света, но много пъти по-здрава от копринената. Предизвиквам всеки да я разкъса — няма да успее.

— Смяташ, че Олеи ще носи тези дрехи?

— Ще трябва. Не може да върви гола в планината.

— Защо ще ходи там?

— Ами как по друг начин ще открием Тиан?